Сидни Шелдън
Гневът на ангелите (36)

36

— Съжалявам, госпожо. Тук е ресторантът „У Тони“. Не познавам никакъв Майкъл Морети.

— Чакайте! — изкрещя Дженифър. — Не затваряйте.

Опита се да се успокои. — Спешно е. Аз съм… приятелка на Майкъл Морети. Казвам се Дженифър Паркър. Трябва незабавно да говоря с него.

— Вижте какво, госпожо. Обясних ви…

— Кажете му името ми и този телефонен номер.

Тя издиктува номера. Започна да заеква така, че не й се разбираше нищо.

— К-ка-кажете му, че…

От другата страна затвориха.

Съвсем механично Дженифър остави слушалката. Отново трябваше да избира между Робърт Ди Силва и ФБР. А дали да не се обади и на прокурора, и на Федералното бюро? Защо Робърт Ди Силва и ФБР да не обединят усилията си, за да намерят Джошуа. Побъркваше я това, че много добре знаеше колко малки са шансовете да намерят Франк Джаксън. Нямаше време. „Чети утрешните вестници!“ В тези думи на Джаксън се съдържаше окончателната му присъда и Дженифър беше съвсем сигурна, че той няма да се обади повече, за да не бъде засечен. Ала тя трябваше да направи нещо. Ще се обади на Ди Силва. Пресегна се към телефона, но той иззвъня в момента, в който го докосна, и я стресна.

— Обажда се Майкъл Морети.

— Майкъл! О, Майкъл, моля те, помогни ми! Аз… — Дженифър зарида неудържимо. Изпусна слушалката, после отново бързо я вдигна, обезумяла от страх, че може да е затворил. — Майкъл?

— Тук съм. — Гласът му беше спокоен. — Сега се успокой и ми разкажи какво се е случило.

— Аз… аз ще… — Пое няколко пъти въздух и се опита да се успокои. — Става въпрос за сина ми, Джошуа. Той… той е бил отвлечен. Те ще го… убият.

— Знаеш ли кой го е отвлякъл?

— Д-да. Казва се Франк Джаксън. — Сърцето и щеше да се пръсне.

— Разкажи ми какво точно се случи — помоли Майкъл тихо и уверено.

Дженифър си наложи да говори бавно и да разказва събитията последователно.

— Можеш ли да опишеш как изглежда Джаксън?

Тя си го представи. После го описа. Майкъл й каза:

— Справяш се чудесно. Знаеш ли къде е излежавал присъда?

— В Джолиет. Каза ми, че ще убие…

— Къде е автосервизът, в който е работил?

Тя му даде адреса.

— Знаеш ли името на мотела, където е отседнал?

— Да. Не.

Не можеше да си спомни. Заби нокти в челото си, докато не потече кръв; мъчеше се да се сети. Той чакаше търпеливо. Името само изплува в паметта й.

— Мотел „Травъл Уел“. На Десето Авеню. Но съм сигурна, че той вече не е там.

— Ще видим.

— Искам сина си жив.

Майкъл Морети не отговори и Дженифър знаеше защо.

— Ако намерим Джаксън?…

Тя пое дълбоко дъх и потрепери.

— Убийте го.

— Чакай до телефона.

Връзката беше прекъсната. Дженифър остави слушалката. Чувстваше се странно спокойна, сякаш вече бе постигнала нещо. Нямаше причина да вярва толкова сляпо на Майкъл Морети. От гледна точка на логиката това, което направи, беше лудост, но тук нямаше място за логика. Животът на сина и беше заложен на карта. Съвсем съзнателно тя изпрати един убиец да хване друг убиец. Ами ако това не помогнеше… Неволно Дженифър се сети за момиченцето, което било изнасилено, а после се гаврили с телцето му.

 

 

Отиде да се погрижи за мисис Маки. Превърза раните и сложи бавачката да спи. Предложи й успокоително, но мисис Маки бутна ръката й.

— И без това не мога да спя — извика тя. — О, мисис Паркър. Той даде на детето приспивателно.

Дженифър я погледна ужасено.

 

 

Майкъл Морети седеше на бюрото си и гледаше седмината мъже, които беше повикал. Вече беше дал указания на първите трима.

Обърна се към Томас Колфакс:

— Използвай връзките си. Виж се с капитан Нотарас, нека извади досието на Франк Джаксън. Искам всичко, което имат за него.

— Хабим напразно една хубава връзка, Майк. Не мисля…

— Не философствай. Върши каквото ти казвам.

— Добре — вдървено отвърна Колфакс.

Майкъл се обърна към Ник Вито.

— Провери сервиза, където е работил Джаксън. Разбери дали се е навъртал в кръчмите наоколо, имал ли е приятели.

На Салваторе Фиоре и Джоузеф Колела разпореди: — Отидете в мотела на Джаксън. Сигурно вече е офейкал, но разберете дали се е сприятелил с някого. Искам да знам кои са му били приятели. — Той погледна часовника си. — Сега е полунощ. Давам ви осем часа да откриете Джаксън.

Мъжете се отправиха към вратата. Майкъл извика след тях:

— На момчето не бива да се случи нищо. Непрекъснато ме дръжте в течение. Ще чакам.

Изпрати ги с поглед, после вдигна слушалката на един от телефоните върху бюрото и започна да набира.

 

 

1 часът след полунощ

Стаята в мотела не беше голяма, но затова пък бе много подредена. Франк Джаксън беше чистник. Смяташе го за проява на добро възпитание. Щорите бяха спуснати, така че да не се вижда нищо отвън. Вратата беше заключена, на нея беше облегнат един стол. Той отиде при леглото, където лежеше Джошуа. Франк Джаксън го беше насилил да глътне три приспивателни таблетки и детето още спеше. Джаксън се гордееше, че никога не оставя нищо на случайността, затова ръцете и краката на момчето бяха завързани със същата жица, с която бе вързал и старицата в къщата. Погледна спящото момче и бе обзет от тъга.

„Защо, за Бога, хората пак го принуждават да върши тези ужасни неща? Беше нежен и кротък човек, но когато всички бяха против него, когато всички го нападаха, трябваше да се защитава. Грешката на всички беше, че го подценяваха. Разбираха, когато беше твърде късно, че е по-умен от всички тях.“

 

 

Усети, че полицията е по петите му, половин час, преди да дойде. Пълнеше резервоара на един шевролет камаро, когато видя, че шефът влиза в канцеларията да вдигне телефона. Не чуваше разговора, но и не беше необходимо. Видя прикритите погледи, които шефът му хвърляше, докато шепнеше по телефона. Франк Джаксън моментално схвана какво става. Полицията идваше да го арестува. Онази кучка Паркър го беше измамила, беше казала да го тикнат зад решетките. И тя беше като всички останали. Шефът още говореше по телефона, когато Франк Джаксън си грабна якето и изчезна. Само след три минути намери незаключена кола на улицата, с жичка включи мотора и подир миг отпраши към къщата на Дженифър Паркър.

Наистина си се възхищаваше колко е умен. На кой би му хрумнало да я проследи и да види къде живее? Беше го сторил още в деня, когато тя го измъкна под гаранция. Беше паркирал пред къщата от другата страна на улицата и се изненада, когато някакво момченце посрещна Дженифър на портата. Беше ги наблюдавал и още тогава усети, че момченцето може да му бъде от полза. То беше неочакван коз, както казват поетите — заложник на съдбата.

Джаксън се усмихна — беше се сетил как е изкарал ангелите на старата бавачка. С наслада омота жицата около ръцете и краката й. Не, в интерес на истината не му беше приятно. Беше много взискателен към себе си. Просто се налагаше да го стори. А бабичката беше помислила, че ще я изнасили. Отвращаваше го. Всички жени го отвращаваха с изключение на святата му майчица. Бяха мръсни и нечистоплътни, дори оная развратница, сестра му. Само децата бяха чисти. Той си спомни за последното момиченце, което бе отвлякъл. Беше красиво, с дълги руси къдрици, но трябваше да плати за греховете на майка си. Беше уволнила Джаксън. Хората се мъчеха да му пречат да си изкарва честно прехраната, а после, щом нарушеше тъпите им закони, го наказваха. И мъжете не бяха цвете за мирисане, но жените бяха по-лоши. Свини, които искаха да осквернят храма на твоето тяло. Като келнерката Клара, която щеше да води в Канада. Беше влюбена в него. Въобразяваше си, че той е истински джентълмен, защото не я беше докоснал и с пръст. Де да знаеше! Повдигаше му се само от мисълта да се люби с нея. Но той щеше да я вземе със себе си в чужбина, защото полицията щеше да търси сам мъж. Щеше да си обръсне брадата и да се остриже, а щом прекосят границата, да се отърве от Клара. Щеше да му достави огромно удоволствие.

Франк Джаксън отиде до очукания мукавен куфар на поставката за багаж, отвори го и извади комплект инструменти. От него подбра един чук и пирони. Сложи го на нощната масичка до спящото момче. После отиде в банята и взе от ваната осемлитровата туба с бензин. Отнесе я в спалнята и я постави на пода. Джошуа щеше да се възнесе в пламъци. Но това щеше да стане, след като го разпъне на кръст.

 

 

2 часът след полунощ

Мълвата се разчу из цял Ню Йорк и из щата. Тръгна от кръчмите и приютите за бездомни като подметната дума за подходящо ухо. Плъзна по евтини ресторанти, шумни дискотеки и денонощни вестникарски будки. Поеха я шофьорите на камиони и таксита и проститутките по улицата. Приличаше на камъче, хвърлено в дълбоко черно езеро, и вълните, които предизвика, се разширяваха и отдалечаваха. Само за два часа всички знаеха, че Майкъл Морети иска някаква информация, и то спешно. Малцина имаха късмета да му правят услуги. Това беше златен шанс, защото Морети беше човек, който знаеше как да се отплати. А новината беше, че той търси слаб рус човек, който прилича на Христос. Хората започнаха да си напрягат умовете.

 

 

2 часът и 15 минути след полунощ

Джошуа Адам Паркър се размърда в съня си и Франк Джаксън застана до леглото. Още не беше махнал пижамата на момчето. Отново провери дали чукът и пироните са на място, подръка. В такива случаи беше особено важно да бъде точен. Щеше да закове ръцете и краката на момчето към пода, преди да подпали стаята. Можеше да го направи, докато момчето спеше, но щеше да е грехота. Важно беше момчето да е будно, да види какво става и да разбере, че го наказват за греховете на майка му. Франк Джаксън погледна часовника си. Клара трябваше да го вземе от мотела в седем и половина. Оставаха още пет часа и петнайсет минути. Имаше достатъчно време.

Франк Джаксън седна до Джошуа и започна да го разглежда, даже му оправи една разпиляна къдрица.

 

 

3 часът след полунощ

Майкъл Морети започна да получава първите телефонни обаждания.

На бюрото му имаше два апарата и в момента, в който той вдигнеше единия, започваше да звъни и другият.

— Научих нещо за нашия човек, Майк. Преди две години е работил в Канзас Сити с Джо Зиглър Канарата и Мел Коън.

— Дреме ми какво е правил преди две години. Къде е сега.

— Джо Канарата казва, че не го е виждал от около половин година. Опитвам се да намеря Мел Коън.

— Побързай!

 

 

И следващият телефонен разговор не беше от голяма полза.

— Бях в стаята на Джаксън в мотела. Изнесъл се е. Носел кафяв куфар и осемлитрова туба, в която по всяка вероятност е имало бензин. Човекът на рецепцията няма представа къде е отишъл.

— Ами кръчмите наоколо?

— Един от барманите го разпозна по описанието, но каза, че не бил от редовните посетители. Отбил се два-три пъти след работа.

— Сам ли е бил?

— Според бармана да. Не давал вид, че се интересува от момичета.

— Тогава провери в кръчмите за педерасти.

 

 

Телефонът звънна веднага след като Майкъл затвори. Беше Салваторе Фиоре.

— Колфакс се срещна с капитан Нотарас. Полицаят, който описва вещите на задържаните, е намерил в нещата на Франк Джаксън квитанция от заложна къща. Взех номера на квитанцията и името на заложната къща. Неин собственик е Гъс Ставрос, грък, който приема и крадени вещи.

— Провери ли квитанцията?

— Как да я проверим до сутринта, Майк? Затворено е. Аз…

— Не можем да чакаме до утре! Размърдай си задника! — избухна Майкъл Морети.

 

 

Обадиха се от Джолиет. Майкъл едвам разбираше мъжа, който му звънеше, беше опериран от ларинготомия и гласът му звучеше, сякаш идваше от дъното на океан.

— Съкилийник на Джаксън е бил някой си Мики Никола. Много близки са били.

— Имаш ли представа къде е Никола?

— Последната ни информация е, че е в източните щати. Приятел е на сестрата на Джаксън. Но нямаме адреса й.

— За какво е бил съден Никола?

— Хванали са го да краде бижута.

 

 

3 и половина

Заложната къща се намираше на Второ Авеню и 124-та улица в Харлем, в квартала на латиноамериканците. Беше в неприветлива двуетажна сграда, на първия етаж имаше магазин, на втория — жилищни помещения.

Гъс Ставрос се събуди от светлината на фенерче, насочено право в очите му. Инстинктивно посегна към аларменото копче отстрани на леглото.

— На твое място не бих го правил — чу той глас в тъмното. Лъчът на фенерчето се отмести и Гъс Ставрос седна в леглото. Видя двамата мъже и разбра, че добре са го посъветвали. Бяха един великан и едно джудже. Ставрос усети, че ще получи пристъп на астма.

— Слезте долу и вземете каквото искате — изхриптя той. — Аз няма да мръдна.

— Ставай! И по-кротко — каза великанът, Джоузеф Колела.

Гъс Ставрос стана, като внимаваше да не направи, без да иска, рязко движение.

Дребосъкът, Салваторе Фиоре, пъхна листче хартия под носа му.

— Това е номерът на заложна квитанция. Искаме да видим стоката.

— Разбира се, сър.

Гъс Ставрос слезе долу, следван от двамата мъже. Само преди половин година беше инсталирал сложна алармена система. Имаше бутони, които можеше да натисне, и тайни места на пода, където, ако стъпи, веднага щяха да му се притекат на помощ. Но той не стори нищо, инстинктът му подсказваше, че преди да пристигне помощ, ще е мъртъв. Знаеше, че единственият му шанс е да даде на двамата каквото искат. Молеше се само да не пукне от пристъп на астма, преди да се е отървал от тях.

Запали лампите на долния етаж и тримата се отправиха към предната част на магазина. Гъс Ставрос не схващаше какво точно става, но знаеше, че е могло да бъде и много по-зле. Ако двамата бяха дошли само за да го ограбят, досега можеха да са изпразнили заложната къща и да са офейкали. Очевидно се интересуваха от определена вещ. Чудеше се как са избегнали сложната нова алармена инсталация около вратите и прозорците, но реши да не пита.

— По-живо! — каза Джоузеф Колела.

Гъс погледна отново номера на квитанцията и се зае да преглежда картоните на клиентите. Намери каквото търсеше, кимна доволно с глава, отиде до стаята сейф и я отвори, двамата го последваха по петите. Собственикът порови на някакъв рафт и извади един плик. Обърна се към мъжете и отвори плика, от който извади голям пръстен с диамант, блеснал на светлината на лампата.

— Ето стоката — каза Ставрос. — Дадох му петстотин долара за него.

Пръстенът струваше поне двайсет хиляди.

— Дал си петстотин на кого? — попита дребният Салваторе Фиоре.

— Тук идват по сто клиенти на ден — вдигна рамене Гъс Ставрос. — Върху плика пише Джон Доу.

Незнайно откъде Фиоре измъкна парче оловна тръба и яростно халоса с нея Ставрос по носа. Той се свлече на земята, като изпищя и се задави в собствената си кръв.

— Кой, казваш, го е донесъл? — тихичко попита Фиоре.

Като едвам си поемаше дъх, Ставрос отвърна:

— Не зная името му. Той не ми го каза. Кълна се в Бога.

— А как изглеждаше?

Кръвта течеше в гърлото на Ставрос толкова бързо, че той говореше с мъка. Чувстваше, че губи съзнание, но знаеше, че ако припадне, преди да им каже, никога вече няма да се свести.

— Нека помисля — изплака собственикът. Опита се да се съсредоточи, но беше толкова зашеметен, че му беше трудно да мисли. Помъчи се да си спомни как клиентът е влязъл в магазина, как е извадил пръстена от кутийката и му го е показал. Лека-полека се сети.

— Беше русоляв и слаб… — задави се Ставрос от кръвта. — Помогнете ми да се изправя.

Салваторе Фиоре го ритна в ребрата.

— Продължавай!

— Беше с брада, с руса брада…

— Кажи ни за пръстена. Откъде са го задигнали? Ставрос се гърчеше от болки, но въпреки това се двоумеше дали да отговори. Ако проговореше, после щеше да е мъртъв. Ако не им кажеше, щяха да го убият веднага. Реши да отложи смъртта си колкото се може повече.

— От „Тифани“.

— Кой освен русия участваше в удара?

Гъс Ставрос дишаше все по-тежко.

— Мики Никола.

— Къде да го намерим?

— Не зная. Той… той движи с някаква мацка в Бруклин.

Фиоре вдигна крак и ритна Ставрос по носа. Той изпищя от болка.

— Как се казва? — попита Джоузеф Колела.

— Джаксън. Бланш Джаксън.

 

 

4 и половина

Къщата беше по-навътре от тротоара, бе заобиколена с ниска бяла дървена ограда, а пред нея имаше добре поддържана градинка. Салваторе Фиоре и Джоузеф Колела прегазиха през цветята и се отправиха към задния вход. Отне им само пет секунди да го отворят. Влязоха вътре и тръгнаха по стълбите. От спалнята на горния етаж долитаха гласовете на мъж и жена и поскърцването на легло. Двамата мъже извадиха пистолетите и тихо се заизкачваха по стълбите.

— О, Господи! — каза жената. — Ти си страхотен, Мики. Хайде, по-силно, съкровище.

— Той е целият твой. Недей да свършваш още.

— Бъди спокоен, няма — простена от удоволствие жената. — Нека първо…

Тя вдигна поглед и изпищя. Мъжът рязко се извъртя. Посегна към възглавницата, но после размисли.

— Добре де — каза той. — Портфейлът ми е в панталоните на стола. Взимайте го и се омитайте. Имам работа.

— Не ни трябват парите ти, Мики — рече Салваторе Фиоре.

Гневът, изписан на лицето на Мики Никола, отстъпи пред друго чувство. Той седна предпазливо в леглото, като се опитваше да отгатне какво става. Жената беше придърпала чаршафа на гърдите си и върху лицето й се четеше нещо средно между гняв и страх.

Никола внимателно провеси крака от леглото и седна на ръба, готов да скочи. Пенисът му беше клюмнал. Той наблюдаваше двамата мъже и изчакваше удобен момент.

— Какво искате?

— Работиш ли с Франк Джаксън?

— Я се разкарайте.

Джоузеф Колела се обърна към приятеля си.

— Гръмни му топките!

Салваторе Фиоре вдигна пистолета и се прицели. Мики Никола изпищя.

— Чакайте! Май сте откачени! — После се вгледа в очите на дребосъка и побърза да добави: — Да. Работил съм с Джаксън.

— Мики! — гневно изкрещя жената.

— Млъквай! — зверски й се сепна той. — Да не мислиш, че искам да остана скапан евнух?

Салваторе Фиоре се обърна към жената.

— Ти си сестра на Джаксън, нали?

— Никога не съм чувала за него.

В гласа й звучеше ярост. Фиоре вдигна пистолета и се приближи до леглото.

— Имате точно две секунди да ми отговорите или и двамата ще ви разпльокам на стената.

Нещо в гласа му я накара да застине. Той вдигна пистолета и жената пребледня!

— Кажи им — извика Мики Никола.

Пистолетът се мръдна и се прилепи до гърдата на жената.

— Недей! Да! Франк Джаксън ми е брат.

— Къде е?

— Не зная. Не се виждаме. Кълна се в Бога, не зная. Аз…

Ръката му леко натисна спусъка.

— Клара! — изпищя тя. — Клара сигурно знае. Питай Клара!

— Коя е Клара? — рече Джоузеф Колела.

— Ами… една келнерка, позната на Франк.

— Къде можем да я намерим?

Този път тя изобщо не се колеба. Думите сами излязоха от устата й.

— Работи в кръчма в Куийнс. „Шейкърс“.

Жената се разтрепери като листо. Салваторе Фиоре изгледа и двамата и много любезно каза:

— Сега можете да се върнете към предишното си занимание. Приятен ден.

Двамата мъже излязоха.

 

 

5 и половина

Клара Томас, по баща Томашевска, беше на път да осъществи най-съкровените си мечти. Весело си тананикаше, докато редеше в мукавения куфар дрехите, които щеше да вземе в Канада. И преди беше пътувала със свои приятели, но този път беше различно. Това щеше да бъде нейният меден месец. Франк Джаксън не приличаше на другите. Мъжете, които идваха в кръчмата, само я опипваха и пощипваха по задника и си бяха долни добичета. Франк Джаксън беше различен. Той беше истински джентълмен. Клара спря за момент да подрежда дрехите и се замисли над значението на думата „джентълмен“ — нежен мъж. Никога дотогава не се беше замисляла за истинския я смисъл, ала Франк Джаксън безспорно беше точно такъв. Беше го виждала само четири пъти, но й беше достатъчно, за да разбере, че е влюбена в него. Беше му харесала от самото начало, той все сядаше в нейните сепарета. А на втората вечер след като затвориха, я беше изпратил до вкъщи.

„Сигурно още ме бива — помисли си самодоволно Клара, — щом хванах такъв готин младок.“

Пак остави багажа и отиде при огледалото. Може би беше малко пълничка и косата й бе прекалено червена, но с няколко дена диета щеше да смъкне излишните килограми, а колкото до косата, щеше да внимава следващия път, като се боядисва. Общо взето, не можеше да каже, че е разочарована от видяното в огледалото. „Старата мацка още си я бива“, каза си тя. Знаеше, че Франк Джаксън иска да спи с нея, нищо че досега не я беше докосвал с пръст. Наистина беше необикновен. У него имаше — Клара сбърчи вежди, за да се сети думата — да, имаше нещо възвишено. Беше възпитана като добра католичка и знаеше, че е богохулство дори да си го помисли, но Франк Джаксън й напомняше малко на Исус Христос. Чудеше се какъв ли е в леглото. Е, ако е срамежлив, щеше да му покаже някой и друг номер. Беше споменал да се оженят, щом пристигнат в Канада. Ето че мечтата й се сбъдва. Клара погледна часовника и се разбърза. Беше обещала да вземе Франк от мотела в седем и половина.

 

 

Видя ги да влизат в спалнята в отражението на огледалото. Бяха се появили изневиделица. Един великан и едно джудже. Клара ги наблюдаваше как се приближават към нея.

Дребосъкът погледна куфара.

— Къде отиваш, Клара?

— Не ти влиза в работата. Взимайте каквото искате и се махайте. Ако в тази стая има нещо, което да струва повече от десет долара, ще го изям.

— Имам нещо, което можеш да изядеш — отвърна великанът Колела.

— Наври си го отзад, малкият — сряза го Клара. — Ако сте дошли да ме изнасилвате, държа да ви уведомя, че ме лекуват от гонорея.

— Няма да боли. Искаме само да знаем къде е Франк Джаксън — каза Салваторе Фиоре.

Те забелязаха внезапната промяна в нея. Тялото й изведнъж се вдърви и лицето й заприлича на маска.

— Франк Джаксън ли? — В гласа й прозвуча голямо учудване. — Не познавам никакъв Франк Джаксън.

Салваторе Фиоре извади от джоба си оловната тръба и направи крачка към жената.

— Хич не ме е страх от вас — каза тя. — Аз…

Фиоре я зашлеви през лицето и сред заслепителната болка Клара усети как зъбите й се чупят на малки парченца. Отвори уста и оттам бликна кръв. Великанът отново вдигна тръбата.

— Не, моля ви, недейте! — изхриптя Клара.

Джоузеф Колела учтиво я попита:

— Та къде можем да намерим този Франк Джаксън?

— Франк е… е…

Клара си представи нейния сладък нежен Франк в ръцете на тези две чудовища. Щяха да му причинят болка и тя инстинктивно разбра, че Франк няма да я понесе. Беше твърде чувствителен. Само да намереше начин да го спаси, и той щеше да й бъде благодарен до гроб.

Салваторе Фиоре пристъпи към нея, тя чу как кракът й изпращя и се счупи и в същия миг почувства непоносима болка. Падна на пода, дори не извика, устата й беше пълна с кръв.

Джоузеф Колела се надвеси над нея и каза благо:

— Ама ти май не разбираш от дума. Няма да те убиваме. Ще ти чупим костите една по една, докато не заприличаш на боклук. Вярваш ли ми сега?

Клара му вярваше. Франк Джаксън нямаше дори да я погледне. Тя го беше загубила завинаги заради тези две копелета. Сбогом, мечта, сбогом, женитба! Дребосъкът идваше към нея с оловната тръба.

— Недейте! Моля ви, недейте — простена Клара. — Франк е в… в мотел „Бруксайд“ на Проспект Авеню.

Тя припадна.

Джоузеф Колела отиде до телефона и набра някакъв номер.

— Ало? — чу се гласът на Майкъл Морети от другата страна.

— Мотел „Бруксайд“ на Проспект Авеню. Искаш ли да го спипаме?

— Не. Ще се срещнем там. Само гледайте да не офейка.

— Няма да мръдне оттам.

 

 

6 и половина

Момчето отново се размърда. Мъжът го наблюдаваше как отваря очи. Детето погледна жиците на ръцете и краката си, после вдигна поглед, видя Франк Джаксън и споменът от случилото се изплува в съзнанието му.

Беше мъжът, който го накара да изпие онези хапчета и го отвлече. Джошуа знаеше от телевизията всичко за отвличанията. Полицията щеше да го спаси и да арестува този човек. Беше решил да не показва, че го е страх, та после да разкаже на майка си колко е бил смел.

— Мама ще дойде с парите — увери той мъжа, — не е нужно да ми причинявате болка.

Франк Джаксън отиде при леглото и се усмихна на момчето. Наистина беше красиво. Искаше му се да заведе в Канада него вместо Клара. Франк Джаксън погледна без желание часовника. Беше време да подготви нещата.

Момчето вдигна вързаните си ръце. Кръвта по тях се бе спекла.

— Имате ли нещо против да махнете жицата, моля? — учтиво попита той. — Няма да избягам.

На Франк Джаксън много му хареса, че момчето каза „моля“. Това показваше добро възпитание. Напоследък повечето деца нямаха обноски. Тичаха по улиците като диви животинки.

Франк Джаксън отиде в банята, беше оставил там тубата с бензина, за да не цапа в хола. Гордееше се, че мисли и за и такива дреболии. Занесе тубата в спалнята и я остави на пода. Отиде до леглото, вдигна вързаното дете и също го сложи на пода. После взе чука и два големи пирона и клекна до момчето.

Джошуа Паркър го наблюдаваше с широко отворени очи.

— Какво ще правите с това?

— Нещо, от което ще се почувстваш много щастлив. Чувал ли си за Исус Христос? — Джошуа кимна. — Знаеш ли как е умрял?

— Разпънат на кръста.

— Точно така. Ти си умно момче. Тук нямаме кръст, но ще направим каквото можем.

В очите на момчето вече се четеше страх.

— Не се бой! — каза Франк Джаксън. — Исус не се е страхувал. И ти не бива да се плашиш.

— Аз не искам да бъда Исус — прошепна Джошуа. — Искам да си ида у дома.

— Ще те изпратя у дома — обеща Франк Джаксън. — Ще те пратя у дома при Исус Христос.

Франк Джаксън извади от задния си джоб носна кърпа и я поднесе към устата на момчето. Джошуа стисна зъби.

— Не ме ядосвай.

Стисна бузите на Джошуа между палеца и показалеца си и му отвори устата. Напъха кърпата вътре и сложи отгоре тиксо, за да не падне. Джошуа дръпна ръцете и краката си, жиците се врязаха и потече кръв. Франк Джаксън прокара пръсти по новите рани.

— Кръвта на Исус — нежно каза той.

Хвана ръчичката на момчето, обърна я с дланта нагоре и я натисна към пода. После взе един пирон. С едната ръка притискаше дланта на Джошуа към пода, а с другата вдигна чука и с гвоздея я закова.

 

 

7 часът и 15 минути

Черната лимузина на Майкъл Морети беше задържана от ранното улично движение на магистралата Бруклин-Куийнс. Един камион се бе преобърнал и бе разпилял зеленчуците, които караше по шосето. Беше станало задръстване.

— Прехвърли се в отсрещната лента и го задмини — заповяда Майкъл на Ник Вито.

— Отпред има полицейска кола, Майк.

— Тогава отиди и кажи на който се занимава със случая, че искам да говоря с него.

— Добре, шефе.

Ник Вито слезе от лимузината и забърза към дежурната полицейска кола. След няколко минути се върна със сержант от полицията. Майкъл Морети отвори прозореца и подаде ръка. Държеше пет стодоларови банкноти.

— Много бързам, сержанте.

След две минути полицейската кола прекара със запалени фарове лимузината покрай катастрофиралите автомобили. Когато се измъкнаха от задръстването, сержантът слезе от полицейската кола и се върна при лимузината.

— Да ви придружа ли донякъде, мистър Морети?

— Не, благодаря — каза Майкъл. — Елате при мен в понеделник. — А после рече на Ник Вито: — Давай!

 

 

7 и половина

На неоновия надпис пишеше на английски и испански:

МОТЕЛ „БРУКСАЙД“

ЕДИНИЧНИ И ДВОЙНИ СТАИ ПЛАЩАНЕ ДЕН ЗА ДЕН И СЕДМИЧНО

Джоузеф Колела и Салваторе Фиоре седяха в колата от другата страна на улицата пред бунгало номер седем. Само няколко минути преди това бяха чули глух удар, затова бяха сигурни, че Франк Джаксън още е вътре.

„Абе, защо ли не нахълтаме и не го пречукаме“, мислеше Фиоре. Но Майкъл Морети им беше дал инструкции.

И те продължиха да чакат.

 

 

7 часът и 45 минути

В бунгало номер седем Франк правеше последните приготовления. Момчето му изигра номер. Припадна. Джаксън се подвоуми дали да не изчака, докато се свести, и тогава да забие останалите пирони, но ставаше късно. Вдигна тубата с бензина и започна да пръска тялото на момчето, като внимаваше бензинът да не попадне върху красивото му лице. Представи си телцето под пижамката и му се прииска да има време да… но не, щеше да бъде лудост. Клара щеше да дойде всеки момент. Трябваше да е готов да тръгне веднага щом тя се появи. Бръкна в джоба си, извади кутия кибрит и грижливо я постави редом с тубата бензин, чука и пироните. Хората просто не оценяваха колко е важно да си подреден.

Отново погледна часовника и се почуди защо Клара още не идва.

 

 

7 часът и 50 минути

Лимузината рязко спря пред бунгало номер седем и Майкъл Морети изскочи от нея. Двамата мъже в автомобила, който вече беше там, побързаха да се присъединят към него.

Джоузеф Колела посочи към бунгалото.

— Вътре е.

— А момчето?

— Не знам. Джаксън дръпна пердетата — каза великанът и повдигна рамене.

— Да влезем ли и да го хванем? — попита Салваторе Фиоре.

— Стойте тук.

Двамата мъже го погледнаха изненадано. Та нали беше capo regime^[1]! Разполагаше с воини, които нападаха, а той трябваше да стои настрани. Пък сега искаше да свърши работата сам. Не беше редно.

— Шефе, ние със Сал… — понечи да възрази Джоузеф Колела.

Но Майкъл Морети вече беше при вратата на бунгалото с пистолет със заглушител в ръка. За секунда спря и се ослуша, после отстъпи крачка назад и с ритник отвори вратата.

Само с един поглед видя всичко в стаята: брадатия мъж, клекнал до момчето, ръката на детето, закована за пода, ужасната воня на бензин.

Брадатият се бе извърнал към вратата и гледаше втренчено Майкъл. Предсмъртните му думи бяха:

— Но къде е Кла…

Първият куршум на Майкъл го улучи в средата на челото. Вторият му разкъса гръкляна, а третият го простреля в сърцето. По това време той вече не чувстваше нищо.

Майкъл Морети отиде при вратата и направи знак на двамата мъже отвън. Те побързаха да влязат. Майкъл клекна до момчето и опипа пулса му. Беше слаб и неравномерен, но то още бе живо. Той се обърна към Джоузеф Колела:

— Обади се на доктор Петроне. Кажи му, че сме тръгнали към него.

 

 

9 и половина

В мига, в който телефонът иззвъня, Дженифър го грабна и стисна здраво слушалката.

— Водя ти сина — каза Майкъл Морети.

 

 

Джошуа плачеше насън. Дженифър се надвеси над него, обгърна го с ръце и нежно го притисна. Когато Майкъл го докара, той спеше. Щом Дженифър видя безжизненото телце на сина си, бинтованите му глезени и китки, цялото му тяло, увито в превръзки, за малко не се побърка. Майкъл беше довел и лекаря и цял половин час двамата я убеждаваха, че Джошуа ще се оправи.

— Ръката ще оздравее — увери я лекарят. — За щастие не са засегнати нито нерви, нито сухожилия. Ще остане само малък белег. Бензиновите изгаряния са повърхностни. Намазах го с мехлем. Следващите няколко дни ще го държа под наблюдение. Повярвайте, ще се оправи.

Преди лекарят да си тръгне, Дженифър го помоли да се погрижи за мисис Маки.

Сложиха Джошуа да си легне и майка му остана до него, за да го успокои, когато се събуди. Сега той се размърда и отвори очи.

Щом видя майка си, уморено каза:

— Знаех, че ще дойдеш, мамо. Даде ли му откупа?

Дженифър само кимна — не се доверяваше на гласа си.

— Дано си купи толкова много сладкиши, че да му призлее. Нали ще е много смешно, мамо? — усмихна се Джошуа.

— Много смешно, съкровище — прошепна Дженифър. — Знаеш ли какво ще направим другата седмица? Ще те заведа…

Джошуа отново беше заспал.

 

 

Бяха изминали часове, когато Дженифър се върна в хола. Изненадана, завари Майкъл Морети. Кой знае защо, това й напомни първата среща с Адам Уорнър, когато той я бе чакал в гарсониерата.

— Майкъл… — Беше и невъзможно да намери думи. — Аз… не мога да ти кажа… колко съм ти благодарна.

Той я погледна и само кимна. Дженифър едвам намери сили да попита:

— А… Франк Джаксън?

— Вече няма да създава главоболия на никого.

Значи всичко беше свършило. Джошуа беше в безопасност. Другото нямаше значение.

Дженифър погледна Майкъл Морети и си помисли: „Толкова съм му задължена. Как ще му се отблагодаря?“

Потънал в мълчание, Майкъл я наблюдаваше.