Арнълд Тойнби
Изследване на историята (21)

2.
Вътрешни пролетариати

Елинисткият прототип

Едно по-внимателно разглеждане на фактите при преминаването от доминиращите малцинства към пролетариатите ще потвърди първото ни впечатление, че сред всяка от тези части на разлагащото се общество съществува разнообразие от типове. Ще видим също, че в обхвата на това духовно разнообразие вътрешният и външният пролетариат са на противоположни полюси. Докато външните пролетариати са в по-тясна гама от тази на доминиращите малцинства, гамата на вътрешните пролетариати е много по-широка. Нека първо изследваме по-широкото поле.

Ако желаем да проследим зараждането на елинисткия вътрешен пролетариат от началото в ембрионалното му състояние, няма да намерим нищо по-добро от това да цитираме един пасаж на Тукидид, в който историкът на разпадането на елинското общество описва социалния разкол в най-ранната му фаза, както се проявява най-напред в Коркира:

Толкова дивашка беше класовата война в Коркира, както се разви и направи по-силно впечатление, защото беше първа по рода си — макар че бунтът се разпространи в почти целия елински свят. Във всяка страна имаше борби между водачите на пролетариата и реакционерите в усилията им да осигурят намеса на атиняните или съответно на лакедемонците. В мирно време те нямаше да имат нито възможност, нито желание да викат чужденци, но сега там имаше война и на революционните духове и в двата лагера им се искаше да си осигурят съюз, предполагащ осуетяване на плановете на противниците и съответно засилване на собствената си фракция. Този изблик на класовата война докара беди една след друга върху страните от Елада — беди, които идват и ще продължат да идват, докато човешката природа остане, каквато е, макар че могат да бъдат утежнени, смекчени или променени от промени в обстоятелствата. При благоприятните условия на мирното време и страните, и личностите проявяват по-сладка разумност, защото ръцете им не са под принудата на логиката на събитията. Но войната изяжда излишъците в обикновения живот и приспособява темпераментите към новата среда чрез брутално обучение. Така страните в Елада се заразяват от класовата война и сензацията на всеки неин следващ изблик има по-силен ефект върху следващия.^[1]

Първият социален резултат от това състояние на нещата е, че се поражда все по-голямо плаващо население от бежанци без своя държава. В периода на растежа в елинската история такова положение е необичайно и се смята за ужасяваща анормалност. Злото не е преодоляно с великодушното усилие на Александър да накара управляващите в момента фракции във всеки град държава да позволят на прокудените да се завърнат мирно по домовете си. А огънят намира ново гориво, защото единственото нещо, което изгнаниците намират, за да заемат ръцете си, е да постъпят във войската като наемни войници и това пресищане с военна човешка сила дава нов импулс на войните, създаващи нови изгнаници и следователно, повече наемници.

Ефектът на тези преки морални опустошения във военния дух на Елада с лишаването на децата й от корени мощно се усилва от действието на разрушителни икономически сили, поради които воините станали съвсем разюздани. Например воините на Александър и приемниците му в Югозападна Азия дават военно занятие на тълпи бездомни гърци, като цената е, че без корен са оставени други хора. На наемниците се заплаща, като се пускат в обращение авоарите в злато и сребро, трупани два века в съкровищниците на Ахеменидите, и това внезапно увеличение на обема на наличните пари разорява селяните и занаятчиите. Цените скачат и финансовата революция води до обедняване на част от обществото, дотогава радвала се на сравнителна сигурност. Същият ефект пораждат след сто години Ханибаловите войни и икономическите им последици, защото селячеството е останало без корени в Италия най-напред от преките опустошения от Ханибаловото войнство, после — от още по-дългите срокове на римската военна служба. В това нещастие пауперизираните потомци на италианското селячество останало против волята си без корени и без изход освен военната кариера, която им е наложена от предшествениците им като неприятно задължение.

Не можем да се съмняваме, че в този жесток процес на „обезкореняване“ виждаме зараждането на елинистки вътрешен пролетариат — независимо от факта, че при по-ранните поколения жертви на процеса са често и бивши аристократи. Защото пролетарианизмът е по-скоро чувство, отколкото въпрос на външни обстоятелства. Когато за пръв път използвахме термина „пролетариат“, го определихме за нашите цели като социален елемент или група, която по някакъв начин е „във“, но не „към“ дадено общество на определен етап от историята му. Тази дефиниция покрива изгнаника-спартанец Клеарх и други аристократични военачалници в гръцката наемническа сила на Кир Млади, чиито предшественици е описал Ксенофонт, както и най-бедните безработни, станали наемници под знамената на Птолемей или Марий. Истинският отличителен белег на пролетария не е нито бедността, нито скромният произход, а съзнанието — и примирението, което това съзнание поражда, — че е лишен от наследеното от родителите му място в обществото.

Така елинисткият вътрешен пролетариат идва най-напред от средите на свободни граждани и дори на аристократи в разлагащото се елинистко общество. Тези първи негови членове са оставени без наследство най-напред защото са ограбени от духовното си право по рождение. Разбира се, духовното им обедняване често се придружава — и почти винаги е последвано — от пауперизация в материален смисъл, а скоро ги подсилват хора от други класи, които поначало са материални и духовни пролетарии. Числеността на елинисткия вътрешен пролетариат набъбва през македонските завоевателни войни, които помитат сирийското, египетското и вавилонското общества и ги вкарват в мрежата на елинисткото доминиращо малцинство, докато по-късните завоевания на римляните помитат половината варвари в Европа и Северна Африка.

Тези недоброволни чужди попълнения на елинисткия вътрешен пролетариат може би в началото са по-сполучили от пролетариите с елинистки произход поне в едно отношение. Макар че са оставени без морално наследство и са ограбени материално. Физически те още не са оставени без корен. Но по дирите на завоевателя идва търговията с роби и последните два века преди Христос виждаме всички населения около средиземноморските крайбрежия — и западни варвари, и култивирани ориенталци — да дават човешкия си налог, за да снабдяват изискванията на ненаситния италиански пазар на робски труд.

Сега виждаме, че вътрешният пролетариат на разлагащото се елинистко общество е съставен от три различими елемента — оставени без наследство и без корен членове на самото общество, частично оставени без наследство членове на чужди цивилизации и примитивни общества, завладени и експлоатирани, без да бъдат откъснати от корените си и двойно обезнаследени хора от покорените населения, които са оставени не само без корен, но са поробени и изселени, за да работят до смърт на отдалечени плантации. Страданията на тези три вида жертви са разнообразни като произходите им, но различията бледнеят пред смазващия им опит на ограбени от социалното си наследство и превърнати в експлоатирани парии.

Когато започнем да разглеждаме как тези жертви на несправедливостта реагират на съдбата си, няма да бъдем учудени да видим, че една от техните реакции е свирепост, надминаваща по степен на насилственост хладнокръвната жестокост на техните потисници и експлоататори. Еднаква пламенна нотка кънти в хаоса на отчаяни пролетарски бунтове. Долавяме тази нотка в поредицата египетски въстания против режима на Птолемеите, в поредицата еврейски въстания против Селевкидите и римската политика на елинизиране (от бунта на Юда Макавейски през 166 г. пр.Хр. до последното отчаяно начинание под водачеството на Бар Кохба през 132–135 г.), в безразсъдната ярост, която кара полуелинизираните и изтънчени местни жители на Западна Мала Азия да се излагат два пъти на римското отмъщение — под Аталид Аристоник през 132 г. пр.Хр. и под Митридат, понтийски цар, през 88 г. пр.Хр. Поредица робски въстания има също в Сицилия и Южна Италия, завършили с отчаяния подвиг на избягалия тракийски гладиатор Спартак, който броди из целия Италийски полуостров, предизвиквайки римския вълк в собствената му бърлога, от 73 до 71 г. пр.Хр.

Тези изблици на негодувание не са само сред чуждите елементи в пролетариата. Яростта, с която римските граждани-пролетарии преобръщат и раздират римската плутокрация в гражданските войни, особено при пристъпа от 91–81 г. пр.Хр., е съвсем сравнима с яростта на Юда Макавейски или на Спартак. Най-сатанинската от всички мрачни фигури, която откроява зловещия си силует в отблясъците на горящ свят, са римските революционни водачи, изхвърлени неудържимо при особено бурно завъртане на колелото на съдбата от самия Сенат — Серторий, Секст Помпей, Марий и Катилина.

Но самоубийственото насилие не е единственият отклик на елинисткия вътрешен пролетариат. Отклик от съвсем друг вид намира най-висшето си изражение в християнската религия. Благият, ненасилствен отклик е не по-малко истинска изява на волята за отцепване от насилствения отклик. Защото благите мъченици, възпоминание за които има във Втората книга на Макавеите — старият писар Елеазар, седемте братя и тяхната майка — са духовните предшественици на фарисеите, а фарисеите са „тези, които се отделят“, титла, която сами са си дали и която може да се предаде като „отцепници“. В историята на ориенталския вътрешен пролетариат на елинисткия свят от II в. пр.Хр. и нататък виждаме насилие и благост да се борят за господство над душите, докато насилието се самоунищожава и остава само благостта.

Дилемата възниква в самото начало, защото благият метод на първомъчениците от 167 г. пр.Хр. бързо е изоставен от властния Юда. И незабавният материален успех на този пролетарски „въоръжен силен човек“ — колкото и да е евтин и преходен — толкова впечатлява потомството, че най-близките спътници на Иисус са скандализирани от предсказанието на господаря си за собствената си съдба и са смазани, когато това предсказание се оказва вярно. Все пак, само няколко месеца след разпъването на кръст Гамалиел вече отбелязва чудотворно съживилите се последователи на екзекутирания вожд като хора, които могат да имат бог на своя страна. Няколко години по-късно Павел, последовател на самия Гамалиел, проповядва в името на разпънатия Христос.

Това отвръщане на първото поколение християни от пътя на насилието и преминаване към пътя на благостта се купува с цената на оглушителен удар върху материалните им надежди. Това, което разпъването стори за последователите на Иисус, за правоверното еврейство извършва разрушаването на Йерусалим през 70 г. Възниква нова школа юдаизъм, която се отказва от „представата, че царството на бога е външната страна на нещата, които ще се проявят във всеки момент.“^[2]

Със забележителното, но единично изключение на Книгата на Данаил, апокалиптичните писания, в които еврейският път на насилието намира литературен израз, сега са изхвърлени от канона на Закона на пророците. Обратният принцип, въздържане от всякакви усилия да се постигне волята на бога в този свят от делата на човешките ръце, така се вкоренява в еврейската традиция, че стриктният правоверен от наше време гледа накриво ционисткото движение и строго се държи настрана от всякакво участие в делото да се построи еврейски „национален дом“ в Палестина от XX век.

Ако тази промяна у правоверното еврейство е позволила на еврейството да оцелее като вкаменелост, съответната промяна у спътниците на Иисус отваря пътя към по-големи триумфи на християнската религия. На гоненията християнската църква отговаря по благия маниер на Елеазар и седемте братя и нейното възнаграждение е покръстването на елинисткото доминиращо малцинство, а след това и на варварските военни банди на външния пролетариат.

Прекият опонент на християнството през първите векове на развитието му е примитивната племенна религия на елинисткото общество в последния си облик — идолопреклонно почитание на елинистката универсална държава в лицето на свещения цезар. Благият, но неотстъпчив отказ на църквата да позволи на своите членове да практикуват това идолопоклонство, дори само формално и нехайно, довежда до поредица официални гонения и накрая принуждава римското имперско правителство да капитулира пред духовна власт, която не е успяло да обуздае. Но макар тази примитивна държавна религия да се поддържа и налага с цялата мощ на дясната ръка на правителството, то не може да се наложи над човешките сърца. Конвенционалното уважение, което римската магистратура принуждава християните да показват, като ги кара да изпълняват един ритуален акт, е само началото на края на държавата-религия. В нея няма нищо повече от ритуала за нехристияните, които извършват това, което се изисква от тях, и не могат да разберат защо християнинът настоява да пожертва живота си, вместо да приеме баналния обичай. Съперниците на християнството, които сами по себе си са силни — поради вродена мощ или привлекателност, които не изискват подкрепа или политическо съобразяване, — не са нито този култ към държавата, нито някоя друга форма на примитивна религия, а редица „висши религии“, разпространявани като християнството от елинисткия вътрешен пролетариат.

Можем да извикаме във въображението си тези „висши религии“, като си припомним различните извори, от които идва ориенталският контингент на елинисткия вътрешен пролетариат. Християнската религия идва от хора със сирийски предшественици. Иранската половина на сирийския свят дява своя принос с митраизма. Поклонението пред Изида идва от изчезналата северна половина на египетския свят. Преклонението пред анатолийската Велика майка Кибела може навярно да се счита за принос на хетското общество, което по това време е отдавна изчезнало от всички плоскости на социална дейност освен религиозната — макар че, ако си поставим за задача да проследим Великата майка назад до оригиналния й произход, ще я намерим първоначално в шумерския свят под името Ищар, преди тя да се установи като Кибела в анатолийския Песинус, или като Деа Сира в Хиераполис, или като майката-земя на далечни тевтоноезични поклонници в дъбравата и на Свещения остров в Северно море или в Балтика.

Минойската празнота и някои хетски следи

Когато търсим историите на вътрешните пролетариати в други разлагащи се общества, трябва да признаем, че в някои случаи данните са оскъдни или въобще липсват. Не знаем например нищо за вътрешния пролетариат в маянското общество. В случая с минойското общество вниманието ни вече беше привлечено от просветналата надежда, че е възможно следи от нещо, което може да бъде наречено минойска универсална църква, да са запазени сред разнородните съставки на историческата орфическа църква, проявила се в елинската история от VI в. пр.Хр. нататък. Не можем обаче да бъдем сигурни, че кой да е от обичаите и поверията на орфизма произлизат от минойската религия. Не знаем почти нищо и за вътрешния пролетариат в хетската цивилизация, изчезнала на необикновено ранна възраст. Можем да кажем само, че остатъците от хетското общество, изглежда, постепенно са погълнати частично от елинското и частично от сирийското общества, така че в историите на тези две чужди му общества трябва да търсим някакви следи от хетското обществено устройство.

Хетското общество е едно от многото разлагащи се общества, погълнато от съсед преди края на процеса на разлагането му. В подобни случаи е естествено вътрешният пролетариат да гледа с безразличие и дори със задоволство съдбата на доминиращото малцинство. Характерен пример е поведението на вътрешния пролетариат в андската универсална държава, когато внезапно нахлуват испанските конкистадори. Нейното доминиращо малцинство е може би най-доброжелателното в сравнение със съществуващите в кое да е друго разлагащо се общество, но тази доброжелателност не му служи за нищо, когато идва часът на изпитанието. Внимателно отглежданите човешки стада приемат испанското завоевание със същата хладна кротост, която са проявили, приемайки „пакс инкаика“.

Можем също да посочим случаи, когато вътрешният пролетариат е посрещал завоевателите на своето доминиращо малцинство с несъмнен ентусиазъм. Например персийския завоевател на нововавилонската империя, взела евреите в плен. Двеста години по-късно самите вавилонци посрещат Александър като освободител от игото на Ахеменидите.

Японският вътрешен пролетариат

В историята на далекоизточното общество могат да се различат ясни белези за отцепване на японския вътрешен пролетариат след преминаването през смутните времена и създаването на универсална държава, преди западното общество да я погълне. Ако търсим например двойници в гражданите на елинските градове държави, оставени без корен от войните и революциите, започнали през 431 г. пр.Хр., намерили гибелен изход, като стават наемни войници, ще видим точен паралел в „ронините“, безработните въоръжени хора без господар, изхвърлени от феодалната анархия през японското смутно време. И отново, „етите“ или париите, оцелели като изгнаници в днешното японско общество, могат да се обяснят като още неасимилирани остатъци от варварите „айну“ на главния остров, насилствено включени в японския вътрешен пролетариат, както варварите в Европа и Северна Африка са включени със силата на римското оръжие в елинисткия вътрешен пролетариат. На трето място, можем да различим японския еквивалент на тези „висши религии“, в които елинисткият вътрешен пролетариат търси и намира най-ефикасния отклик на претърпените изпитания.

Тези религии са джодо, джодо шиншу, хоке и дзен, всички създадени през столетието след 1175 г. Тези религии напомнят елинистките си еквиваленти, защото всички са вдъхновени отвън — и четирите са вариации на темата на махаяна. Три от четирите напомнят християнството, в смисъл че проповядват духовно равенство на половете. Обръщайки се към простодушна аудитория, апостолите на тези религии отхвърлят класическия китайски и пишат, когато пишат, на разговорен японски със сравнително прости букви. Главната им слабост като създатели на религии е, че в желанието си да донесат спасение на колкото се може повече хора, поставят изискванията си твърде ниско. Някои предписват само рецитиране на ритуални формули, други поставят пред последователите си малко или никакви морални изисквания. Но да си спомним, че основната християнска доктрина за прошка на греховете в различни времена и на различни места е била по същия начин зле използвана и зле разбрана от самопровъзгласили се християнски водачи — така че да ги изложи на едното или на двете от тези обвинения. Лутер например се нахвърля върху продажбата на индулгенции, както е практикувана от римската църква по негово време като заместител на търговска сделка, прикрита под ритуални форми, докато по същото време със собственото си тълкувание на „оправданието с вяра“ на Павел той е открит за обвинение, че тълкува морала като нещо без значение.

Вътрешни пролетариати под чужди универсални държави

Любопитна гледка представляват една група разлагащи се цивилизации, в които, след като е ликвидирано или свалено местното доминиращо малцинство, външно събитията продължават нормалния си ход. Три общества — индуисткото, далекоизточното в Китай и православнохристиянското в Близкия изток, — преминали по реда си през универсална държава по пътя от разпадане до разлагане, са получили тази универсална държава като подарък или като наложена от чужди ръце, вместо сами да си я изградят. Ирански ръце доставят универсална държава на главната част от православното християнство във формата на Османската империя, а друга на индуисткия свят в тимуридната (моголската) империя. Британски ръце след това реконструират из основи този паянтов моголски радж. В Китай монголите са играли ролята на османците или моголите, а работата по престрояването й на по-твърда основа, поето от британците в Индия, в Китай се върши от манджу.

Когато разлагащо се общество е принудено да приеме чужд архитект, който да му предостави универсална държава, то признава, че собственото му доминиращо малцинство е станало напълно некомпетентно и стерилно. А неминуемото наказание за тази преждевременна грохналост е унизително лишаване от права. Чужденецът, дошъл да свърши работата на едно доминиращо малцинство, съвсем естествено присвоява неговите прерогативи. В изградена от чужденци универсална държава цялото местно доминиращо малцинство е деградирано до ранга на вътрешен пролетариат. Монголите или манджу хакан и османският падишах и моголите или британците, кайзар и хинд могат да намерят за удобно да използват услугите на китайските писари, гърците-фанариоти или индуистките брахмани, какъвто е случаят, но това не прикрива факта, че тези агенти са загубили душите заедно със статута си. Очевидно в подобна ситуация, когато бившето доминиращо малцинство се е смесило в общото унижение с вътрешния пролетариат, на който навремето е гледало с презрение, не е невероятно процесът на разлагане да продължи нормалния си път.

Във вътрешния пролетариат на индуисткото общество през нашето собствено поколение различаваме двойна пролетарска реакция — насилие и благост, проявени в убийствата, извършени от войнската школа бенгалски революционери, противопоставящи се на ненасилието, проповядвано от Махатма Ганди. Можем да допуснем продължителна минала история в пролетарското ферментираш, ако съдим от наличието на същите две противоположни тенденции в редица религиозни движения. В сикхизма виждаме войнствен пролетарски синкретизъм на индуизма и исляма, в брахмо-самад — ненасилствен синкретизъм на индуизма и либералното протестантско християнство.

В рамките на вътрешния пролетариат в далекоизточното общество в Китай под режима на манджурите, можем да различим движението Тайпин, което доминира социалната сцена в средата на XIX в. на християнската ера — едно дело на вътрешния пролетариат, аналогично на брахмо-самад в дълга си към протестантското християнство, но на сикхизма по войнственост.

Във вътрешния пролетариат на православното християнство революцията на „фанатиците“ в Солун през петото десетилетие на XIV в. на християнската ера ни дава представа за насилствената пролетарска реакция в най-мрачния час на православното християнство, в смутното му време — през последното поколение, преди православното християнско общество да е въвлечено насила в универсална държава от драстичната дисциплина на османския завоевател. Съответстващата блага реакция не стига далеч, но ако в прехода от XVIII към XIX в. процесът на западнизиране не започва толкова скоро след разпадането на Османската империя, можем да предположим, че към днешно време движението Бекташи е можело да спечели в целия Близък изток позициите, които успява да получи в Албания.

Вавилонският и сирийският вътрешен пролетариат

Сега преминаваме към вавилонския свят и ще видим, че ферментът на религиозния опит и религиозните открития в душите на много измъчения вътрешен пролетариат в Югозападна Азия е толкова активен под асирийския терор от VIII и VII в. пр.Хр., колкото по елинизираните крайбрежия на Средиземноморието под римския терор шест века по-късно.

Чрез асирийското оръжие разлагащото се вавилонско общество се разширява географски в две посоки, както разлагащото се елинистко общество се разширява чрез завоеванията на македонците и римляните. На изток, отвъд Загрос и Иран асирийците изпреварват римските подвизи в Европа отвъд Апенините, като покоряват множество примитивни общества. На запад, отвъд Ефрат, те изпреварват македонските подвизи на азиатската страна на Дарданелите, като покоряват две чужди цивилизации — сирийската и египетската, същите две от четирите, които после са включени в елинисткия вътрешен пролетариат след кампаниите на Александър. Тези чужди жертви на вавилонския милитаризъм са завоювани не без да бъдат извадени корените им. Класическите примери на депортиране на завладяно население са преселването на евреите („загубените десет племена“) от асирийския военен вожд Саргон и преселването на евреите от нововавилонския военен вожд Навуходоносор в сърцето на вавилонския свят — самата Вавилония.

Насилствената размяна на населения е най-силното средство на вавилонския империализъм за пречупване на духа на завладените народи и зверствата не са само над чужденци и варвари. В собствената им братоубийствена война доминиращите сили във вавилонския свят без скрупули отсъждат същото отношение и една към друга, а самаритянската общност — от която няколкостотин представители все още живеят под връх Геризим, — е паметник на преселването в Сирия, от асирийски ръце, на изгнаници от няколко града във Вавилония, включително самия Вавилон.

Ще се види, че асирийските ужаси не свършват, преди да доведат до съществуване на вавилонски вътрешен пролетариат, който по произход, състав и опит не се различава почти никак от елинисткия вътрешен пролетариат — двете дървета раждат сходни плодове. Докато по-късното включване на сирийското общество в елинисткия вътрешен пролетариат ще роди плода на християнството на базата на юдаизма, по-ранното включване на същото сирийско общество във вавилонския вътрешен пролетариат дава като плод самия юдаизъм на базата на примитивната религия на една от общностите с ограничен обхват, на каквито се разчленява сирийското общество.

Ще се види, че докато юдаизмът и християнството, изглежда, са „философски съвременни и равнозначни“, доколкото те могат да се разглеждат просто като продукти на сходни етапи в историите на две чужди общества, съществува и друг ъгъл на зрение, при който те са последователни етапи в един и същи процес на духовно просветление. От втората гледна точка християнството стои не редом с юдаизма, а на раменете му, но и двете се възвишават над примитивната религия на Израел. А просветлението на пророците на Израел и Юдея през и след VIII в. пр.Хр. се прекъсва от междинен етап, за който имаме сведение или намек в хронологическия и духовен интервал между християнството и примитивния култ към Яхве. Преди и под пророците библейската традиция поставя фигурата на Мойсей, а преди нея — фигурата на Авраам. Както и да съдим за историческата автентичност на тези обвити в мъглата на легендите фигури, трябва да отбележим, че традицията поставя Авраам и Мойсей в една и съща историческа среда с пророците и Христос. Защото появата на Мойсей е синхронизирана с упадъка на Новото царство в Египет, а появата на Авраам — с последните дни на шумерската универсална държава, след като Хамурапи я пресъздава, за да просъществува кратко време. Така че четирите етапа, представени от Авраам, Мойсей, пророците и Иисус, илюстрират връзката между разлагането на цивилизациите и новите инициативи в религията.

Възникването на висшата религия на юдаизма е оставило несравнимо пълни и ясни сведения за себе си в книгите на пророците на Израел и Юдея преди изселването. В тези живи доказателства на огромен духовен труд виждаме поставена под въпрос парещата дилема, с която се срещнахме другаде — изборът между насилствения и благия начини за посрещане на изпитанията. Още повече че благостта и в този случай постепенно надделява над насилието, защото смутното време, достигнало и отминало върховата си точка, нанася поредица тежки удари, които втълпяват на самия Юда колко е безполезно да се отговаря на насилието с насилие. Новата „висша религия“ се ражда през VIII в. в Сирия, в сирийските общности, бъхтени на собствения им роден харман от асирийското млатило, и достига зрелост през VI и V в. във Вавилония сред оставените без корен и изселени потомци на тези съсипани народи.

Както ориенталските роби-изселници в римска Италия, еврейските изгнаници във Вавилония на Навуходоносор са устойчиви в сговорчива приспособимост пред духа на завоевателите си: „Ако те забравя, Йерусалиме, нека забрави десницата ми изкуството. Нека се залепи езикът ми за небцето ми, ако те не помня.“^[3]

Все пак споменът за техния дом, който тези изгнаници лелеят на чужда земя, няма само негативно значение, той е позитивен акт на вдъхновено, създадено с много въображение творение. В неземната светлина на това видение през мъглата на сълзите падналата твърдина се преобразува в свещен град, построен върху скала, която не могат да преодолеят силите на ада. И пленниците, отказали да задоволят каприза на заловилия ги в плен и вместо да му изпеят една от песните на Сион, упорито окачили тамбурите си на върбите покрай Ефрат, в същия момент композират недоловима за слуха нова мелодия на невидимия инструмент на сърцата си: „При реките на Вавилон, там седнахме, да! Плакахме, когато си спомняхме за Сиона“ (Библия. Псалм 137). В този плач еврейството постига просветлението си.

Очевидно е, че последователните религиозни реакции на сирийските попълнения в редовете на чуждия вътрешен пролетариат, паралелът между вавилонската и елинистката истории е много тесен. Но отклик на вавилонското предизвикателство идва не само от тези жертви, които принадлежат на чужда цивилизация, но и от жертвите сред варварите. Докато европейските и северноафриканските варвари, покорени от римското оръжие, не правят собствени религиозни открития, а просто приемат семето, посято сред тях от пролетариите с ориенталски произход, иранските варвари, попаднали под асирийците, раждат местен пророк в лицето на Заратустра, създателя на зороастрианството. Датите от живота на Заратустра са спорни и не можем да кажем със сигурност дали неговото религиозно откритие е самостоятелен отклик на асирийското предизвикателство, или пък гласът му е само ехо на плача на забравените израилтянски пророци, откъснати в „градовете на Мидия“. Очевидно е обаче, че каквито и да са били началните отношения между тези две „висши религии“, зороастрианството и юдаизмът се срещат като равни в тяхната зрелост.

Във всеки случай, когато вавилонското смутно време свършва с повалянето на Асирия и вавилонският свят се превръща в универсална държава под формата на Нововавилонската империя, изглежда, че юдаизмът и зороастрианството ще се състезават за привилегията да създадат универсална държава в тези политически рамки, по същия начин, както християнството и митраизмът се състезават за същата привилегия в рамките на Римската империя.

Това обаче не става поради това, че нововавилонската универсална държава се оказва мимолетна в сравнение с римската. Навуходоносор, вавилонският Август, не е последван в интервали от векове от Траян, Север и Константин. Непосредствените му наследници, Набонид и Балтазар, са сравними по-скоро с Юлиан и Валент. За по-малко от век нововавилонската империя е „дадена на мидийци и перси“. Тази Ахеменидска империя е политически иранска, а културно — сирийска по характер. Така ролите на доминиращото малцинство и вътрешния пролетариат сменят местата си.

При тези обстоятелства триумфът на юдаизма и зороастрианството е могъл да бъде по-сигурен и по-бърз, но двеста години по-късно съдбата се намесва отново, за да даде нов, неочакван обрат в хода на събитията. Сега тя предоставя царството на мидийците и персите в ръцете на македонски завоевател. Бурното нахлуване на елинското общество в сирийския свят разрушава сирийската универсална държава много преди тя да е изиграла ролята си. След това двете висши религии, които (ако се съди по доста оскъдните данни) се разпространяват мирно под егидата на Ахеменидите, са принудени да се отклонят от пътя си гибелно, като заменят присъщите си религиозни функции с политическа роля.

Те стават всяка на собствения си терен поборници за каузата на сирийската цивилизация против нахлулия елинизъм. Юдаизмът, в изтеглената си на запад позиция недалеч от Средиземно море, е неизбежно предопределен за тази безнадеждна роля и надлежно е прекършен от материалната мощ на Рим в романо-еврейските войни от 66–70 г., 115–115 г. и 132–135 г.

Зороастрианството, в твърдината си на изток от Загрос, поема борбата през III в. от християнската ера при отчаяно неравностойни условия. В монархията на Сасанидите то намира по-мощно оръжие в антиелинската кампания, отколкото юдаизмът е в състояние да изкове от малкото княжество на Макавеите, и Сасанидите постепенно изтощават Римската империя в четиривековната борба, кулминирала в кръвопролитните романо-персийски войни от 572–591 г. и 603–628 г. Дори при това положение мощта на Сасанидите не е в състояние да завърши задачата да изгони елинизма от Азия и Африка, докато зороастрианството накрая плаща толкова тежко, колкото еврейството, за това, че се е поставило в услуга на политическо начинание. В наше време парсите, както и евреите, живеят като проста „диаспора“. Вкаменените религии, които все още държат здраво сплотени разпръснатите членове на двете общности, са загубили посланията до човечеството и са се втвърдили във вкаменелости от изчезналото сирийско общество.

Въздействието на чужда културна сила не просто отклонява тези „висши религии“ по политически път, то също така ги разцепва на части. След преобразуването на юдаизма и зороастризма в инструменти на политическа опозиция, сирийският религиозен гений намира убежище сред тези елементи на сирийското население, които реагират на елинското предизвикателство благо, а не с насилие. Раждайки християнството и митраизма като приноси към духовните усилия на елинистичния вътрешен пролетариат, сирийската религия намира нов израз за духа, който юдаизмът и зороастризмът са отхвърлили. Християнството на свой ред, след като е запленило с мощта на благостта елинските завоеватели на сирийския свят, се разпада на три вероизповедания — католическата църква, която сключва съюз с елинизма, и две противоположни ереси — несторианството и монофизитизма, които поемат войнстващите политически роли на зороастрианството и юдаизма, без да постигнат някакъв решаващ успех в изтласкването на елинизма от сирийското поле.

Два последователни провала обаче не довеждат войнстващите сирийски опоненти на елинизма до апатия и отчаяние. Следва трети опит и той е успешен. Този окончателен политически триумф на сирийското общество над елинизма се постига с инструментариума на друга религия със сирийски произход. В крайна сметка ислямът поваля Римската империя в Югозападна Азия и Северна Африка и предоставя универсална църква на реконструираната сирийска универсална държава — халифатът на Абасидите.

Древноиндийски и древнокитайски вътрешни пролетариати

Древноиндийското общество, както сирийското, рязко прекъсва разлагането си поради елинско нахлуване. Интересно е да се види докъде в този случай сходно предизвикателство поражда сходен отклик.

По времето, когато древноиндийското и елинисткото общества за пръв път влизат в допир — в резултат от набега на Александър в долината на Инд — първото е на път да навлезе в универсалната си държава и доминиращото й малцинство от дълго време реагира на изпитанието наразлагането, като създава две философски школи — джайнизма и будизма, — но няма сведения, че вътрешният й пролетариат е създал своя „висша религия“. Будисткият философ цар Ашока, който заема трона на древноиндийската универсална държава от 273 до 232 г. пр.Хр., бездушно се опитва да обърне елинските си съседи в своята философия. Едва по-късно будизмът превзема с щурм отдалечената, но обширна и важна провинция на следалександровия елински свят, заемана от гръцкото царство Бактрия.

Но будизмът не извършва това триумфално духовно презавоюване, докато не претърпява изключителна метаморфоза, в сравнение с ранните последователи на Сидхарта Гаутама^[4] и се превръща в новата религия на махаяна.

Махаяна е наистина нова религия, толкова радикално отличаваща се от ранния будизъм, че има толкова допирни точки с по-късните брахмански религии, колкото и със собствения си предшественик. Никога не се е съзнавало напълно каква радикална революция трансформира будистката църква, когато новият дух — който впрочем от дълго време се прокрадва, — постига пълния си разцвет през първите векове от новата ера. Виждаме атеистично, отричащо душата философско учение за пътя към лично безвъзвратно спасение, състоящ се в абсолютно пренебрежение към живота и просто преклонение към паметта на човека-създател, заменено с великолепна висша религия с върховен бог, окръжено от многоброен пантеон и безброй светци, религия, високо набожна, силно церемониална и клерикална с идеал за всеобщото спасение на всички живи същества, спасение чрез божията милост на будите и бодхисатвите, спасение не в унищожението, а във вечния живот. Напълно сме оправдани да твърдим, че в историята на религиите рядко сме виждали такъв прелом между новото и старото в рамките на общото, което все пак продължава да претендира за общ произход от същия религиозен създател.^[5]

Този трансформиран будизъм, разцъфтял в североизтока на разширилия се елински свят, е всъщност древноиндийска „висша религия“, сравнима с други, които в същата епоха овладяват сърцата в елинското общество. Какъв е произходът на тази личностна религия, която е едновременно отличителната черта на махаяна и тайната на нейния успех? Тази нова подкваса, променила толкова дълбоко духа на будизма, е чужда на оригиналната жилка и на древноиндийската, и на елинската философия. Дали тя е плод на опита на древноиндийския вътрешен пролетариат, или е искра, подхваната от сирийския пламък, който вече е запалил зороастрианството и юдаизма? Могат да се приведат доказателства в подкрепа и на двете гледни точки, но ние наистина не сме в състояние да изберем между тях. Достатъчно е да се каже, че с идването на тази будистка „висша религия“ религиозната история на древноиндийското общество започва да поема същия курс като тази на сирийското общество, която вече изследвахме.

Като „висша религия“, възникнала в обществото, за да евангелизира елинизирания свят, махаяна е очевидно древноиндийският еквивалент на християнството и митраизма. С този ключ в ръцете си можем лесно да идентифицираме древноиндийския еквивалент на другите лъчи, на които светлината на сирийската религия се разлага при поставянето на сирийската призма. Ако се вгледаме в древноиндийския еквивалент на тези „вкаменелости“ от пределинското състояние на сирийското общество, които пазят евреите и парсите, ще видим, че пред нас е късният хинаянски будизъм на Цейлон, Бирма, Сиам и Кампучия, който е реликва от предмахаянската будистка философия. Както сирийското общество трябва да дочака появата на исляма, за да получи религия, която да му послужи като ефикасен инструмент за отхвърляне на елинизма, така натрапчивият елински дух е прогонен напълно и окончателно от древноиндийското общество не чрез махаяна, а чрез чисто древноиндийското и съвършено неелинско движение на следбудисткия индуизъм.

Историята на махаяна съответства на тази на католическото християнство, защото и двете намират поле за действие в елинския свят, а не обръщат в своя вяра неелинското общество, от което са произлезли. Но има по-нататъшна глава в историята на махаяна, на която не съответства историята на християнската църква. Защото християнството, намерило убежище в сферата на умиращото елинистко общество, остава в него и в крайна сметка оцелява, за да даде църкви на две нови цивилизации — нашата собствена и православното християнство, които са родствени на елинистката. Махаяна, от друга страна, преминава от мимолетното елинско царство Бактрия в платата на Централна Азия в умиращия древнокитайски свят и отдалечена от земята, на която се е родила, става универсална църква на китайския вътрешен пролетариат.

Завещанието на шумерския вътрешен пролетариат

Две общества — вавилонското и хетското — са родствени на шумерското, но в неговия случай не можем да открием универсална църква, дело на шумерския вътрешен пролетариат, която да е завещана на родствените цивилизации. Вавилонското общество, изглежда, е възприело религията на шумерското доминиращо малцинство, а хетската религия, изглежда, произлиза частично от същия източник. Но за религиозната история на шумерския свят знаем много малко. Можем да кажем само, че ако преклонението пред Тамуз и Ищар наистина е паметник на опита на шумерския вътрешен пролетариат, този пробен творчески акт е мъртвороден в самото шумерско общество и дава плод на други места.

Тези шумерски божества, мъжко и женско, имат наистина дълга кариера и им предстоят продължителни пътувания. Една интересна черта на историята им е вариантът на тяхното сравнително значение. В хетската версия на преклонението пред тези две божества фигурата на богинята се смалява и е засенчена от бога, който играе спрямо нея разнообразните и противоречиви роли на син и любовник, протеже и жертва. Покрай Кибела-Ищар, Атис-Тамуз, става незначителен. А в отдалеченото северозападно островно убежище, обкръжено от океански проливи, Нартус-Ищар стои в самотно величие без спътник. Но в пътя на тази двойка на югозапад до Сирия и Египет, Тамуз увеличава, а Ищар намалява значението си. Атаргатис, преклонението пред когото е разпространено от Бамбис до Аскалон, изглежда, е получила името си от Ищар, и боготворението й се дължи на това, че е спътница на Атис. Във Финикия Адонис-Тамуз е „повелителят“, чиято ежегодна смърт Астарта-Ищар оплаква. А в египетския свят Озирис-Тамуз засенчва своята сестра-съпруга Изида така категорично, както Изида на свой ред, засенчва Озирис, когато си спечелва собствена империя в сърцата на елинисткия вътрешен пролетариат. Тази версия на шумерското вярване, в която умиращият бог, а не оплакващата го богиня е фигурата, върху която се съсредоточава предаността на поклонниците, изглежда, се е разпространила дори сред далечните варвари от Скандинавия, където Балдер-Тамуз е наричан „повелителят“, докато безцветната му съпруга Нана още пази личното име на шумерската майка-богиня.

3.
Вътрешният пролетариат в западния свят

За да завършим нашето изследване на вътрешния пролетариат, трябва да изучим и случай, който е по-близо до нас. Дали това характерно явление се появява и в западния свят? Когато търсим доказателства за съществуването на западни вътрешни пролетариати, ни залива изобилието им.

Вече отбелязахме, че един от основните източници за попълнение на вътрешния пролетариат е привличан в западното общество в смайващи мащаби. Човешката сила на не по-малко от десет разлагащи се цивилизации през последните четиристотин години се изсмуква от западното общество. А общото членство в западния вътрешен пролетариат, в което те сега са сведени, действа стандартизиращо и вече размива — а в някои случаи съвсем е обезличило, — характерните черти, по които тези хетерогенни маси се различават една от друга. Нашето общество не се е задоволило само да ограбва собствените си „цивилизовани“ родственици. То прибира почти всички оцелели примитивни общества. И докато някои от тях — като тасманийците и повечето от северноамериканските индиански племена — са погубени от шока, други — като негрите от тропическа Африка — успяват да оцелеят и карат Нигер да се влива в Хъдсън и Конго — в Мисисипи — точно както други действия на същата западна цивилизация са накарали Яндзъ да се излива в Малаканските проливи. Негрите роби, откарани с кораби до Америка, и тамилските или китайски кули, откарани до екваториалните, противоположни крайбрежия на Индийския океан, са двойници на робите, които през последните два века преди Христос са прекарани от всички крайбрежия на Средиземно море във фермите и плантациите на римска Италия.

Има и друг контингент попълнения на западния вътрешен пролетариат, оставен без корени и духовно дезориентиран, без да бъде физически изгонен от потомствените си домове. Във всяка общност, която се опитва да адаптира живота си към ритъма на чужда цивилизация, се изпитва нужда от специална социална класа, която да балансира „преобразуващия“ и да променя електрическия ток от един волтаж в друг. Класата, принудена да съществува по този начин — често рязко и изкуствено — в отговор на тази необходимост е позната под специфичното й руско наименование като интелигенция. Интелигенцията е класа от офицери за свръзка, изучили похватите на натрапващата се цивилизация, доколкото е необходимо, за да позволят на собствената си общност да издържи в социална среда, в която животът е престанал да се живее в съгласие с местните традиции, а все повече и повече възприема стил, наложен от натрапващата се цивилизация върху населението, живеещо под нейно господство.

Първите попълнения на тази интелигенция са военни и военноморски офицери, изучили изкуството на войната на доминиращото общество до степен, необходима, за да се спаси Русия на Петър Велики от евентуалните завоеватели от западната Швеция, или по-късно Турция и Япония от завоевателните намерения на Русия, станала по това време достатъчно западнизирана, за да поеме сама пътя на агресията. След това идват дипломатите, научили се как да се държат със западните правителства при преговорите, наложени на тяхната общност поради неуспеха й да отстои своето с война. Видяхме как османците викат за тази дипломатическа работа раята си, докато нов обрат не ги принуждава сами да се заемат с тази противна работа. След това са търговците — хонконгските търговци в Китай и левантинските, гръцки и арменски търговци във владенията на османския падишах. Накрая, когато подквасата от вируса на западнизирането проникне по-дълбоко в социалния живот на общество, което е на път да бъде просмукано и асимилирано, интелигенцията развива най-характерните си типове — учителят, научил похватите да обучава ученици по западен маниер, чиновникът, възприел практиката да води обществената администрация по западни образци, адвокатът, придобил навика да прилага вариант на Наполеоновия кодекс според френската юридическа процедура.

Където видим интелигенция, можем да заключим не само че две цивилизации са били в допир, но и че едната от тях ще бъде погълната във вътрешния пролетариат на другата. Можем да отбележим и друг факт от живота на интелигенцията, написан с едри букви върху челото й, за да могат всички да го прочетат — интелигентът се ражда, за да бъде нещастен.

Тази класа за свръзка страда от вродения недъг на хибрид, прокуден и от двете семейства, събрали се, за да го родят. Интелигенцията е мразена и презирана от собственото си общество, защото самото й съществуване е упрек към него. Самото й съществуване напомня за омразната, но неотвратима чужда цивилизация, която не може да бъде държана на разстояние и затова трябва да й се угажда. Докато никой не обича интелигенцията у дома, чест й се оказва в страната, чиито маниери и похвати тя толкова прилежно и чистосърдечно е възприела. В началните дни на историческото обвързване на Индия и Англия индуистката интелигенция, която Британският радж е отгледал за собственото си административно удобство, е всеобщ обект на насмешки сред англичаните. Колкото по-свободно борави с английския „бабу“, толкова по-сардонично „сахиб“ се смее над трудно уловимата, но неизбежна нелепост на случайните грешки. Такива насмешки обиждат дори благодушните. Така интелигенцията в двойна степен оправдава нашето определение на пролетариат — тя е „във“, но не „от“ две общества. Докато през първите етапи на развитието си тя може да се утешава с това, че е незаменима от двете, с течение на времето й се отнема и това утешение. Защото приспособяването на предлагането към търсенето е почти недостижимо, когато стоката е човешката сила и с течение на времето интелигенцията започва да страда от свръхпроизводство и безработица.

Петър Велики иска да има много руски чиновници, Източноиндийската компания — много служители, Мехмед Али — много египетски текстилни работници и лодкостроители. Тези невъздържани грънчари с човешка глина ги произвеждат, но процесът на фабрикуване на интелигенция по-трудно се спира, отколкото се започва, защото презрението към тази класа — свръзка от страна на тези, които ползват услугите й, се компенсира от престижа й в очите на тези, които искат да са част от нея. Кандидатите се увеличават извън всякакви пропорции спрямо възможностите да бъдат наети и началното ядро на заета интелигенция е залято от интелектуални пролетарии, които са незаети и бедстващи, освен че са отхвърлени. Шепата чиновници се допълва от легион нихилисти, шепата „бабу“ с перодръжки — от легион неуспели висшисти, и огорчението на интелигенцията е несравнимо по-голямо във второто й състояние в сравнение с първото. Всъщност можем почти да формулираме социален „закон“ в смисъл, че вродената неудачливост на интелигенцията се засилва в геометрична прогресия в сравнение с аритметичния прогрес на времето. Руската интелигенция, чието зараждане е към края на XVII в. сл.Хр., вече изхвърли натрупаната си злост в съсипващата болшевишка революция от 1917 г. Бенгалската интелигенция, зародила се в последната част на XVIII в., днес проявява склонност към революционно насилие, несъществуващо в други части на Британска Индия, където местната интелигенция се заражда едва петдесет или сто години по-късно.

Буйният растеж на тези човешки плевели не е ограничен в почвата, която им е родна. Напоследък те се появиха в сърцето на западния свят, както и в полуозападнените му покрайнини. Дребнобуржоазна класа, получила средно, а дори и университетско образование, без да й е даден отдушник за развитие на способностите, беше гръбнакът на фашистката партия в Италия и Националсоциалистическата в Германия. Демоничният порив, довел до властта на Мусолини и Хитлер, е дело на раздразнението на този интелектуален пролетариат, когато вижда, че мъчителните му усилия за самоусъвършенстване не са достатъчни сами по себе си, за да го спасят от смазване между горния и долния мелничен камък на организирания капитал и организирания труд.

Фактически не е трябвало да чакаме до сегашния век, за да видим как западният вътрешен пролетариат се набира от местната тъкан на западното общество, защото в западния, както и в елинисткия свят не само потиснатите чужди населения са изтръгнати от корените им. Религиозните войни от XVI и XVII в. водят до наказуемост или изгонване на протестантите във всяка страна, където властта пада в ръцете на католическата фракция, така че потомците на френските хугеноти са разпръснати от Прусия до Южна Африка, а потомците на ирландските католици — от Австрия до Чили. Това бедствие не спира с мира, рожба на умора и цинизъм, в който идва краят на религиозните войни. След Френската революция политическото статукво започва да се вдъхновява от религиозна ненавист, така че нови тълпи изгнаници са извадени от корените — емигрантите от френската аристокрация от 1789 г., европейските либерали емигранти от 1848 г., руските белоемигранти от 1917 г., емигрантите демократи в Италия и Германия през 1922 и 1933 г., емигрантите католици и евреи от Австрия от 1938 г., както и милионите жертви на войната от 1939–1945 г. и последиците й.

Видяхме как в Сицилия и Италия през смутното време на елинизма свободното население е изкоренено от полетата и подгонено в градовете от икономическа революция в земеделието — замяната на дребните смесени ферми, съществуващи за самозадоволяване, с масова продукция на селскостопански стоки от роби в плантациите. В съвременната западна история това социално бедствие се повтаря почти точно в селската икономическа революция, заменила памуковите плантации, обработвани от негри роби, със смесеното фермерство на бели свободни хора в „памуковия пояс“ на Американския съюз. „Бялата измет“, по този начин деградирана до пролетариат, съответства на лишената от собственост и пауперизирана „свободна измет“ в римска Италия и тази селска икономическа революция в Северна Америка, с двойното си раково израстване — негърско робство и бяла нищета, — е само изключително бързо и безмилостно прилагане на сходната селска икономическа революция, заела над три века в английската история. Англичаните не въвеждат робски труд, но те подражават на римляните и предварват американските плантатори и скотовъдци, като изкореняват свободното селячество заради икономическа печалба за олигархията и превръщат орната земя в пасища, а общинските мери в оградени земи. Тази съвременна западна селска икономическа революция обаче не е главната причина за изтичането на населението от селото в градовете в наше време. Главният неин двигател не е натиск на аграрна революция, заменила селските участъци с латифундии, а градската промишлена революция, заменила ръчното занаятчийство с парни машини.

Когато тази западна индустриална революция започва най-напред в Англия преди около сто и петдесет години, изгодата от нея изглежда толкова безмерна, че ентусиастите на прогреса я приветстват и благославят. Осъждайки дългия работен ден, на който са осъдени първите поколения фабрични работници, включително жени и деца, и жалките условия на новия им живот и във фабриките, и у дома, възхвалителите на индустриалната революция са уверени, че това са скоропреходни беди, които могат и ще бъдат преодолени. Ироничната последица е, че това пророчество в розово в голяма степен се оправдава, но благодатта на този земен рай, толкова уверено предсказан, се неутрализира от проклятие, скрито за очите и на оптимисти, и на песимисти преди век. От една страна, детският труд е премахнат, женският труд е регулиран съответно според силите на жената, работният ден е скъсен, условията на живот и труд са подобрени до неузнаваемост. Но светът, преситен с богатството, създадено от магическата индустриална машина, е под сянката на безработицата. Всеки път, когато градският пролетариат получава своите „подаяния“, той получава намек, че е „във“ обществото, но не „от“ него.

Достатъчно беше казано, за да се посочат някои от многото извори, от които идва вътрешният пролетариат на съвременното западно общество. Сега трябва да се запитаме дали в тях, или другаде да търсим двете наклонности — към насилие и към благост, — появили се отново в реакцията на западния вътрешен пролетариат към изпитанията. И ако се проявяват и двете склонности, коя от тях взема връх.

Прояви на войнственост се виждат веднага в западния престъпен свят. Не е необходимо да се изброяват кървавите революции от последните сто и петдесет години. Но когато се обърнем да потърсим доказателства за противодействащия и конструктивен дух на благост, следите му, за съжаление, трябва да се търсят далеч. Вярно е, че много страдалци от неправдите, изброени преди това в тази глава — прокудени в изгнание жертви на религиозни или политически преследвания, изселени африкански роби, откарани другаде каторжници, обезкоренено селячество — са успели в живота ако не през първото, то през второто или третото поколение, при наложените им нови условия. Това може би илюстрира възстановителните сили на нашата цивилизация, но не дава отговор на търсеното от нас. Това са решения на проблема на пролетариата, които избягват необходимостта от избор между насилствения и благия отклик, като избягват от самите жизнени условия на пролетариата. В търсенето на съвременни западни изразители на благия отклик намираме само английските „квакери“ или германските анабаптисти, бежанци в Моравия, и холандските менонити в Швейцария. Дори тези редки образци ни се изплъзват между пръстите, защото намираме, че те вече не принадлежат към пролетариата.

През първото поколение от живота на Английското дружество на приятелите жилка на насилие, намерила израз в пророчества без дрехи и шумни нарушения на приличието при църковни служби, докарва на членовете му сурови наказания в Англия и в Масачузетс. Обаче това насилие бързо и завинаги е последвано от благост, която става характерно жизнено правило на квакерите. А Дружеството на приятелите за известно време е почти на път да изиграе в западния свят класическата роля на примитивната християнска църква, в духа и практиката на която — както е изложена в Деянията на апостолите — те благочестиво оформят живота си. Но макар Приятелите да не са се отклонявали от правилото на благостта, тяхното излизане от пролетарския път е дълго и те са в определен смисъл жертви на собствените си добродетели.

Може даже да се каже, че те постигат материалното благосъстояние въпреки себе си, защото голяма част от успеха им в бизнеса може да се проследи назад до техни важни решения, приети не за печалба, а по повеля на съвестта им. Първата стъпка в тяхното непланирано странстване до светилището на благосъстоянието е направена съвсем непреднамерено, когато мигрират от селото в града, не защото се блазнят от примамката на градските облаги, а защото това им изглежда най-очевидният начин да примирят своя добросъвестен отказ да плащат десятък на епископалната църква със също така добросъвестния им отказ да се съпротивляват на събирача на десятък със сила. След това, когато квакерите пивовари започват да произвеждат какао, защото не одобряват опияняващите напитки и когато квакерите търговци на дребно започват да отбелязват на стоките си твърда цена, защото скрупулите им не позволяват да променят цената с „пазарлък на пазара“, те съзнателно рискуват състоянията си заради вярата. Но по този начин те просто са дали илюстрация на принципа, че „честността е най-добрата политика“ и блаженството да вярват, че „хрисимите ще наследят Земята“. По същия признак те изваждат вярата си от списъка на пролетарските религии. За разлика от своите образци апостолите те никога не са пламенни мисионери. Остават избраници и тяхното правило, че квакерът престава да бъде член на обществото им, ако се ожени извън него, запазва броя им малък, а качеството им — високо.

Историите на двете групи анабаптисти, макар в много отношения да се различават от тази на квакерите, съвпадат в пункта, който в момента ни занимава. Когато след насилствено начало те възприемат правилото на благостта, скоро престават да бъдат пролетарии.

Нестигнали до никъде в търсенето на нова религия, изразител на опита на западния вътрешен пролетариат, нека си спомним, че древнокитайският вътрешен пролетариат намира религията си в махаяна, която е преобразувана до степен да не бъде разпозната на предшестващата будистка философия. В марксисткия комунизъм имаме прословут пример на съвременна западна философия, променена — в рамките на един живот — до неузнаваемост в пролетарска религия, поела пътя на насилието и изрязала с меч своя нов Йерусалим в руските равнини.

Ако някой викториански „цензор на нравите“ беше поискал от Карл Маркс да каже духовното си име и адрес, той би описал себе си като последовател на Хегел, прилагащ Хегеловата диалектика към икономическите и политически явления на своето време. Но елементите, направили комунизма експлозивна сила, не са Хегелови творения. Те носят на челото си свидетелство за произход от древната религиозна вяра на Запада — християнството, което триста години след философското предизвикателство на Декарт все още се поглъща от всяко дете на Запад заедно с майчиното мляко и се вдишва от всеки мъж или жена на Запад заедно с въздуха, който дишат. Елементите, които не могат да се проследят назад до християнството, могат да се проследят до юдаизма, „вкаменилият“ се родител на християнството, запазен от еврейската диаспора и изпарил се със създаването на гетата и еманципирането на западното европейство през поколението на прародителите на Маркс. За свое божество вместо Яхве Маркс взема „историческата необходимост“, а на мястото на еврейството — вътрешния пролетариат от западния свят като избрания народ. Неговото месианско царство е скроено като диктатура на пролетариата. Но очебийните черти на еврейския апокалипсис изпъкват под тази овехтяла маска.

Обаче изглежда, че религиозната фаза в еволюцията на комунизма ще се окаже мимолетна. Консервативният националистически комунизъм на Сталин изглежда решително е надделял над всесветския комунизъм на Троцки — поне в Русия. Съветският съюз не е вече незаконно общество без връзка с останалата част от света. Той се е превърнал в каквото е била Руската империя по времето на Петър или Николай — велика сила, избираща съюзниците и враговете си на базата на национализъм, независимо от идеологически съображения. А ако Русия се е придвижила „надясно“, съседите й са се придвижили „наляво“. Не само неуспехът на германския националсоциализъм и на италианския фашизъм, но и неудържимото навлизане на планирането в навремето нерегулираните икономики на демократическите страни подсказват, че социалната структура на всички страни в близко бъдеще ще бъде едновременно национална и социалистическа. Не само изглежда вероятно капиталистическите и комунистическите режими да продължат едни до други, може дори да се окаже, че капитализмът и комунизмът — като интервенцията и неинтервенцията в сардоничния афоризъм на Талейран — все повече стават различните имена на едно и също нещо. Ако това е така, трябва да решим, че комунизмът е загубил перспективи като революционна пролетарска религия — първо, като деградира от революционно лекарство за цялото човечество до обикновен местен вариант на национализма, и второ, защото подвластната му държава все повече се уподобява на други държави в съвременния свят, като се приближава до последния стандартен тип.

Крайното заключение на изследването ни тук, изглежда е, че доказателства за набирането на вътрешния пролетариат са най-малкото толкова обилни в късната история на западния свят, колкото в историята на коя да е друга цивилизация, но има учудващо малко данни в нашата западна история за полагане на основите на пролетарска универсална църква и дори за появата на някаква силна „висша религия“, дело на пролетариата. Как да си обясним този факт?

Очертахме много паралели между нашето общество и елинисткото, но съществува едно основно различие. Елинисткото общество не пренася универсална църква от минойския си предшественик. Условията на местно езичество, в които то се разпада през V в. пр.Хр., са същите като условията, в които се заражда. Но местното езичество със сигурност не е първият етап, дори ако е толкова близко до сегашното състояние на нашата цивилизация, която навремето получи право да се назовава западно християнство. Нещо повече, дори ако сега най-сетне сме успели да отхвърлим християнското си наследство, процесът на отстъпничество е бил бавен и мъчителен и колкото и да искаме, не сме го извършили с усърдието, каквото бихме желали, защото в крайна сметка не е лесно да се освободиш от традиция, в която ние и предците ни сме родени и възпитани от времето, сега отдалечено с повече от хиляда и двеста години, когато се ражда западното християнство — хилаво дете — от утробата на църквата.

Когато Декарт, Волтер, Маркс, Макиавели, Хобс, Мусолини и Хитлер са направили всичко възможно, за да дехристиянизират нашия западен живот, можем все още да подозираме, че цялата им плява и замъглявания са успели само донякъде. Християнският вирус или еликсир е в западната кръв — ако той не е просто друго наименование на тази течност — и е трудно да се предположи, че духовният състав на западното общество ще може някога да се рафинира до езичество с елинска чистота.

При това християнският елемент в нашата система не е само повсеместен, той е многоброен. Един от любимите му прийоми, за да избегне изличаване, е да вкара силна смес от собствената си същност в самото дезинфекционно средство, използвано да го стерилизира. Вече отбелязахме християнската съставка в комунизма, който дава да се разбере, че е антихристиянско приложение на съвременната западна философия. Съвременните антизападни пророци на благостта Толстой и Ганди никога не са се опитвали да прикрият, че са вдъхновени от християнството.

Сред многото разнообразни контингенти на обезнаследени мъже и жени, положени на изпитанието да бъдат включени в западния вътрешен пролетариат, най-тежко от всички са страдали африканските негри, превозени в Америка, за да бъдат роби. В тях намираме западния аналог на робите емигранти, насметени в римска Италия от всички други средиземноморски крайбрежия през двата века преди Христос и вече забелязахме, че американо-африканците, както итало-ориенталските роби в плантациите, посрещат ужасното социално предизвикателство с религиозен отклик. Сравнявайки двете общности, по-рано в това изследване се занимахме с приликите, но има и не по-малко важно различие. Египетските, сирийските и анатолийските роби емигранти намират утешение в религиите, които са донесли със себе си, а африканците се обръщат за утешение към потомствената религия на своите господари.

Как да се обясни това различие? Без съмнение частично с разликата на социалните предшественици на двете групи роби. Робите в плантациите на римска Италия са черпени предимно от древни и дълбоко култивирани ориенталски населения и е можело да се очаква децата им да държат здраво на културното си наследство, докато потомствената религия на африканските негри роби не е по-подходяща от другите елементи в тяхната култура, за да им бъде опора срещу съкрушително превъзхождащата ги цивилизация на западните им господари. Това е частично обяснение на различията в последвалото, но за да го обясним пълно, трябва да се съобразим и с културната разлика между двете групи господари.

Ориенталските роби в римска Италия всъщност няма към какво друго да се обърнат освен към собственото си родно религиозно наследство, защото римските им господари живеят в духовен вакуум. В техния случай ценната перла се намира в наследството на робите, а не на господарите, докато в западния случай духовното съкровище, както и светските богатство и власт, са в ръцете на робовладелското доминиращо малцинство.

Едно е обаче да притежаваш духовно богатство, друго е да го предадеш и колкото повече мислим върху това, толкова повече се учудваме, че християните робовладелци са съумели да предадат на примитивните си жертви-езичници духовния хляб, след като са направили всичко, което е по силите им, за да осквернят с богохулствения акт на заробване ближните си. Как са могли робовладелците евангелисти да стигнат до сърцето на роба, когото са отчуждили морално, като са му нанесли толкова мъчително унижение? Християнската религия сигурно се вдъхновява от невидима духовна сила, щом може да печели съмишленици, поставени в такива условия. Тъй като на тази земя религията няма друго обиталище освен човешките души, следва, че в нашата новоезическа ера сигурно още има християни и християнки. „Може да има петдесет праведника в града; ще погубиш ли мястото…“^[6]

Поглед към американското робовладелство показва някои от тези настойчиви християни с делата им, защото американският негър, приел християнството, естествено не дължи покръстването си на духовните услуги на надзирателя в плантацията, който държи в едната си ръка библия, а в другата — бич. Той го дължи на хора като Джон Д. Фис и Питър Клейвърс.

В чудото на покръстването на робите в религията на техните господари можем да видим как познатият разкол между вътрешния пролетариат и доминиращото малцинство се лекува в нашето западно общество от християнството, което доминиращото малцинство се е опитвало да отхвърли. Покръстването на американските негри е един от многото триумфи в последно време на християнските мисионери. През нашето угнетявано от войни поколение, в което до неотдавна блестящите перспективи пред новоезическото доминиращо малцинство бързо се замъгляват, видимо жизнени сокове отново преминават през всички клони на западната цивилизация. Това може би подсказва, че в крайна сметка следващата глава в западната история няма да наподобява финалната глава в елинистката история. Вместо на разораната почва на вътрешния пролетариат да възникне някаква нова църква, която да послужи за екзекутор и наследник на една цивилизация, разпаднала се и започнала да се разлага, може да доживеем да видим цивилизация, опитала се и не съумяла да остане сама в спасението от гибелно падение, понеже е поета в ръцете на църквата на предшествениците си въпреки опитите на тази цивилизация да отблъсне и да държи на разстояние църквата. В такъв случай една прохождаща цивилизация, срамно поддала се на опиянението от показна победа над физическата природа и използвала плячката, за да струпа съкровище за себе си, без да бъде щедра към бога, може да бъде помилвана от присъдата, издала сама на себе си, да върви по трагичния път „пресищане — възмутително поведение — катастрофа“. Или за да преведем този елински език в християнски образи, западното християнство, изменило на собствената си кауза, може да получи милостта да се роди отново като „республика Християна“, което е по-раншният и по-добър идеал за това, което трябва да бъде.

Възможно ли е подобно духовно прераждане? Ако зададем въпроса на Никодим „Как може стар човек да се роди? Може ли втори път да влезе в утробата на майка си и да се роди?“, можем да си дадем поучителния му отговор: „Истина, истина ти казвам, ако се не роди, никой човек, роден от вода и Дух, не може да влезе в Божието царство.“^[7]

4.
Външни пролетариати

Външният, както и вътрешният пролетариат, извиква себе си за живот чрез акт на отцепване от доминиращото малцинство, в цивилизация, която се е разпаднала, а разколът след подобно отцепване е осезаем. Защото докато вътрешният пролетариат продължава да е географски примесен с доминиращото малцинство, от което го отделя морална пропаст, външният не е само морално отчужден, но и физически отделен от доминиращото малцинство с граница, която може да бъде посочена на картата.

Очертаването на подобна граница е сигурен показател, че е станало такова отцепване, защото докато цивилизацията е все още в растеж, тя няма твърдо установени граници освен по фронтове, на които се е сблъскала с друга цивилизация от нейния тип. Такъв сблъсък между две или повече цивилизации поражда явление, което ще изследваме по-късно, но за момента ще оставим случаи от този тип и ще насочим вниманието си към положение, когато една цивилизация има за съсед не друга цивилизация, а примитивни общества. При такова обстоятелство ще видим, че докато цивилизацията е в растеж, границите й са неопределени. Ако поставим себе си в центъра на растеж на развиваща се цивилизация и поемем навън, докато рано или късно се намерим в среда, която е несъмнено и напълно примитивна, няма да можем да очертаем линия и да кажем: „Тук свършва цивилизацията и навлизаме в примитивен свят“.

Фактически, където творческото малцинство успешно играе ролята си в живота на растяща цивилизация и искрата, която е раздухало, „дава светлина на всички в къщата“, светлината, докато се пръска, не се спира пред стените на къщата, защото всъщност стени няма и светлината не е скрита за съседа отвън. Светлината блести дотам, докъдето по природата на нещата може да стигне, преди да започне да изчезва. Градацията в разпръскването й е безкрайно малка и не е възможно да се определи линията, на която последният отблясък на здрача премигва и оставя във владение само мрака. Фактически пробивната сила на излъчването на растяща цивилизация е толкова голяма, че макар цивилизациите да са сравнително неотдавнашно постижение на човечеството, те от дълго време успяват да се просмучат, поне до някаква степен, във всички съществуващи примитивни общества. Невъзможно е някъде да се открие примитивно общество, изцяло избегнало влиянието на една или друга цивилизация. През 1935 г. например във вътрешността на Папуа беше открито съвсем непознато общество, притежаващо технологията на интензивно земеделие, която сигурно е получена на неизвестна дата от някоя неопределена цивилизация.

Тази способност на цивилизациите да проникват навсякъде, в каквото е останало от примитивния свят, силно ни поразява, когато погледнем на явлението от гледна точка на примитивните общества. Ако, от друга страна, погледнем на него под ъгъла на зрение на цивилизацията, не по-малко ще ни порази фактът, че силата на излъчваното влияние не спада с увеличаването на разстоянието. Когато се съвземем от учудване, когато открием влиянието на елинското изкуство върху монета, излята в Британия един век преди Христос или на саркофаг, издялан в Афганистан през I в. на християнската ера, забелязваме, че британската монета изглежда като карикатура на македонския си оригинал, а афганистанският саркофаг е недодялан продукт на „комерсиалното изкуство“. Толкова отдалечена, мимезисът се превръща в пародия.

Обаянието поражда подражанието и сега можем да видим, че обаянието на една цивилизация в растеж при поредни творчески малцинства пази къщата не само от вътрешно разделение, но и от нападения на съседите — поне доколкото тези съседи са примитивни общества. Когато растяща цивилизация влиза в допир с примитивни общества, творческото й малцинство възбужда мимезис у тях, както и у нетворческото мнозинство вътре в себе си. Но ако това са нормалните отношения между една цивилизация и примитивните общества наоколо, докато цивилизацията е в растеж, настъпва дълбока промяна, когато цивилизацията се разпадне и започне да се разлага. Творческите малцинства, спечелили доброволна преданост поради обаянието на творческите си представители, се заменят с доминиращи малцинства, които не притежават чар, а разчитат на сила. Примитивните общества наоколо вече не са обаяни, а отблъснати. Тези покорни последователи на растяща цивилизация отхвърлят дотогавашния си пример и се превръщат в — както го нарекохме — външен пролетариат. Макар че сега в разпадналата се цивилизация те вече са „от“ нея.

Въздействието на една цивилизация може да се анализира по три пункта — икономически, политически и културен — и докато обществото е в растеж, и трите се излъчват с еднаква сила или за да говорим с човешки, а не с физически термини, да въздействат с еднакво обаяние. Но когато цивилизацията престане да расте, обаянието на културата й се изпарява. Мощта на икономическото и политическото й излъчване може — и наистина вероятно е така — да нараства, защото култивирането на псевдорелигиите на Мамона, Марс и Молох е във висша степен характерно за разпадналите се цивилизации. Но тъй като културният елемент е същността на една цивилизация, а икономическият и политическият елементи са сравнително незначителни прояви на живота, който е останал в нея, и най-грандиозните триумфи на икономическото и политическото излъчване са недовършени и несигурни.

Ако погледнем на промяната през очите на примитивните народности, ще изразим същата истина, ако кажем, че техният мимезис на разпаднала се цивилизация е свършил, но те продължават да имитират нейните усъвършенствания — техническите й приспособления — в изкуството на производството, войната и политиката не за да станат част от нея — което е било стремежът им, докато тя ги е обайвала, — а за да могат по-ефикасно да се отбраняват срещу насилието, което е станало най-ярката й характерна черта.

В досегашното си изследване на опита и реакциите на вътрешните пролетариати видяхме колко ги блазни пътят на насилието и как — доколкото те се поддават на изкушението, — само си донасят беди. Нападателите неизбежно загиват от меч и само когато следва пророка на благостта, вътрешният пролетариат има изгледи да вземе в плен покорителя си. Външният пролетариат, ако избере (а той почти сигурно ще стори това) да реагира с насилие, не е в това неизгодно положение. Докато целият вътрешен пролетариат е в обсега на доминиращото малцинство, поне някои части от външния пролетариат вероятно ще бъдат извън ефективния обсег на военни действия от страна на доминиращото малцинство. В последвалата борба разпадналата се цивилизация излъчва сила, вместо да стимулира към мимезис. В тези обстоятелства по-близките членове на външния пролетариат вероятно ще бъдат добавени към вътрешния, но ще се стигне до точка, където качественото превъзходство на доминиращото малцинство във военната мощ се неутрализира от дължината на комуникациите.

Когато се достигне този етап, завършва промяната в характера на контактите между въпросната цивилизация и съседите й варвари. Докато цивилизацията е в растеж, собствената й територия, където има цялостно надмощие, е заслонена от въздействието на нецивилизована диващина от голям праг или буферна зона, отвъд която цивилизацията преминава в диващина в дълга поредица отсенки. От друга страна, когато цивилизацията се е разпаднала и е стигнала до разкол и когато враждебните действия между доминиращото малцинство и външния пролетариат са престанали да бъдат постоянни битки и са преминали в окопна война, виждаме, че буферната зона е изчезнала. Географският преход от цивилизация към варварство вече не е постепенен, а рязък. Прагът, който е бил зона, е заменен от праг или военна граница, чиято линия има дължина, но няма ширина. През тази линия обърканото доминиращо малцинство и непокорният външен пролетариат са един срещу друг с оръжие в ръка. И този военен фронт е пречка пред преминаването на каквото и да било социално излъчване, освен това на военната техника — продукт на социален обмен, който води до война, а не до мир. Социалните явления, когато военните действия станат стационарни, ще ни занимава по-нататък. Тук е достатъчно да се спомене основният факт, че това временно и несигурно равновесие на силите с течение на времето неминуемо се наклонява в полза на варварите.

Елинският пример

Фазата на растежа на елинистката цивилизация изобилства с примери за прагове или буферни зони, с които една здрава растяща цивилизация е склонна да окръжава собствената си територия.

В посока към континентална Европа същинска Елада е заслонена на север от Термопилите с полуелинската Тесалия и на запад от Делфи — с полуелинската Етолия, а те пък от своя страна са заслонени с неясно полуелинските Македония и Епир от чистия варваризъм на Тракия и Илирия. От страната на Мала Азия зони на намаляващ елинизъм към вътрешността са гръцките градове на азиатското крайбрежие Кария, Лидия и Фригия. На тази азиатска граница можем да видим за пръв път под пълната светлина на историята как елинизмът покорява завоевателите си варвари. Влиянието е толкова силно, че през втората четвърт на VI в. пр.Хр. в политиката на Лидия на челно място излиза конфликтът между елинофили и елинофоби. Дори когато елинофилският претендент за престола Пантелеон е победен от своя полубрат Крез, този изразител на антиелинската партия се оказва толкова безсилен да плува против вълната на проелинизма, че става известен с щедри подаръци за елински светилища, както и че с доверие взема съвети на елински оракули.

Дори във вътрешността отвъд морето съществуват като правило мирни отношения и преходът е постепенен. Елинизмът се разпространява бързо във вътрешността на италианската „Магна Греция“ и най-ранното споменаване на Рим в съществуващата литература е бележка в оцелял фрагмент на загубена творба от ръката на Платоновия ученик Хераклит Понтийски, в която тази латинска общност е наречена елински град.

Така във всички крайни райони на елинския свят в стадия на растежа му, изглежда, виждаме грациозната фигура на Орфей, омайващ варварите наоколо и дори накарал ги да репетират вълшебната му музика на своите по-груби инструменти, за да ги повтарят пред още по-примитивните народности по-нататък във вътрешността. Тази идилична картина обаче изчезва само за един миг с разпадането на елинистката цивилизация. Когато хармонията се превръща в разногласия, омаяните слушатели, изглежда, се сепват и — връщайки се към естествената си свирепост, — се нахвърлят върху злокобния въоръжен човек, появил се под благото наметало на пророка.

Войнствената реакция на външния пролетариат при разпадането на елинистката цивилизация е най-бурна и ефективна в „Магна Греция“, където брутанианци и луканиановци затягат обръча около гръцките градове и започват да ги окупират един след друг. Сто години след започването през 431 г. пр.Хр. на война, която е „началото на големите злочестини на Елада“, малкото оцелели в дотогава цъфтящите градове в „Магна Греция“ викат от родината си наемници, за да ги спасят от изтласкване в морето. Тези нередовни попълнения са толкова безпомощни да спрат вълната от оски, че нахлуващите варвари скоро пресичат проливите на Месина, преди движението им да бъде спряно от намесата на елинизираните римляни, родственици на оските. Римското държавничество и оръжие спасява за елинизма не само „Магна Греция“, но и целия Италийски полуостров. Те държат оските назад и налагат общ римски мир и на италийските варвари, и на поиталианчилите се гърци.

Така южноиталианския фронт между елинизма и варварите е премахнат, а после последователни подвизи на римското оръжие разширяват владенията на елинисткото доминиращо малцинство почти толкова навътре в континентална Европа и Северна Африка, колкото навремето го е разширил в Азия Александър Македонски. Но това разширяване с военни средства не премахва антиварварските фронтове, а ги удължава и отдалечава от центъра на властта. В течение на няколко века те са стабилизирани, но разлагането на обществото е в ход и в крайна сметка варварите са прекършени.

Сега трябва да си зададем въпроса дали в реакцията на външния пролетариат на натиска на елинисткото доминиращо малцинство можем да откроим някакви симптоми на благ, както и на войнствен отклик и дали външният пролетариат се е отличил с някаква творческа дейност.

На пръв поглед изглежда, че в този случай отговорът на двата въпроса трябва да е отрицателен. Можем да наблюдаваме антиелинистките варвари в различни състояния и положения. Като Ариовист той е изтласкан от Цезар, като Арминий удържа срещу Август, като Одоакър си отмъщава на Ромул Августул. Но при война има три възможности — поражение, продължителна битка и победа — и при всяка от тях насилието монотонно властва, а творчеството е обезценено. Можем обаче да бъдем насърчени, като си спомним, че вътрешният пролетариат също е склонен към насилие и е също така безплоден в началните си реакции, докато благостта, изразяваща се в такива могъщи творчески дела като създаването на „висши религии“ и универсални църкви обикновено се нуждае от време и усилия, за да добие надмощие.

Колкото до благостта, можем поне да забележим определени различия в степента на насилие на различните варварски военни банди. Плячкосването на Рим от донякъде елинизирания вестгот Аларих през 410 г. е по-малко безмилостно от следващото плячкосване на този град от вандали и бербери през 455 г. или плячкосването, на което Рим е можело да бъде подложен през 406 г. от Радагайс. Със сравнителната благост на Аларих се е занимал св. Августин: „Опасенията за зверства на варварите не се оправдаха напълно. Църквите, предоставящи убежище, се определяха от завоевателя и бяха дадени заповеди никой в тези свети места да не бъде поразен с меч и никой да не се взема в плен. Всъщност много затворници бяха докарвани в тези църкви от мекосърдечни врагове, за да получат там свободата си и никой не беше изваден от тях от безмилостни врагове, за да бъде поробен.“

Един любопитен факт за Атаулф, зет и приемник на Аларих, е описан от Оросиус, ученик на Августин, почерпил сведения от „един господин от Нарбона, имал забележителна военна кариера при император Теодосий“:

Този господин ни каза, че в Нарбона е станал много близък с Атаулф и той често му е разказвал — с откровеността на свидетел, даващ показания — историята на своя живот, която често е била в устата на варварина, богат по дух, жизненост и таланти. Според собствения разказ на Атаулф той е започнал живота си със стръвно желание да изличи всякаква памет за името на Рим, с помисъл да превърне всички римски владения в една империя, която трябвало да се нарича Империя на готите. С времето обаче опитът го убедил, че готите не са в състояние при тяхното безконтролно варварство да живеят по правилата на закона и че ще бъде престъпление да се изгонят законите от живота на държавата, защото държавата престава да бъде самата себе си, ако законът престане да господства. Когато Атаулф стигнал до тази истина, той решил да постигне постижимата за него слава, като използва жизнеността на готите, за да се възстанови името на Рим в цялото му — и може би повече — древно величие.

Този откъс е класическо свидетелство за промяната от насилие към благост в духа на външния пролетариат на елинисткото общество. В неговата светлина можем да определим някои симптоми на духовно творчество — или поне оригиналност — в частично култивираните варварски души.

Атаулф например, като своя роднина Аларих, е християнин, но неговото християнство не е християнството на св. Августин и на католическата църква. На европейския фронт нахлулите варвари от онова поколение, доколкото все още са езичници, са били ариани, макар преминаването им към арианството, а не към католицизма, дело на случая, и верността им към арианството след това, след като тази ерес губи временната си привлекателност за християнизирания елинистки свят, е резултат на съзнателен избор. Тяхното арианство оттук нататък е нещо като значка, нарочно носена и понякога нагло показвана като социално отличие на завоевателя над завоюваното население. Арианството в повечето тевтонски държави-наследници на Римската империя, се запазва през по-голямата част на периода на междуцарствие — 375–675 г. папа Григорий Велики (590–604 г.), който може би в по-голяма степен може да се смята за един от основателите на новата цивилизация на западното християнство, възникнала от нищото, играе роля, за да се сложи край на арианската глава в историята на варварите, като покръства в католицизъм кралицата на лангобардите Теоделинда. Франките никога не са били ариани и с покръстването на Хлодвиг и кръщаването му в Реймс (469 г.) преминават направо от езичество в католицизъм — един избор, който много им помага да оцелеят през междуцарствието и да построят държава, станала политически основен камък на новата цивилизация.

Докато арианството, което преминалите към него варвари са заели такова, каквото е било, става отличителен белег на точно тези варварски банди, на други граници на империята съществуват други варвари, показали в религиозния си живот определена оригиналност, вдъхновена от нещо повече от кастова гордост. На границите на Британските острови варварите от „Келтската покрайнина“, преминали към католицизма, а не към арианско християнство, го видоизменят, за да бъде съобразен със собствените им варварски традиции. А на границата срещу арабската част на евразийската степ презграничните варвари проявяват още по-голяма оригиналност. В творческата душа на Мохамед излъчванията на юдаизма и християнството се превръщат в духовна сила, изразила се в новата „висша религия“ — исляма.

Ако се върнем един етап по-назад, ще видим, че току-що описаните религиозни реакции не са първите, възникнали сред примитивни народности под въздействието на елинистката цивилизация. Всяка истински и изцяло примитивна религия е в една или друга форма култ към плодовитостта. Една примитивна общност боготвори главно детеродната си сила, проявявана в създаване на деца и производство на храна, а обожествяването на разрушителни сили или отсъства, или е на второ място. Но тъй като религията на примитивния човек винаги вярно отразява социалните му условия, революция в религията му се извършва само когато социалният му живот насилствено е объркан от допир с чуждо общество, което е едновременно недалечно и враждебно. Това е, което става, когато примитивно общество, което постепенно и мирно възприема благотворните влияния на цивилизация в растеж, трагически губи от погледа си грациозната фигура на Орфей с обайващата му лира и се намери внезапно малцинство на разпаднала се цивилизация.

В този случай примитивното общество се трансформира в част от външния пролетариат и при новата ситуация революционно се преобръщат сравнителното значение на детеродната и разрушителната функции в живота на варварското общество. Войната сега става всепоглъщащо занимание на общността, а когато войната стане по-доходна, както и по-вълнуваща от баналната грижа за прехраната, как могат Деметра или дори Афродита да се надяват да удържат срещу Арес като върховно изражение на божествеността? Богът придобива вид на вожд на свещена военна банда. Срещнахме божества от тази варварска порода в олимпийския пантеон, почитан от ахейския външен пролетариат на минойската таласокрация. Видяхме, че тези обожествени бандити от Олимп имат двойници в жителите на Асгард, почитани от скандинавския външен пролетариат на империята на Каролингите. Друг пантеон от същия тип е почитан от тевтонските варвари оттатък европейската гранична зона на Римската империя преди преминаването им към арианство или католицизъм. Пресъздаването на тези грабливи божества по образа на самия милитаризиран почитател трябва да се приеме като творческо дело на тевтонския външен пролетариат на елинисткия свят.

Събрали тези оскъдни данни на творческа дейност в областта на религията, можем ли да добавим нещо пак по аналогия? „Висшите религии“, които са възхитителни открития на вътрешните пролетариати, са свързани с творческа дейност в областта на изкуството. Имат ли „нисшите религии“ на външния пролетариат съответстващи творби на изкуството?

Отговорът е категорично утвърдителен, защото веднага щом си представим олимпийските богове, ги виждаме така, както са обрисувани в Омировия епос. Поезията е свързана с тази религия така неделимо, както грегорианското църковно пение или готическата архитектура — със средновековното западно католическо християнство. Гръцката епическа поезия от Йония има паралел в тевтонската епическа поезия в Англия и в скандинавските саги в Исландия. Скандинавската сага е така обвързана с Асгард и английския епос (от който „Беоулф“ е главният оцелял шедьовър) с Уодън и неговия божествен „комитатус“, както Омировият епос е обвързан с Олимп. Фактически епическата поезия е най-характерният и най-забележителен продукт на външните пролетариати, най-важното, което техните изпитания са завещали на човечеството. Никоя поезия, рожба на цивилизация, никога няма и никога не може да се равнява с великолепието и безпощадната болезненост на Омир.

Дадохме три примера на епическа поезия и е лесно към този списък да се добавят други творби и да се покаже, че във всеки един от случаите той е реакция на външния пролетариат към цивилизацията, с която е влязъл в конфликт. Например „Песен за Роланд“ е творение на европейското крило на външния пролетариат от сирийската универсална държава. Френските кръстоносци полуварвари, проникнали през пиренейския фронт на Андалуския халифат на Омеядите през XI в. на християнската ера, са вдъхновили произведение на изкуството, баща на цялата поезия, писана след това на повечето от езиците в западния свят. „Песен за Роланд“ надминава „Беоулф“ по историческо значение така, както го надминава и по литературни достойнства.

5.
Външни пролетариати в западния свят

Когато стигнем до историята на отношенията между западния свят и примитивните общества, забелязваме един ранен етап, през който — както елинизмът в периода си на растеж — западното християнство печели привърженици, като ги привлича с обаяние. Най-забележителни сред тези ранни новопокръстени са членовете на мъртвородената скандинавска цивилизация, които в крайна сметка се поддават — в родните си леговища в далечния север и в отдалечените си поселища в Исландия, както и в Данелоу и Нормандия — на духовното умение на цивилизацията, която са нападали с оръжие. Покръстването на номадите маджари и на живеещите в горите поляци е също така спонтанно и все пак тази ранна ера в западната експанзия е белязана също с насилствени агресии, с много надминаващи епизодичните подчинявания и изгонвания на примитивни съседи на ранните елини. Имаме походите на Карл Велики против саксите и — два века по-късно — походите на саксите против славяните между Елба и Одер. Връх в зверствата е изтребването на прусите отвъд Висла от страна на тевтонските рицари през XIII и XIV в.

На северозападната гранична зона на християнството се повтаря същото. Първата част е мирно покръствана на англичаните от група римски мисионери, но то е последвано от принудата над далекозападните християни с поредица насилствени акции, започнали с решението на синода в Уитби през 664 г. и с връхна точка в завладяването на Ирландия с оръжие, извършено от английския крал Хенри II с одобрение на папата през 1171 г. И това не е краят на историята. Привичката да всяват ужас, придобита от англичаните през продължителната им агресия срещу остатъците от келтската покрайнина в шотландските планини и ирландските тресавища, прехвърля Атлантика и се използва върху северноамериканските индианци.

Разширяването на западната цивилизация по цялата планета през последните векове стана толкова напористо, а несъизмеримостта на ресурсите у нея и у примитивните й противници толкова остра, че това движение продължава безпрепятствено, докато стигна не праг, а крайна точка във формата на естествена граница. В тази общосветска западна офанзива против ариергардите на примитивните общества, изтребването, изгонването и покоряването е правилото, а покръстването — изключението. Наистина, можем да преброим на пръстите на едната си ръка примитивните общества, които съвременното западно общество е взело за партньори. Между тях са шотландските планинци — един от редките анклави на неопитомени варвари, завещан на съвременния западен свят от средновековното западно християнство; маорите в Нова Зеления; арауканите във варварската вътрешност на чилийската провинция на Андската универсална държава, с които се занимават испанците след завоюването на Империята на инките.

Мерило в тези случаи е историята на включването на шотландските планинци в западната общност след провала на последното ритане срещу ръжена на тези бели варвари при якобитското въстание от 1745 г., защото социалната бездна между д-р Джонсън или Хорас Уолпоул и военните банди, отвела принц Чарли до Дърби, вероятно е не по-малко широка от бездната между европейските заселници в Нова Зеландия или Чили и маорите или арауканите. В наше време праправнуците на рунтавите воини на принц Чарли са несъмнено от същата стандартизирана социална същност, като потомците на хората от низините, англичаните, които — с перуки на главите и с пудра на лицето — побеждават в последния рунд в една борба, завършила едва преди двеста години. Те толкова са се уеднаквили, че самият смисъл на борбата е неузнаваемо променен в разпространяваните митове. Шотландците почти са убедили англичаните — ако не и себе си, — че карираният вълнен плат на планинците — който гражданите на Единбург през 1700 г. възприемат съвсем, както гражданинът на Бостън по същото време възприема украшението с пера на главата на индианските вождове, — е национално облекло в Шотландия и сладкарите в низините сега продават бонбони в карирани опаковки.

Такива граждански гранични зони в озападнения свят в наше време са наследство от незападните цивилизации, все още не напълно погълнати от западното общество. Сред тях северозападната гранична зона на Индия представлява изключителен интерес и има изключително значение — във всеки случай за гражданите на този западен обособен щат, — заел се да създаде универсална държава за разлагащото се индуистко общество.

През индуисткото смутно време (около 1175–1575 г.) тази гранична зона е преминавана неведнъж от тюркски и ирански вождове начело на грабителски военни банди. Тя временно е затворена плътно поради създаването в индуисткия свят на универсална държава, представяна от Могол радж. Когато „пакс моголика“ преждевременно се разлага в началото на XVIII в. сл.Хр., варварите, които я връхлитат — за да участват в борбата за трупа на Маратха, възпротивили се на войнствената индуистка реакция срещу чужда универсална държава, — са източноиранските рохили и афганците. А когато делото на Акбар се върши отново от други чужди ръце и индуистката универсална държава се създава отново под формата на Британския радж, избраната от нас северозападна гранична зона се оказва най-тежкото от граничните задължения на британските строители на империя в Индия. Опитват се различни погранични политики, нито една от които не е съвсем задоволителна.

Първата възможност, която опитват британските строители на империя, е да завладеят и направо да анексират целия източноирански праг на индуисткия свят до линията, от която Могол радж в апогея си е тръгнал заедно със собствените си узбекски държави-наследници в басейна на Окс-Яксарт, заедно с Империята на Сафавидите — в Западен Иран. Авантюристичните разузнавателни набези, извършвани след 1831 г. от Александър Бърнс, са последвани от още по-рискована стъпка — през 1838 г. се изпраща британско-индийска военна сила в Афганистан. Но този амбициозен опит за тоталитарно решение на северозападния граничен проблем завършва катастрофално. В първия устрем на триумфално успешното си завладяване на Индия югоизточно от басейна на Инд между 1799 и 1818 г. британските строители на империя са надценили собствените си сили и са подценили енергията на ефективността на съпротивата, която агресията им може да породи сред неопитомените варвари, които сега възнамеряват да покорят. Фактически операцията завършва през 1841–1842 г. с катастрофа, по-голяма дори от италианската в Абисинските планини през 1896 г.

След този оглушителен провал британската амбиция да завладее трайно планинските области не се съживява дори пробно и промените в граничната политика след завладяването на Пенджаб през 1849 г. са по-скоро тактически, отколкото стратегически. Всъщност тук има погранична зона от политически характер, сравнима с границата по Рейн-Дунав на Римската империя през началните векове на християнската ера. Ако и когато британо-индийското доминиращо малцинство отстъпи пред индуисткия вътрешен пролетариат и напусне сцената на своите все по-безплодни усилия, ще бъде интересно да се види как този освободен вътрешен пролетариат, станал господар в собствената си къща, ще бъде в състояние да реши северозападния граничен проблем.

Ако сега се запитаме дали външните пролетариати, създание на западното общество на различни етапи от историята си в различни части на света, са били стимулирани от изпитанията си да извършват някакви творчески действия в поезията и религията, веднага трябва да си припомним блестящото творческо дело на варварските ариергарди в Келтската покрайнина и в Скандинавия, чиито опити да породят собствени цивилизации са мъртвородени поради поражението им в борбата със зараждащите се в западното християнство цивилизации. Тези сблъсъци бяха описани в това изследване в друга връзка, затова да преминем веднага към външните пролетариати, породени от разширяващия се западен свят в съвременната епоха. Оглеждайки този широк пейзаж, ще се задоволим само с един пример на варварско творчество и в двете области, които свикнахме да наблюдаваме.

В областта на поезията първо да отбележим „героичната“ поезия, писана през XVI и XVII в. сл.Хр. от босненските варвари оттатък югоизточната гранична зона на дунавската монархия на Хабсбургите. Този пример е интересен, защото на пръв поглед изглежда изключение от правилото, че външният пролетариат на разлагаща се цивилизация не е склонен да бъде стимулиран, за да създаде „героична“ поезия, докато въпросната цивилизация не премине през универсална държава и не попадне в междуцарствие, което създава възможности за варварско преселение на народите. Но дунавската монархия на Хабсбургите, която от гледна точка на Париж или Лондон е само една от няколкото местнически сили в политически разделения западен свят, по всичко изглежда, има всички свойства на западна универсална държава в очите на поданиците си, а също и в очите на незападните съседи и противници, против които служи за „черупка“ или щит за цялото западнохристиянско общество, чиито заслонени членове остават невъзприемчиви получатели на всесветската мисия на монархията.

Босненците са ариергард на варварите от континентална Европа, които е трябвало по-рано да изтърпят — като правило болезнено — да бъдат застигнати между огньовете на две агресивни цивилизации — западното и православното християнство. Излъчването от православната християнска цивилизация, първо достигнало до босненците, е отхвърлено от тях в православната му форма и може да намекне за себе си само в схизматичната маска на богомилството. Тази ерес привлича върху тях враждебното внимание и на двете християнски цивилизации. При тези обстоятелства те приветстват пристигането на мюсюлманите османци, отказват се от своето богомилство и „стават турци“, доколкото става дума за религията им. След това под закрилата на османците тези южнославянски нови привърженици на исляма започват да играят — от османската страна на османо-хабсбургската граница — същата роля, която играят от хабсбургска страна южнославянските християни, бежанци от падналите под османско владичество територии. Двете противоположни групи южни славяни намират едно и също занимание — да извършват набези от едната страна на Османската империя и от другата — на хабсбургската монархия. На една и съща плодородна почва на гранични войни възникват и разцъфтяват една до друга две независими школи на „героична“ поезия, и двете използващи сърбохърватския език, като очевидно не оказват никакво влияние една върху друга.

Нашият пример за творчество на външния пролетариат в религиозната сфера е от другаде — границата от XIX в. на Съединените щати срещу индианците.

Трябва да се отбележи, че северноамериканските индианци би трябвало да съумеят да предприемат някакъв творчески религиозен отклик на всички предизвикателства на европейската агресия, тъй като те почти непрекъснато бягат, от момента на пристигането на първите европейски заселници до смазването на последния индиански опит за въоръжена съпротива във войната със сиусите през 1890 г. двеста и осемдесет години по-късно и специално трябва да се отбележи, че този индиански отклик би трябвало да бъде благ по характер. Можело е да се очаква, че индианските военни групи или ще създадат своя езическа религия в своите традиции — ирокезски Олимп или Асгард, — или пък ще възприемат най-войнствените елементи на калвинисткото протестантство на нападателите си. Обаче серия пророци — от неизвестния пророк в Делауеър през 1762 г. до Уовока през 1885 г. В Невада — проповядват евангелие от съвсем друг вид. Те проповядват мир и отказ от всички технически „усъвършенствания“, придобити от белите им врагове, най-напред употребата на огнестрелно оръжие. Те провъзгласяват, че ако се възприеме тяхното учение, индианците са предопределени за живот в блаженство в земен рай, в който към живите ще се присъединят душите на техните предци и че това индианско месианско царство няма да бъде завзето с томахавки, още по-малко с куршуми. Не можем да кажем какви са щели да бъдат резултатите, ако това учение бе намерило сподвижници. То се оказа твърде трудно и твърде високо за воините варвари, заради които е сътворено, но в тези проблясъци на светлина на благост на мрачния и зловещ хоризонт долавяме поразителна мимолетна проява на „душата, по естество християнска“ в сърцето на примитивния човек.

Сега ни изглежда, че — с изключение на няколкото древни варварски общности, останали на картата — единствената възможност за оцеляване е била в тактиката на ободритите и литовците, които в средновековната глава от историята на разширяването на Запада предвиждат, че трябва да предварят насилственото покръстване, като преминат доброволно в културата на агресивната цивилизация, която е прекалено силна, за да могат да й се съпротивляват. В сегашни остатъци от древния варварски свят все още има две обсадени твърдини на варварството, във всяка от които предприемчив военен вожд полага решителни усилия, за да спаси може би все още не съвсем безнадеждното положение, като предприема енергична културна настъпателна отбрана.

В Североизточен Иран изглежда възможно северозападният граничен проблем на Индия да бъде окончателно решен не с драстични действия против дивите варвари от индийската страна на индо-афганската граница, а по-скоро с доброволното озападняване на самия Афганистан. Защото ако афганските усилия бяха насочени към постигане на успехи, един от резултатите щеше да бъде, че военните групи от индийска страна щяха да се окажат между два огъня и следователно, положението им щеше да бъде неудържимо. Движението към западнизиране на Афганистан бе започнато от крал Аманулла (1892–1929 г.) с радикален излишък на усърдие, струвал трона на краля революционер. Но личното фиаско на Аманулла е по-малко значимо от факта, че това прекъсване на процеса не се оказва гибелно за движението. През 1929 г. процесът на западнизиране е напреднал твърде далеч и народите на Афганистан не могат да се примирят с несмекчено варварската реакция на бандита бунтовник Баша-и-Сакка. При режима на крал Надир и неговите приемници процесът на западнизиране е възобновен, без това да бие на очи.

Но най-изтъкнатият радетел на западнизирането на обсадените варварски твърдини е Абд-ал-Азиз Ал Сауд, крал на Нажд и Хиджаз (в Саудитска Арабия) — войник и държавник, който след 1901 г. излиза от политическото заточение, в което е роден, за да стане господар на Арабия, западно от Руб-ал-Хали, северно от йеменското кралство на Сана. Като варварски военен вожд Ибн Сауд може да бъде сравнен с вестгота Атаулф. Схванал могъществото на съвременната западна научна техника, окото му проницателно откроява тези нейни приложения — артезиански кладенци, автомобили и самолети, — които са особено ефективни в централната арабска степ. Но преди всичко вижда, че основата на западния начин на живот са законът и редът.

Когато последният упорит анклав е елиминиран по един или друг начин от културната карта на западнизирания свят, трябва ли да се поздравим, че сме видели края на самото варварство? Пълното елиминиране на варварството на външния пролетариат дава основание за не повече от леко повишено настроение, след като сме се убедили (ако това изследване има някакво достойнство), че разрушението, постигнало редица цивилизации в миналото, никога не е било дело на външен фактор, а винаги е било част от същността на самоубийството й.

Според Мередит „предава ни това, което е фалшиво вътре в нас“. Познатите варвари от древния вид могат да бъдат ефикасно изличени чрез отстраняване на последната останала ничия земя оттатък антиварварските граници, които сега са сведени до пределите, поставени от физическата природа, на всеки фронт в света. Но този безпрецедентен триумф няма да ни донесе никаква полза, ако варварите, в часа на тяхното пълно ликвидиране, са отишли една стъпка преди нас, като отново са се появили, този път в нашата среда. „Древните цивилизации са били унищожени от внесени варвари. Ние сами развъждаме нашите.“^[8]

Не сме ли видели в нашето поколение тълпи неоварварски военни банди да се събират пред очите ни в една страна след друга, а сега и в покрайнините на това, което досега е било християнски свят? Какво друго, ако не варвари са тези „фашии на бойните дружини“ в Италия и „щурмови отряди“ в Германия? Нали те са били обучавани, че са заварени деца на обществото, от което са излезли, и че като обидени, които имат да си връщат, те имат морално право да си извоюват място под слънцето чрез безмилостно насилие? Не е ли точно това доктрината на военните вождове на външния пролетариат — Гензериховците и Атиловците — винаги са обявявали пред своите войни, преди да ги поведат да ограбят някой свят, който по своя вина е загубил силата си да се отбранява? Черни ризи, а не черни кожи показват безпогрешно варварството в итало-абисинската война от 1935–1936 г. и черноризият варварин е по-ужасяваща поличба от чернокожите, станали негова плячка. Черната риза е поличба, защото умишлено съгрешава срещу наследено сияние, и е заплаха, защото, за да извърши този грях, има на разположение наследена техника, която е свободен да обърне от служба на бога в служба на дявола. Но стигайки до това заключение, още не сме разкопали корена на нещата, защото още не сме се запитали за извора на това италианско неоварварство.

Мусолини веднъж е заявил, че според него „Италия е като великия англичанин, който направи Британската империя, като великите френски колонизатори, които са мислили за Франция.“ Преди да свием рамене с презрение пред тази италианска карикатура на делата на нашите предци, да размислим дали тази карикатура не е портрет, който хвърля светлина върху нещата. В отблъскващия лик на италианския неоварварин, отстъпник от пътя на цивилизацията, можем да бъдем принудени да признаем някои от чертите на английски образци, на които много се възхищават — Клайв, Дрейк, Хокинс.

Но не бива ли да проследим натрапчивия въпрос пред нас и по-нататък? Не бива ли да си припомним — въз основа на данните, изложени в тази глава, — че доминиращите малцинства са поначало агресорите във войните с външните пролетариати? Трябва да помним, че аналите на тези войни между „цивилизации“ и „варвари“ са писани почти изключителна от книжници, принадлежащи към „цивилизования“ лагер. Класическата картина на това, как външният пролетариат носи огън и кланета в прекрасните владения на някоя безобидна цивилизация, ще изглежда не като обективно представяне на истината, а като израз на сърдитостта на „цивилизациите“, че са станали обект на контраатака, която сами са провокирали. Оплакването от варварина, както е формулирано от смъртния му враг, сигурно съдържа малко повече, отколкото Теодор има предвид с думите си: „Това животно е много лошо. Когато го атакуват, той се отбранява.“

6.
Чужди и местни вдъхновения

Разширяване на хоризонтите

В самото начало на това изследване, след като приведохме доводи на базата на примери от английската история, констатирахме, че историята на една национална държава не е разбираема, взета сама по себе си и без връзка с другите подобни, предположихме, че групите от сродни общности, които нарекохме общества — и видяхме, че те са от особен вид, известни като цивилизации, — ще се окажат „различимите сфери за изучаване“. С други думи, предположихме, че ходът на живота на една цивилизация се самоопределя, така че може да бъде изучаван и разбран във и чрез нея самата, без непрекъснато да се позоваваме на ролите на чужди социални сили. Това предположение беше извлечено от изследването на зараждането на цивилизациите и техния растеж и до този момент не се опровергава от изследването на тяхното разпадане и разложение. Защото, макар че едно разлагащо се общество може да се разцепи на части, всяка от тези части е круша, паднала недалеч от дървото. Дори външният пролетариат се набира от елементи вътре в сферата на разпространение на разлагащата се цивилизация. Същевременно обзорът на отделните части на разлагащи се общества — като това е валидно не само за Външните, но и за Вътрешните пролетариати, както и за доминиращите малцинства — често изискваше да имаме предвид чужди, както и местни фактори.

Фактически стана ясно, че определянето на обществото като „различима сфера за изследване“ може да се приеме почти без уговорки, докато то все още е в растеж, а когато става дума за етапа на разложението, определението може да се подкрепи само много резервирано. Колкото и да е вярно, че разпадането на цивилизациите се дължи на вътрешна загуба на самоопределяне, а не на удари от вън, толкова не е вярно, че процесът на разлагане, през който разпаднала се цивилизация трябва да премине, преди да изчезне, е все така различим, без да има нужда да се прибягва до външни фактори и дейности. При изучаването на живота на цивилизациите в етапа на разложението „различимата сфера“ се оказа много по-широка от обсега на отделното общество. Това означава, че в процеса на разлагане обществото не само се разцепва на трите компонента, които досега изучавахме, но и възстановява свободата си да влиза в нови комбинации с елементи от чужди общества. Така намираме, че почвата, на която стъпихме в началото на това изследване и която до този момент беше твърда, се изплъзва под краката ни. В началото избрахме цивилизациите за предмет на изследването просто защото те даваха вид, че са „различни сфери“, които могат да се изучават поотделно. Сега се намираме в процес на отказ от тази гледна точка и се насочваме към друга, с която ще трябва да се занимаем, когато изследваме контактите на цивилизациите една с друга. Междувременно, тук ще бъде удобно да разграничим и сравним въздействието на чуждите и местните вдъхновения, които се забелязват в действеността на едно общество, което се разлага. Ще видим, че в дейността на доминиращото малцинство и на външния пролетариат вдъхновение отвън може да предизвика разногласия и унищожение, докато дейността на вътрешния пролетариат дава точно обратните резултати — хармония и творчество.

Доминиращи малцинства и външен пролетариат

Видяхме, че универсалните държави имат обикновено доминиращи малцинства от самото общество, за което изпълняват властническите си функции. Тези местни строители на империя могат да бъдат жители на граничната зона от другия край на света, на когото налагат дара на мира, като налагат политическо единство. Но такъв произход не може сам по себе си да бъде обвинение срещу тях, че имат чужда багра в културата си. Отбелязахме обаче случаи, когато моралното разложение на доминиращото малцинство е толкова скоростно, че когато разлагащото се общество е узряло да влезе в универсална държава, не е останало нищо от доминиращото малцинство, все още притежаващо качества на строител на империя. В такива случаи задачата да се създаде универсална държава обикновено не се оставя да бъде неизпълнена. Някои чужди строители на империя навлизат в пролуката и изпълняват за боледуващото общество задачата, която е трябвало да бъде дело на местни ръце.

Всички универсални държави, и внесени от чужди, и местни, се приемат с благодарност и примирение, ако не и с ентусиазъм. Те са подобрение, поне в материален смисъл, в сравнение със смутното време, което ги предшества. Но в хода на времето идва „нов крал“, който „не е познавал Йосиф“. На прост език, смутното време и спомените за неговите ужаси отстъпват в забравеното минало, а настоящето — в което универсалната държава се простира над целия социален пейзаж — започва да бъде преценявано като нещо само по себе си, независимо какъв е историческият му контекст. На този етап участта на местната и чуждата универсална държава се разграничават. Местната универсална държава, каквито и да са реалните й достойнства, става все по-приемлива за поданиците си, все повече се смята за единствена социална рамка на живота им. Чуждата универсална държава, от друга страна, става все по-непопулярна. Поданиците й все повече се дразнят от чуждите й свойства и все повече затварят очи за полезното, което е свършила или може би продължава да върши за тях.

Очевидна двойка универсални държави, илюстриращи този контраст, са Римската империя, създала местна универсална държава за елинисткия свят, и Британският радж, дал на индуистката цивилизация втората от двете чужди универсални държави. Могат да се подберат много цитати, илюстриращи любовта и почитанието, с което поданиците на Римската империя се отнасят към нея, дори след като тя е престанала да изпълнява задачата си с приемлива ефективност и когато е станало ясно разложението й.

Лесно е да се докаже, че Британският радж в много отношения е бил по-доброжелателна, а може би и по-благотворна институция в сравнение с Римската империя, но ще бъде трудно да се открият хвалебствия за него в Индостан.

Ако се вгледаме в историите на други чужди универсални държави, ще забележим същата нарастваща враждебност сред поданиците им, каквато намираме в британска Индия. Чуждата сирийска универсална държава, наложена на вавилонското общество от Кир, е толкова силно мразена, че към времето на края й след само около два века съществуване, през 331 г. пр.Хр. вавилонските духовници са готови да посрещнат радушно също така чуждия завоевател Александър Македонски, както в наше време някои крайни националисти в Индия биха били готови да приветстват един Клайв от Япония. В православния християнски свят чуждата „пакс отоманика“, приветствана в първата четвърт на XIV в. от гръцки привърженици на създателя на османската общност на азиатските брегове на Мраморно море, е станала обект на ненавист за гръцките националисти през 1821 г. Петте изминали века променят чувствата на гърците, противоположно на промяната у галите от романофобията на един Версингеторикс в романофилията на един Сидониус Аполинарис.

Друг бележит пример за омразата, пораждана от строителите на империя от чужда култура, е враждебността на китайците към монголските завоеватели, които дават на влудения далекоизточен свят много необходимата му универсална държава. Тази враждебност чудновато контрастира на толерантността, с която същото общество приема по-късно два и половина вековното манджурско владичество. Обяснението е във факта, че манджурите са обитатели на горските пущинаци в самия далекоизточен свят, неосквернени от чужда култура, докато монголското варварство съдържа — макар и малки — примеси от сирийската култура, привнесени от несториански християни, и подкрепяни от непредубедена готовност да се използват способни и опитни хора, откъдето и да идват. Това е истинското обяснение на непопулярността на монголския режим в Китай. Това става ясно от изложението на Марко Поло за експлозивните контакти между китайските поданици и православнохристиянските воини, както и мюсюлманските администратори в монголския хаганат.

Може би лек примес на шумерска култура прави хиксосите нетърпими за египетските им поданици, докато последвалото нахлуване на изцяло варварските либийци се приема без обидчивост. Можем да формулираме нещо като общ социален закон в смисъл, че нахлулите варвари, по които няма следи от чужда култура, ще се наложат, докато тези, които преди преселението си са придобили чужд или еретичен примес, трябва да направят всичко, за да се очистят от него, ако искат да избегнат иначе неизбежната съдба да бъдат изхвърлени или изтребени.

Да вземем първо варварите без примеси. Арийците, хетите и ахейците, всеки от които е изнамерил собствен варварски пантеон по време на пребиваването си на прага на някоя цивилизация и които държат на варварския си култ, след като са пробили прага и са извършили своите завоевания, успяват независимо от това свое „непобедимо невежество“ да създадат нови цивилизации — древноиндийската, хетската и елинистката. Също така франките, англичаните, скандинавците, поляците и маджарите, преминали от родното си езичество в западното католическо християнство, получават възможност да играят пълноценни, дори водещи роли в създаването на западното християнство. От друга страна, хиксосите, поклонници на Сет, са изхвърлени от египетския свят, а монголите — от Китай.

Изключение от това правило, изглежда, са примитивните мюсюлмани араби. Те са група варвари от външния пролетариат на елинисткото общество, които постигат голям успех при преселението, съпътстващо разлагането на това общество, въпреки че си запазват варварската пародия на сирийската религия, вместо да приемат монофизитското християнство на своите поданици в провинциите, изтръгнати от Римската империя. Но историческата роля на примитивните мюсюлмани араби е съвършено изключителна. Поради това, че случайно завладяват цялата империя на Сасанидите в хода на победоносното си нахлуване в ориенталските провинции на Римската империя, варварската държава наследник, която арабите създават на сирийска земя, се превръща във възобновена сирийска универсална държава, като първата е преждевременно унищожена преди хиляда години, когато Ахеменидите са свалени от Александър. Голямата нова политическа мисия, която мюсюлманите араби придобиват почти случайно, отваря нови хоризонти пред самия ислям.

Изглежда, че историята на исляма е специален случай, който не обезсмисля общите резултати от нашето изследване. Общо взето имаме основание да заключим, че и за външните пролетариати, и за доминиращите малцинства вдъхновението от чужди е пречка, защото е благодарен извор на търкания и разочарования в отношенията им с другите две фракции, на които се разделя разлагащо се общество.

Вътрешни пролетарии

Противно на това, което намерихме във връзка с доминиращите малцинства и външните пролетариати, ще видим, че за вътрешните пролетариати чуждото вдъхновение не е проклятие, а дар, придаващ на получаващите го почти свръхчовешка сила, за да вземат в плен своите завоеватели и да постигнат целта, за която са родени. Тази теза може да се изпита най-добре, като се разгледат „висшите религии“ и универсалните църкви, които са характерни продукти на вътрешния пролетариат. Обзорът ни досега показа, че тяхната мощ зависи от наличието — и варира в пропорция на силата им — от чужда искра на жизненост в духа им.

Например преклонението пред Озирис, което е „висшата религия“ на египетския пролетариат, може да се проследи назад в годините до чуждия му произход в шумерския култ към Тамуз. Многобройните и съперничещи си „висши религии“ на елинисткия вътрешен пролетариат може със сигурност да се проследят до чужди източници. В преклонението пред Изида чуждата искра е египетска, в преклонението пред Кибела — хетска, в християнството и митраизма — сирийска, в махаяна — древноиндийска. Първите четири от „висшите религии“ са сътворени от египетски, хетски и сирийски населения, включени в елинисткия вътрешен пролетариат при завоеванията на Александър, а петата е създадена от древноиндийското население по същия начин, включено там през II в. пр.Хр. при завоеванията в древноиндийския свят на гръцките принцове на Бактрия. Колкото и дълбоко да се различават една от друга по вътрешната си духовна същност, и петте имат като обща поне тази повърхностна черта — по произход са чужди.

Нашето заключение няма да се измени поради някои случаи, когато висши религии са се опитвали безуспешно да покорят дадена цивилизация. Например умрелият в зародиш опит на шиитската секта на исляма да стане универсална църква на православното християнство под османския режим или също така мъртвороденият опит на католическото християнство да стане универсална църква на далекоизточното общество — в Китай през последния век на династията на Мин и първия век на династията Манджу, както и в Япония в момента на преход от смутно време към шогуната на Токугава. Шиитите в Османската империя и католицизмът в Япония остават с пръст в устата в опита за духовно завоевание, защото са използвани — или поне се е подозирало, че са били използвани — за незаконни политически цели. Провалът на католицизма в Китай се дължи на отказа на папството да позволи на мисионери йезуити да продължат да превеждат чуждите католически религиозни термини на традиционния език на далекоизточната философия и ритуали.

Можем да заключим, че чужда искра помага, а не пречи на „висша религия“ да печели хора в своята вяра. Причината за това не бива да се търси надалеч. Вътрешният пролетариат, отчужден от разпадналото се общество, от което се откъсва, търси нови откровения и това му дава чуждата искра. Новостта го прави привлекателен. Но преди да стане привлекателна, новата истина трябва да бъде направена разбираема. Докато не завърши тази необходима работа, новата истина ще среща пречки да стане привлекателна. Победата на християнската църква в Римската империя е нямало да бъде извоювана, ако отците на църквата — св. Павел и след него — не бяха положили усилия през първите четири или пет века на християнската ера да преведат християнската доктрина в термините на елинската философия, да изградят християнската църковна йерархия по образеца на римските държавни служби, да вкарат християнския ритуал в калъпа на мистериите, дори да превърнат езическите в християнски фестивали и да заменят езическия култ към героите с християнски култ към светците. Начинание от този характер е прекършено в началото си от указания на Ватикана за мисионерите йезуити в Китай. А покръстването на елинисткия свят е щяло да бъде фатално прекъснато след първите пътувания на християнски мисионери на нееврейска земя, ако склонните към юдаизъм християнски опоненти на св. Павел бяха победили в конференциите и конфликтите, описани в „Деяния на апостолите“ и в по-ранните послания на Павел.

В списъка на „висшите религии“, които, изглежда, са били вдъхновявани отвътре, трябва да включим юдаизма, зороастрийството и исляма — трите религии, намерили почва в сирийския свят и черпили вдъхновение от същия източник, — както и индуизма, който е явно древноиндийски и по вдъхновение, и по мястото, на което се е разгърнал, индуизмът и ислямът трябва да се смятат за изключения от нашия „закон“, но и юдаизмът, и зороастрийството при по-подробно разглеждане ще се окажат негови илюстрации. Защото сирийските населения, сред които се нареждат между VIII и VI в. пр.Хр. юдаизмът и зороастрийството, са разбити народи, насилствено включени във вътрешния пролетариат на вавилонското общество от асирийските армии на вавилонското доминиращо малцинство. Вавилонската агресия предизвиква еврейския и зороастрийския религиозни отклици в сирийските души, подложени на изпитание. Така погледнато, трябва недвусмислено да класифицираме юдаизма и зороастрийството като религии, вкарани във вътрешния пролетариат на вавилонското общество от новопостъпили в него сирийски жители. Юдаизмът всъщност се оформя „край водите на Вавилон“, както християнската църква се оформя в съборите на Павел в елинисткия свят.

Ако разлагането на вавилонската цивилизация е продължило толкова дълго, колкото при елинистката и е преминало през същите етапи, зараждането и растежът на юдаизма и зороастриайтвото биха представлявали в историческа перспектива събития от вавилонската история — както зараждането и растежът на християнството и митраизма са събития от елинистката. Перспективата губим, защото вавилонската история завършва преждевременно. Халдейският опит да създаде вавилонска универсална държава се проваля. А новодошлите сирийци в своя вътрешен пролетариат са в състояние не само да хвърлят веригите си, но да си разменят ролите с вавилонските си завоеватели, като ги вземат в плен не само физически, но и духовно. Иранците възприемат сирийската, а не вавилонската култура, а създадената от Кир империя на Ахеменидите започва да играе ролята на сирийска универсална държава. Погледнато в тази перспектива, юдаизмът и зороастрийството са сирийски религии с местно вдъхновение. Сега можем да видим, че в зародиша си те са били религии на вавилонския вътрешен пролетариат, за който сирийското вдъхновение е чуждо.

Ако „висша религия“ има чуждо вдъхновение — и видяхме, че това е правилото с две отбелязани изключения, — очевидно характерът на тази религия не може да бъде разбран, без да се вземе под внимание контактът на поне две цивилизации — на цивилизацията, в рамките на чийто вътрешен пролетариат възниква новата религия, и на цивилизацията (или цивилизациите), от които идва чуждото вдъхновение (или вдъхновения). Този факт ни кара радикално да обърнем курса и да започнем отново, защото трябва да се откажем от базата, на която е изградено това изследване. Досега се занимавахме с цивилизации и предположихме, че всяка отделна цивилизация ще предостави реална „сфера за изследване“, защото е социално цяло, разбираемо само по себе си и независимо от всички социални явления извън времевите и пространствените граници на даденото общество. Но сега се намираме в същата мрежа, в която в началните страници толкова уверено вкарахме историците, които вярват, че могат да осмислят отделна национална история. От тук нататък ще трябва да преминем границите, които си поставихме.