Арнълд Тойнби
Изследване на историята (31)

XXVIII.
Предизвикателството на войнствеността на църквите

В предишната глава отбелязахме, че една светска цивилизация, която излиза от църковно тяло, е склонна да печели с помощта на елементи от живота на предишната цивилизация, но предстои да видим как възниква възможността за такова излизане. Очевидно това „начало на злините“ трябва да се търси в някой слаб пункт или погрешна стъпка на църквата, за чиято сметка се постига поникването.

Една внушителна трудност за църквата е вродена в нейното основание за съществуване. Една църква е войнствена на този свят, за да го спечели за божието царство, и това означава, че църквата трябва да се справи със светски, както и с духовни дела и да организира себе си на земята като институция. Голямото институционно междуцарствие, с което църквата е принудена да облече ефирната си голота, за да осъществи божиите дела в непокорната си среда, е несъвместимо с духовната природа на църквата. Не е удивително да се види как беда настига земните предни постове на общността на светците, която в този свят не може да извърши духовните си дела, без да бъде въвлечена в счепквания със светски проблеми, които тя трябва да атакува с институционни средства.

Най-прочутата трагедия от този вид е историята на папството на Хилдебранд и по-горе в това изследване проследихме как той е бил свлечен в пропастта от очевидно неизбежен наниз от причини и следствия. Той е нямало да бъде истински слуга на бога, ако не се е хвърлил в борбата за изваждане на духовенството от сексуална и финансова корупция. Не е можел да реформира духовенството, ако не укрепи организацията на църквата. Не е можел да заздрави организацията на църквата, без да стигне до демаркационната линия на юрисдикциите на църквата и държавата; а тъй като функциите на църквата и държавата във феодалната епоха са били безизходно преплетени, той не е можел да стигне до демаркационна линия, задоволителна за църквата, без да посегне на правата на държавата по начин, от който държавата не може да не се възмути. Оттук конфликтът започнал като война на манифести и бързо дегенерирал в силова война, в която ресурсите на двете страни са „пари и топове“.

Трагедията на Хилдебрандовата църква е бележит пример за духовното връщане назад, ускорено от въвличането на църквата в светски дела и ангажирала се със светски методи на действие като случайна последица от опита й да си върши работата. Има обаче и друг широк път, водещ до същото разтление. Църквата се излага на риска от духовно връщане назад със самия факт, че живее по собствените си мерки. Защото божията воля е частично изразена в праведните социални цели на светските общества и тези светски идеали могат да се осъществяват по-успешно от тези, които преследват не тези идеали като цел сама по себе си, а нещо по-висше. Два класически примера за действието на този закон са постиженията на св. Бенедикт и на папа Григорий Велики. Тези свети души си поставят духовната цел да насърчават монашеския начин на живот на Запад, но като страничен продукт на тяхното духовно дело извършват икономически чудеса, които не са по силите на светските държавници. Тяхното икономическо постижение е хвалено и от християнски, и от марксистки историци, но ако Бенедикт и Григорий чуят тези похвали на онзи свят, тези светци със сигурност ще си припомнят с угризение казаното от техния учител: „Горко на тези, за които всички хора говорят добро.“ И тяхното угризение със сигурност ще се превърне в терзание, ако могат да посетят отново този свят и видят със собствените си очи крайните морални последици от евентуалния икономически ефект на техните непосредствени духовни старания през живота им на земята.

Смущаващата истина е, че страничните материални плодове на духовните усилия на божията общност са не само свидетелства за духовния й успех, но и клопки, в които духовният атлет може да бъде хванат по-диаболично, отколкото импулсивният Хилдебранд е съсипан от обвързване с политика и война. Хилядата години монашеска история между времената на св. Бенедикт и опустошаването на църковните институции в така наречената „Реформация“ са позната история и не е необходимо да се вярва на всички твърдения на протестантски не антихристиянски автори. Цитатът, който следва, е от творбата на съвременен автор, който е извън съмнение за антимонашеска предубеденост, и може да се отбележи, че неговото описание не засяга това, което обикновено се смята за най-късен и най-лош период на предреформаторското монашество: „Бездната между игумена и манастира е причинена главно от натрупването на богатство. С течението на времето имотът на манастирите става толкова огромен, че игуменът се оказва почти изцяло зает с администриране на земите и с различните отговорности, свързани с тях. Подобен процес на разделение на имотите и задълженията се извършва от самите монаси. Всеки манастир е разделен на отдели, всеки със своя приход и собствени специални отговорности. Както казва Дом Дейвид Ноулс:

Освен в манастири като Уинчестърския, Кентърбърийския и св. Олбанс, където съществуват силни интелектуални и артистични интереси, бизнес от този вид е кариерата, поглъщаща целия талант на дома“. За тези, които имат административни дарби, но не са благословени със собственост, върху която да ги упражняват, манастирите с огромните си имоти дават възможност за размах.^[1]

Но монахът, който е дегенерирал в успяващ бизнесмен, не илюстрира най-страшната форма, която може да вземе връщането назад. Най-лошото изкушение за гражданите на божието общество на този свят не е нито да се впуснеш в политиката, нито да се смъкнеш до бизнеса, а да идолизираш земните институции, в които църквата на земята е несъвършено, макар и неизбежно въплътена. Идолизираната църква е единственият идол, който е по-опасен от идолизирания човешки мравуняк, пред който хората се прекланят като пред Левиатан.

Една църква е в опасност да започне да идолизира, доколкото вярва, че тя е не само пазител на истината, но единствен пазител на цялата истина в пълното й и окончателно разбулване. Тя е предразположена да тръгне по този наклон надолу, след като е понесла няколко тежки удара и особено ако ударът е нанесен от нейни собствени членове. Класически пример е контрареформационната Тридентинска римска католическа църква, както я виждат некатолиците. За вече четиристотин години досега тя е нащрек в положение, което е толкова сковано, колкото бдителността й е неотслабена, масивно бронирана с шлема на папството и гръдната броня на йерархията и постоянно доставя оръжия на бога в повтарящия се ритъм на изтощителни литургии. Подсъзнателната цел на тези тежки институционни доспехи е да се надживее и най-жилавата съвременна светска институция на този свят.

Сега вече успяхме да посочим някои от причините за връщането назад от висша религия към суетно повторение на светска цивилизация, и във всеки от случаите намерихме, че бедствието е ускорено не от необходимост или от външна сила, а от „изначален грях“, вроден в земната човешка природа. Но ако връщанията назад от висшите религии са резултати от изначалния грях, трябва ли да заключим, че такива връщания са неизбежни? Ако са, това означава, че предизвикателството на войнствеността на земята е толкова запретително сурова, че никоя църква никога няма да е в състояние да му издържи в крайна сметка. А това заключение на свой ред ще ни върне към възгледа, че църквите не стават за нищо друго, освен да са временно какавиди на суетно повтарящи се цивилизации. Това ли е последната дума? Преди да се примирим с предположението, че божията светлина е осъдена да бъде вечно съкрушавана от неразбиращия мрак, още веднъж да хвърлим поглед назад към поредицата духовни просветления, донесени на света от явяването на висшите религии. Защото тези глави от отминалата духовна история могат да се окажат предзнаменования на духовно възстановяване от връщането назад, на което църквата е склонна.

Вече отбелязахме, че последователните километрични камъни на човешкия духовен напредък, вписани с имената на Авраам, Мойсей, пророците и Христос, са на точки, където наблюдаващият курса на светската цивилизация ще види развален път и разпадащ се трафик. А емпиричните данни ни дават основание да мислим, че това съвпадение на високи точки в човешката религиозна история и ниски точки в светската му история може да бъде един от „законите“ на човешкия земен живот. Ако е така, ще трябва да очакваме да намерим също, че ниските точки в религиозната история съвпадат с високи точки в светската история и че религиозните постижения, придружаващи светски упадък, са не само духовни стъпки напред, но и духовни възстановявания. Разбира се, те се представят като възстановявания в традиционната версия на историята.

Призивът на Авраам например е представен в еврейската легенда като последствие от предизвикателството към бога от самоуверените строители на кулата във Вавилон. Мисията на Мойсей се представя като стъпка за спасяване на богоизбрания народ от духовно злокобното задоволство от охолството в Египет. Пророците на Израел и Юдея са вдъхновени да проповядват покаяние поради духовното свличане, в което Израел изпада, когато постига материални успехи от използването на „земята, в която тече мляко и мед“, осигурена им от Яхве. Мисията на Христос, чиито страсти — както ги виждат светските историци — са натоварени с цялата мъка на елинисткото смутно време, се представя в евангелията като намеса на самия бог с цел да разшири върху цялото човечество заветът, първоначално предаден на Израел, чиито потомци смесват духовното си наследство с фарисейски формализъм, садукейски материализъм, Иродов опортюнизъм и фанатизъм.

Така погледнато, четирите духовни проблясъка са последица от духовни залези, освен че придружават светски катастрофи, и можем да предположим, че това не са просто премеждия. Забелязахме по-горе, че физически трудните среди отглеждат светски постижения и по тази аналогия може да се очаква, че духовно трудната среда е среда, в която стремежите на душата са задавени от материално охолство. Миазмите на световното охолство, което замайва масите, може да предизвикат духовно чувствителни и напрегнати души да се противопоставят на чаровете на този свят.

Едно връщане на религията в света на XX в. ще означава ли духовен напредък, или ще бъде жалък опит за невъзможно избягване от трудните факти на живота, каквито ги познаваме? Отговорът ни на този въпрос частично ще зависи от оценката ни за възможностите за духовен растеж.

Вече засегнахме възможността разширението на светската западна цивилизация да възприеме политическа форма в недалечно бъдеще чрез създаване на универсална държава, която ще осъществи поне идеала за държавно устройство от този вид, обхващащо цялата повърхност на планетата в общност, която няма да има физически граници. В същия контекст обмислихме възможността, че в такава рамка привържениците на четирите живи висши религии може да осъзнаят, че техните някога съперничещи си системи са били алтернативни подходи към единия истински бог по пътища, предлагащи различни частични погледи към блаженото видение. Подхвърлихме идеята, че в тази светлина историческите живи църкви може евентуално да дадат израз на това единство в разнообразието, като заедно израснат в единствена църква. Ако предположим, че това стане, то ще означава ли, че небесното царство ще се установи на земята? В западния свят на XX в. това е неизбежен въпрос, защото някакъв вид земен рай е целта на повечето светски идеологии. По мнение на автора отговорът е отрицателен.

Очевидната причина за отрицателен отговор се вижда в природата на обществото и човека. Защото обществото е само обща почва за сферите на дейност на личностите, а човешката личност има вродена способност за зло, както и за добро. Създаването на такава единствена църква, както си я представяхме, няма да изчисти човека от изначалния грях…