Сидни Шелдън
Гневът на ангелите (50)

50

Джошуа лежеше на тясна метална маса със застинало завинаги тяло. Сякаш спеше, на хубавото му личице се четяха тайни далечни сънища. Дженифър бе виждала този израз хиляди пъти — седнала до заспалото дете, бе разглеждала лицето му, изпълнена с неописуема любов. А колко пъти нежно го бе завивала, за да не му е студено през нощта.

Сега студът бе проникнал дълбоко в тялото му. Никога вече нямаше да му бъде топло. Тези светли очи нямаше да се отворят и да я погледнат, тя никога нямаше да види усмивката му или да чуе гласа му, да усети как я прегръщат малките му силни ръце. Той лежеше, гол под чаршафа.

Дженифър се обърна към лекаря:

— Завийте го с одеяло. Ще му е студено.

— Как ще му е… — поде доктор Морис и се взря в очите й, но това, което видя в тях, го накара да каже: — Да, разбира се, мисис Паркър. — После добави, обръщайки се към сестрата: — Донесете одеяло.

В помещението имаше шест души, повечето в бели престилки, всички й говореха, но тя не ги чуваше. Сякаш се намираше под стъклен похлупак, напълно откъсната от останалите. Виждаше движението на устните им, но не чуваше звук. Идеше й да им изкрещи и да ги изгони, но се страхуваше да не изплаши Джошуа. Някой разтърси ръката й и магията се развали, помещението изведнъж се изпълни със страшен шум, всички като че ли говореха в един глас.

Тя долови думите на д-р Морис:

— … трябва да се направи аутопсия.

— Ако докоснете още веднъж сина ми, ще ви убия — тихо промълви Дженифър.

Една сестра се опита да я убеди да излезе навън, но тя поклати глава.

— Как ще го оставя сам! Току-виж някой загаси лампите, а Джошуа се страхува от тъмното.

Някой я стисна за лакътя и Дженифър почувства убождане от игла. След минута я обгърнаха голямо спокойствие и топлина и тя заспа.

Събуди се късно следобед. Намираше се в малка болнична стая, някой я беше съблякъл и й бе сложил болнична нощница. Изправи се, облече се и тръгна да търси доктор Морис. Беше невероятно спокойна.

Той й каза:

— Ще се погрижим за погребението, мисис Паркър. Не е нужно вие…

— Оставете на мен.

— Както решите. — Той се поколеба, беше му неловко. — Колкото до аутопсията, сигурен съм, че не мислите това, което казахте сутринта…

— Напротив.

 

 

Следващите два дни Дженифър бе непрекъснато в допир със смъртта. Отиде в местното погребално бюро и уреди погребението. Избра бял ковчег със сатенен обков. Беше спокойна и не плачеше, а по-късно, когато се опита да си спомни за това, осъзна, че в паметта й не е останала и следа. Сякаш в нея се бе вселил друг човек. Беше в силен шок и го използваше като предпазен щит — иначе щеше да полудее.

Преди да си тръгне, собственикът на погребалното бюро й каза:

— Ако искате синът ви да бъде облечен с някакви по-специални дрехи, пратете ги и ние ще му ги сложим.

— Аз ще облека Джошуа.

Той я погледна изненадано.

— Разбира се, щом желаете, но…

Изпрати я с поглед — чудеше се дали знае какво е да обличаш вкочанен труп.

 

 

Дженифър спря колата на алеята пред къщата и влезе вътре.

Мисис Маки беше в кухнята, със зачервени от плач очи и изкривено от скръб лице.

— О, мисис Паркър! Не мога да повярвам…

Дженифър нито я забеляза, нито я чу. Мина покрай нея и се качи горе в стаята на Джошуа. В нея всичко си беше същото, само дето беше празна. Книгите на Джошуа, игрите, екипите му за бейзбол и ски го чакаха. Дженифър остана на вратата, вторачена в стаята — мъчеше се да си спомни защо е дошла тук. „О, да. Дрехите на Джошуа.“ Отиде при гардероба. Там беше тъмносиният костюм, който му бе подарила за последния рожден ден. Беше го облякъл, когато го заведе на вечеря в ресторант „Лутес“. Спомняше си тази вечер, като че беше вчера. Джошуа й се беше сторил толкова пораснал и сърцето й се беше свило. „Елин ден ще седи тук с момичето, за което ще се ожени.“ Сега вече този ден никога нямаше да дойде. Синът й нямаше да порасне. Нямаше да има приятелка. Нямаше да има живот.

До синия костюм висяха няколко чифта джинси, панталони, тениски, на една от които беше изписано името на бейзболния отбор на Джошуа. Дженифър прокара безцелно ръка по дрехите, напълно загубила представа за времето.

Мисис Маки застана до нея.

— Добре ли сте, мисис Паркър?

— Благодаря, много добре, мисис Маки — учтиво отговори Дженифър.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Не, благодаря. Ще обличам Джошуа. Какво, мислите, ще иска да облече?

Говореше ведро и жизнерадостно, но погледът й беше безжизнен. Мисис Маки се взря в очите й и се изплаши.

— Защо не си полегнете малко, скъпа? Ще извикам лекар.

Дженифър прокара пръсти по окачените в гардероба дрехи. Свали от закачалката бейзболния костюм.

— Джошуа би избрал това. Какво ли друго ще му трябва?

Мисис Маки гледаше безпомощно как Дженифър отива при скрина и вади бельо, чорапи и фланелка. „На Джошуа му трябват тези дрехи, защото отива на почивка. На дълга почивка.“

— Дали няма да му е студено? Мисис Маки избухна в сълзи.

— Моля ви, недейте — рече тя. — Оставете тези неща. Аз ще имам грижата.

Но Дженифър не я чу, вече слизаше по стълбите с дрехите в ръка.

 

 

Тялото бе положено върху дълга маса, която още повече смаляваше дребната фигурка на Джошуа. Когато Дженифър се върна с дрехите, собственикът на погребалното бюро отново се опита да й каже:

— Говорих с доктор Морис. Единодушни сме, че няма да е лошо да ни оставите ние да се погрижим за това. Ние сме свикнали и…

Дженифър му се усмихна.

— Вън!

Той преглътна:

— Да, мисис Паркър.

Дженифър го изчака да излезе и се обърна към сина си. Вгледа се в спящото лице и заговори:

— Мама ще се погрижи за теб, миличък. Ще ти облека бейзболния костюм. Нали него искаш?

Отметна чаршафа и погледна голото смалено телце. После се зае да го облича. Понечи да му сложи гащи и неволно се дръпна от леденото тяло. Беше студено и безжизнено като мрамор. Дженифър се опита да си втълпи, че този къс ледена неподвижна плът не е нейният син, че Джошуа е някъде другаде, топъл и щастлив, но не си повярва. Точно Джошуа лежеше на масата. Дженифър се разтрепери. Сякаш студът от момчето беше проникнал в нея, смразявайки я до мозъка на костите. Започна яростно да си повтаря: „Престани! Престани! Престани!“

Пое си дълбоко дъх и когато най-после се успокои, отново се залови да облича сина си, през цялото време му говореше. Навлече му гащетата, после панталоните, а когато го повдигна, за да му сложи ризата, главата се отметна назад и се удари в масата. Дженифър извика:

— Извинявай. Джошуа. Прости ми!

И зарила.

 

 

Почти три часа му слага дрехите. Облече му бейзболния екип, любимата тениска, бели чорапи и маратонки. Бейзболната шапка затулваше лицето му, затова Дженифър я сложи върху гърдите.

— Вземи я със себе си, миличък.

Когато собственикът на погребалното бюро надзърна в стаята, Дженифър се бе надвесила над облеченото тяло, бе хванала ръката на Джошуа и му говореше. Мъжът се приближи и каза тихо:

— Сега вече ние ще се погрижим за него, мисис Паркър. Дженифър хвърли последен поглед на сина си.

— Моля ви, внимавайте. Нали знаете, удари си главата.

 

 

Погребението беше скромно. Присъстваха само Дженифър и мисис Маки. В един момент Дженифър понечи да покани и Кен Бейли — те с Джошуа се харесваха, но Кен вече не беше част от живота им.

Когато първите буци пръст заудряха по ковчега, мисис Маки каза:

— Хайде, скъпа. Ще ви заведа вкъщи.

Дженифър учтиво отвърна:

— Чувствам се отлично. Ние с Джошуа вече нямаме нужда от вас, мисис Маки. Ще се погрижа да ви изплатят заплатата за една година и ще ви дам добри препоръки. Ние с Джошуа сме ви много благодарни.

Мисис Маки стоеше изумена, Дженифър се обърна и си тръгна. Тя стъпваше внимателно, вървеше изправена сякаш по някакъв безкраен коридор, по който можеше да мине само един човек.

 

 

В къщата беше тихо. Тя се качи в стаята на Джошуа, затвори вратата и легна на леглото, загледана във всички онези неща, които му принадлежаха, които толкова много бе обичал. Целият свят се бе побрал в тази стая. Сега Дженифър нямаше къде да отиде, какво да прави. За нея съществуваше само Джошуа. Тя се върна назад в миналото, в деня, когато той се бе родил, съживи всички спомени за него.

Джошуа прохожда… Джошуа казва „бу-бу“ и „Мамо, иди да си играеш с играчките“… Джошуа, дребничък и смел, за първи път отива на училище сам… Джошуа болен от шарка, лежи в леглото измъчен и тъжен… Джошуа нанася успешен удар на бейзболния мач и отборът му печели… Джошуа на лодката… Джошуа храни слона в зоопарка… Джошуа пее „Грей, жетварска месечина“ в Деня на майката… Спомените се въртяха като филм в главата й, който спря чак в деня преди да заминат за Акапулко.

Акапулко… където бе видяла Адам и се бе любила с него. Беше наказана, защото бе мислила само за себе си. „Разбира се! — каза си Дженифър, — това е моето наказание. Това е моят кръст.“

 

 

И пред очите й отново се завъртяха кадрите от деня, в който се роди Джошуа… Джошуа прохожда… Джошуа казва „бу-бу“ и „Мамо, иди да си играеш с играчките“…

Времето бавно течеше. Понякога Дженифър чуваше, че звъни телефонът, веднъж някой почука на входната врата, но тези звуци не означаваха нищо за нея. Нямаше да разреши никой да нарушава усамотението й с нейния син. Не излизаше от стаята, не се хранеше, не пиеше нищо, потънала в своя свят, където бяха само двамата с Джошуа. Изгуби представа за времето, не знаеше колко дълго е лежала там.

 

 

След пет дни отново чу, че някой звъни и блъска по входната врата, но не обърна внимание. Който и да беше, щеше да се махне и да я остави на мира. Като в просъница долови звънтежа от счупени стъкла. След няколко минути вратата на стаята на Джошуа се отвори с трясък и на нея се изправи Майкъл Морети.

Само погледна изпитата жена с хлътнали очи на леглото и ахна: „Божичко!“

Едвам изкара Дженифър от стаята. Тя се боричкаше като луда, удряше го и му дереше очите. Ник Вито чакаше на долния етаж, двамата мъже я натикаха насила в колата. Дженифър нямаше представа кои са те и защо са дошли. Единствената й мисъл беше, че я откъсват от сина й. Опита се да им обясни, че ще умре, ако сторят това, но беше прекалено изтощена, за да продължи да се бори. Заспа.

 

 

Когато се събуди, видя, че е в светла чиста стая с френски прозорец, откъдето в далечината се виждаха планини и синьо езеро. На стол до леглото седеше медицинска сестра и четеше списание. Тя я погледна, когато Дженифър отвори очи.

— Къде съм? — попита Дженифър и почувства остра болка в гърлото.

— При приятели, мис Паркър. Доведе ви мистър Морети.

Много се тревожи за вас. Толкова ще се радва, като разбере, че сте се събудили.

Сестрата излезе бързо от стаята. Дженифър остана да лежи, не искаше да мисли за нищо. Но спомените сами се върнаха и тя нямаше къде да се скрие от тях, къде да избяга. Даде си сметка, че се е опитвала да се самоубие, без всъщност да е имала смелостта да го стори. Просто бе искала да умре. Майкъл я беше спасил. Едва ли бе справедливо да вини Адам. Не му беше казала истината, беше запазила в тайна сина, който се беше родил и който сега бе мъртъв. Джошуа беше мъртъв. Дженифър вече можеше да погледне истината в очите. Болката беше дълбока и тя знаеше, че ще я носи в сърцето си, докато е жива. Но вече можеше да я понесе. Трябваше да я понесе. Справедливостта искаше жертви.

Чу стъпки и вдигна поглед. В стаята беше влязъл Майкъл и я гледаше с учудване. Когато Дженифър беше изчезнала, той се бе държал като луд. Почти се беше побъркал от страх, че й се е случило нещо.

Отиде до леглото и впери поглед в нея.

— Защо не ми каза? — попита я и седна на ръба. — Моите съболезнования.

Тя хвана ръката му в своята.

— Благодаря, че ме доведе тук. Май бях малко превъртяла.

— Малко.

— Откога съм тук?

— От четири дни. Лекарят те сложи на системи.

Дженифър кимна, дори това леко движение й струваше огромно усилие. Чувстваше се капнала от умора.

— Сега ще донесат закуската. Лекарят ми нареди да те поохраня.

— Не съм гладна. Като че ли никога вече няма да ми се яде.

— Ще ядеш.

За нейна голяма изненада Майкъл се оказа прав. Когато сестрата донесе на поднос рохко сварени яйца, препечен хляб и чай, Дженифър усети, че е изгладняла като вълк.

Майкъл я наблюдаваше как яде, а когато закуси, й каза:

— Налага се да се върна в Ню Йорк, за да свърша някои неща. Ще дойда след ден-два. — Наведе се и нежно я целуна. — До петък — каза той и бавно прокара пръст по лицето й. — Искам да оздравееш бързо. Чуваш ли?

Дженифър го погледна и промълви:

— Да.