Арнълд Тойнби
Изследване на историята (25)

XXII.
Стандартизиране чрез разлагане

Стигнахме до края на нашето изследване на процеса на разлагане на цивилизациите, но преди да оставим темата, има още един въпрос за разглеждане. Трябва да запитаме дали, хвърляйки поглед назад към вече обсъжданото, можем да различим някаква определяща тенденция и безпогрешно откриваме тенденция към стандартизиране и уеднаквяване — съотносителна и противоположна на тенденцията към диференциране и разнообразие, за които отбелязахме, че са белег за растежа на цивилизациите. Неотдавна отбелязахме, повърхностно, тенденцията към еднообразие в три и половината такта в ритъма на разлагането. Много по-значителен симптом на уеднаквяване е еднообразният разкол на разлагащите се общества на три остро разграничени класи и еднообразните творчески дела, извършени от тях. Видяхме доминиращи малцинства да разработват еднообразно философии и да създават универсални държави, вътрешният пролетариат еднообразно да открива „висши религии“, които целят да се въплътят в универсални църкви, външният пролетариат еднообразно да събира военни банди, които намират отдушник в „героични епохи“. Еднообразието, с което тези отделни институции възникват, стига толкова надалеч, че можем да представим този аспект на процеса на разложение в таблици (каквито са показани в края на трети том — Бел.ред.). Още по-забележително е еднообразието в начините на поведение, чувство и живот, показано в изследването на разкола в душата.

Този контраст между разнообразието в растежа и еднообразието в разлагането може да се очаква, ако се разглеждат прости аналогии, като притчата за тъкането на Пенелопа, в която вярната жена на отсъстващия Одисей обещава на натрапчивите ухажори, че ще се омъжи веднага щом свърши да тъче покров за стария Лаерт. Тя тъче през деня на стана си, а през нощта разплита свършеното през деня. Когато започва да тъче всяка сутрин, тя има на разположение неограничен избор от модели и може, ако реши, да тъче различен модел всеки ден. Но нощният й труд е монотонно еднообразен, защото когато се стига до разплитане, моделите нямат значение. Колкото и сложни да са серията движения през деня, нощната задача може да бъде само една — да се извлича преждата.

За тази неизбежна монотонност на нощния си труд Пенелопа безспорно трябва да бъде съжалявана. Ако неговата досадност не водеше до никъде, неблагодарният й труд щеше да бъде нетърпим. Това, което я вдъхновява, е песента в душата й: „С него ще се събера отново.“ Тя живее и работи в надежда и надеждата й не е капризна. Героят се връща да намери героинята все още негова и „Одисеята“ завършва с тяхното събиране.

Ако тогава дори Пенелопа не е изтегляла преждата напразно, какво да кажем за по-могъщия тъкач, чието дело е нашето изследване и чиято песен намира човешки израз във втората част на „Фауст“ от Гьоте?

Делото на духа на земята, който тъче на стана на времето, е историята във времето на човека, проявяваща се в зараждането, растежа, разпадането и разлагането на човешките общества. И в тази блъсканица на живота и бурите на действието можем да видим ритъма на елементите, чието разнообразие нарекохме предизвикателство и отклик, оттегляне и завръщане, разгром и привдигане, родство и наследство, разкол и прераждане. Този ритъм на елементите е в редуващите се тактове Ин и Ян. Докато го слушаме, приехме, че — макар и на строфа да може да се отговори с антистрофа, на победата с поражение, на творчеството с разрушение, на раждането със смърт — тези тактове на ритъма не са нито перипетиите на неясна битка, нито цикълът на монотонна работа. Вечното обръщане на колелото не е излишно повторение, ако при всяко въртене то отнася средството по-близо до целта. А ако прераждане означава раждането на нещо ново, а не само раждане на нещо, което е живяло и умряло преди това, тогава колелото на съществуванието не е само дяволска машина за нанасяне на вечна мъка. Така погледнато, музиката с ритъма Ин-Ян тактува своята песен на съзидание. И не бива да се заблуждаваме да мислим, че грешим, защото, вслушвайки се, долавяме нотата на съзиданието да се редува с нотата на унищожение. Това не само не ни убеждава, че тази песен е дяволска измама, а тази двойственост в нотата говори за автентичност. Ако слушаме добре, ще възприемем, че когато двете ноти се сблъскват, те дават не дисонанс, а хармония. Творчеството няма да бъде творческо, ако не поглъща в себе си всичко, включително своята противоположност.

Но какво остава от живото одеяние, което тъче духът на земята? На небето ли се отнася веднага щом се изтъче, или ние тук на земята можем да доловим поне парченца от неземната тъкан? Какво да мислим за тези тъкани, които са под стана, защото тъкачът ги е разплел? В разлагането на една цивилизация видяхме, че макар и зрелището да е било несъществено, то не изчезва, без да остави зад себе си съсипия. Когато цивилизациите започват да се разлагат, те редовно оставят след себе си универсални държави, универсални църкви и варварски военни банди. Как да ги разберем? Дали те са само отпадъци, или тези руини ще се окажат шедьоври на изкуството на тъкача, или той е тъкал на някой по-неземен инструмент от стана и това е заемало цялото му внимание?

С този нов въпрос отправяме назад мислите си към резултатите от предишни изследвания и ще намерим основание да вярваме, че тези обекти на изследване са нещо повече от странични продукти на социалното разложение, защото се срещнахме с тях първо като с белези на родство. А това е отношението между една и друга цивилизация. Очевидно тези три институции не могат да бъдат изцяло обяснени с поглед към историята само на една отделна цивилизация. Тяхното съществуване предполага отношение между различни цивилизации и поради това те налагат да бъдат изучени като независими обекти. Но докъде стига тяхната независимост? Занимавайки се с универсалните държави, вече видяхме, че мирът, който те носят, е толкова мимолетен, колкото е внушителен. А занимавайки се с варварските военни банди, намерихме, че тези личинки в трупа на умряла цивилизация не могат да се надяват да живеят по-дълго, отколкото е нужно на гниещия труп да се разложи на чисти елементи. Все пак, макар и военните банди да са осъдени на преждевременната смърт на Ахил, краткият живот на варварите оставя зад себе си поне ехо в епическата поезия, която служи за възпоминание на героична епоха. А каква е съдбата на универсалната църква, в която се опитва да се въплъти всяка висша религия?

Ще се види, че в момента не сме в състояние да отговорим направо на този нов въпрос, а е ясно, че не можем да го пренебрегнем, защото този въпрос е ключът към смисъла на работата на тъкача. Нашето изследване не е завършило, но дойдохме до края на последната от сферите си за изучаване.