Арнълд Тойнби
Изследване на историята (40)

XXXVII.
Непокорството на човешката природа срещу законите на природата

Събраните от нас данни за способността на човека да контролира собствените си дела или като заобикаля законите на природата, или като ги впрегне да му служат, повдига въпроса дали не може да има обстоятелства, при които човешките дела не се подчиняват изобщо на законите на природата. Можем да започнем проучването на тази възможност, като изследваме темпото на социалната промяна. Ако се окаже, че то се мени, това ще бъде доказателство, доколкото важи, че човешките дела не са покорни на законите на природата, поне в измеренията на времето.

Ако темпото на историята наистина се окаже постоянно при всички обстоятелства, в смисъл че отминаването на всеки десет години от века произвежда еднакво количество психологическа и социална промяна, изводът ще бъде, че ако знаем количеството в психосоциалната серия или периода от време в нея, ще можем да сметнем величината на съответното неизвестно количество в другите серии. Такова предположение е изразил поне един виден изследовател на египетската история, който отхвърля една предоставена от астрономията датировка на основанието, че за да се възприеме тя, за него означава да се признае предположението, че темпото на социалната промяна в египетския свят ще бъде много по-ускорено през период от двеста години, отколкото е било през непосредствено предшестващия период със същата продължителност. Но множество познати примери могат да бъдат цитирани отново, за да се покаже, че предположението, което отбягва този изтъкнат египтолог, е фактически историческа баналност.

Например: знаем, че Партенонът в Атина е построен през V в. пр.Хр., Олимпиумът на Адриан — през II в. сл.Хр., а църквата „Св. София“ в Константинопол — през VI в. пр.Хр. По принципа, възприет от посочения египтолог, трябва да има много по-кратък интервал между първата и втората от тези постройки, а тези сгради са приблизително в същия стил, отколкото между втората и третата, които са в съвършено различни стилове. Но безспорно сигурните дати показват, че в този случай по-късият от двата интервала е при сградите, чиито стилове се различават.

По същия начин ще бъдем заблудени, ако се доверим на този априорен принцип в опита да се установи временният интервал между бойната екипировка на римския войник през последните дни на Империята на Запад, на саксонския войник от времето на императора на Свещената Римска империя Отон I и на норманския рицар, показан на гоблените на Байо. Като знаем, че кръглите щитове и гладиаторските шлемове с правоъгълен ръб, с които са съоръжени войниците на Отон, са само варианти на съоръженията на войниците на късния римски император Майориан, докато войниците на Вилхелм Завоевателя са съоръжени със сарматски конични шлемове и люспести ризници с щитове като хвърчила, хипотезата за неизменността в темпото на промяна ще ни доведе и тук да се противопоставим на фактите, като допуснем, че интервалът между Отон I (управлявал през 936–973 г.) и Вилхелм Завоевателя (управлявал в Нормандия през 1035–1087 г.) сигурно е бил много по-дълъг от интервала между Майориан (управлявал през 457–461 г.) и Отон I.

И отново, всеки, който се занимае накратко със стандартната мъжка дреха, носена през 1700 г. и 1950 г., ще види веднага, че палтото, жилетката, панталоните и чадърът от 1950 г. са просто варианти на палтото, жилетката, брича и сабята от 1700 г. и че двете са съвсем различни от горния жакет и късите бухнати панталони от 1600 г. В този случай, който е противоположен на горните два, по-ранен и по-кратък период показва много по-голяма промяна от по-късен и по-дълъг. Тези предпазни разкази са предупреждение срещу опасността да се доверим на хипотезата за неизменността в темпото на промяна като основа за оценки за времето, изминало между последователните пластове на остатъците от човешкото времеползване, натрупали се на някое място, чиято история трябва да се възстанови единствено по материални сведения, изровени от лопатата на археолога, напук на хронологическите данни, намирани в писмените летописи.

Вероятно можем да продължим началната си атака против тази хипотеза — че темпото на културните промени е неизменно, — като се позовем на няколко примера най-напред за ускоряване, после за забавяне и накрая за променливо темпо.

Познат пример за ускорение е явлението революция, защото то, както видяхме вече в друга връзка в това изследване, е социално движение, породено от среща на две общности, една от които е изпреварила другата в една или друга различна сфера на човешка дейност. Френската революция от 1789 г. например е на първия си етап конвулсивно усилие да се настигне конституционният напредък, който в съседна Британия е постигнат бавно в течение на двата предшестващи века. Континенталният западен „либерализъм“, вдъхновил толкова много мъртвородени революции през XIX в., някои континентални историци наричат англомания.

Общ тип ускорение се намира в поведението на хората от граничните зони на цивилизацията, или на варварите оттатък граничната черта, които изведнъж получават вдъхновение да настигнат по-напредналите си съседи. Авторът на това изследване ярко помни впечатлението от посещение в „Нордиска музеет“ в Стокхолм през 1910 г. След поредица зали, показващи образци на скандинавската култура от времето на палеолита, бронзовата епоха и предхристиянската от железния век, изведнъж с изненада се оказваш в зала, където са изложени скандинавски предмети, изработени в стила на италианския Ренесанс. Учуден, че е пропуснал да види произведения на средновековния период, авторът се върна обратно, но съдържанието му беше незначително. Тогава започнах да съзнавам, че Скандинавия е преминала изведнъж от късната желязна епоха, когато започва да създава отличителна собствена цивилизация, в ранната модерна епоха, когато става незабележителен участник в стандартизираната и италианизирана западна християнска култура. Част от цената на този подвиг на ускорение е културното обедняване, за каквото свидетелства „Нордиска музеет“.

Както Скандинавия през XV в. сл.Хр., така и целият незападен, но бързо западнизиращ се свят в наше време е жертва на това ускорение. Банално е да се отбележи, че африканските народи се опитват да постигнат за едно поколение или две политически, социален и културен прогрес, какъвто за западноевропейските народи, на които африканците едновременно подражават и оказват съпротива, са били нужни хиляда или повече години. Тези народи са склонни да преувеличават — а западният наблюдател може би да недооценява, — реалното ускорение, постигнато от Африка.

Ако революциите са драматична проява на ускорение, явлението забавяне се вижда в отказа на борещия се да се движи в крак с движението на основното тяло. Пример може да се намери в упоритото задържане на институцията на робството от южните щати на Северноамериканския съюз за цяло поколение, след като тя е премахната в „Западноиндийските острови“ на Британската империя. Други примери дават групи колонисти, мигрирали до „нови“ страни и поддържали там стандартите, преобладаващи в техните родини по времето, когато са ги напуснали, дълго след като „братовчедите“ им в „старата“ страна са изоставили тези стандарти и са се движели напред. Случаят е познат и е достатъчно да се споменат Квебек, високогорията на Апалачите и Трансваал през XX в., сравнени с Франция, Ълстър и Холандия по същото време. По-ранни страници в това изследване съдържат много примери и на ускорение, и на забавяне и читателят може сам да си ги припомни. Очевидно е например, че това, което нарекохме иродианство, е сродно на ускорението, а това, което нарекохме фанатизъм — на забавяне. Очевидно е също, че докато промяната се извършва за по-лошо или пък за по-добро, ускорението не е задължително добро, нито пък забавянето е задължително лошо.

Наниз от промени в скоростта, продължаващи не две, а със сигурност три и може би четири поколения, се намира в съвременната западна история на изкуствата на корабостроене и мореплаване. Всичко започва с внезапно ускорение, което революционизира двете изкуства през петдесетте години 1440–1490. Напънът е последван от забавяне, упорито останало през XVI, XVII и XVIII в., но последвано на свой ред след дълго прекъсване от друго внезапно ускорение през петдесетте години 1840–1890. През 1952 г. следващият етап е неясен, защото все още продължава, но за очите на страничен човек изглежда като че други технологически придвижвания, колкото и да са забележителни, може все пак да се окаже, че отстъпват на революционните постижения на викторианските петдесет години.

Тази технологическа революция не само дава на авторите си достъп до всички части на планетата. Тя им дава превъзходство над всички незападни моряци, които са могли да срещнат. Отличително достойнство на новия кораб е мощта да остане в морето за почти неограничено време, без да има нужда да спира в пристанища. „Корабът“, както започва да се нарича през времето, в което съществува, е рожба на щастлив брак между различните конструкции и шмекерии, всяка от които има особени достойнства, но и значителни ограничения. Западният кораб вижда бял свят между 1440 и 1490 г. и хармонизира силните страни на престарелия средиземноморски „дълъг кораб“, каран с весла, наричан галера, с достойнствата на не по-малко от три различими типове платноходки: съвременния си „кръгъл кораб“ с квадратни платна, наречен „карак“, „каравелата“ от Индийския океан с триъгълни платна, чийто предшественик според очевидци е от египетската морска експедиция до източноафриканската страна Пунт по време на управлението на императрица Хатшепсут (1486–1468 г. пр.Хр.) и масивно построения платноход за плаване в Атлантическия океан, който хваща окото на Цезар през 56 г. пр.Хр., когато той окупира полуострова, по-късно наречена Бретан. Новата конструкция, съчетаваща най-добрите страни на четирите типа, е завършена към края на XV в. и най-добрите кораби от онова време не се различават по тези от времето на Нелсън.

След три и половина века забавяне, западното изкуство на корабостроене намира себе си в навечерието на нов изблик на ускорение. В същото време творческа работа на висока скорост продължава по две успоредни направления. От една страна, предстои парната машина да замени платното и едновременно с това изкуството да се строят платноходи да се събуди от дългия си сън и да придвижи напред стария тип до ново и дотогава невиждано съвършенство, с което за някои цели платноходът удържа на съперничеството с парния кораб през творческия половин век 1840–1890 г.

Ако потърсим обяснения за тези ускорения и забавяния, които са поразителни изменения от еднообразие към движение, би трябвало да очакваме в общества, изцяло покорни на законите на природата, да намерим обяснението на формулата предизвикателство-отклик, която разгледахме и илюстрирахме обширно в по-ранна част на това изследване. Да вземем последния случай, на който се позовахме, а именно двете велики ускорения с дълъг период на забавяне между тях в историята на западното корабостроене и мореплаване.

Предизвикателството, породило създаването на съвременен западен кораб за половин век от 1440 до 1490 г., е политическо. Към края на Средните векове западното християнство се намира не само отблъснато в опита си да се откъсне на югоизток (става дума за кръстоносните походи), но и сериозно застрашено от контраатака на турците нагоре по Дунав и покрай Средиземно море. Опасността за позицията на Запада към тази дата е подчертана от факта, че западното християнско общество заема края на един от полуостровите в Евразийския континент, а общество, толкова несигурно разположено, рано или късно бива избутано в морето под натиска на по-мощни сили, напиращи от сърцето на Стария свят, ако обсаденото общество не предотврати катастрофата, като се измъкне от безизходицата в по-широки земи другаде. Иначе може да очаква да пострада от ръцете на исляма и да има съдба, каквато вече е понесло преди много векове далекозападното християнство в „келтските покрайнини“. През кръстоносните походи латинските християни, избрали Средиземно море за своя бойна пътека и преминали го със съдове, построени по традиционния средиземноморски начин, е движено от копнеж да притежава люлката на своята християнска вяра. Те се провалят и последвалото застрашително настъпление на исляма кара обърканите западни противници да избират между дявола и дълбокото море. Те избират дълбокото море и проектират нов кораб — с последици, надминали най-необузданите сънища на най-оптимистично настроените привърженици на португалския владетел Хенри Мореплавателя.

Изумителният успех на западните корабособственици от XV в. и на техния отклик на предизвикателството на исляма обяснява дългото забавяне, последвало в търговията на западните корабопритежатели. Вторият кратък период на ускорение в тази област се дължи на много по-различна причина, а именно новата икономическа революция, започнала да обхваща части от Западна Европа към края на XVIII в. Две забележителни черти на тази революция са внезапното увеличаване на населението и ускоряване на търговията и манифактурната промишленост, вече надделяваща над земеделието. Не е необходимо тук да се навлиза в сложната, но позната история на западното индустриално разрастване и на тогавашния ръст на населението, които не само умножават в различна степен броя на жителите на разните родини в западния западноевропейски „Стар свят“, но и бързо започват да запълват големите открити пространства в новите земи, придобити от западните пионери отвъд морето. Става очевидно, че океанският транспорт ще се окаже положително гърлото на бутилката, пречещо на това развитие, ако корабостроителите не откликнат на предизвикателството толкова охотно и ефективно, колкото преди четиристотин години.

Избрахме илюстрацията си от материалната област на човешките дела — два последователни технологически отклика в определена професия на две предизвикателства, първото политическо и военно, второто икономическо и социално. Но принципът на предизвикателство и отклик е същият нагоре и надолу по скалата, независимо дали е предизвикателството на празните стомаси, жадуващи за хляб, или предизвикателството на жадни души, копнеещи за бог. Както и да е, предизвикателството винаги е предложената от бога свобода за избора на човешките души.