Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Rage Of Angels, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 122 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
pechkov (2010 г.)

Издание:

Сидни Шелдън. Гневът на ангелите

Първо издание

Превод: Любов Мъдрова

Редактор: Емилия Масларова

Корица: Христо Алексиев

Формат 32/75×90

Обем: 27 печатни коли

Подвързия: №1

Печат: ДФ „Полипринт“, Враца

Набор: ЕТ „Едно Плюс — Перо“

ИК ЕТ „Едно Плюс — Перо“ — София, 1993 г.

ISBN: 954-448-010-2

История

  1. — Добавяне

3

Дженифър Паркър не само бе спомената във вечерните новини — тя беше главната новина. Като гръм от ясно небе дойде вестта, че е занесла мъртво канарче на главния свидетел на обвинението. Всички телевизионни канали излъчиха репортаж как тя напуска кабинета на съдията Уолдман и се мъчи да си проправи път през тълпата журналисти и зяпачи.

Дженифър направо не можеше да повярва, че толкова внезапно се е озовала в центъра на вниманието. Нападаха я цели рояци репортери от телевизията, радиото и вестниците. Идеше й да избяга, но гордостта не й го позволяваше.

— Кой ви даде жълтото канарче, мис Паркър?

— Познавате ли лично Майкъл Морети?

— Знаехте ли, че Ди Силва е смятал с този процес да се добере до губернаторския пост?

— Прокурорът твърди, че ще ви лиши от адвокатски права. Няма ли да се борите?

На всички въпроси Дженифър отговаряше през стиснати зъби:

— Въздържам се от коментар.

Във вечерните новини на Си Би Ес я нарекоха „прегрешилата Паркър“, момичето, свърнало от правия път. Един репортер от Ей Би Си я спомена като „жълтото канарче“. Някакъв спортен коментатор на Ен Би Си я сравни с Рой Ригълс, футболиста, вкарал автогол.

 

 

В ресторант „Тони“, собственост на Майкъл Морети, имаше тържество — дузина мъже пиеха и се веселяха.

Майкъл Морети седеше сам на тезгяха и мълчаливо гледаше Дженифър Паркър по телевизията. Вдигна чаша в нейна чест.

 

 

Всички адвокати и съдии обсъждаха случилото се с Дженифър Паркър. Половината бяха убеден и, че мафията я е купила, другите я смятаха за невинна глупачка. Но всички бяха единодушни: кратката кариера на Дженифър Паркър като правист е приключила.

Само четири часа Дженифър бе изпитала щастието да бъде една от тях.

Беше родена в Келсо, щата Вашингтон, малко градче на дървари, основано през 1847 година от носталгично настроен шотландец землемер, дал му името на своя роден град в Шотландия.

Баща й беше юрисконсулт първоначално на дърводобивните компании, владеещи града, а по-късно защитник на работниците от дъскорезниците. Спомените й от детството бяха изпълнени с радост. Със своите величествени планини, ледници и национални паркове щатът Вашингтон е приказно място за едно дете. Докато беше малка, ходеха на ски и караха кану, а когато порасна, се катереха по ледниците или ходеха на излети по далечни места с чудни имена — Оанарекош и Пискали, езерото Кле Елум и водопада Ченуис, Хорс Хевън и долината Йакима. Дженифър се научи да изкачва връх Рейниър и да кара ски с баща си по Тимбърлайн.

Баща й винаги намираше време за нея, докато майка й, красива и припряна, вечно бе заета с нещо и рядко се свърташе у дома, Дженифър боготвореше баща си. Във вените на Абнър Паркър течеше английска, ирландска и шотландска кръв. Беше среден на ръст, с черна коса и синьо-зелени очи. Беше състрадателен човек с изострено чувство за справедливост. Парите не го интересуваха, интересуваха го хората. С часове й говореше, разказваше й за делата, които водеше, за проблемите на хората, които идваха в скромната му малка кантора, и едва след години момичето осъзна, че той й е разправял всичко това, защото е нямал с кого да го сподели.

След училище Дженифър тичаше в съда и гледаше баща си. Ако съдът не заседаваше, се мотаеше в кабинета му я го слушаше да обсъжда делата и клиентите си. Никога не говореха, че тя ще следва право — това се разбираше от само себе си.

На петнайсет години Дженифър се хвана през лятната ваканция да работи при баща си. Във възрастта, когато другите момичета ходеха на срещи, тя вече мислеше само за съдебни дела и завещания.

Момчетата я заглеждаха, ала Дженифър рядко излизаше с тях. Понякога баща й я питаше защо, а тя му отговаряше:

— Та те още имат жълто около устата.

Беше сигурна, че един ден ще се омъжи за правист като баща си.

На шестнайсетия й рожден ден майка й избяга с осемнайсетгодишния син на съседите и от тук нататък баща й се превърна в жив труп. Издъхна след седем години, но всъщност бе мъртвец от мига, в който научи за жена си. Целият град знаеше, съчувстваше му и това беше най-лошото, защото Абнър Паркър беше горд човек. След всичко това се пропи. Дженифър правеше какво ли не да го утеши, ала безполезно. Оттогава всичко се промени.

След година, когато стана време Дженифър да отиде в колеж, тя предпочете да остане при баща си, но той не искаше и да чуе.

— Ще ставаме съдружници, Джени. Хайде, побързай да си вземеш дипломата — рече й на изпроводяк.

Щом завърши колежа, тя се записа да следва право във Вашингтонския университет в Сиатъл. В първи курс нейните колеги се мъчеха като грешни дяволи в тази джунгла: договорите, правонарушенията, законите за собственост, гражданско и наказателно право, а тя се чувстваше като риба във вода. Премести се в общежитието на университета и се хвана на работа в правната библиотека.

Обичаше Сиатъл. В неделя заедно с една своя колежка индийка на име Амини Уилямс и високата, мършава ирландка Джоузефин Колинс ходеха да се возят с лодки на езерото Грийн в сърцето на града, посещаваха гонките на езерото Вашингтон или просто наблюдаваха пъстрите хидроплани, които се стрелкаха около тях.

В Сиатъл имаше чудесни джаз клубове. Дженифър харесваше най-много „Питърс Пул Дек“, където вместо маси имаше щайги с дъски отгоре.

Следобед се срещаше с Амини и Джоузефин в „Хейсти Тейсти“, където ядяха най-вкусните пържени картофи на света.

Имаше две момчета, които я преследваха — млад, привлекателен студент по медицина на име Ной Ларкин и един студент по право, Бен Мънроу. От време на време излизаше на срещи с тях, но общо взето, беше твърде заета, за да се вживява.

В Сиатъл беше хладно, влажно и ветровито и човек имаше чувството, че непрекъснато вали. Дженифър ходеше с дебело яке на сини и зелени карета и дъждовните капки, които се задържаха по него, се отразяваха в очите й и ги правеха искрящи като изумруди. Тя вървеше под дъжда, потънала в съкровените си мисли, без да съзнава, че хората, покрай които минава, постепенно ще заличат спомена.

През пролетта момичетата направо разцъфваха с ярките си памучни рокли. Момчетата обичаха да се събират на моравата, за да зяпат момичетата, но кой знае защо, от Дженифър се срамуваха. Тя излъчваше нещо особено, неопределимо, сякаш вече бе постигнала нещо, което те все още търсеха.

Всяко лято се прибираше при баща си. През тези години той се бе променил много. Никога не беше пиян, но никога не беше и трезвен. Беше се оттеглил в някаква емоционална крепост, нищо вече не го интересуваше.

Почина последния семестър от следването на Дженифър. Градът го помнеше с добро и на погребението се стекоха близо сто души, все хора, на които бе помагал, които бе съветвал и с които бе приятел. Дженифър не сподели скръбта си с никого. Бе изгубила не само бащата, но и учителя, и съветника си.

След погребението се върна в Сиатъл да се дипломира. Баща й бе оставил има-няма хиляда долара и бе дошъл моментът тя да решава какво ще прави оттук нататък. Бе наясно, че е невъзможно да се върне и да работи в Келсо: там щеше да си остане момичето, чиято майка е избягала с някакъв хлапак.

Имаше висок успех и десетина водещи юридически фирми от цялата страна разговаряха с нея, някои дори й предложиха работа.

Уорън Оукс, преподавателят по наказателно право, й каза: „Моите поздравления! За жена е изключително трудно да получи работа в добра юридическа фирма.“

Но дилемата на Дженифър беше друга — тя вече нямаше нито дом, нито корени. Не знаеше къде да отиде да живее.

Малко преди дипломирането й други го решиха вместо нея. Оукс я помоли да отиде при него след лекциите.

— Получих писмо от прокуратурата на Манхатън, искат да препоръчам за екипа им най-добрия си абсолвент. Това интересува ли ви?

Ню Йорк!

— Да, сър!

Дженифър беше така изумена, че отговори като в просъница.

Хвана самолета за Ню Йорк, за да се яви на изпит за мястото, а оттам отиде в Келсо да затвори кантората на баща си. Беше й много тежко, отново си спомни миналото, сякаш бе израсла в тази стаичка.

Докато чакаше резултата от Ню Йорк, постъпи на работа в правния отдел на университетската библиотека — трябваше някак да свързва двата края.

— Това е едно от най-тежките места за работа в страната — предупреди я професор Оукс.

Но Дженифър го знаеше.

Получи съобщение, че е взела изпита, пак същия ден и предложиха да постъпи на работа в Окръжната прокуратура на Ню Йорк.

След седмица Дженифър пътуваше на изток.

Намери мъничко жилище на Трето Авеню, в четириетажна сграда без асансьор. „Движението се отразява добре“, каза си Дженифър. Тук, в Манхатън, нямаше нито планини за изкачване, нито бързеи, където да гребе. Апартаментът се състоеше от тясна всекидневна с изтърбушен диван и от малка баня с прозорец, който някой бе боядисал в черно и бе запечатал. Мебелите сякаш бяха подарени от Армията на спасението. „Е, няма да векувам тук. Ще остана малко, докато се утвърдя като правист“, утеши се Дженифър. Но всичко е било само сън. Реалността беше друга: Дженифър беше в Ню Йорк от три дни, беше изхвърлена от екипа на окръжния прокурор и вероятно щеше да бъде лишена от правото да работи в съда.

Спря да чете вестници и списания и да гледа телевизия — навсякъде виждаше лицето си. Усещаше, че я заглеждат навсякъде — по улиците, в автобуса, по магазините. Все по-често се усамотяваше вкъщи, не вдигаше телефона, не отваряше вратата. Идеше й да си стегне багажа и да се върне в щата Вашингтон. Мислеше да започне работа в друга област. Спохождаха я мисли и за самоубийство. С часове пишеше писма на окръжния прокурор Робърт Ди Силва. В половината го обвиняваше, че е безчувствен и не я разбира. В другата половина се унизяваше да му се извинява и да го моли да й даде още една възможност. Не изпрати нито едно писмо.

За първи път в живота си бе обхваната от отчаяние. В Ню Йорк нямаше приятели, нямаше с кого да си каже дума. По цял ден стоеше заключена в апартамента, а късно вечер се измъкваше да се поразходи из пустите улици. Отрепките, които се шляеха нощем, не я закачаха. Може би виждаха в очите й собствената си самота и отчаяние.

Отново и отново тя си припомняше сцената от съдебната зала, но винаги с различен край.

От групата при Ди Силва се отделя някакъв мъж, който се запътва към нея. Носи кафяв плик.

— Мис Паркър?

— Да.

— Шефът иска да го предадете на Стела. Дженифър го гледа хладно.

— Мога ли да видя картата ви за самоличност? Мъжът се стресва и побягва.

От групата при Ди Силва се отделя мъж, който бърза към нея. Носи кафяв плик.

— Мис Паркър?

— Шефът иска да го дадете на Стела. И пъхва плика в ръката й. Дженифър го отваря и вижда мъртвото канарче.

— Вие сте арестуван.

От групата при Ди Силва се отделя човек, който бърза към нея. Носи кафяв плик. Подминава я, отива при друг млад стажант-прокурор и му дава плика.

— Шефът иска да го предадете на Стела.

Можеше да променя сцената колкото си иска, но това не оправяше нещата. Една глупава грешка я бе унищожила. И все пак — кой казва, че е унищожена? Репортерите? Ди Силва? Никой повече не бе отварял дума, че ще я лишат от правото да работи в съда. Дженифър все още си бе правист. „Нали няколко юридически фирми ми предложиха работа“, утеши се тя.

Изпълнена с нова решителност, извади списъка на фирмите, с които беше говорила, и се зае да им се обажда. Всички, които потърси, отсъстваха. Цели четири дни й бяха нужни, за да проумее, че никой сред правистите не иска и да чуе за нея. Скандалът бе заглъхнал, но хората още го помнеха.

Дженифър продължи да търси работа и мина през всички фази на отчаянието, негодуванието и безсилието. Питаше се какво ще прави оттук нататък и отговорът бе неизменно един и същ: единственото, което искаше да прави, единственото нещо, което й бе присърце, беше правото. Беше юрист и щеше да търси начин да упражнява своята професия.

Тръгна по юридическите кантори в Манхатън. Влизаше без предварителна уговорка, представяше се на секретарката и настояваше да се срещне с шефа. Тук-там я изслушваха, но тя чувстваше, че е по-скоро от любопитство. Беше се прочула и на хората им се искаше да видят какво представлява. В повечето случаи просто й казваха, че няма вакантни места.

След месец и половина остана почти без пари. Можеше да сея пренесе в по-евтино жилище, само дето по-евтини нямаше. Престана да закусва и да обядва, вечеряше в закусвалия, където храната беше отвратителна, но на изгодни цени. Откри малки пивници, където срещу скромна сума получаваше порция ядене, салата и бира на корем. Не обичаше бирата, но тя я засищаше.

Щом изчерпа списъка на големите юридически фирми, грабна друг — на по-малките, и тръгна да ги обикаля, ала лошата й слава я беше изпреварила. Получи много предложения от различни мъже, но нито едно за работа. Вече се чувстваше смазана. „Какво пък, щом никой не ме иска, ще си отворя своя юридическа кантора“, отсече предизвикателно Дженифър. Проблемът беше, че за това се искаха поне десет хиляди долара — ще трябва да плаща наем, телефон, секретарка, справочници, канцеларски принадлежности… а тя нямаше пари дори за пощенски марки.

Бе разчитала на заплатата от окръжната прокуратура, но сега можеше само да мечтае за нея. И дума не можеше да става за обезщетение. Не беше съкратена, беше изритана като мръсно коте. Не, нямаше откъде да намери парите за собствена кантора, колкото и малка да е тя. Единственият изход беше да открие някой, с когото да дели помещението.

Купи си „Ню Йорк Таймс“ и зачете обявите. Почти в края на страницата се натъкна на кратка обява: „Мъже професионалисти търсят човек, с когото да делят канцелария. Изгоден наем.“

Последните две думи силно я привлякоха. Тя не беше мъж, но също имаше професия и полът надали беше от значение. Откъсна съобщението и се отправи с метрото към адреса.

Оказа се стара порутена сграда в долния край на Бродуей. Канцеларията беше на десетия етаж, на вратата имаше олющена табела:

КЕНЕТ БЕЙЛИ

ПЪРВОК АСНИ РАЗС ЕДВ ИЯ

И отдолу:

РОКФЕЛЕР

ИНКАС Т Р

Дженифър пое дълбоко дъх, отвори вратата и влезе. Озова се в малка канцелария без прозорци с три ожулени бюра и купчина столове, от които два бяха заети.

Наведен над някакви документи, на единия седеше плешив мъж на средна възраст, с износени дрехи. Срещу него на другото бюро се беше разположил човек на около трийсет години, с яркорижава коса и светлосини очи. Кожата му беше бледа и изпъстрена с лунички. Беше с тесни дънки, тенис фланелка и бели платнени обувки на голо. Говореше по телефона.

— Не се безпокойте, мисис Десър, по случая работят двама от най-добрите ми сътрудници. Всеки момент ще имаме новини за съпруга ви. Извинявайте, но се налага да поискам още малко пари за разходите… Не, не си правете труда да ги превеждате по пощата. Днес следобед имам работа към вас, ще се отбия да ги взема.

Той затвори телефона, вдигна поглед и видя Дженифър.

Стана, усмихна се и й подаде силната си, едра ръка.

— Аз съм Кенет Бейли. С какво мога да ви бъда полезен? Дженифър огледа малката задушна стаичка и колебливо каза:

— Ами… дойдох във връзка с обявата.

— О!

В очите му се четеше изненада. Плешивият мъж беше зяпнал Дженифър. Кенет Бейли го представи.

— Това е Ото Венцел. Инкасаторът.

Дженифър поздрави и кимна. После се обърна пак към Кенет Бейли.

— Значи вие сте „Първокласният детектив“.

— Точно така. А вие какви ги вършите?

— Какви ги върша ли? — не схвана тя в първия момент. — О, аз съм юрист.

— И искате да откриете кантора точно тук? — каза мъжът като я изучаваше скептично.

Дженифър отново огледа невзрачната канцеларийка и мислено се видя на бюрото между двамата мъже.

— Май е по-добре да потърся другаде. Не съм съвсем сигурна…

— Наемът ви ще бъде само деветдесет долара на месец.

— За деветдесет долара мога да купя цялата сграда — отвърна Дженифър и се обърна да си ходи.

— Я почакайте! Дженифър спря.

Кенет Бейли прокара ръка по брадичката си.

— Можем да се споразумеем. Шейсет. А когато работите ви потръгнат, ще говорим за увеличение.

Наистина си струваше. Дженифър знаеше, че за тези пари няма да намери помещение. От друга страна пък, в тази дупка нямаше да привлече никакви клиенти. Имаше и още нещо, което трябваше да вземе под внимание — не разполагаше с тези шейсет долара.

— Съгласна съм.

— Няма да съжалявате — увери я Кенет Бейли. — Кога ще се пренесете?

— Смятайте, че съм се пренесла. Кенет Бейли сам написа на вратата:

ДЖЕНИФЪР ПАРКЪР

ЮРИСТ

Дженифър прочете табелата със смесени чувства. Дори и в най-дълбокото си отчаяние не си бе представяла, че името й ще стои до табелата на частен детектив и на инкасатор. И все пак при вида на килнатия надпис изпита гордост. Тя беше юристка. Табелата го доказваше.

Вече разполагаше с кантора, но й липсваха клиенти. Сега не можеше да се храни дори по евтини пивници. Сутрин си правеше кафе и си препичаше филийка на плочка, която бе сложила на радиатора в мъничката баня. Изобщо не обядваше, вечеряше в „Чок фул о’нътс“ или „Дзум-дзум“, където предлагаха наденица, дебели резени хляб и топла картофена салата.

Идваше в кантората точно в девет сутринта, но единственото, което вършеше, бе да слуша телефонните разговори на Кен Бейли и Ото Венцел.

Кен Бейли се занимаваше главно с това, да издирва избягали съпрузи и деца и отначало Дженифър беше убедена, че е мошеник, който злоупотребява с доверието на хората и им иска големи предплати. Но скоро видя, че той работи къртовски и помага на клиентите си. Беше умен и буден млад човек.

Ото Венцел си оставаше загадка. Телефонът му звънеше непрекъснато, но той само вдигаше слушалката, измънкваше няколко думи, записваше си нещо и изчезваше за няколко часа.

— Оскар връща коли, телевизори, миялни машини на компаниите, които са ги продали на вноски, но не си получават сумите — обясни й веднъж Бейли. — А ти имаш ли клиенти?

— Предстоят ми няколко дела — заувърта Дженифър.

— Не бързай да се отчайваш. Всеки може да сбърка.

Дженифър почувства, че се изчервява. Значи Бейли е знаел за нея. Той извади сандвич с говеждо месо и й предложи.

Изглеждаше много вкусен, но Дженифър отказа:

— Не, благодаря. Аз не обядвам.

Загледа го как отхапва от сочния сандвич. Бейли забеляза израза й и пак й предложи от сандвича.

— Не, благодаря. Имам среща.

Той я изпрати замислено с поглед, когато Дженифър си тръгна. Гордееше се със способността си да разбира човешката душа, но това момиче го озадачаваше. От репортажите по телевизията и статиите във вестниците се бе убедил, че някой й е платил, за да осуети делото срещу Майкъл Морети. Но сега, откакто я познаваше, не беше толкова сигурен. Зад гърба си имаше брак, превърнал се в истински ад, и не уважаваше много жените. Но нещо му подсказваше, че Дженифър не е като другите. Беше красива, умна и невероятно горда „Господи! — мислеше си той. — Не ставай за смях! Стига ти едно убийство!“

 

 

„Ема Лазарус е сантиментална глупачка“ — каза си Дженифър, щом се сети за думите й: „Пратете при мен капналите от умора, унизени несретници и аз ще им върна свободата… Пратете при мен бездомните, изхвърлените от житейската буря…“ „Как ли пък не! Ако някой в Ню Йорк се заеме да прави изтривалки с надпис: «Добре дошъл в моя дом», веднага ще фалира. В Ню Йорк никой не го е еня дали си жив или мъртъв. Я стига си се самосъжалявала.“ Дженифър се мъчеше да си го втълпи, но беше трудно. Бяха й останали само осемнайсет долара, беше закъсняла с наема за апартамента, а след два дни трябваше да плати и своята част от наема за канцеларията. Нямаше достатъчно пари да остане в Ню Йорк, но не й стигаха и за да замине.

Беше прочела от кора до кора телефонния указател, обаждаше се по ред на всички юридически кантори, опитваше се да си намери работа. Говореше от улични телефони, защото й беше неудобно от Кен Бейли и Ото Венцел. Отговорите бяха все същите — никой не искаше да я наеме. Нямаше друг избор. Трябваше да се върне в Келсо и да се хване стажантка или секретарка при някой приятел на баща си. Да беше жив, щеше да потъне в земята. Дженифър бе претърпяла горчиво поражение, но нямаше друг избор. Беше се провалила. Сега трябваше да измисли как да се прибере. Прегледа следобедния брой на „Ню Йорк Поуст“ и намери малка обява, че се търси човек, който да пътува до Сиатъл и който да поеме част от разноските. Имаше телефонен номер и Дженифър се обади. Никой не отговори и тя реши да опита отново сутринта.

 

 

На следващия ден отиде за последен път в канцеларията. Ото Венцел го нямаше, а Кен Бейли както винаги говореше по телефона. Беше облечен с дънки и кашмирен пуловер.

— Открих жена ви — обясняваше той по телефона. — Но има един проблем, мой човек, тя не иска да се връща у дома… Знам, знам. Тия жени са тъмна Индия… Добре. Ще ти кажа къде е, пък ти я убеждавай да се прибере.

Издиктува адреса на някакъв хотел и се обърна към Дженифър.

— Тази сутрин закъснях.

— Мистър Бейли, аз… опасявам се, че се налага да ви напусна. При първа възможност ще ви изпратя парите от наема, които дължа.

Кен Бейли се облегна на стола и я изгледа изпитателно. От погледа му Дженифър се почувства неловко.

— Така става ли? — попита тя.

— В щата Вашингтон ли се връщате? Дженифър кимна.

— Преди да заминете, ще ми направите ли една услуга? Мой приятел адвокат ми досажда да му разнасям призовките, а аз нямам никакво време. Плаща по дванайсет долара и половина на призовка плюс пътните. Ще ми помогнете ли?

След час Дженифър Паркър вече беше в изисканата канцелария на адвокатската фирма „Пийбоди и Пийбоди“. Именно в такава фирма си бе представяла, че ще работи един ден като равноправен съдружник — с красив ъглов кабинет. Отведоха я в малка задна стаичка и притеснена секретарка й връчи купчинка призовки.

— Заповядайте. Отчитайте километрите. Нали имате кола?

— Не. Аз такова…

— Добре де. Ако ползвате метрото, пазете билетите.

Цял ден Дженифър разнася призовки из Бронкс, Бруклин и Куинс, а валеше като из ведро. До осем вечерта изкара петдесет долара. Прибра се в апартамента си премръзнала и изтощена. Но поне бе спечелила малко пари. Първите, откакто бе пристигнала в Ню Йорк. А секретарката й бе казала, че има още много призовки за разнасяне. Беше й тежко и унизително да обикаля града. Понякога й тръшваха вратата под носа, ругаеха я, заплашваха я, а два пъти се опитаха да я съблазнят. Стряскаше се при мисълта, че я чакат още такива дни, и все пак докато можеше да остане в Ню Йорк, имаше някаква, пък било то и съвсем малка надежда.

Напълни ваната с гореща вода и бавно, с наслада се потопи. Едва сега усети колко е изморена. Болеше я всеки мускул. Реши, че една хубава вечеря ще й оправи настроението. „Ще ида в истински ресторант с покривки и салфетки — рече си Дженифър. — Може да има тиха музика, ще изпия чаша бяло вино и…“

Някой звънна на вратата и прекъсна мислите й. Колко непознат й беше този звук. Откакто преди два месеца се бе нанесла тук никой не беше идвал на гости. Сигурно беше намусената хазайка за просрочения наем. Дженифър бе капнала и не се помръдна с надеждата, че жената ще си отиде.

Звънецът звънна отново. С нежелание Дженифър се измъкна от ваната. Заметна се с хавлията и отиде на вратата.

— Кой е?

Мъжки глас отвърна от другата страна:

— Търся мис Дженифър Паркър. Казвам се Адам Уорнър, юрист съм.

Озадачена, Дженифър открехна вратата, като първо сложи веригата. Мъжът беше около трийсет и пет годишен, висок, рус, с широки рамене, зорките му сиво-сини очи бяха скрити зад очила с рогови рамки. Беше в костюм, шит по поръчка, който явно струваше цяло състояние.

— Мога ли да вляза? — попита той.

Крадците не носеха костюми, шити по поръчка, скъпи обувки и копринени вратовръзки. Нито пък имаха дълги чувствителни ръце с грижливо поддържани нокти.

— Изчакайте малко, ако обичате.

Дженифър махна веригата и отвори вратата. Докато Адам Уорнър влизаше, тя огледа гарсониерата и изтръпна, като ся представи колко окаяна изглежда в неговите очи. Този мъж явно бе свикнал с по-изискана обстановка.

— С какво мога да ви бъда полезна, мистър Уорнър?

Още докато го изричаше, внезапно проумя, развълнувана, защо е дошъл. Идваше във връзка с една от молбите й за постъпване на работа! Жалко, че не бе с хубав тъмносин пеньоар, със сресана коса…

Отговорът на Адам Уорнър не закъсня.

— Член съм на Дисциплинарната комисия към Нюйоркската адвокатска асоциация, мис Паркър. Прокурорът Робърт Ди Силва и съдията Лорънс Уолдман са подали иск до Апелационния съд за отнемане на юридическите ви права.