Сидни Шелдън
Гневът на ангелите (42)

42

Антонио Гранели почина и Майкъл пое цялата империя. Погребението беше пищно, както подобава на човек от ранга на Кръстника. Босовете и членовете на всички кланове в страната дойдоха да почетат покойния си приятел и да засвидетелстват своята преданост и подкрепа на новия capo. ФБР, както и представители на какви ли не други държавни учреждения, също присъстваха и правеха снимки.

Роза беше съкрушена, бе обичала много баща си, но се утешаваше, че нейният съпруг заема мястото му като глава на клана.

 

 

С всеки изминал ден Майкъл ценеше все повече Дженифър. Възникнеше ли проблем, той се обръщаше за съвет именно към нея. Томас Колфакс ставаше все по-излишен.

— Не се тревожи заради него — каза Майкъл на Дженифър. — Скоро ще се оттегли.

 

 

Тихото позвъняване на телефона събуди Дженифър. Тя остана в леглото още миг, после седна и погледна часовника на нощното шкафче. Беше три часът след полунощ.

— Ало! — каза тя, след като вдигна слушалката.

Чу гласа на Майкъл.

— Можеш ли веднага да се облечеш?

Дженифър се изправи в леглото и се помъчи да се разсъни.

— Какво се е случило?

— Току-що са хванали Еди Сантини при въоръжен грабеж. Вече два пъти е бил обвиняван за същото. Ако го осъдят, ще бъде до живот.

— Имало ли е свидетели?

— Да, трима, и са го видели добре.

— Къде е той?

— В седемнайсети участък.

— Тръгвам веднага, Майкъл.

Навлече халата и слезе в кухнята, където си направи чаша горещо кафе. Седна в трапезарията и се загледа навън в тъмнината, като си мислеше: „Трима свидетели. И всичките са го видели добре.“

Вдигна телефона и набра някакъв номер.

— Свържете ме с вестник „Сити Деск“. — Говореше бързо. — Имам нещо интересно за вас. Един тип на име Еди Сантини е хванат при опит за въоръжен грабеж. Адвокатка ще му бъде Дженифър Паркър. Ще се опита да го измъкне сух от водата.

Затвори телефона, после се обади на още два вестника и една телевизионна станция. Сетне погледна часовника и спокойно изпи още една чаша кафе. Искаше да е сигурна, че фоторепортерите ще имат време да стигнат до участъка на Петдесет и първа улица. Бавно се качи горе и се облече.

Преди да излезе, се отби в стаята на Джошуа. Нощната му лампа беше запалена. Той спеше дълбоко, беше се увил с чаршафите. Дженифър нежно оправи завивките, целуна го по челото и излезе на пръсти от стаята.

— Къде отиваш?

— На работа. Ти спи — каза Дженифър, като се обърна.

— Колко е часът?

— Четири след полунощ.

— Това работно време не е ли странно за една дама? — изхихика Джошуа.

— А ти май спиш в странни часове за един мъж — отвърна Дженифър и се доближи до леглото му.

— Ще гледаме ли мача на Метс довечера?

— Сто на сто. Хайде, връщай се в царството на сънищата.

— Добре, мамо. Успешно дело.

— Благодаря, мой човек!

След няколко минути Дженифър пътуваше с колата към Манхатън.

 

 

Когато пристигна, имаше само един фотограф от „Дейли Нюз“. Той се вгледа в нея и попита:

— Значи е вярно! Наистина ли ще поемете защитата на Сантини?

— Откъде разбрахте? — попита Дженифър.

— Едно пиленце ми каза.

— Губите си времето. Няма да има снимки. Влезе вътре и уреди да пуснат под гаранция Еди Сантини; изчака, докато се увери, че са се появили и телевизионен оператор, репортер и фотограф на „Ню Йорк Таймс“. Реши да не чака да пристигне и екип от „Поуст“.

Дежурният полицейски капитан я предупреди:

— Пред участъка има няколко репортери от вестници и от телевизията, мис Паркър. Излезте от задния вход, ако искате.

— Няма нищо — отговори Дженифър. — Ще се справя с тях.

Отведе Еди Сантини във вестибюла, където чакаха фотографите и репортерите.

— Много ви моля, господа, без снимки — рече им.

И застана встрани, докато фотографът и телевизионният оператор снимаха.

— Защо се захващате с това дело, толкова ли е важно за вас? — поинтересува се някакъв журналист.

— Ще разберете утре. А дотогава бих ви посъветвала да не използвате снимките.

Един от репортерите се провикна:

— Я не се занасяй, Дженифър! Не си ли чувала за свободата на печата?

 

 

На обяд се обади Майкъл Морети. Беше сърдит.

— Видя ли вестниците?

— Не.

— Еди Сантини се мъдри на първата страница, съобщиха за него и в телевизионните новини. Не съм ти казвал да превръщаш тази идиотщина в цирк!

— Знам, че не си. Хрумна ми на мен.

— Господи! Но какво целиш?

— Правя го, Майкъл, заради тримата очевидци.

— Защо?

— Каза ми, че са видели добре Еди Сантини. Когато се изправят в съда, за да потвърдят, че става дума за същия човек, първо ще трябва да докажат, че не са го разпознали, защото са видели снимката му във вестниците и по телевизията.

Последва дълга пауза и когато Майкъл проговори, в гласа му се четеше възхищение:

— Аз съм един тъп пич!

Дженифър се засмя на тази изповед.

 

 

Следобед, когато влезе в кабинета си, там я чакаше Кен Бейли и по изражението му тя разбра, че нещо се е случило.

— Защо не ми каза? — направо попита Кен.

— Какво да ти кажа?

— За теб и Майкъл Морети.

Дженифър едва се сдържа да не му се сопне. Беше много лесно да му каже: „Не тя влиза в работата.“ Но Кен й беше приятели това му влизаше в работата. Тя си припомни миналото, канцеларийката, в която бяха работили заедно, как той й бе помогнал. „Имам един приятел адвокат, който ми досажда да му разнасям призовките. А аз нямам време. Плаща по дванайсет долара и половина на призовка плюс пътните. Ще ми помогнеш ли?“

— Кен, моля те, нека не го обсъждаме.

— Защо пък не? — рече той студено и ядосано. — Всички други го обсъждат. Разправят, че движиш с Морети. Да паднеш толкова ниско! — Кен беше пребледнял.

— Моят личен живот…

— Той живее в калта и ти докара тази кал в кантората! Впрегна всички ни да работим за Морети и неговите престъпници.

— Престани!

— Точно това ще направя. Дойдох да ти го кажа. Напускам.

Думите му й подействаха като шок…

— Как така ще напускаш! Грешиш в оценката си за Майкъл. Само се срещни с него и ще видиш…

В мига, в който изрече тези думи, Дженифър разбра, че е направила грешка. Кен я погледна тъжно и каза:

— Наистина те е омагьосал. Спомням си времето, когато знаеше коя си. Именно спомена за това момиче искам да съхраня. Поздрави Джошуа от мен.

И си тръгна. Дженифър почувства, че сълзите сами започват да се стичат, гърлото й се сви толкова силно, че не можеше да диша. Отпусна глава на бюрото и затвори очи, като се мъчеше да прогони болката.

 

 

Когато отвори очи, вече бе нощ. Кантората тънеше в мрак, единствената светлина идваше от фееричното червено сияние на уличните лампи. Дженифър отиде на прозореца и се загледа в града. Приличаше на истинска джунгла нощем, в която тлееше огън, за да прогонва надвисналите опасности.

Това беше джунглата на Майкъл. И от нея нямаше измъкване.