Сидни Шелдън
Гневът на ангелите (4)

4

Кантората на юридическата фирма „Нидам, Финч, Пиърс и Уорнър“ се намираше на Уолстрийт 30, на последния етаж. В нея работеха сто двайсет и петима юристи. Сдържаната изисканост на канцелариите, от които лъхаше на стари пари, напълно подхождаше на организацията, представляваща интересите на някои от най-мощните промишлени магнати.

Адам Уорнър и Стюарт Нидам пиеха обичайния си сутрешен чай. Стюард Нидам беше елегантен мъж, наближаващ седемдесетте. Имаше добре оформена брадичка и беше облечен в костюм от туид с жилетка. Сякаш бе дошъл от друга епоха, но умът му бе остър като бръснач, както подобава на човек от края на XX век. Той беше истински великан, ала името му се знаеше само в ограничен кръг. Предпочиташе да стои в сянка и да използва огромното си влияние в правораздаването, при назначаването на държавни служители и във формирането на националната политика. Беше роден в Нова Англия и не бе от бъбривите.

Адам Уорнър беше женен за племенницата на Нидам, Мери-Бет, затова му беше протеже. На времето си бащата на Адам бил многоуважаван сенатор. Самият Адам беше блестящ адвокат. Когато завърши право в Харвард и се дипломира magna cum laude^[1], получи предложения за работа от известни юридически фирми от цялата страна. Избра „Нидам, Финч и Пиърс“, а след седем години стана техен съдружник. Беше очарователен и хубав, а интелигентността сякаш му придаваше още едно измерение. Вродената му самоувереност бе истинско предизвикателство за жените. Но Адам отдавна си беше изработил тактика, с която обезсърчаваше прекалено влюбчивите клиентки. От четиринайсет години бе женен за Мери-Бет и не одобряваше извънбрачните връзки.

— Още малко чай, Адам? — попита Стюарт Нидам.

— Не, благодаря.

Ненавиждаше чая и от осем години го пиеше всяка сутрин колкото да не обиди съдружника си. Чаят беше специален, приготвян лично от Нидам, и имаше ужасен вкус.

Стюарт Нидам имаше да казва на Адам две неща и съвсем в свой стил започна с приятната.

— Снощи се видях с неколцина приятели — подхвана той. Под „неколцина приятели“ имаше предвид някои от най-влиятелните брокери в страната. — Мислят да ти предложат да се кандидатираш за сенатор.

Адам се почувства главозамаян. Знаеше колко предпазлив е Стюарт Нидам и бе сигурен, че разговорът съвсем не е бил случаен, инак Нидам нямаше да го споменава.

— Най-важното е дали това те интересува. Животът ти доста ще се промени.

Адам Уорнър го знаеше много добре. Ако спечелеше изборите, щеше да се премести във Вашингтон, да изостави правото, да започне съвършено нов живот. На Мери-Бет естествено щеше да й хареса, но за себе си той не бе сигурен. От дете бе възпитаван да поема отговорност. Пък и честно казано, властта е сладко нещо.

— Интересува ме, и още как, Стюарт.

— Чудесно. Те ще се радват.

Стюарт Нидам кимна доволно и си сипа още една чаша от отвратителния чай. После съвсем небрежно подхвърли:

— Има една дреболия, с която Дисциплинарната комисия към Адвокатската асоциация държи да се заемеш, Адам. Няма да ти отнеме повече от час-два.

— За какво става дума?

— За процеса срещу Майкъл Морети. Очевидно някой се е добрал до една от стажантките на Боби Ди Силва и я е подкупил.

— Четох за случая. Жълтото канарче.

— Точно така. Съдията Уолдман и Боби искат името й да изчезне от списъка на юристите. Искам го и аз. Сред нас няма място за опетнени хора.

— Какво трябва да направя?

— Виж там дали тази Дженифър Паркър е действала в разрез със закона и етиката и после я предложи за лишаване от юридически права. Ще й бъде връчена призовка да даде обяснения, а останалото е тяхна работа.

Нещо озадачаваше Адам.

— Защо точно аз, Стюарт? Имаме доста млади юристи, които чудесно ще се справят.

— Нашият многоуважаван окръжен прокурор държи да го свършиш ти. Иска да е сигурен, че няма да има фалове. Знаем си го Боби, злопаметен е. Иска да натикаме момичето в миша дупка.

Адам мислеше за претоварения си ден.

— Знае ли човек кога ще опрем до канцеларията на прокурора. Услуга за услуга. Работата е опечена.

— Добре, Стюарт. — Адам се изправи.

— Сигурен ли си, че не искаш още чай?

— Не, благодаря. Беше прекрасен, както винаги.

 

 

Адам Уорнър се върна в кабинета си и веднага повика една от своите помощнички, Лусинда, умна млада негърка.

— Синди, събери всичко, което можеш, за една юристка, някоя си Дженифър Паркър.

— Жълтото канарче — ухили се Синди.

Всички я знаеха.

Късно същия следобед Адам Уорнър разучаваше стенограмата на процеса, Робърт Ди Силва му я беше пратил по свой човек. Отдавна беше минало полунощ, когато Адам я дочете. Беше помолил Мери-Бет да отиде сама на една вечеря и си бе поръчал сандвичи. След като се запозна със стенограмата, бе повече от сигурен, че Майкъл Морети е щял да бъде осъден, ако съдбата не се е намесила чрез Дженифър Паркър. Обвинението на Ди Силва бе безукорно.

Адам се зачете в стенограмата от разговор, проведен по-късно в кабинета на съдията Уолдман.

„Ди Силва: Завършили сте колеж.

Паркър: Да, сър.

Ди Силва: И право?

Паркър: Да, сър.

Ди Силва: Някакъв непознат ви дава плик, казва ви да го занесете на главния свидетел в процес за убийство и вие го правите, без изобщо да се замислите? Не ви ли се струва, че това е върхът на глупостта?

Паркър: Не беше точно така.

Ди Силва: Но нали вие твърдите, че е станало така?

Паркър: За мен този човек не бе непознат. Смятах, че е ваш подчинен.

Ди Силва: Какво ви накара да смятате така?

Паркър: Вече ви казах. Видях го да говори с вас, после дойде с плика, обърна се към мен по име и каза, че вие сте помолили да предам плика на свидетеля. Всичко стана толкова бързо, че…

Ди Силва: Едва ли е станало чак толкова бързо. Според мен се е искало доста време. Доста време, за да се избере подходящият човек, който да ви подкупи.

Паркър: Не е вярно. Аз…

Ди Силва: Кое не е вярно? Може би не сте знаели, че пренасяте плик?

Паркър: Не знаех какво има в него.

Ди Силва: Значи е вярно, че са ви платили.

Паркър: Няма да позволя да изопачавате думите ми. Никой не ме е подкупвал.

Ди Силва: А, направили сте го като услуга?

Паркър: Не. Мислех, че действам по ваши указания.

Ди Силва: Казахте, че мъжът ви е нарекъл по име.

Паркър: Да.

Ди Силва: А откъде е знаел името ви?

Паркър: Нямам представа.

Ди Силва: Я не ме баламосвайте. Нямала представа. Да не би да е отгатнал? Може би се е огледал в съдебната зала и си е рекъл: «Я, тази там сто на сто се казва Дженифър Паркър.» Така ли според вас са се развили нещата?

Паркър: Вече ви казах. Не зная.

Ди Силва: Откога ходите с Майкъл Морети?

Паркър: Мистър Ди Силва, вече говорихме за това. Разпитвате ме от пет часа. Изморена съм. Нямам какво друго да ви кажа. Моля да ме извините.

Ди Силва: Ако мръднете от този стол, ще ви арестувам. Загазили сте, мис Паркър. Има само един начин да излезете от тази стая — престанете да лъжете и кажете истината.

Паркър: Вече ви я казах. Казах ви всичко, което знам.

Ди Силва: Всичко, но не и името на човека, който ви е дал плика. Искам да зная това име, както и сумата, която са ви платили.“

Следваха още трийсет страници. Робърт Ди Силва бе тормозил как ли не Дженифър Паркър, само дето не я бе налагал с гумен маркуч. Но тя държеше на своето.

Адам затвори папката със стенограмата и уморено потърка очи. Беше два часът след полунощ.

Утре щеше да реши въпроса с Дженифър Паркър.

 

 

За негова изненада това се оказа недотам просто. Понеже си бе педант, провери произхода на момичето. Доколкото можеше да съди, Дженифър не бе свързана с престъпния свят, нито пък с Майкъл Морети.

В случая имаше нещо, което го притесняваше. Жената се бе защитавала колкото да не е без никак. Ако работеше за Морети, той щеше да й подсигури някаква достоверна версия. А нейното обяснение беше толкова наивно, че звучеше като истина.

На обяд по телефона му се обади прокурорът Ди Силва.

— Как върви, Адам?

— Чудесно, Робърт.

— Научих, че ти ще бъдеш палачът на Дженифър Паркър.

Адам изтръпна, когато чу сравнението.

— Съгласих се да дам мнение.

— Ще я отстраня за доста дълго.

Адам се изненада от омразата, която прозвуча в гласа на прокурора.

— По-кротката, Робърт. Още не е лишена от права.

— Оставям го на теб, мой човек — изкиска Се Ди Силва. После с променен тон добави: — Шушука се, че скоро се местиш във Вашингтон. Знай, че можеш да разчиташ на пълната ми подкрепа.

А Адам бе наясно, че тази подкрепа никак не е малка. Прокурорът имаше голямо влияние. Знаеше къде зимуват раците и умееше да трупа капитал от това.

— Благодаря ти, Робърт. Много си мил.

— Няма нищо, Адам. Чакам новини от теб.

Имаше предвид новини за Дженифър Паркър. „Услуга за услуга“, както бе споменал Стюарт Нидам, а залогът беше момичето. Адам Уорнър се замисли върху думите на Ди Силва: „Ще я отстраня за доста дълго.“ От стенограмата Адам бе стигнал до извода, че срещу нея няма доказателства. Ако Дженифър не си признаеше сама или не се появеше някой с факти за нейното съучастничество, Ди Силва не можеше да я пипне и с пръст. Той разчиташе на Адам, за да си отмъсти.

Думите на Дженифър Паркър в стенограмата бяха резки, остри, недвусмислени, но Адам съжали, че не може да чуе тона й, когато тя отрича вината си.

Имаше неотложна работа, важни дела с видни клиенти. Най-лесното бе да си затвори очите и да изпълни желанието на Стюарт Нидам, на съдията Лорънс Уолдман и на Робърт Ди Силва, но някакъв вътрешен глас му подсказваше да не бърза. Отново взе досието на Дженифър Паркър, драсна нещо и се зае да говори по телефона с далечни градове.

Носеше голяма отговорност и смяташе да си свърши работата възможно най-добре. До болка му бяха познати дългите убийствени часове на четене и къртовският труд, които се искаха, за да завършиш право. Дипломата на юрист бе награда, за която бяха нужни години, и Адам нямаше намерение да я отнема на някого, освен ако не разполагаше със сигурна причина.

На следващата сутрин взе самолета за Сиатъл, щата Вашингтон. Беше уговорил срещи с преподавателите на Дженифър Паркър от юридическия факултет, с шефа на юридическата фирма, където бе стажувала, и с някои от бившите й състуденти.

Стюарт Нидам му се обади по телефона в Сиатъл.

— Какво правиш там, Адам? Тук те чакат куп важни дела. Защо си губиш времето с дреболия като случая Паркър?

— Възникнаха някои въпроси — отговори предпазливо Адам. — Ще се върна след ден-два, Стюарт.

— Не си пилей времето с нея — отсече след малко Нидам.

Когато си тръгна от Сиатъл, Адам Уорнър, имаше чувството, че познава Дженифър Паркър не по-зле от самата нея. Беше си изградил нейния образ с помощта на сведенията, събрани от преподавателите й по право, от хазайката, от служителите в юридическата кантора, където бе работила, от състудентите й. И този образ нямаше нищо общо с описанието, което му бе дал Робърт Ди Силва. Стига Дженифър Паркър да не бе най-обиграната актриса на света, нямаше никакъв шанс да я обвинят в съучастничество в освобождаването на Майкъл Морети.

Сега, близо половин месец след разговора със Стюарт Нидам.

Адам Уорнър стоеше лице в лице с момичето, което бе проучвал.

Беше виждал нейни снимки във вестниците, но не беше подготвен за въздействието, което тя му оказа на живо. Дори с износения халат, без грим и със спуснати влажни коси беше поразителна.

— Възложено ми е да разследвам вашето участие в процеса срещу Майкъл Морети, мис Паркър — каза Адам.

— А, така ли?

Дженифър усети, че побеснява. Отпърво гневът беше само искрица, сетне се разгоря и я възпламени. Значи не я бяха оставили на мира. Щяха да й го натякват. До края на живота. Беше й дошло до гуша.

Когато Дженифър проговори, гласът й трепереше.

— Няма какво да ви кажа. Махайте се оттук, а на тях кажете каквото си щете. Постъпих глупаво, но доколкото ми е известно, няма закон срещу глупостта. Прокурорът си въобразява, че някой ми е платил. Ако имах пари, мислите ли, че щях да живея в такава дупка? — Дженифър махна презрително към стаята. Още малко, и щеше да се разплаче. — Пет пари не давам какво ще направите. Искам само да ме оставите на мира. А сега се махайте!

Обърна се, изтича в банята и тръшна вратата след себе си.

Облегна се на умивалника, пое си дълбоко въздух и изтри сълзите от очите си. Знаеше, че е постъпила глупаво. „За втори път“, горчиво си помисли тя. Трябваше да подходи по друг начин с Адам Уорнър. Трябваше да се опита да му обясни, а не да го напада. Тогава сигурно нямаше да я лишат от права. Де да беше така! Дженифър си даваше сметка, че са пратили този човек да я разпитва колкото за да отбият номера. После ще я викнат да даде обяснения и целият механизъм ще се задвижи. Ще определят състав от трима юристи, които да изложат становището пред Дисциплинарната комисия, а тя от своя страна ще докладва пред губернаторската комисия. Резултатът беше предрешен: лишаване от права на юрист. Ще й забранят да практикува в щата Ню Йорк. Дженифър си помисли с насмешка: „Цялата история си има и един плюс. Ще ме впишат в Книгата на Гинес като човека с най-кратката юридическа кариера в света.“

Пак влезе във ваната и се отпусна, оставяйки водата да я залива. Постепенно се поуспокои. Беше толкова изморена, че не я интересуваше съдбата й. Затвори очи и остави мислите сами да следват своя ход. Беше се унесла, когато студената вода я разбуди. Нямаше представа колко е лежала във ваната. Излезе без желание от водата и започна да се бърше. Вече не беше гладна. Сцената с Адам Уорнър бе убила апетита й.

Среса се, сложи си крем и реши да си легне, без да вечеря. Сутринта щеше да уреди по телефона да се върне в Сиатъл. Отвори вратата на банята и отиде в стаята.

Адам Уорнър седеше на един стол и прелистваше списание. Вдигна поглед, когато Дженифър гола-голеничка се появи на прага.

— Извинете… — каза той.

Тя нададе изплашен вик и изтича в банята да си облече хавлията. Когато се появи отново, за да поиска обяснение от Адам Уорнър, едва сдържаше гнева си.

— Инквизицията свърши. Помолих ви да си тръгвате. Адам остави списанието и промълви:

— Мис Паркър, дали не бихме могли да поговорим спокойно?

— Не! — Тя трепереше от ярост. — Нямам какво да казвам нито на вас, нито на проклетата Дисциплинарна комисия. Омръзна ми да се отнасят с мен като… като с престъпник.

— Нима съм казал, че сте престъпник? — спокойно попита Адам.

— Вие… но нали за това сте тук?

— Вече ви казах защо съм тук. Упълномощен съм да дам становище дали да бъдете лишена от права. Искам да чуя какво мислите вие за случилото се.

— Ясно. Но колко ще бъде подкупът?

Лицето на Адам се изопна.

— Извинете, мис Паркър.

Той се изправи и се запъти към вратата.

— Моля ви, почакайте. Простете. Виждате ли, аз… всички ми се струват врагове. Още един път извинете.

— Приемам извинението ви.

Едва сега Дженифър забеляза, че е по прозрачен халат.

— Ако все още искате да ми задавате въпроси, ще се облека и ще поговорим.

— Чудесно. Вечеряли ли сте?

— Аз… — поколеба се Дженифър.

— Зная един малък френски ресторант, прекрасно място за инквизиция.

 

 

Беше хубаво спокойно бистро на Петдесет и шеста улица в Ист Сайд.

— Малцина го знаят — обясни Адам, когато седнаха. — Държи го младо семейство французи, преди са работили в ресторант „Ле Пирене“. Кухнята е превъзходна.

Дженифър не можеше да сложи залък в уста. Не беше цял ден, но беше толкова притеснена, че дори и насила не бе в състояние да хапне нищо. Опита се безуспешно да се отпусне. Колкото и добре да играеше, очарователният мъж срещу нея си оставаше враг. А той наистина беше много чаровен. Беше забавен, привлекателен и при други обстоятелства Дженифър щеше да е щастлива. Но не и сега. Цялото й бъдеще беше в ръцете на този непознат. Следващите час-два щяха да определят как ще премине остатъкът от живота й.

Адам правеше всичко възможно да я накара да се отпусне. Наскоро се бе върнал от Япония, където се бе срещал с високопоставени държавници. В негова чест бяха организирали прием.

— Яли ли сте някога мравки с шоколадова глазура? — попита той.

— Не.

— По-вкусни са от скакалците с шоколадова глазура — пошегува се Адам.

Разказа й за миналогодишния си лов на Аляска, където бил нападнат от мечка. Говори за всичко друго освен за истинската причина да бъдат там.

Дженифър се подготвяше за момента, когато Адам щеше да се заеме с разпита, и въпреки това, когато той подхвана темата, цялата изтръпна.

След десерта Адам каза:

— Ще ви задам няколко въпроса, но не искам да се разстройвате. Нали обещавате?

Внезапно нещо й заседна на гърлото. Опасяваше се, че няма да може да говори, затова само кимна.

— Бих искал да ми разкажете какво точно се случи онзи ден в съдебната зала. Всичко, което си спомняте, което сте изпитали. И не бързайте, имаме време.

Дженифър се бе настроила да го предизвиква, да му каже да прави с нея каквото иска. Но докато седеше срещу него и слушаше спокойния му тон, загуби първоначалната си борбеност. Спомените бяха толкова мъчителни. Цял месец се бе опитвала да забрави. А сега той я караше да съживи миналото.

— Добре — поде плахо Дженифър и си пое дълбоко дъх.

На пресекулки започна да пресъздава събитията от съдебната зала. Картините оживяваха пред очите й, тя говореше бързо. Адам спокойно я слушаше и изучаваше лицето й, без да казва нищо.

Когато Дженифър млъкна, той попита:

— Мъжът, който ви даде плика, беше ли в кабинета на прокурора сутринта, когато полагахте клетва?

— Мислила съм и за това. Честно казано, не си спомням. Имаше толкова много хора в кабинета, не познавах никого.

— А виждали ли сте го преди това?

— Не си спомням. Едва ли — безпомощно поклати глава Дженифър.

— Казвате, че сте го видели да говори с прокурора точно преди да дойде при вас и да ви даде плика. А не видяхте ли дали именно прокурорът му го даде?

— Не.

— Наистина ли го видяхте да приказва с прокурора, или просто беше сред хората около него?

Дженифър затвори очи и се опита да съживи спомена.

— Съжалявам. Всичко е толкова объркано. Аз… просто не си спомням.

— Нямате ли някаква представа откъде е знаел, името ви?

— Не.

— А защо е избрал точно вас?

— На този въпрос мога веднага да отговоря. Разпознал е, че съм кръгла глупачка. — Тя поклати глава. — Не, не зная. Извинете, мистър Уорнър, но нямам никаква представа.

— Доста натиск ви оказаха. Прокурорът отдавна бе по петите на Майкъл Морети. И докато не се появихте вие, победата му беше вързана в кърпа. Затова не ви обича особено.

— Аз също не се гордея със стореното.

Дженифър не можеше да вини Адам Уорнър за това, което възнамеряваше да направи. Вършеше Си работата. Те искаха да я притиснат до стената и успяха. Адам не бе виновен, той беше просто маша в техните ръце.

Изведнъж й се прииска непреодолимо да остане сама. Не искаше никой да вижда мъката й.

— Извинете. Не се чувствам добре. Ще ми се да се прибера. След кратка пауза Адам рече:

— Ще се почувствате ли по-добре, ако ви кажа, че ще препоръчам спрямо вас да не бъдат взимани никакви мерки?

Едва след няколко минути Дженифър проумя думите му. Беше вперила поглед в него, не продумваше, мъчеше се да прочете нещо върху лицето му, в синьо-сивите очи зад очилата.

— Наистина ли… наистина ли ще го направите?

— За вас е много важно да бъдете юрист, нали? — попита той.

Дженифър си спомни баща си, уютната му малка кантора, разговорите, които бяха водили, дългите трудни години на следването, общите им надежди и мечти. „Ще станем съдружници, момичето ми. Ти само побързай да си вземеш дипломата.“

— Да — тихо прошепна Дженифър.

— Ако се преборите с трудното начало, убеден съм, че от вас ще излезе прекрасен юрист.

— Благодаря. Ще се постарая — отговори Дженифър и му се усмихна с благодарност.

Наум продължаваше да си повтаря думите: „Ще се постарая.“ Много важно, че делеше кантора с беден частен детектив и инкасатор. Все пак беше юридическа кантора. Тя бе един от многото юристи и щеше да упражнява професията си. Почувства силно опиянение. Погледна Адам и разбра, че цял живот ще му бъде благодарна.

Келнерът бе започнал да разчиства масата. Дженифър се опита да проговори, но се получи нещо средно между смях и ридание.

— Мистър Уорнър…

— След всичко, което преживяхме заедно, можете да ме наричате Адам — сериозно отвърна той.

— Адам…

— Да?

— Надявам се, че няма да разваля приятелството ни, но… — Дженифър простена, — трябва да призная, че умирам от глад.