Сидни Шелдън
Гневът на ангелите (37)

37

Дженифър Паркър стоеше гола и гледаше през огромния френски прозорец към залива на Танжер. Беше прекрасен есенен ден и заливът гъмжеше от плъзгащи се по повърхността му бели платноходки и моторници. Пет-шест големи яхти се поклащаха, закотвени на пристана. Дженифър почувства неговото присъствие и се обърна.

— Харесва ли ти гледката?

— Чудна е.

Той погледна голото й тяло и каза:

— Наистина.

Погали я по гърдите.

— Хайде да се върнем в леглото.

От милувката му Дженифър потръпна. Той искаше от нея неща, които никой друг мъж не бе дръзвал да иска, любеше я, както никой друг.

— Хайде!

— Майкъл!

Отидоха пак в спалнята и там само за миг Дженифър се сети за Адам Уорнър, но после забрави всичко и се отдаде на онова, което преживяваше в момента.

Не бе познавала мъж като Майкъл Морети. Той беше ненаситен. Беше добре сложен, със стройно и мускулесто тяло, което се сливаше с тялото на Дженифър, за да й предаде страстта си, да я облее с вълната на все по-голямата възбуда, докато на нея не й идваше да крещи от дива наслада. Щом свършеха, Дженифър се отпускаше изтощена, а Майкъл отново я покриваше с милувки и тя пак и пак изпадаше в екстаз, които понякога ставаше почти непоносим.

Сега той лежеше върху нея и гледаше поруменялото й щастливо лице.

— Хубаво е, нали, скъпа?

— Да.

Но тя усещаше и срам, срам, че толкова се нуждае от него и от любовта му.

Спомни си първия път.

 

 

Беше сутринта, когато Майкъл Морети доведе Джошуа у дома. Дженифър научи, че Франк Джаксън е мъртъв и че го е убил именно Майкъл. Мъжът, който стоеше пред нея, беше спасил сина й, беше убил заради нея. Дженифър изпита към него някакво дълбоко, първично чувство.

— Как ли ще ти се отблагодаря? — попита тя.

Тогава Майкъл Морети се приближи, прегърна я и я целуна. Все още вярна на Адам, Дженифър си бе казала, че всичко ще приключи с тази целувка, но всъщност всичко едва започваше с нея. Тя знаеше що за човек е Майкъл Морети, но това бледнееше пред услугата, която й беше направил. Спря да разсъждава и се остави на чувствата си.

Качиха се горе, в стаята й, и Дженифър си каза, че така ще се отплати на Майкъл Морети. Но щом се озоваха в леглото, тя преживя нещо, каквото не бе и сънувала.

Адам Уорнър я беше любил, а Майкъл Морети направо я завладя. Изпълни всяка клетка от тялото й с неописуеми усещания. Сякаш оцветяваше половия акт в ярки блестящи цветове, които се меняха непрекъснато като в чуден калейдоскоп. В един момент беше нежен и мил, в следващия — жесток, груб и властен и тези внезапни промени влудяваха Дженифър. Майкъл се дръпваше, дразнеше я, от което тя го желаеше още повече, и накрая, когато щеше да свърши, той се оттегляше.

Дженифър не издържаше повече и го молеше:

— Хайде, обладай ме! Обладай ме, де!

И втвърденият му пенис отново проникваше в нея, докато тя не изпищеше от удоволствие. Вече не беше жената, която се отблагодарява. Беше робиня на нещо, което дотогава не бе познавала. Майкъл остана с нея четири часа и когато си тръгна, Дженифър осъзна, че животът й се е променил.

Остана да лежи в леглото, мислеше за случилото се, мъчеше се да си го обясни. Как беше възможно да е толкова влюбена в Адам и същевременно така завладяна от Майкъл Морети? Тома Аквински е казал, че стигнеш ли дъното на злото, отвъд него откриваш пустота. Дженифър се запита дали същото не важи и за любовта? Съзнаваше, че го е направила отчасти заради голямата си самота. Твърде дълго беше живяла с един призрак, с мъж, когото не можеше нито да види, нито да притежава, и пак знаеше, че винаги ще го обича. А дали не обичаше спомена за тази любов?

Не беше сигурна какво точно изпитва към Майкъл. Естествено благодарност. Но това не беше всичко. Имаше още нещо. Нещо много по-голямо. Знаеше що за човек е Морети. Той беше извършил убийство заради нея, но беше уби вал и заради други. Беше убивал хора за пари, за власт, за да отмъсти. Как можеше да изпитва чувства към такъв човек? Как беше позволила да се люби с него и да се възбуди толкова много? Изпита дълбок срам и се запита: „Що за човек съм?“

Но не можа да си отговори.

 

 

Следобедните вестници съобщаваха за пожар в един мотел в Куийнс. В развалините бил открит трупът на човек, чиято самоличност не била установена. Имало подозрения, че палежът е умишлен.

 

 

След завръщането на Джошуа Дженифър се стремеше всичко да изглежда нормално — опасяваше се, че изживяната травма може да му се отрази зле. Когато той се събуди, му занесе в леглото ядене, което се свеждаше до любимите му „боклуци“: хотдог, сандвич с фъстъчено масло, пържейки и безалкохолна бира.

— Само да го беше видяла, мамо! — каза детето между два залъка. — Луд за връзване! — Джошуа вдигна бинтованата си ръчичка. — Мислиш ли, че наистина ме смяташе за Исус Христос?

— Не… не зная, миличък — отвърна Дженифър и се помъчи да прикрие тръпката, която мина по тялото й.

— Защо хората искат да убиват други хора?

— Ами…

Без да иска, Дженифър се сети за Майкъл Морети. Имаше ли право да го съди? Не знаеше какви ужасни сили са оформили живота му и са го направили такъв. Трябваше да научи повече за него, да го опознае, да го разбере.

— Утре ще ходя ли на градина? — попита Джошуа.

Дженифър го притисна в обятията си.

— Не, съкровище. И двамата ще си останем вкъщи, ще избягаме от работа и градина за цяла седмица.

Иззвъня телефонът.

— Как е Джошуа?

Обаждаше се Майкъл.

— Чувства се чудесно.

— А ти как си?

Гърлото на Дженифър пресъхна от неудобство.

— Ами… много съм добре.

— Браво — изхили се той. — Ще се видим утре на обяд. В „Донато“ на Мълбъри Стрийт. Дванайсет и половина.

— Добре, Майкъл. Дванайсет и половина.

Изрече го — вече нямаше връщане назад.

 

 

Салонният управител в „Донато“ познаваше Майкъл и му бе запазил най-хубавата маса. През цялото време при тях се спираха хора да го поздравят и Дженифър отново се изуми, че всички раболепничат пред него. Странно, Майкъл Морети й напомняше много за Адам Уорнър, и двамата, макар и по различен начин, бяха мъже с власт.

Дженифър започна да разпитва Майкъл за семейството му, искаше да разбере защо е станал пленник на живота, който водеше. Той я прекъсна.

— Смяташ, че аз съм вътре в играта заради моето семейство или защото някой ме е въвлякъл насила?

— Ами… да, Майкъл. Точно така.

Той се засмя.

— Правих какво ли не, докато вляза в играта. Харесва ми. Обичам парите. Обичам властта. Аз съм цар, скъпа, и ми харесва да бъда цар.

Дженифър го погледна недоумяващо.

— Но нима ти доставя удоволствие да…

— Слушай! — Внезапно мълчанието му се превърна в думи, изречения и признания, които валяха като порой, сякаш трупани с години, та да се излеят пред някого, с когото Майкъл да ги сподели. — Баща ми беше като шише от кока-кола.

— Шише от кока-кола ли?

— Ами да. Има милиарди шишета по света и човек не може да ги различи. Същото е и с хората. Той беше обущар. Скапваше се от работа, за да свързваме двата края. Мизерувахме. Да си беден е романтично само в книгите. В живота това означава смрадливи стаички с плъхове и хлебарки и лоша храна, с която не можеш да се заситиш. Когато бях хлапак, вършех какво ли не, само да изкарам някой долар. Изпълнявах поръчки за големците, купувах им кафе и пури, намирах им мацки — всичко, колкото да оцелея. Едно лято отидох в град Мексико. Нямах пукнат грош, нищо. Панталоните ми бяха кръпка до кръпка. Едно момиче, с което се запознах, ме покани на голяма вечеря в скъп ресторант. За десерт поднесоха някаква мексиканска торта, в която беше скрита глинена кукла. Някой на масата обясни, че според обичая, на който се падне куклата, плаща вечерята. Падна се на мен. — Майкъл замълча. — Глътнах я.

Дженифър сложи ръка върху неговата.

— Майкъл, и други хора са расли бедни и…

— Не ме сравнявай с другите — отсече той твърдо и непреклонно. — Аз съм си аз. Знам кой съм, миличка. Чудя се дали ти знаеш коя си.

— Мисля, че да.

— Защо спа с мен?

— Ами… — поколеба се Дженифър, — бях ти благодарна и…

— Глупости! Просто ме искаше.

— Майкъл, аз…

— Не ми се налага да си купувам жените. Било с пари, нито с благодарност.

Дженифър си призна, че е прав. Тя наистина го бе пожелала, точно както я бе пожелал и той. „И все пак — помисли си тя, — навремето той съвсем съзнателно се опита да ме унищожи. Как мога да забравя това?“

Майкъл се наведе и хвана ръката й, като я обърна с дланта нагоре. Погали бавно всеки пръст, всяко хълмче — не сваляше очи от нея.

— Не си играй с мен. Никога, Дженифър.

Тя се почувства безсилна. Отношенията им, каквито и да бяха те, засенчваха миналото.

 

 

Чак по време на десерта Майкъл подхвърли:

— Между другото, имам едно дело за теб. Сякаш някой й удари шамар.

— Какво дело? — попита Дженифър и го погледна втренчено.

— Едно от моите момчета, Васко Гамбути, е арестувано за убийството на полицай. Поеми защитата му.

Бе наранена и обидена, че той все още се опитва да я използва.

— Съжалявам, Майкъл — поде тя спокойно, — но вече ти казах. Не искам да се забърквам с твоите… приятели.

Майкъл й се усмихна лениво.

— Чувала ли си приказката за африканското лъвче? Веднъж се отделило от майка си, за да отиде на реката да пийне вода, и някаква горила го повалила. Тъкмо се изправило, на пътя му се изпречил голям леопард. После го стъпкало цяло стадо слонове. Малкото лъвче се прибрало и съвсем разстроено, казало на майка си: „Знаеш ли, мамо, там си е истинска джунгла!“

Дълго мълчаха. Наистина си бе джунгла, помисли Дженифър, но тя стоеше на страна, можеше да избяга, когато си иска. Диктуваше правилата и нейните клиенти трябваше да се съобразяват с тях. Ала сега Майкъл Морети беше променил всичко. Това беше неговата джунгла. Дженифър се страхуваше от нея, страхуваше се да не я отмъкнат в нея. И все пак си спомни какво направи Майкъл и реши, че не й иска много.

Щеше да му направи тази услуга.