Сидни Шелдън
Гневът на ангелите (10)

10

Ден, след като Ейбрахам Уилсън бе оправдан, се обади Адам Уорнър.

— Искам само да ви поздравя.

Дженифър веднага го позна по гласа и се развълнува повече, отколкото бе очаквала.

— На телефона е…

— Познах ви.

„О, Господи — помисли си тя, — защо ми трябваше да го казвам?“ Не биваше да се издава пред Адам, че през последните няколко месеца често е мислила за него.

— Справихте се блестящо с делото на Ейбрахам Уилсън. Напълно заслужено го спечелихте.

— Благодаря ви.

„Сега ще затвори — рече си Дженифър. — Няма да го видя никога повече. Сигурно е много зает с женския си антураж.“

Адам й каза:

— Дали ще ви бъде приятно да вечеряте с мен някой път?

„Мъжете не си падат по момичета, които веднага им се хвърлят на врата.“

— Какво ще кажете за довечера?

По гласа му позна, че той се усмихва.

— Съжалявам, но съм свободен едва в петък. А вие?

— Става. — За малко да каже: „Разбира се, че съм.“

— Да мина ли да ви взема от вас?

Тя си представи окаяната гарсониера с изтърбушеното канапе и дъската за гладене, опряна в единия ъгъл.

— Не е ли по-добре да се срещнем някъде.

— Харесва ли ви кухнята в „Лутес“?

— Мога ли да ви отговоря, след като я опитам?

Адам се засмя.

— Удобно ли ви е в осем?

— Чудесно.

„Чудесно — помисли си възторжено Дженифър, докато поставяше слушалката. — Да си умреш от смях. Сигурно е женен и има цяла дузина деца.“ Първото нещо, което забеляза, докато вечеряха първия път, бе, че носи халка. „Трябва да издадат закон женените мъже да носят задължително халка.“

В този момент в кантората влезе Кен Бейли.

— Как се чувства адвокатката? — Погледна я по-внимателно. — Сякаш току-що си глътнала някой клиент.

Дженифър се поколеба, после каза:

— Кен, ще ми направиш ли справка за един човек?

Той отиде при бюрото й, взе тефтер и молив и зачака.

— Казвай! Име?

Тя понечи да каже името на Адам, но се отказа, чувстваше се кръгла глупачка. Откъде-накъде ще си вре носа в личния живот на Адам Уорнър? „За Бога, та той само ме покани на вечеря, не ми е предлагал женитба“, помисли си.

— Няма значение.

— Както кажеш. — Той остави молива.

— Кен…

— Да?…

— Адам Уорнър. Казва се Адам Уорнър.

Кен я погледна изненадано.

— Защо да си пилея времето и да правя справка за него? Обърни вестниците.

— Какво знаеш за него?

Кен Бейли се отпусна на стола срещу нея и скръсти ръце.

— Чакай да помисля. Съдружник е във фирмата „Нидам, Финч, Пиърс и Уорнър“, завършил е право в Харвард, произхожда от богато високопоставено семейство, около трийсет и пет годишен…

Дженифър го изгледа с любопитство.

— Откъде знаеш толкова много за него?

— Имам си приятели във висшите кръгове — намигна й Кен. — Носи се слух, че ще бъде издигнат за сенатор. Дори се шушука, че може да се добере до президентското кресло. Имал това, на което му викат магнетизъм.

„Не се съмнявам, че го притежава“, помисли си Дженифър. Опита се да зададе следващия въпрос по-непринудено.

— А какво ще ми кажеш за личния му живот?

Кен Бейли я изгледа.

— Женен е за дъщерята на бивш министър на Военноморските сили. Тя е племенница на Стюарт Нидам, съдружник на Адам.

Сърцето на Дженифър се сви. Ето каква била работата. Кен я наблюдаваше озадачен.

— На какво се дължи този неочакван интерес към Адам Уорнър?

— Просто любопитство.

Дълго след като Кен излезе, Дженифър продължи да мисли за Адам. „Покани ме на вечеря от колегиална любезност. За да ме поздрави с успеха. Но нали вече го направи по телефона. Какво ме интересува защо го прави? Ще се видя с него още веднъж. Дали ще пропусне да спомене, че е женен? Естествено. Е, какво, ще вечерям с Адам в петък вечер и край.“

 

 

Късно същия следобед и позвъниха от „Пийбоди и Пийбоди“. Обаждаше се лично Пийбоди.

— Отдавна се каня да ви чуя, но бях зает. Защо тия дни не обядваме някъде?

Дженифър не се излъга от непринудения тон. Беше сигурна, че идеята да обядват заедно му е хрумнала едва след като е прочел за решението на съда по делото на Ейбрахам Уилсън. Нямаше да иска среща с нея, за да обсъждат връчването на призовки.

— Какво ще кажете за утре — предложи той, — в моя клуб?

 

 

Срещнаха се на следващия ден по обяд. Старият Пийбоди беше дребен и блед, грохнал вариант на сина си. Жилетката на костюма не скриваше малкото му шкембе. И бащата, както и синът не харесаха на Дженифър.

— Във фирмата ни се откри място за млад и оправен адвокат мис Паркър. Можем да ви предложим като начало петнайсет хиляди долара годишно.

Дженифър го слушаше и си мислеше колко много би означавало за нея това предложение преди година, когато отчаяно търсеше работа и имаше нужда от някого, който да вярва в нея.

— Убеден съм, че след някоя и друга година ще станете наша съдружница във фирмата — продължи той.

„Петнайсет хиляди долара и съдружие.“ Дженифър се сети за канцеларийката, която деляха с Кен, за окаяната гарсониера без асансьор на четвъртия етаж.

Мистър Пийбоди прие мълчанието й за съгласие.

— Добре. Можете да постъпите веднага. Да речем, в понеделник. Аз…

— Не.

— Е, ако в понеделник не ви е удобно…

— Не, не мога да приема предложението ви — каза Дженифър и сама се учуди.

— Разбирам. — Последва пауза. — А ако ви предложим двайсет хиляди годишно?

Той видя изражението й.

— Или например двайсет и пет? Защо не го обмислите?

— Вече съм го обмислила. Ще открия своя фирма.

 

 

Вече имаше клиенти. Не бяха кой знае колко, нито пък много богати, но все пак бяха клиенти. Кантората ставаше тясна.

Една сутрин Дженифър помоли двама клиенти да изчакат в преддверието, докато тя приключи с трети. Щом ги видя, Кен я каза:

— Така не може. Трябва да се изнесеш оттук и да си намериш прилична кантора в центъра.

— Зная — кимна Дженифър. — Мислила съм за това.

Кен се правеше, че преглежда някакви книжа, за да не среща очите й.

— Ще ми липсваш.

— И таз добра! Ще дойдеш с мен.

Едва след минута Кен проумя какво му е казала. Вдигна очи и на луничавото му лице се изписа широка усмивка.

— Ще дойда с теб ли? — Той огледа претъпканата стая без прозорец. — И да се откажа от всичко това?

След седмица Дженифър и Кен Бейли се преместиха на Пето Авеню. Новата кантора беше с простички мебели и се състоеше от три малки помещения: едно за Дженифър, едно за Кен и едно за секретарка.

За секретарка наеха младо момиче, Синтия Елман, току-що се беше дипломирала от университета на Ню Йорк.

— Засега няма да имате много работа — заизвинява се Дженифър, — но с времето ще се оправим.

— О, сигурна съм, че нещата ще потръгнат, мис Паркър.

В гласа на момичето прозвуча нотка на боготворене, сякаш Дженифър бе героиня.

„Иска й се да бъде като мен — помисли си тя. — Опазил я Бог!“

Кен Бейли влезе в стаята и рече:

— Хей, чувствам се самотен в този огромен кабинет. Какво ще кажеш да вечеряме заедно, а после да идем на театър?

— Опасявам се, че… — Беше уморена, а имаше да подготвя и няколко дела, но Кен беше най-добрият й приятел и не можеше да му откаже.

— С най-голямо удоволствие.

Гледаха „Овации“, на Дженифър й хареса много. Лорън Бакол направо завладя публиката. След това вечеряха с Кен в „Сарди“.

Докато чакаха поръчката, той каза:

— Имам два билета за балет в петък вечер. Дали да не…

Дженифър го прекъсна.

— Съжалявам, Кен. В петък вечер съм заета.

— Така ли! — рече Кен, кой знае защо, безизразно.

От време на време го улавяше, че я наблюдава крадешком с трудно определим израз. Тя знаеше, че е самотен, въпреки че никога не говореше за приятелите или личния си живот. Още помнеше думите на Ото и се чудеше дали Кен си дава сметка какво иска от живота. Щеше й се да му помогне.

 

 

Струваше й се, че петък никога няма да дойде. Колкото повече наближаваше срещата й с Адам Уорнър, толкова по-трудно й беше да се съсредоточи върху работата. Улавяше се, че непрекъснато мисли за Адам. Знаеше, че се държи като глупачка. Беше го виждала само веднъж, а не можеше да се отърси от спомена за него. Опитваше се да намери обяснение, казваше си, че той не й излиза от ума, понеже я спаси, когато искаха да я лишат от адвокатски права, а после й бе пратил клиенти. Така си беше, но Дженифър знаеше, че има и друга причина, нещо, което не можеше да си обясни, някакво неизпитвано досега чувство, някакво привличане както към никой друг мъж. Питаше се как ли изглежда жена му. Без съмнение беше от богоизбраните, всяка сутрин влизаше през червения вход на „Елизабет Арден“ и на вечерта излизаше „обновена“ от глава до пети. Сигурна беше стройна и изтънчена, с ореола на богатството и висшето общество.

Вълшебният петък дойде и Дженифър си взе час при една нова фризьорка, италианка, която Синтия й бе препоръчала като най-нашумяла сред манекените. В десет и половина го отмени, а в единайсет отново се обади да потвърди, че ще иде.

Кен Бейли я покани на обяд, но тя беше твърде притеснена, за да сложи и залък в уста. Отиде в магазините „Бендъл“. Купи си къса тъмнозелена рокля от шифон, която подхождаше на очите й, чифт хубави кафяви обувки и чанта със същия цвят. Знаеше, всичко това не и е по джоба, но не издържа на изкушението.

На излизане от магазина мина покрай щанда за парфюми, нещо я прихвана и си купи и парфюм „Джой“. Беше лудост, защото мъжът, с когото имаше среща, беше женен.

В пет часа си тръгна от кантората и се прибра да се преоблече. Цели два часа се къпа и подготвя, накрая се огледа критично в огледалото. Разреса фризираната си коса и я върза със зелена панделка. „Така е по-добре — помисли си, — аз съм адвокат, отивам на вечеря с колега.“ Но когато затвори вратата, остави зад себе си лекия парфюм на рози и жасмин.

Ресторантът „Лутес“ изобщо не отговаряше на представите й. На входа на малка къща се вееше френският трикольор. По тесен коридор се стигаше до бар, а после в светъл и уютен салон с остъклена тераса, плетени столове и карирани покривки на масите. На вратата я посрещна собственикът на заведението Андре Солтнър.

— С какво мога да ви бъда полезен?

— Имам среща с мистър Адам Уорнър, но май съм подранила.

С жест той я покани в бара.

— Ще пийнете ли нещо, докато чакате?

— На драго сърце — отвърна Дженифър.

— Ще изпратя келнера.

Тя се настани и загледа очарована дамите, окичени с бижута и облечени в палта от норка, които пристигаха с кавалерите си. Беше чела и слушала за „Лутес“. Славеше се като любимия ресторант на Жаклин Кенеди и с превъзходната си кухня.

Побелял мъж с представителен вид се приближи и я заговори.

— Имате ли нещо против, ако седна при вас за малко?

Дженифър изтръпна.

— Имам среща. Човекът ще дойде всеки момент… — заобяснява тя.

Но мъжът се усмихна и седна.

— Не съм натрапник, мис Паркър.

Дженифър го погледна изненадано — не го познаваше.

— Аз съм Ли Браунинг от фирмата „Холанд и Браунинг“.

Беше една от най-престижните юридически фирми в Ню Йорк.

— Исках само да ви поздравя за блестящия начин, по който се справихте с делото Уилсън.

— Благодаря ви, мистър Браунинг.

— Поехте голям риск. Беше от делата, обречени на провал. — Той се загледа в нея. — Правилото е, когато си се заел със загубена кауза, да направиш така, че поне да не се вдига шум. Номерът е да си в центъра на вниманието, когато печелиш, и да се спотайваш, когато губиш. Успяхте да измамите мнозина от нас. Поръчахте ли си вече нещо за пиене?

— Не…

— Мога ли да… — Мъжът повика келнера. — Донеси ни бутилка шампанско. „Дом Периньон“.

— Веднага, мистър Браунинг.

— Май се опитвате да ме шашнете — усмихна се Дженифър.

Той се изсмя на глас.

— Опитвам се да ви наема на работа. Сигурно сте получили доста предложения.

— Няколко.

— Фирмата ни се занимава главно с юридическите проблеми на корпорациите, но някои от по-заможните ни клиенти се случва да загазват и тогава да прибягваме до услугите на специалисти по наказателно право. Можем да ви направим много примамливо предложение. Защо не се отбиете някой ден да го обсъдим?

— Благодаря ви, мистър Браунинг. Наистина съм поласкана от предложението, но току-що открих кантора. Надявам се работата да потръгне.

— Сигурен съм в това — каза мъжът и дълго я гледа. После вдигна очи. Към тях се приближаваше Уорнър. Браунинг се изправи и му подаде ръка. — О, Адам, как си?

Дженифър видя как се ръкуваха. Сърцето й заби лудо, тя почувства, че се изчервява. „Не ти трябва гимназистка!“, каза си Дженифър.

Адам Уорнър я погледна.

— Вие двамата познавате ли се?

— Точно започвахме да се опознаваме — непринудено каза Ли Браунинг, — но ти дойде твърде рано.

— Или точно навреме — рече Адам и хвана Дженифър под ръка. — Пожелавам ти повече късмет следващия път, Ли.

Оберкелнерът се приближи до Адам.

— Ще седнете ли на масата, мистър Уорнър, или първо ще пийнете нещо на бара?

— Ще идем на масата, Хенри.

Когато се настаниха, Дженифър се огледа и разпозна доста знаменитости.

— Ресторантът прилича на справочника „Кой кой е“ — каза тя.

— Вече да — отвърна Адам.

Дженифър усетя, че пак се изчервява. „Стига си се държала като глупачка!“ Зачуди се колко ли други момичета е водил Адам Уорнър тук, докато жена му го е чакала вкъщи. Дали някое от тях е знаело, че е женен, или той винаги е успявал да го скрие. „Очаква ви изненада, мистър Уорнър“, помисли си Дженифър.

Поръчаха напитките и вечерята и заговориха за дреболии. Дженифър остави Адам да говори повече. Беше остроумен и очарователен, но тя не се поддаваше на чара му. Не й беше лесно. Улови се, че се смее на анекдотите и вицовете му.

„Няма да му помогне“, каза си. Тя не смяташе да флиртува на дребно. Призракът на майка й още я преследваше. Дълбоко в душата си Дженифър таеше страст, която се страхуваше да изследва, да отприщи.

Бяха стигнали до десерта, а Адам не беше казал и дума, която да се тълкува погрешно. Дженифър напразно бе издигнала бариера между тях, бе се страхувала от нападение, което така и не дойде, и сега се чувстваше като глупачка. Какво ли щеше да си каже Адам, ако знаеше за какво е мислила тя цяла вечер? Дженифър се усмихна на суетата си.

— Така и не успях да ви благодаря за клиентите, които ми пратихте — каза тя. — Опитах се да ви се обадя няколко пъти, но…

— Зная. — Адам се поколеба за миг, после добави неловко: — Предадоха ми, но не исках да ви търся.

Дженифър го погледна учудено.

— Страхувах се — простичко каза той.

Ето на. Беше я изненадал, беше я сварил неподготвена, ала думите му бяха недвусмислени. Дженифър знаеше какво ще последва. И не искаше да го чуе от неговите уста. Не искаше той да бъде като другите семейни мъже, които се правят на ергени. Мразеше такива типове, не й се искаше да намразва Адам.

— Трябва да ви кажа, че съм женен — тихо рече той.

Дженифър го зяпна с отворена уста.

— Съжалявам. Трябваше да ви го кажа по-рано. — Адам се усмихна кисело. — Но за нас всъщност не е имало „по-рано“.

— Защо, защо ме поканихте на вечеря, Адам?

Дженифър се чувстваше объркана.

— Защото трябваше да ви видя отново.

Всичко й се струваше нереално. Сякаш я бе повалила огромна вълна. Тя слушаше изповедта на Адам и знаеше, че всяка негова дума е истина. Усещаше същото. Искаше й се той да млъкне, преди да е казал твърде много, искаше й се да продължи да говори.

— Дано не ви обиждам — рече Адам.

Изведнъж и се стори толкова срамежлив, че тя се трогна.

— Адам, аз… аз…

Той я погледна и въпреки че не се бяха докоснали, Дженифър почувства прегръдката му.

— Разкажете ми за жена си — помоли с разтреперан глас.

— С Мери-Бет сме женени от петнайсет години. Нямаме деца.

— Разбирам.

— Тя… ние решихме да нямаме. Когато се оженихме, и двамата бяхме много млади. Познавам я отдавна. Бяхме съседи през лятото, в Мейн. Мери-Бет беше на шестнайсет години, когато родителите й загинаха в самолетна катастрофа. Почти обезумя от скръб. Беше съвсем сама. Аз… ние се оженихме.

„Оженил се е за нея от съжаление, но е джентълмен, за да го признае“, помисли си Дженифър.

— Тя е прекрасна жена. Винаги сме се разбирали чудесно. Разказваше й повече от това, което тя искаше да знае, повече, отколкото можеше да понесе. Нещо й подсказваше да се махне, да избяга. В миналото лесно се бе справяла с женените мъже, които се бяха опитвали да се сближат с нея, но вътрешно чувстваше, че сега е различно. Ако си позволеше да се влюби в този мъж, с нея беше свършено. Трябва да е ненормална, за да започне нещо с него.

— Харесвате ми много, но никога не се хващам с женени — рече предпазливо.

Той се усмихна, в очите му зад очилата проблеснаха честност и топлота.

— Не търся някаква тайна връзка. Приятно ми е да бъдем заедно. Много се гордея с вас. Иска ми се да се виждаме от време на време.

Дженифър понечи да каже: „Няма смисъл“, но вместо това изрече:

— Чудесно.

„И така ще обядваме веднъж в месеца — помисли си тя. — Няма да навреди никому.“