Арнълд Тойнби
Изследване на историята (24)

XXI.
Ритъмът на разлагането

В последната глава търсихме и намерихме паралел — включващ също неизбежния контраст — между ролите на творческите личности в растящи и в разлагащи се общества. Сега ще подходим по същия начин в изследването на друга част от темата и ще търсим паралел — който вероятно пак ще включва контраст — между това, което може да се нарече ритъм на растежа и ритъм на разлагането. Лежащата в основата формула и в двата случая вече ни е много позната, защото ни придружаваше през цялото това изследване — формулата за предизвикателство и отклик. В растяща цивилизация предизвикателството се посреща с успешен отклик, който генерира друг. Процесът на растеж няма край, докато възникне предизвикателство, което въпросната цивилизация не успява да посрещне — трагично събитие, което означава спиране на растежа, и това, което нарекохме разпадане. Тук започва съотносителният ритъм. Предизвикателството не е посрещнато, но въпреки това то продължава да се представя. Второ конвулсивно усилие се прави, за да се посрещне, и ако то успее, растежът, разбира се, ще се възобнови. Но ще допуснем, че след частичен и временен успех, този отклик също не успява. Тогава ще има повторен колапс и може би след някакъв интервал — нов опит за отклик, който с времето ще постигне частичен и временен успех в посрещането на това, което още е същото неумолимо предизвикателство. Това отново ще бъде последвано от провал, който може да се окаже окончателен и да предполага разлагането на цивилизацията. На военен език ритъмът може да се изрази като разгром-привдигане-разгром-привдигане-разгром…

Ако се върнем към техническите термини, които формулирахме по-рано в изследването и постоянно използвахме, се вижда, че смутното време след разпадането е разгром, създаването на универсална държава е привдигане, а междуцарствието след разпадането на универсалната държава е крайният разгром. Но вече забелязахме в историята на една универсална държава, елинистката, изпадане в анархия след смъртта на Марк Аврелий през 180 г. и възстановяване при Диоклециан. Може да се окаже, че има повече от едно падане и възстановяване в историята на всяка универсална държава. Наистина броят на тези падания и възстановявания може би зависи от силата на лещата, която използваме към изследвания обект. Има например кратко, но сепващо падане през 69 г., „годината на четиримата императори“, но тук ни интересуват само открояващите се черти. Може също да има период на частично възстановяване през смутното време. Ако допускаме едно забележително възстановяване през смутното време и едно забележимо падане във времето на универсалната държава, това ни дава формулата разгром-привдигане-разгром-привдигане-разгром-привдигане-разгром, която може да опишем като три и половина такта в ритъма. Разбира се, цифрата три и половина няма никакво особено достойнство. Някой случай на разлагане може да покаже два и половина или четири и половина такта, без да наруши съвпадението със същественото в общия ритъм на процеса на разлагане. Фактически обаче трите и половина такта, изглежда, са моделът в историите на редица разлагащи се общества и за илюстрация ще огледаме набързо някои от тях.

Разпадането на елинистката цивилизация може да бъде датирано с особена точност в 431 г. пр.Хр., а създаването на универсална държава от Август 31 г. пр.Хр., четиристотин години по-късно. Можем ли да различим движение разгром-привдигане някъде в хода на тези четири века? Безспорно можем. Един от неговите симптоми е социалното евангелие на „хомоноя“ или съгласие, проповядвано от Тимолеон от Сиракуза, а в много по-широка сфера — от Александър Велики, и двете през втората половина на IV в. пр.Хр. Друг симптом е концепцията за космополис или световна общност, популяризирана от философите Зенон и Епикур и техните последователи. Трети е изобилието от конституционни експерименти — империята на Селевкидите, ахейската и етолийската конфедерации и Римската република — които са опити да се отиде оттатък традиционната суверенност на града държава. Могат да се цитират и други симптоми, но тези са достатъчни, за да покажат предполагаемото привдигане и да се постави приблизително във времето. Това е привдигане, което се проваля главно защото новите разширени политически единици, макар и успешно да надминават границите на индивидуалния град държава, проявяват нетърпимост и нежелание за сътрудничество в отношенията си една с друга, както и самите градове държави през V в. в Гърция, и слагат началото на елинското разпадане, като заточват атино-пелопонеската война. Можем да датираме второто привдигане или (което е същото) провалът на първото със започването на Ханибаловата война през 218 г. пр.Хр. Вече установихме вековен упадък, последван от възстановяване, в историята на Римската империя и това ни дава трите и половина такта.

Ако се обърнем към разлагането на древнокитайското общество, ще определим момента на разпадането в катастрофалното сблъскване между двете сили Цин и Джоу през 634 г. пр.Хр. и моментът на създаване на древнокитайския „пакс екуменика“ със свалянето през 221 г. пр.Хр. на Ци от Цин. Ако това са крайните дати на древнокитайското смутно време, има ли следи на движението разгром-привдигане в междинния период? Отговорът е утвърдителен, защото има забележимо привдигане в древнокитайското смутно време приблизително около поколението на Конфуций (около 551–479 г. пр.Хр.), започнало с в крайна сметка провалилата, се конференция за разоръжаване през 546 г. пр.Хр. Ако погледнем по-нататък историята на древнокитайската универсална държава, намираме упадък и възстановяване през междуцарствието, в ранните години на I в. от християнската ера между династиите на ранния и късния Хан. Пак намираме трите и половина такта, които като древнокитайските дати са около двеста години преди елинистките им еквиваленти.

В шумерската история ще отбележим същото, защото през шумерското смутно време е видимо различим импулсът разгром-привдигане, докато продължителността на шумерската универсална държава е насечена от контраимпулс разгром-привдигане, който е необикновено изразителен. Ако датираме началото на смутното време по кариерата на милитариста Лугал-Загиси от Ерек (около 2677–2653 г. пр.Хр.) и вземем за негов край създаването на шумерската универсална държава от Ур-Енгур от Ур (около 2298–2281 г. пр.Хр.), поне един симптом на междувременното привдигане ще намерим в забележителния напредък на визуалното изкуство, постигнат по времето на Нарамзин (около 2572–2517 г. пр.Хр.). „Пакс шумерика“ продължава от възкачването на Ур-Енгур до смъртта на Хамурапи (около 1905 г. пр.Хр.), но мирът се оказва тънка черупка, съдържаща широк спектър анархия. Един век след възкачването на Ур-Енгур неговата „империя на четирите посоки“ се разпада на парчета и остава така повече от двеста години, докато Хамурапи създава отново универсална държава в навечерието на окончателното й разлагане.

Вече познатият модел се появява и в историята на православното християнство. Вече определихме разпадането на тази цивилизация към избухването на голямата българо-византийска война (977–1019 г.) и евентуалното пресъздаване на „пакс екуменика“ може да се датира от османското нашествие през 1371–1372 г. Между тези две крайни точки на православнохристиянското смутно време можем да различим привдигане под водачеството на източноримския император Алексий Комнин (1081–1118 г.), което трае един век. Последвалият „пакс отоманика“ евентуално рухва под разгрома в руско-турската война от 1768–1774 г. Но докато това рухване бележи решителното разпадане на османския режим, османските анали дават ясни доказателства за по-ранен упадък, който завършва с привдигане. Упадъкът се различава в бързото загниване на робовладелческото домочадие на падишаха след смъртта на Сюлейман Великолепни през 1566 г., а привдигането е възвестено със следващия експеримент да се вземат за партньори православнохристиянските раи на падишаха наред със свободните граждани мюсюлмани — които сега вземат кормилото на властта, — без повече да настояват, че раите трябва да станат ренегати като цена за приемането им в част от държавното управление. Революционното новаторство дава на Османската империя отдих, който по-късните османци с копнеж си спомнят като „периода на лалетата“.

В историята на разлагането на индуисткото общество последният полутакт не е още дошъл — втората индуистка универсална държава, осигурена от Британския радж, е в новата история. От друга страна, трите по-раншни такта са оставили следи. Третият такт е в едновековната анархия между рухването на Могол радж и установяването на британския наследник. Привдигането при втория такт е представено от установяването на Могол радж при царстването на Акбар (1566–1602 г.). Предшестващият разгром не е съвсем ясен, но ако се вгледаме в историята на индийското смутно време, започнало през втората част на XII в. на християнската ера с избухването на братоубийствени войни между индийските местни държави, ще забележим сред нещастията, донесени от индийските владетели и мюсюлманските завоеватели от XII и XIII в., и тези, нанесени от по-късни рояци мюсюлмански завоеватели, включвайки собствените предшественици на Акбар през XV и XVI в., някои белези на временно облекчение през XIV в., отбелязани с царуванията на Аладин и Фируз.

Можем да подложим разлагането на други цивилизации на подобен анализ във всички случаи, за които разполагаме с достатъчно данни, за да бъде полезно. В някои случаи ще намерим, че липсва пълният набор тактове просто защото въпросната цивилизация е погълната жива от някой съсед, преди да си намери пътя към естествена смърт. Обаче вече приведохме някои данни за ритъма на разлагане на собствената ни западна цивилизация, за да видим дали хвърля светлина върху въпроса, задаван няколко пъти, но още не получил отговор — въпросът дали нашата цивилизация е претърпяла разлагане и ако е така, какъв етап е стигнала сега в разлагането си.

Един факт е ясен — още не сме преживели създаване на универсална държава, въпреки две отчаяни усилия на германците да ни наложат такава през първата половина на сегашния век и не по-малко отчаяния опит на Наполеонова Франция сто години по-рано. Ясен е и друг факт — у нас има дълбок и искрен стремеж да установим не универсална държава, а някаква форма на световен ред, може би подобен на „хомоноята“ или съгласието, проповядвано от елински държавници и философи през елинското смутно време, който да осигури даровете на универсалната държава без смъртните й проклятия. Проклятието на универсалната държава е, че е резултат от успешен съкрушителен удар, нанесен от някой оцелял член на групата съперничещи си военни сили. Той е продукт на „спасение с меч“, което видяхме, че изобщо не е никакво спасение. Това, което търсим, е свободно съгласие на свободни народи да пребивават заедно в единство и да постигнат без принуда приспособявания и отстъпки с далечни последици, без които идеалът не може да се постигне на практика. Не е нужно да се простираме по тази тема, която е обичайна за хиляди съвременни изследвания. Удивителният престиж на американския президент Уилсън в Европа — макар и не в собствената му страна — по време на кратките месеци, предшествали и последвали примирието от 1918 г., показва стремежите на нашия свят. Към президента Уилсън се обръщат преди всичко в проза, най-известните запазени свидетелства за Август са в стиховете на Вергилий и Хораций. Но в проза или в стихове, духът, въодушевяващ тези два изблика на вяра, надежда и благодарност, е еднакъв. Август успява да даде на света универсална държава. Уилсън не успя да даде нещо по-добро.

Тези съображения и сравнения говорят, че вече сме доста навлезли напред в смутното ни време. И ако се запитаме коя е най-забележимата и специфична беда в неотдавнашното минало, отговорът ясно е: националистичните изтребителни войни, подсилени, както се посочваше в по-ранна част на това изследване, от комбинирания напън на енергии, породени от неотдавна освободените сили на демокрацията и индустриализма. Можем да датираме появата на този бич с избухването на френските революционни войни в края на XVIII в. Но когато разглеждахме тази тема преди, сблъскахме се с факта, че в съвременната глава на западната история този пристъп на насилствени войни не е нито първият, нито вторият от този тип. По-ранният пристъп е в така наречените религиозни войни, опустошили западното християнство между средата на XVI и средата на XVII в. и намерихме, че между тези два пристъпа на насилствени войни има един век, през който войната е сравнително безобидна болест, „спорт на кралете“, неожесточавани от фанатизъм нито от религиозното сектантство, нито от демократичните национални настроения. Така в собствената ни история намираме това, което приехме за типичен модел на смутно време — разпадане, привдигане и повторно западане.

Можем да видим защо възстановяването от XVIII в. през нашето смутно време е мъртвородено и мимолетно. Причината е, че търпимостта, постигната през Просвещението, не се основава на християнските добродетели вяра, надежда и милосърдие, а на мефистофелските болести разочарование, опасения и цинизъм. То не е трудно достижение на християнска жар, а лесен страничен продукт на отказа от нея.

Можем ли да предвидим резултата от втория, още по-яростен пристъп на войни, в който западният свят изпадна след духовната неадекватност на Просвещението в своя XVIII в.? Ако се опитаме да надникнем в бъдещето, можем да започнем, като си припомним, че макар всички други цивилизации, чиято история ни е позната, или са мъртви, или умират, цивилизацията не е като животинския организъм, осъден от неумолима съдба да умре, след като измине предопределената му крива на живота. Дори ако всички други цивилизации, съществували досега, доказват факта, че следват този път, няма познат закон на исторически детерминизъм, който ни принуждава да изскочим от тигана на нашето смутно време в бавния и непрекъснат огън на универсална държава, в която с времето ще бъдем превърнати в прах и пепел. Същевременно подобни прецеденти от историите на други цивилизации и от жизнения ход на природата изглеждат внушителни в злокобната светлина на сегашното ни положение. Тази глава е писана в навечерието на избухването на общата война от 1939–1945 г. за читатели, вече преживели общата война от 1914–1918 г. и беше преработена за ново публикуване в края на втората от тези две световни войни в рамките на един живот, дошъл след изобретяването и използването на бомба, в която новоизмисленото освобождаване на атомна енергия е насочено от човека за унищожаване на човешкия живот и човешките творения по безпрецедентен начин. Бързото редуване на катастрофални събития неминуемо поражда мрачното съмнение в бъдещето. Това съмнение застрашава да подрони вярата и надеждата ни в решителен единадесети час, което налага крайно напрежение в тези спасителни духовни способности. Тук има предизвикателство, което не можем да избегнем, и съдбата ни зависи от нашия отклик.

Какъв отклик на това предизвикателство ще направи християнинът? Дали ще поглежда в тази и онази посока, като че бяга, или ще стои на място, защото не може да каже накъде да върви? Или ще започне да бяга, викайки „Живот! Живот! Вечен живот“ с поглед към блестящата светлина и крака, насочени към далечна врата? Ако отговорът на този въпрос зависеше само от християнина, нашето познание за непроменливостта на човешката природа може да ни склони да предскажем, че непосредствената съдба на християнина е смърт в града на разрушението. Но в класическия вариант на този мит ни се казва, че човешкият ратник не е изоставен напълно на собствените си възможности в решителния час. Според Джон Баниън християнинът е спасен от срещата си с евангелиста. Доколкото не може да се допусне, че природата на бога е по-малко постоянна от човешката, можем и трябва да се молим отдихът, даден от бог на нашето общество, да не бъде отказан, ако помолим за него отново със смирен дух и разкаяно сърце.