Сидни Шелдън
Гневът на ангелите (34)

34

Годишните времена идваха и си отиваха, всичко се въртеше около Джошуа. Той беше центърът на света за Дженифър. Тя го наблюдаваше как ден след ден расте и се развива и не можеше да се начуди, когато проходи, проговори, научи се да разсъждава. Настроенията му се меняха непрекъснато, той беше ту див и нападателен, ту плах и любвеобвилен. Разстройваше се, ако се наложеше Дженифър да отсъства вечер, и се страхуваше от тъмното, затова тя винаги държеше запалена нощната лампа.

На две години Джошуа беше направо невъзможен — типичен представител на „ужасните двегодишни“. Чупеше каквото види, бе вироглав и палав. Обичаше да „поправя“ нещата. Повреди шевната машина на мисис Маки, развали и двата телевизора, разглоби ръчния часовник на майка си. Смеси захарта със солта, правеше какви ли не пакости, ако мислеше, че е сам. Кен Бейли донесе на Дженифър малка немска овчарка, Макс, и Джошуа я ухапа.

Когато Кен им идваше на гости, момчето го поздравяваше с думите:

— Здрасти! Имаш ли си тик-так? Я да го видя???

Тази година на Дженифър и идеше да даде Джошуа на първия срещнат.

На три години детето изведнъж стана същински ангел — нежен, предан и любящ. Имаше телосложението на баща си и обичаше да върши нещо с ръцете си. Вече не чупеше нищо. Обичаше да си играе навън, да се катери, да тича и да кара колело.

Дженифър го водеше в зоологическата градина в Бронкс и на куклени представления. Разхождаха се по брега, гледаха ретроспектива на братя Маркс в Манхатън, а след това ядоха сладолед в „Старомодният мистър Дженингс“ на деветия етаж на „Бонуит Телър“.

Джошуа вече и беше другар. Като подарък за Деня на майката научи любимата песен на баща й „Грей, жетварска месечина“ и й я изпя. Беше най-трогателният момент в живота й.

„Истина е — помисли си Дженифър, — че не наследяваме света от нашите родители; ние го взимаме назаем от нашите деца.“

Джошуа тръгна на детска градина и му хареса. Вечер, щом Дженифър се прибереше, сядаха пред камината и четяха: тя — юридическите списания, той — книжки с картинки. Дженифър наблюдаваше сина си как се е излегнал на пода, със свъсени вежди и тази гледка внезапно й напомняше Адам. Раната още не бе зараснала. Тя се питаше къде ли е Адам и какво прави.

Какво правят той, Мери-Бет и Саманта.

Успя да разграничи професионалния от личния си живот и единствената връзка между тях беше Кен Бейли.

Той носеше на Джошуа играчки и книжки, играеше си с него и в известен смисъл му заместваше бащата.

Една неделя следобед Дженифър и Кен стояха при къщичката на дървото и наблюдаваха как момчето се катери към нея.

— Знаеш ли от какво се нуждае? — попита Кен.

— Не.

— От баща — каза той. — Истинският му баща сигурно е голям лайнар.

— Моля те, Кен, не започвай пак.

— Извинявай. Не е моя работа. Но това е минало. А мен ме тревожи бъдещето. Не е нормално да живееш сама като…

— Не съм сама. Имам си Джошуа.

— Знаеш добре, че нямам предвид това. — Той я прегърна и нежно я целуна. — О, по дяволите, Дженифър! Извинявай…

Майкъл Морети непрекъснато я търсеше, но тя не отговори на нито едно обаждане. Веднъж й се стори, че го зърва на последния ред в съдебната зала, където имаше дело, но когато погледна отново, той си беше отишъл.