Сидни Шелдън
Гневът на ангелите (41)

41

Времето приличаше на бързотечна река без брегове, без корито. То се измерваше не с годишните, а с рождените дни, с радостите, неприятностите и болките. Негови жалони бяха спечелените и загубените дела, животът с Майкъл, спомените за Адам. Но преди всичко Джошуа, по него личеше колко бързо се изнизват годините.

Невероятно, но той беше станал на седем. Сякаш за една нощ се прехвърли от пастелите и книжките за оцветяване към конструкторите със самолетни модели и спортуването. Растеше висок и с всеки изминал ден все повече заприличваше на баща си, и то не само външно. Беше чувствителен и кротък, имаше силно развито чувство за справедливост. Когато Дженифър го наказваше за някоя пакост, той упорито повтаряше: „Може да съм висок само метър и двайсет, но си имам права.“

Сякаш беше един умален Адам. Като него бе добре сложен. Негови идоли бяха братята Бебъл и Карл Стоц.

— Никога не съм чувала за тях — каза му Дженифър.

— Но къде си живяла досега, мамо? Те измислиха Малката лига.

— О, за тези ли братя Бебъл и Карл Стоц говориш?

През почивните дни Джошуа гледаше всички спортни предавания по телевизията — футбол, бейзбол, баскетбол. Отначало майка му го оставяше да гледа сам срещите, но после, когато той се опитваше да ги обсъжда с нея и тя нямаше представа за какво става дума, Дженифър реши да му прави компания. И така двамата седяха пред телевизора, лапаха пуканки и викаха за играчите.

Един ден Джошуа бе играл на топка и се върна вкъщи разтревожен. Отиде при Дженифър и я попита:

— Мамо, може ли да си поговорим мъжки?

— Разбира се, Джошуа.

Седнаха на масата в кухнята, Дженифър му приготви сандвич с фъстъчено масло и му наля чаша мляко.

— Какво има? — попита тя.

— Ами — поде той много сериозно и угрижено, — чух, че момчетата говорят нещо и… дали ще има секс, когато порасна?

Дженифър купи малка платноходка „Нюпорт“ и в почивните дни двамата с Джошуа отиваха на пролива да поплават. Не можеше да му се нагледа, докато той стоеше на щурвала. На лицето му се изписваше щастлива усмивка. Беше роден моряк точно както баща си. Тази мисъл я стресна. Нима тя искаше да изживее своя живот с Адам чрез Джошуа? Всичко, което правеше със сина си — плаването, спортните предавания — бе правила и с бащата. Каза си, че това просто доставя удоволствие на Джошуа, но май не бе напълно честна със себе си. Докато наблюдаваше как малкият — почернял от слънцето и вятъра, грейнал от щастие, нанизва платното, си рече, че не е важно какви са причините. Важното беше, че синът й харесва живота с нея. Той не беше заместител на баща си. Беше самостоятелна личност и Дженифър го обичаше повече от всичко на света.