Сидни Шелдън
Гневът на ангелите (54)

54

Самолетът на Дженифър от Ню Йорк за Сингапур минаваше през Лондон и имаше два часа престой в Бахрейн. Почти новото летище на петролното емирство вече се беше превърнало в същински бордея, мъже, жени и деца в местно облекло спяха направо на земята и по пейките. Пред магазина за напитки имаше табела, че който пие на обществени места, ще бъде пратен в затвора. Тук витаеше някаква враждебност и Дженифър почувства облекчение, когато бе обявен нейният полет.

Самолетът „Боинг-747“ се приземи в Сингапур в четири и четирийсет следобед. Летището беше ново-новеничко, на двайсетина километра от центъра на града и докато самолетът кацаше, Дженифър забеляза, че строежът продължава.

Митницата беше в просторна и модерна сграда. Митничарите бяха любезни, работеха бързо и след петнайсет минути Дженифър се насочи към пиацата.

Пред входа към нея се приближи едър китаец на средна възраст.

— Мис Дженифър Паркър?

— Да.

— Аз съм Чу Лин. — Беше човекът на Морети в Сингапур. — Чака ви лимузина.

Чу Лин се погрижи да сложат багажа й в багажника на колата и след няколко минути те се отправиха към града. — Добре ли пътувахте? — попита китаецът.

— Да, благодаря — отговори Дженифър, но вече си мислеше за Стефан Бьорк.

Сякаш отгатнал мислите й, Чу Лин кимна към някаква сграда отпред.

— Затворът „Шанги“. Бьорк е в него.

Дженифър се обърна да види затвора, голяма постройка встрани от шосето със зелена ограда от бодлива тел, по която течеше ток. На всеки ъгъл имаше наблюдателни кули с въоръжени часови, пред портала също имаше телена ограда, зад която се виждаха други часови.

— През войната — съобщи й Чу Лин, — всички англичани бяха затворени тук.

— Кога ще мога да си издействам свиждане с Бьорк?

— Положението е много деликатно, мис Паркър — внимателно поде Чу Лин. — Правителството е непреклонно по въпроса с наркотиците. Дори спрямо хората, нарушили закона за първи път, мерките са много строги. Който търгува с наркотици… — Чу Лин многозначително вдигна рамене. — Сингапур се контролира от няколко могъщи семейства. Семейство Шоу, К. К. Тан, Тан Чин Туан и Ли Куан Ю, министър-председателят. Сложили са ръка върху търговията и финансите на Сингапур. Не желаят да има наркобизнес тук.

— Но сигурно имате влиятелни приятели.

— Един полицейски инспектор, Дейвид Ту, много разбран човек.

Дженифър се запита колко ли струва да е „разбран“, но не каза нищо. Имаше време да научи. Облегна се и се загледа в пейзажа. Минаваха през предградията на Сингапур, но всичко тънеше в зеленина и цъфнали цветя. От двете страни на Макферсън Роуд имаше съвременни търговски комплекси, които съжителстваха с древни гробници и пагоди. Някои минувачи бяха с носии и тюрбани, /фуги бяха облечени по последна мода. Тук древната култура и съвременното градоустройство вървяха ръка за ръка. Търговските центрове бяха нови, всичко лъщеше от чистота. Дженифър го сподели гласно.

— Обяснението е много просто — усмихна се Чу Лин. — Който мърси, бива глобяван петстотин долара и това се спазва строго.

Завиха по „Стивънс Роуд“ и на хълма Дженифър съзря красива бяла сграда, заобиколена от дървета и цветя.

— Това е „Шангри-Ла“, вашият хотел.

Фоайето беше огромно, бяло и невероятно чисто, цялото в мраморни колони и стъкло.

Докато Дженифър се регистрираше, Чу Лин каза:

— Инспектор Ту ще поддържа връзка с вас. — После й подаде картичка. — Винаги можете да ме намерите на този номер.

Усмихнат пиколо взе багажа на Дженифър и я отведе през фоайето към асансьорите. Под водопад имаше огромна градина и плувен басейн. „Шангри-Ла“ беше най-красивият хотел, който беше виждала. Апартаментът й на втория етаж се състоеше от голям хол, спалня и тераса с изглед към пъстроцветно море от червени цветя, пурпурни декоративни храсти и кокосови палми. „Сякаш са от картина на Гоген“, помисли си Дженифър.

Подухваше лек ветрец. Тъкмо такива дни обичаше Джошуа. „Можем ли да излезем с платноходката, мамо?“

„Престани да си спомняш“, каза си Дженифър.

Отиде на телефона.

— Искам да поръчам разговор със Съединените щати, с Ню Йорк. С мистър Майкъл Морети. — И тя даде номера.

— Ужасно съжалявам — извини се телефонистката. — Всички линии са заети. Опитайте по-късно.

— Благодаря.

На долния етаж телефонистката погледна за одобрение мъжа, застанал до централата.

— Чудесно — каза той и доволно кимна.

 

 

Инспектор Ту се обади час, след като Дженифър се бе регистрирала.

— Мис Дженифър Паркър?

— На телефона.

— Обажда се инспектор Дейвид Ту. — В гласа му се долавяше мек неопределим акцент.

— Да, инспекторе. Чаках да се обадите. Бързам да уредя…

— Ще ми бъде много приятно да вечеряме заедно — прекъсна я инспекторът.

— На мен също.

 

 

„Големият Шанхай“ беше огромен шумен ресторант, в него ходеха главно местни жители, които ядяха и се надвикваха. На естрадата свиреше оркестър, привлекателно момиче в азиатски дрехи пееше американски шлагери. Салонният управител попита Дженифър:

— Единична маса ли искате?

— Чакам един човек. Инспектор Ту.

Лицето на управителя разцъфна в усмивка.

— Инспекторът вече е тук. Насам, моля.

И той заведе Дженифър на маса в предния салон, точно при оркестъра.

Инспектор Дейвид Ту беше висок, слаб привлекателен мъж, прехвърлил четирийсетте, с фини черти и тъмни, бистри очи. Беше облечен в красив тъмен, почти официален костюм. Той държа стола на Дженифър, после също седна. Оркестърът свиреше оглушително рок парче.

Инспектор Ту се наведе към Дженифър и попита:

— Да ви поръчам ли нещо за пиене?

— Да, благодаря.

— Опитайте шендола.

— Какво?

— Напитка от кокосово мляко, кокосова захар и малки парченца желатин. Ще ви хареса.

Вдигна поглед и до него незабавно застана келнерка. Той поръча две напитки и китайски предястия.

— Нали нямате нищо напротив аз да ви избера нещо за ядене.

— Разбира се. За мен ще бъде удоволствие.

— Чувал съм, че във вашата страна жените командват парада. Тук все още мъжът е главният.

„Мъжки шовинизъм“, помисли си Дженифър, но не беше в настроение да спори. Този мъж и трябваше. Беше такава какофония, че почти не се чуваха. Дженифър се облегна и огледа салона. Беше ходила и в други страни в Азия, но хората в Сингапур, и мъжете, и жените, й се сториха невероятно красиви.

Келнерката остави питието й пред нея. Приличаше на горещ шоколад с лигави буци в него.

Инспектор Ту видя израза й.

— Разбъркайте го.

— Не ви чувам.

— Разбъркайте го — извика той.

Дженифър послушно разбърка напитката и отпи. Беше ужасна на вкус, прекалено сладка, но тя кимна одобрително.

— Има непознат за мен вкус. Донесоха им китайските предястия — деликатеси със странна форма, каквито Дженифър не беше опитвала, но реши да не разпитва. Беше много вкусно. Инспектор Ту й обясни, като се надвикваше с канския шум в салона:

— Ресторантът е прочут с кухнята си „Ноня“, китайски специалитети с малайзийски подправки. Рецептите се предават от поколение на поколение.

— Нека поговорим за Стефан Бьорк — поде Дженифър.

— Не ви чувам.

Оркестърът наистина заглушаваше всичко. Дженифър се надвеси още по-напред.

— Кога ще получа свиждане със Стефан Бьорк?

Инспектор Ту вдигна рамене и с мимика показа, че не чува. Дженифър се запита дали е избрал тази маса, за да говорят безопасно, или просто за да не говорят.

След предястията започнаха да им носят какви ли не гозби, коя от коя по-вкусна. Единственото, което тревожеше Дженифър, бе, че тя не можа да повдигне темата за Стефан Бьорк.

Щом се навечеряха и излязоха на улицата, инспектор Ту каза:

— Колата ми е тук.

Щракна с пръсти и пред тях спря черен мерцедес, паркиран до друга кола на тротоара. Инспекторът отвори задната врата на Дженифър. Зад волана седеше униформен полицай. Имаше нещо гнило. „Ако смяташе да обсъждаме поверителни въпроси — помисли си Дженифър, — щеше да уреди да останем сами.“

Седна отзад, инспекторът се намести до нея.

— За пръв път сте в Сингапур, нали?

— Да.

— А, значи имате да видите много неща.

Не съм дошла да разглеждам забележителности, инспекторе. Трябва да се върна у дома час по-скоро.

— Вие, хората от бялата раса, все бързате — въздъхна инспектор Ту. — Чували ли сте за улица „Бугис“?

— Не.

Дженифър се извърна на седалката, за да вижда по-добре инспектор Ту. Лицето му беше изключително подвижно, жестовете му — изразителни. Той изглеждаше начетен и общителен, но цяла вечер не беше казал нищо.

Колата спря, за да пропусне една рикша, триколка, теглена от местни жители. Инспектор Ту гледаше с презрение рикшата, с която двама туристи отиваха надолу по улицата.

— Някой ден ще ги забраним.

 

 

Слязоха от колата една пресечка преди улица Бугис.

— Тук е забранено за коли — обясни инспекторът.

Хвана Дженифър под ръка и я поведе по оживения тротоар. След няколко минути навалицата стана толкова голяма, че беше почти невъзможно да се движат. Улица Бугис беше тясна, със сергии за плодове, зеленчуци, риба и месо от двете страни. Имаше ресторанти на открито с масички и столове. Дженифър жадно поглъщаше гледката, шумовете, миризмите и пъстротата от цветове. Инспектор Ту отново я хвана под ръка и с рамо си запробива път през тълпата. Стигнаха ресторант с три маси отвън, и трите бяха заети. Инспекторът хвана един минаващ келнер за ръката и след миг пред тях стоеше собственикът. Инспекторът му каза нещо на китайски. Мъжът отиде на една от масите, поговори с гостите, те погледнаха инспектора, бързо станаха и си отидоха. Двамата с Дженифър седнаха на освободената маса.

— Да ви поръчам ли нещо?

— Не, благодаря.

Дженифър наблюдаваше гъмжащото море от хора по тротоарите и уличното платно. При други обстоятелства сигурно щеше да й е приятно. Сингапур беше очарователен град, град, където да живееш с човек, когото обичаш.

— Вижте. Наближава полунощ — каза инспекторът.

Дженифър вдигна поглед. Отначало не забеляза нищо. После видя, че всички продавачи затварят сергиите. След десет минути нямаше и следа от търговците.

— Какво става? — попита Дженифър.

— Ще видите.

Хората в дъното на улицата зашушукаха и се дръпнаха към тротоарите, за да разчистят платното. В средата на улицата вървеше млада китайка, облечена в дълга прилепнала вечерна рокля. Беше най-красивата жена, която Дженифър бе виждала. Пристъпваше бавно и гордо, от време на време се спираше да поздрави хората по масите, после отново продължаваше.

Когато стигна масата на Дженифър и инспектора, тя я разгледа по-добре и отблизо девойката й се видя още по-красива. Чертите на лицето й бяха меки и деликатни, фигурата й изумителна. Бялата й копринена рокля беше с цепки от двете страни, през който се забелязваха заоблените й бедра и малките изваяни гърди.

Тъкмо Дженифър се обърна към инспектора да попита какво става, и се появи второ момиче. Беше дори по-красиво от първото. След него вървяха други две, подир миг цялата улица се изпълни с красиви млади момичета. Те бяха нещо средно между малайзийки, индуски и китайки.

— Проститутки — опита се да отгатне Дженифър.

— Да, но мъже.

Дженифър го зяпна. Не беше възможно. Пак се обърна към момичетата. Не откри нищо мъжко в тях.

— Вие се шегувате.

— Известни са като „Били бойс“.

Дженифър беше изумена.

— Но те…

— Всички те са си направили операция. Смятат се за жени. — Тон небрежно вдигна рамене. — Защо пък не? Не пречат на никого. Нали разбирате, проституцията тук е незаконна. Но „Били бойс“ са атракция за туристите и щом не досаждат на гостите, полицията си затваря очите.

Дженифър погледна съвършените млади същества, шито вървяха надолу по улицата и се спираха при масите, за да се споразумеят с клиентите.

— Печелят добре. Цената им стига до двеста долара. Щом остареят, стават мамазани.

Повечето момичета вече седяха на масите с мъже и се пазаряха. Една по една започнаха да стават и да си тръгват с клиентите.

— На нощ имат по двама-трима партньори — обясни инспекторът. — Идват на улица Бугис в полунощ и се изпаряват в шест, та сергиите да отворят пак. Щом кажете, си тръгваме.

— Да вървим тогава.

Докато крачеха по улицата, неканеният образ на Кен Бейли се мерна в ума на Дженифър и тя си помисли: „Дано е щастлив.“

 

 

Докато се връщаха в хотела, Дженифър реши, че и пред шофьора ще повдигне въпроса за Бьорк. Щом завиха по „Орчард Роуд“, подхвана убедено:

— А Стефан Бьорк…

— А, да. Уредил съм ви свиждане за утре сутринта в десет часа.