Сидни Шелдън
Гневът на ангелите (5)

5

Следващите няколко седмици минаха неусетно. От сутрин до вечер Дженифър търчеше да разнася призовки. Разбираше, че след провала шансовете да започне работа в голяма юридическа фирма бяха равни на нула, на никой не би му хрумнало да вземе точно нея. Тя трябваше да си извоюва име сама и да започне всичко от начало.

Междувременно на бюрото в „Пийбоди и Пийбоди“ я чакаше цял куп призовки. Те не се покриваха с представата й за юридическата професия, но все пак й носеха двайсет и пет долара.

Понякога, ако останеше да работи до късно, Кен Бейли я канеше да вечерят навън. На пръв поглед беше циник, но Дженифър усещаше, че това е само защитна маска. Бейли и се виждаше самотен. Беше завършил университета Браун, беше умен и начетен. Тя не проумяваше защо се задоволява да прекарва живота си в мрачната канцелария и да издирва избягали съпруги и съпрузи. Май се беше примирил с мисълта, че се е провалил, и се страхуваше да се бори за успех.

Веднъж, когато Дженифър повдигна темата за брака му, той й се озъби.

— Не е твоя работа.

Тя повече не отвори дума за това.

Ото Венцел бе пълна противоположност на Кен. Този нисък, дребен шкембелия имаше щастлив брак. Гледаше на Дженифър като на своя дъщеря и непрекъснато й носеше супи и сладкиши, приготвени от жена му. За нещастие жена му готвеше ужасно и Дженифър ядеше насила, колкото да не го обиди. Веднъж в петък вечер я покани вкъщи на вечеря. Мисис Венцел бе сготвила своя специалитет — пълнена зелка. Зелето се бе скашкало, плънката от месо бе сурова, а оризът — недопечен. И всичко това плуваше в пилешка мазнина. Дженифър се зае смело с порцията, хапваше по малко и разбъркваше яденето из чинията, за да изглежда, че е изяла доста.

— Харесва ли ви? — усмихна се мисис Венцел.

— О, зелето е от любимите ми ястия. От този ден бе канена на вечеря всеки петък и мисис Венцел винаги приготвяше любимото й ястие.

Рано една сутрин секретарката на мистър Пийбоди-младши и се обади по телефона.

— Мистър Пийбоди би искал да ви види тази сутрин в единайсет часа. Моля, бъдете точна.

— Добре, госпожо.

Дотогава бе ходила само при секретарките и чиновниците от кантората на Пийбоди. Фирмата беше голяма и престижна и всеки млад правист само би мечтал да работи в нея. На път за там Дженифър започна да си фантазира. Щом я викаше не друг, а мистър Пийбоди, значи беше нещо важно. Сигурно е разбрал, че е невинна, и ще й предложи работа, ще й даде възможност да се изяви като юрист. Ще видят те! Нищо чудно един ден фирмата да се превърне в „Пийбоди, Пийбоди и Паркър“.

Цели трийсет минути Дженифър се размотава в коридора пред кабинета и точно в единайсет влезе в чакалнята. Не искаше да се досетят, че изгаря от нетърпение. Накараха я да чака два часа, преди да я поканят в кабинета на мистър Пийбоди-младши. Той беше висок слаб мъж в костюм с жилетка и с обувки, правени по поръчка в Лондон.

Не я покани да седне.

— Мис Потър? — Гласът му беше писклив и неприятен.

— Паркър.

— Ето ви една призовка. Занесете я, ако обичате — каза той, като взе от бюрото някакъв лист.

В същия миг Дженифър разбра, че няма да постъпи във фирмата.

Мистър Пийбоди й подаде призовката и добави:

— Възнаграждението ви ще бъде петстотин долара.

Тя реши, че не е чула добре.

— Петстотин долара ли?

— Точно така. Естествено, ако успеете.

— Явно има някакви трудности — осмели се да каже Дженифър.

— Ами да — призна мистър Пийбоди. — Повече от година се мъчим да връчим призовката на този човек. Казва се Уилям Карлайл. Живее в имение в Лонг Айланд и никога не напуска дома си. Ще бъда честен с вас. Много хора са се опитвали, но той има иконом телохранител, който не пуска никого.

— Не виждам как ще… — обади се Дженифър. Мистър Пийбоди се наведе.

— Става въпрос за голяма сума, мис Потър. Но не мога да докарам Уилям Карлайл в съда, без да съм му връчил призовка. Ще се справите ли?

Дженифър не си направи труда да поправя името. Мислеше си само какво са за нея тези петстотин долара.

— Ще намеря начин да му я връча.

Същия ден в два часа следобед стоеше пред внушителното имение на Уилям Карлайл. Къщата беше в стил крал Джордж и бе разположена сред десет акра живописни, добре поддържани земи. Към входа водеше извита алея, покрай която растяха красиви ели. Дженифър бе обмислила внимателно всичко. След като беше невъзможно да влезе в къщата, трябваше да накара мистър Уилям Карлайл да излезе навън.

Малко по-надолу по улицата беше спряла камионетка на „Озеленяване“. Дженифър я разгледа, после се приближи и затърси градинарите. Бяха трима японци.

— Кой ви е отговорникът? — попита тя.

— Аз — изправи се единият.

— Имам малко работа за вас… — започна Дженифър.

— Няма да стане, мис. Много сме заети.

— Ще ви отнеме само пет минути.

— Не. Невъзможно е…

— Ще ви платя сто долара.

Тримата мъже спряха работа и я погледнаха. Отговорникът попита:

— Ще ни платите сто долара за пет минути работа?

— Точно така.

— Какво трябва да направим?

След пет минути камионетката спря на алеята пред къщата на Уилям Карлайл и Дженифър слезе от нея заедно с тримата градинари. Огледа се, избра красиво дърво близо до входната врата и нареди на градинарите да копаят около него.

Те извадиха лопатите и се запретнаха. Само след минута входната врата се отвори с гръм и трясък и огромен мъжага в униформа се спусна към тях.

— Какво, по дяволите, правите?

— Ние сме от разсадника на Лонг Айланд — отговори хладно Дженифър. — Изкореняваме всички тези дървета.

— Какво правите? — зяпна я икономът.

— Имам заповед да изкореня дърветата — И Дженифър му показа някакъв лист хартия.

— Изключено. Мистър Карлайл ще получи удар! — После се обърна към градинарите. — Я спрете!

— Вижте, мистър, аз само си върша работата. — И като се обърна към градинарите, Дженифър добави: — Копайте, момчета!

— Спрете! — извика икономът. — Казвам ви, тук има някаква грешка. Мистър Карлайл не е поръчвал да изкореняват дърветата му.

— Моят шеф твърди, че е поръчал — рече Дженифър и безразлично сви рамене.

— Как мога да се свържа с шефа ви? Тя погледна часовника си.

— Вече е излязъл по работа, в Бруклин е. Ще се върне в канцеларията си към шест часа.

Икономът й хвърли гневен поглед.

— Чакайте малко! Не правете нищо, докато не се върна!

— Продължавайте да копаете — заповяда Дженифър на градинарите.

Икономът се обърна, затича се към къщата и тръшна вратата след себе си. След няколко минути вратата пак се отвори и той се появи, придружен от дребен мъж на средна възраст.

— Какво, по дяволите, става тук?

— А вас какво ви засяга! — тросна се Дженифър.

— Ще ви кажа какво ме засяга — отсече гневно мъжът. — Аз съм Уилям Карлайл и по една случайност градината е моя.

— В такъв случай, мистър Карлайл — отговори Дженифър, — имам нещо за вас. — Тя извади от джоба си призовката и му я тикна в ръката. После се обърна към градинарите и изкомандва: — Сега вече спрете.

 

 

Рано на следващата сутрин Адам Уорнър и се обади по телефона. Дженифър веднага позна гласа му.

— Сигурно ще ви е приятно да узнаете, че процедурата за отнемане на правата ви е прекратена официално. Вече няма за какво да се тревожите.

Дженифър затвори очи и каза наум една молитва.

— Направо не знам как да ви се отблагодаря за това, което направихте за мен.

— Темида невинаги е сляпа.

Той не спомена за разправията си със Стюарт Нидам и Робърт Ди Силва. Нидам беше разочарован, но подходи философски. Прокурорът го нападна като разярен бик.

— Оставил си тази кучка да се измъкне? Господи, та тя е от мафията. Адам. Нима не го разбираш? Просто те е изиграла.

И продължи в същия дух, докато на Адам не му писна.

— Виж какво, Робърт, имахме само косвени улики срещу нея. Била е на неподходящо място в неподходящ момент и се е оставила да я хванат в капан. Това съвсем не ми звучи като мафия.

Накрая Робърт Ди Силва се отказа.

— Значи си остава юристка. Карай! Само се моля на Господа да остане да работи в Ню Йорк. В мига, в който пристъпи прага на някоя съдебна зала в моя окръг, ще й разкажа играта.

Докато говореше с Дженифър, Адам не й спомена за това. Тя си беше създала смъртен враг, но нищо не можеше да се направи. Робърт Ди Силва беше отмъстителен човек, а Дженифър бе уязвима. Беше умна, идеалистка, болезнено млада и красива.

Адам разбираше, че никога вече не бива да я вижда.

 

 

Имаше дни, седмици и месеци, когато на Дженифър й идеше да се откаже. На табелата върху вратата все така пишеше: „Дженифър Паркър, юрист“, но надписът не можеше да заблуди никого, най-малко нея. Тя не практикуваше професията си. По цял ден препускаше в дъжд, киша и сняг и разнасяше призовки на хора, които я намразваха. Понякога работеше и за „Социални грижи“, съдействаше на старци да получат купони за безплатна храна, уреждаше правни спорове на негри и пуерториканци от гетата, помагаше и на други отритнати от обществото. Но чувството, че е хваната в клопка, не я напускаше.

Нощите бяха още по-тежки от дните. Струваха й се безкрайни, защото тя страдаше от безсъние, а успееше ли да заспи, сънищата й бяха населени с демони. Кошмарите бяха започнали през нощта, когато майка й ги беше напуснала, и тя така и не успя да прогони духовете, които ги причиняваха.

Самотата я смазваше. От време на време излизаше с някой млад адвокат, но без да иска, го сравняваше с Адам Уорнър и той, отпадаше. Такива вечери неизменно протичаха по един и същ начин: вечеряха, после отиваха на кино или на театър и накрая се боричкаха пред вратата й. Дженифър така и не проумяваше дали очакват да легне с тях, защото са й платили вечерята или защото са изкачили пет етажа до жилището й. Понякога силно се изкушаваше да се съгласи само за да не е сама през нощта, да има някого, когото да прегърне и който да прегърне нея. Но имаше нужда от нещо повече от едно топло говорещо тяло в леглото си: имаше нужда от човек, който я обича и когото тя също обича.

По-интересните мъже, които й определяха срещи, бяха все женени и Дженифър категорично отказваше да излиза с тях. Спомни си една реплика от прекрасния филм на Били Уайлдър „Апартаментът“: „Влюбена ли си в семеен мъж, не носи грим.“ Майка й бе разрушила един брак, бе погубила баща й. Дженифър никога нямаше да го забрави.

Дойде Коледа, после и Нова година и тя ги прекара сама. Беше навалял дълбок сняг и градът приличаше на огромна коледна картичка. Дженифър се разхождаше по улиците, гледаше минувачите, които бързаха към уютните си домове и семействата си, и я изпълваше мъчително чувство на празнота. Баща й и липсваше ужасно. Когато празниците отминаха, изпита огромно облекчение. „1970 година ще бъде по-добра“, мислеше си тя.

В най-тягостните дни я разведряваше Кен Бейли. Водеше я в Медисън Скуеър Гардън да гледат мач, в някоя дискотека или от време на време на театър и кино. Дженифър усещаше, че го привлича, но той все запазваше преградата помежду им.

През март Ото Венцел реши да напусне и да се премести с жена си във Флорида.

— Ужасните нюйоркски зими не действат добре на старите ми кокали — обясни той.

— Ще ми липсваш — каза Дженифър и бе искрена, защото се бе привързала към него.

— Грижи се за Кен!

Дженифър го погледна въпросително.

— Той не ти е казал, нали?

— Какво да ми каже?

За миг Ото се поколеба, после добави:

— Жена му се самоуби и Кен смята, че е виновен.

Дженифър беше поразена.

— Това е ужасно! Но защо… защо го е направила?

— Заварила го в леглото с един рус младеж.

— О, Боже!

— Стреляла по Кен, а после обърнала пистолета към себе си. Той оживя, но тя — не.

— Това е ужасно! Изобщо нямах представа, че…

— Зная. Уж се усмихва, но в душата му е ад.

— Добре, че ми каза.

Когато тя се върна в канцеларията, Кен изохка:

— И така стария Ото ни напуска.

— Да.

— Значи оставаме само ние двамата да се борим със света? — ухили се Кен.

— Май така излиза.

„И донякъде си е истина“, помисли си Дженифър.

Сега вече го гледаше с други очи. Пак излизаха да обядват или вечерят, Дженифър не забелязваше никакви признаци, че е хомосексуалист, но бе сигурна, че Ото Венцел й е казал горчивата истина: Кен носи ада в душата си.

От време на време идваше по някой клиент, обикновено бедно облечен и объркан, а понякога и направо смахнат.

Отбиваха се и проститутки, на които Дженифър трябваше да уреди да ги пуснат под гаранция, и тя често се чудеше колко млади и хубави са някои от тях. Те се превърнаха в малък, но постоянен източник на доходи. Така и не разбра кой й ги праща. Веднъж го спомена пред Кен Бейли, но той само сви рамене и излезе.

Дойдеше ли клиент, Кен тактично напускаше. Приличаше на горд баща, който я поощрява и й желае успеха.

Предложиха й няколко бракоразводни дела, но тя отказа. Още помнеше думите на преподавателя по право: „Разводът за правото е същото, както проктологията — за медицината.“ Повечето адвокати, занимаващи се с бракоразводни дела, имаха лоша слава. Съществуваше афоризмът, че където съпрузите виждат червено, адвокатите виждат зелено. На адвокати, специализирани в разводите, им викаха „бомбаджиите“ — в делата те прибягваха до силни юридически „експлозиви“, с които нерядко унищожаваха и съпруга, и съпругата, и децата.

Но имаше и клиенти, които учудваха Дженифър. Бяха добре облечени, явно преуспели, а и делата, които й възлагаха, не бяха от евтините, с които тя беше свикнала. Искаха да уреди документи за имоти с голяма стойност или съдебни искове, които всяка голяма адвокатска фирма би поела на драго сърце.

— Кой ви прати при мен? — питаше Дженифър.

Но й отговаряха уклончиво. Праща ме един приятел, четох за вас във вестника… чух името ви на едно гости… Накрая един клиент, докато излагаше проблема си, спомена Адам Уорнър и Дженифър разбра всичко.

— Мистър Уорнър ви изпраща при мен, нали?

Клиентът се смути.

— Да де, но ме помоли да не споменавам името му.

Тя реши да се обади на Адам. В края на краищата му дължеше благодарност. Щеше да се държи любезно, но не и свойски. Естествено в никакъв случаи не биваше да допуска той да остане с впечатлението, че му се обажда за друго освен от чиста признателност. Няколко пъти разигра наум разговора. Когато най-после събра смелост, секретарката я уведоми, че мистър Уорнър е в Европа и ще се върне след няколко седмици. Този неочакван развой я разочарова.

Все по-често се улавяше, че мисли за Адам Уорнър. Сещаше се за вечерта, когато той бе идвал в гарсониерата й и тя се бе държала толкова отвратително. Колко умело се бе справил с детинщините й, когато си бе изляла яда на него. А сега освен всичко друго, което беше сторил за нея, и пращаше и клиенти.

Изчака три седмици и пак се обади. Този път Адам беше заминал за Южна Америка.

— Ще оставите ли съобщение? — попита секретарката.

— Не — отговори след кратко колебание Дженифър.

Опита се да прогони образа на Адам, но беше невъзможно. Чудеше се дали е женен или сгоден. Представяше си как ще се чувства като мисис Адам Уорнър. Имаше усещането, че се е побъркала.

Понякога се натъкваше на името на Майкъл Морети във вестниците и седмичните списания. В списание „Ню Йоркър“ откри подробна статия за Антонио Гранели и мафиотските кланове от източното крайбрежие. Антонио Гранели бил зле със здравето и зет му, Майкъл Морети, се готвел да поеме империята. В „Лайф“ бе описан животът на Майкъл Морети, накрая се говореше и за процеса срещу него. Камило Стела лежал в затвор в Левънуърт, а Майкъл Морети се разхождал на свобода. Авторът напомняше на читателите как Дженифър Паркър е провалила процеса, инак Морети е щял да иде зад решетките или на електрическия стол. Докато четеше, Дженифър почувства, че й се повдига. Електрическият стол! На драго сърце би пуснала тока, ако Майкъл Морети седнеше на него.

Повечето й клиенти не бяха важни личности, но опитът, които натрупа покрай тях, беше безценен. През тези месеци тя опозна всяка стая в Съдебната палата на Сентър Стрийт 100, както и хората там.

Ако някой от клиентите й биваше задържан за кражба в магазин, джебчийство, проституция или наркомания, тя начаса отиваше там, за да уреди пускането му под гаранция, и пазарлъците станаха част от живота й.

— Определям гаранция от петстотин долара.

— Уважаеми господин съдия, обвиняемият няма толкова пари. Ако съдът намали гаранцията на двеста долара, той ще се върне на работа и ще продължи да издържа семейството си.

— Добре. Двеста долара.

— Благодаря ви, ваша милост.

Дженифър се сприятели със завеждащия отдел „Искове“, където постъпваха копията от протоколите за задържане.

— Пак ли вие, Паркър! За бога, никога ли не спите?

— Здравейте, лейтенант. Една моя клиентка е арестувана за скитничество. Мога ли да видя протокола от арестуването? Казва се Конъри. Кларънс Конъри.

— Кажи ми, сладурче, защо, по дяволите, се вдигаш в три часа посред нощ и идваш да се застъпваш за някаква си скитница?

— За да не обикалям улиците — шегуваше се Дженифър.

Опозна и нощното съдилище, което заседаваше в зала 218 в сградата на Сентър Стрият — един вонящ пренаселел свят със свой чудат жаргон. Отначало Дженифър направо изумя, не разбираше нищо.

Нощното съдилище я потискаше. Там прииждаше непрестанният човешки поток, изхвърлен на бреговете на правосъдието.

Всяка нощ се гледаха над сто и петдесет дела, в които бяха замесени проститутки, хомосексуалисти, вонящи, смазани от живота пияници и наркомани. Срещаха се всякакви националности — пуерториканци, мексиканци, евреи, ирландци, гърци и италианци, обвинени в изнасилване, кражби, незаконно притежаване на огнестрелно оръжие, в нападения и проституция. Обединяваше ги едно — бяха бедни. Бедни, смазани от съдбата и отчаяни. Бяха утайката, несретниците, които преуспелите бяха отритнали. Повечето бяха от Централен Харлем и тъй като затворите бяха претъпкани, всички освен извършителите на тежки престъпления биваха освобождавани или само глобявани. Те се прибираха по домовете си на Сейнт Николас Авеню, Морнинг-сайд или в Манхатън, където на десетина квадратни километра живееха двеста тридесет и три хиляди чернокожи, осем хиляди пуерториканци и около милион плъхове.

Повечето клиенти на Дженифър бяха хора, съсипани от бедност, от системата или от самите себе си. Отдавна се бяха предали. Именно техните страхове подхранваха нейната самоувереност. Не се чувстваше нещо повече от тях. Не можеше да се перчи, че е преуспяла, но все пак знаеше, че между нея и клиентите й има една голяма разлика: тя никога нямаше да се предаде.

 

 

Кен Бейли запозна Дженифър с отец Франсис Джоузеф Райън. Отец Райън наближаваше шейсетте, беше лъчезарен и жизнен, с посребрена чуплива коса. Ходеше много рошав. Дженифър веднага го хареса.

От време на време, когато някой негов енориаш изчезнеше, отец Райън довтасваше при Кен, за да се възползва от услугите му. Кен винаги намираше забегналия съпруг, съпруга, син или дъщеря. Възнаграждение не искаше.

— Ще го минем като предплата за рая — шегуваше се той.

Един следобед, когато Дженифър беше сама, отец Райън се отби в канцеларията.

— Кен излезе, отче. Днес няма да се връща.

— Всъщност исках да видя вас — рече отец Райън и седна на неудобния дървен стол пред бюрото й. — Един приятел има малък проблем.

По същия начин започваше разговора и с Кен.

— Кажете, отче.

— Касае се за моя възрастна енориашка. Горката женица има затруднения със социалните осигуровки. Дойде да живее в нашия квартал преди няколко месеца и някакъв проклет компютър затрил всичките й данни, да изгние в ада дано.

— Разбирам.

— Знаех си, че ще разберете — каза отчето и се изправи. — Опасявам се, че от това няма да изкарате никакви пари.

— Не се тревожете — усмихна се Дженифър. — Ще се опитам да оправя нещата.

Мислеше си, че ще се оправи бързо, но отидоха цели три дни, докато отново вкарат данните в компютъра.

Една сутрин месец по-късно отец Райън пак влезе в канцеларията и каза:

— Отново ще ви безпокоя, драга, но един мой приятел има малък проблем. Опасявам се, че той няма… — Отецът се поколеба.

— … пари — довърши Дженифър вместо него.

— Хм, да, точно така. Но нещастникът страшно се нуждае от помощ.

— Добре де. Кажете за какво става дума.

— Името му е Ейбрахам Уилсън. Син е на един мой енориаш. Излежава доживотна присъда, тръгнал да ограбва магазин за спиртни напитки и убил собственика.

— Ако е бил осъден и излежава присъда, не виждам как ще му помогна, отче.

— Проблемът му е друг — въздъхна отец Райън и погледна Дженифър.

— Какъв?

— Преди няколко седмици убил друг човек, затворник, някой си Реймънд Торп. Ще го съдят за убийство и вероятно ще го осъдят на смърт.

Някъде по вестниците Дженифър беше чела за случая.

— Доколкото си спомням, го е пребил до смърт.

— Така казват.

Дженифър взе бележник и писалка.

— Знаете ли дали е имало свидетели?

— Опасявам се, че да.

— Колко?

— Ами около стотина души. Случило се е в двора на затвора.

— Ужас. И какво искате от мен?

— Да помогнете на Ейбрахам — простичко отвърна отчето.

Дженифър остави писалката и се облегна на стола.

— Отче, май че трябва да помолите своя шеф горе на небето да му помогне. Има три неща, които утежняват положението му — първо, той е чернокож, второ, съден е за убийство, и трето, убил е човек пред стотина свидетели. Просто няма въз основа на какво да пледирам в негова полза. Ако другият затворник го е заплашвал, имало е надзиратели, към които е могъл да се обърне за помощ. А той просто се е хвърлил сам да раздава правосъдие. Никъде по света няма да се намерят съдебни заседатели, които да го признаят за невинен.

— И все пак е човешко същество. Защо не поговорите с него?

— Добре, ще поговоря, но не обещавам нищо — въздъхна Дженифър.

— Ясно. Сигурно ще се вдигне голям шум.

И двамата мислеха за едно и също. Ейбрахам Уилсън не беше единственият, който трябваше да бъде спасяван.

Затворът „Синг Синг“ се намираше в градчето Осининг на трийсет мили северно от Манхатън, на източния бряг на река Хъдсън, и гледаше към Тапан Зий и залива Хавърстроу.

Дженифър отиде дотам с автобус. Предварително се беше обадила на заместник-директора и си бе издействала свиждане с Ейбрахам Уилсън, който бе държан в единична килия.

В автобуса за първи път от много време чувстваше, че има някаква цел. Отиваше в „Синг Синг“ на свиждане с евентуален свой клиент, обвинен в убийство. Тъкмо за такива дела бе учила и се бе подготвяла. За първи път от една година знаеше, че е юристка. И все пак не беше точно така. Всъщност не отиваше на свиждане със свой клиент. Отиваше да каже на един човек, че няма да го защитава в съда. Не можеше да си позволи да се яви на дело, което щеше да привлече вниманието и което тя нямаше шанс да спечели.

Ейбрахам Уилсън трябваше да си намери друг защитник.

От автогарата Дженифър взе раздрънкало такси, което да я закара до затвора, разположен на терен от седемдесет акра близо до реката. Позвъни на портала, часовият й отвори, провери името й в списъка за свижданията и я упъти към кабинета на заместник-директора. Той беше едър широкоплещест мъж със старомодна армейска подстрижка и с белези от младежки пъпки по лицето. Казваше се Хауард Патърсън.

— Ще ви бъда благодарна за всичко, което можете да ми кажете за Ейбрахам Уилсън — започна Дженифър.

— Ако очаквате нещо приятно, дълбоко се лъжете. — Патърсън надзърна в досието на бюрото пред него. — Кажи-речи, целия си живот е прекарал зад решетките. На единайсет години са го хванали да краде коли, на тринайсет е обвинен в нападение, на шестнайсет е арестуван за изнасилване, на осемнайсет става сводник, излежал е присъда за побой на едно от момичетата, закарано по-късно в болница… — Той разлисти документите. — Осъждан е за какво ли не — за въоръжено нападение, за въоръжен грабеж и накрая за убийство.

Изброяването действаше потискащо.

— Има ли някаква вероятност Ейбрахам Уилсън да не е убил Реймънд Торп? — попита Дженифър.

— И таз добра, не го е убил. Сам си призна, а и да беше отричал, нямаше да мине, видели са го сто и двайсет души.

— Мога ли да се срещна с мистър Уилсън?

— Разбира се, но си губите времето — каза Хауард Патърсън и се изправи.

Ейбрахам Уилсън беше най-грозното създание, което Дженифър беше виждала. Беше черен като катран, носът му беше счупен на няколко места, липсваха му предни зъби, по лицето имаше белези от нож, а малките му очички непрекъснато шареха. Беше висок около метър и деветдесет и пет, бе едър като канара. Краката му бяха огромни, беше дюстабанлия и ходеше тромаво. Ако трябваше да го опише с една-единствена дума, Дженифър щеше да го нарече „страшилище“. Представяше си как ще подейства той на съдебните заседатели.

Ейбрахам Уилсън и Дженифър се срещнаха в охраняваната стая за свиждания, разделени от дебела телена мрежа, на вратата стояха надзирателите. Уилсън току-що бе изведен от единичната килия и примигваше с малките си очички срещу светлината. Ако бе дошла на свиждането с усещането, че вероятно няма да се заеме със случая, сега вече Дженифър беше повече от сигурна. Само седеше срещу него и пак чувстваше омразата, която той излъчва.

Започна разговора с думите:

— Казвам се Дженифър Паркър и съм адвокат. Отец Райън ме помоли да се видя с вас.

Ейбрахам Уилсън се изплю през телената мрежа и опръска със слюнка Дженифър.

— А, онзи проклет благодетел!

„Чудесно начало“, помисли си Дженифър. Реши да не го дразни, като бърше слюнката от лицето си. — Имате ли нужда от нещо, мистър Уилсън?

Уилсън се ухили с беззъбата си уста.

— От мацка, кукло. Ти не искаш ли?

— Няма ли да ми разкажете какво се е случило?

— Хей, ако искаш да чуеш житието ми, трябва да бутнеш мангизи. Ще я продам на кинаджиите. Може и сам да изиграя главната роля.

Гневът, с който го изрече, беше страховит. Дженифър имаше едно-единствено желание — да се махне час по-скоро. Заместник-директорът беше прав. Само си губеше времето.

— Щом вие отказвате да ми помогнете, опасявам се, мистър Уилсън, че не мога да сторя нищо за вас. Обещах на отец Райън, че поне ще дойда да поговоря с вас.

Ейбрахам Уилсън отново й хвърли беззъба усмивка.

— Много гот, сладурче. Я кажи, сигурна ли си, че не искаш да се гушнем?

Дженифър стана. Беше й дошло до гуша.

— Всички ли мразите?

— Слушай, кукло, нека си разменим местата, пък тогава да дрънкаме за омраза.

Дженифър не се помръдна, гледаше грозното черно лице и бавно вникваше в смисъла на думите. После пак седна.

— Ще ми разкажете ли вашата версия за случилото се, Ейбрахам?

Той я гледаше право в очите, без да казва и дума. Дженифър чакаше, наблюдаваше го и се чудеше как би се чувствала на негово място. Колко ли рани имаше по душата на този човек?

Дълго седяха, без да продумват. Най-накрая Уилсън каза:

— Убих го оня кучи син.

— И защо?

Той вдигна рамене безразлично.

— Налетя ми с касапски нож и…

— Не ме баламосвайте. Затворниците не се разхождат току-така с касапски ножове.

Лицето на Ейбрахам се изопна, той процеди:

— Я се разкарай оттук! Не съм те молил да идваш. — И се изправи. — И да не си дошла повече да ме безпокоиш, чу ли! Аз съм зает човек.

Обърна се и отиде при надзирателя. След миг излязоха и двамата. Сега Дженифър поне щеше да каже на отец Райън, че е говорила с Ейбрахам. Повече от това не можеше да направи.

Един надзирател я изпрати до изхода. Тя тръгна през двора; мислеше си за Ейбрахам Уилсън и своята реакция. Той й беше противен и затова тя се държеше, както нямаше право да се държи: осъждаше го. Вече го бе обявила за виновен, а той още не се бе явил пред съда. Може би някой наистина го бе нападнал, не, разбира се, с нож, но с камък или тухла. За миг Дженифър спря нерешително. Инстинктът й подсказваше да се върне в Манхатън и да забрави Ейбрахам Уилсън.

Но тя се обърна и се запъти към кабинета на заместник-директора.

— Тежък случай — каза Хауард Патърсън. — Когато е възможно, ги превъзпитаваме, вместо да ги наказваме, но Ейбрахам Уилсън е покварен до мозъка на костите. Ще го усмири единствено електрическият стол.

„Каква странна логика“, помисли си Дженифър и добави на глас:

— Каза ми, че човекът, който е убил, го е нападнал с касапски нож.

— Възможно е. Отговорът я изненада.

— Как така „Възможно е“? Нима един затворник може да се сдобие с нож, и то с касапски?

Патърсън сви рамене.

— Мис Паркър, в затвора лежат хиляда двеста и четирийсет затворници, а някои от тях са изключително изобретателни. Елате. Ще ви покажа нещо.

Заведе я по дълъг коридор при една заключена стая. От голяма връзка ключове избра един, отключи и запали лампата. Дженифър се озова в малко помещение без мебели, ако не се броят вградените шкафове.

— Тук съхраняваме „кутиите с фокусите“ на затворниците. Той се приближи до голяма кутия и вдигна капака. Дженифър надзърна вътре и не можа да повярва на очите си. Погледна към Хауард Патърсън и каза:

— Искам отново да се срещна с клиента си.