Сидни Шелдън
Гневът на ангелите (16)

16

Почти от самото начало Адам Уорнър беше разбрал, че е сбъркал, като се е оженил за Мери-Бет. Беше действал импулсивно, като идеалист, бе се опитал да закриля толкова уязвимото и безпомощно момиче.

За нищо на света не искаше да нарани Мери-Бет, но бе влюбен до полуда в Дженифър. Искаше да си изплаче на някого душата и се спря на Стюарт Нидам. Стюарт винаги се бе показвал отзивчив. Щеше да му влезе в положението.

Но срещата премина не така, както бе очаквал. Щом влезе в кабинета, Стюарт Нидам му каза:

— Идваш тъкмо навреме. Току-що говорих по телефона с членовете на изборния комитет. Официално ти предлагат да се кандидатираш за Сената. Ще получиш пълната подкрепа на партията.

— Но… това е чудесно — отвърна Адам.

— Много работа ни чака, моето момче. Трябва да се заемем с организирането на нещата. Според мен е добре да започнем с…

Следващите два часа обсъждаха предстоящата предизборна кампания.

Когато свършиха, Адам се опита да каже:

— Стюарт, имам един личен въпрос, който бих искал да споделя с теб.

— Закъснявам за среща с клиент.

Адам внезапно изпита чувството, че през цялото време Стюарт Нидам е знаел какво му тежи на душата.

 

 

Бяха се уговорили с Дженифър да се срещнат за обяд в един вегетариански ресторант в Уест Сайд. Тя го чакаше в сепаре в дъното.

Адам влезе, преливащ от енергия, и по израза му тя разбра, че се е случило нещо.

— Имам новини за теб — каза й той. — Предложиха ми да се кандидатирам за Сената.

— О, Адам! — възкликна развълнувано Дженифър. — Прекрасно! От теб ще излезе чудесен сенатор!

— Конкуренцията ще бъде жестока. Ню Йорк е тежък щат.

— Това няма значение. Никой не може да те спре.

Тя съзнаваше, че си е голата истина. Адам беше смел и интелигентен, бе готов да се бори за нещата, в които вярваше. Както навремето бе водил битка за нея.

Хвана го за ръката и нежно каза:

— Толкова се гордея с теб, мили.

— Не бързай. Още не са ме избрали. Хората казват: „Не слагай тигана на огъня, докато рибата е още в морето.“

— Но аз пак се гордея с теб. Толкова те обичам, Адам.

— Аз също.

Понечи да й разкаже за разговора, който смяташе да проведе със Стюарт Нидам, но се отказа. Първо трябваше да оправи нещата.

— Кога ще започнеш кампанията?

— Искат веднага да оповестя, че ще се кандидатирам. Партията ще ме подкрепи.

— Чудесно!

Дълбоко в себе си обаче знаеше, че не е чак толкова чудесно. Имаше нещо, което не искаше да изрече на глас, но рано или късно щеше да се изправи лице в лице с него. Искаше Адам да спечели, но надпреварата за Сената беше дамоклев меч, надвиснал над главата й… Ако Адам спечелеше, Дженифър щеше да го загуби. Той щеше да се кандидатира като реформатор и в личния му живот не можеше да има скандали. Беше женен и ако се разбереше, че има любовница, с него щеше да е свършено като политик.

Тази нощ за първи път, откакто се бе влюбила в Адам, отново се появи старото й безсъние. Не мигна до сутринта — сражаваше се с демоните на нощта.

 

 

— Търсят ви по телефона. Пак онзи марсианец — съобщи й Синтия.

Дженифър я погледна в недоумение.

— Не си ли спомняте, онзи с лудницата.

Напълно го бе забравила. Очевидно той самият имаше нужда от психиатър.

— Кажи му да… — Дженифър въздъхна. — Карай. Сама ще му кажа.

— Дженифър Паркър на телефона — рече тя, след като взе слушалката.

— Проверихте ли информацията, която ви дадох? — попита познатият глас.

— Нямах възможност. — Спомни си, че е хвърлила бележката в кошчето. — Бих искала да ви помогна. Кажете, ако обичате, името си.

— Не мога — прошепна той. — Ще подгонят и мен. Вие просто проверете. Хелън Купър. Лонг Айланд.

— Мога да ви препоръчам лекар, който…

Мъжът бе затворил.

Дженифър мисли известно време, после извика Кен Бейли.

— Какво има, шефе?

— Нищо… поне така мисля. Напоследък ми се обажда някакъв чудак, който не иска да си каже името. Опитай да научиш нещо за някоя си Хелън Купър. Вероятно притежава обширно имение в Лонг Айланд.

— Къде е тя сега?

— Или в някаква лудница, или на Марс.

 

 

След два часа Кен Бейли смая Дженифър.

— Твоята марсианка се е приземила. Съществува жена на име Хелън Купър, настанена е в лудницата „Хетърс“ в Уестчестър.

— Сигурен ли си? — Кен я погледна обидено. — Е, не се засягай — додаде Дженифър.

Кен беше най-добрият детектив, когото познаваше. Никога не казваше нещо, ако не е напълно сигурен в него, никога не събираше погрешна информация.

— А защо се интересуваме от дамата? — попита Кен.

— Оня хахо си мисли, че нарочно са я тикнали в лудницата. Провери произхода й. Искам да знам нещо за семейството й.

 

 

На другата сутрин информацията вече бе на бюрото й. Хелън Купър беше богата вдовица, наследила от покойния си съпруг имение на стойност четири милиона долара. Дъщеря й се омъжила за иконома и половин година след сватбата булката и младоженецът се явили в съда с иск майката да бъде освидетелствана и имението да премине под техен контрол. Бяха намерили трима психиатри, освидетелствали, че Хелън Купър не е добре с нервите, и съдът бе издал решение да бъде пратена в лудница.

Дженифър прочете сведението и погледна Кен Бейли.

— Има нещо гнило, нали?

— Гнило ли? Направо смърди. Какво смяташ да правиш?

Труден въпрос. Дженифър нямаше клиент, който да я наеме. Ала роднините на мисис Купър я бяха пратили в лудница, сто на сто нямаше да бъдат очаровани от намесата й. От друга страна, след като бе обявена за луда, жената нямаше право да наема Дженифър. Проблемът беше заплетен. Но едно й беше ясно: със или без клиент, тя нямаше да наблюдава със скръстени ръце как вкарват безпричинно хора в лудницата.

— Ще отида на свиждане с мисис Купър — реши накрая Дженифър.

 

 

Лудницата „Хетърс“ беше в голяма гора. Беше с ограда и вътре можеше да се влезе само през охраняван портал. Дженифър не искаше засега да уведомява роднините за намеренията си, затова запретна ръкави и намери познат с връзки в лудницата. Той уреди свиждане при мисис Купър.

Директорката на лудницата, мисис Франклин, беше намръщена жена със сурови черти, която напомняше на Дженифър мисис Данвърс от романа „Ребека“.

— Ако се придържам към правилника — изсумтя мисис Франклин, — не би трябвало да ви разрешавам свиждане с мисис Купър. Но нека го наречем неофициално посещение. Няма да го отбелязвам.

— Много съм ви благодарна.

— Ще наредя да я доведат.

 

 

Хелън Купър беше стройна привлекателна жена на около седемдесет години. Имаше живи сини очи, от които струеше интелигентност, и се държеше толкова любезно с Дженифър, сякаш я посрещаше в собствената си къща.

— Много мило, че дойдохте да ме посетите — каза старицата, — но да си кажа право, не зная защо сте тук.

— Мисис Купър, аз съм адвокатка. Някой на два пъти ми се обажда по телефона да ми каже, че сте тук по погрешка.

Мисис Купър мило се усмихна.

— Трябва да е бил Албърт.

— Албърт ли?

— Моят иконом в продължение на двайсет и пет години. Когато Доръти, дъщеря ми, се омъжи, го уволни. — Старата дама въздъхна. — Горкият Албърт! Той принадлежи към миналото, към друг свят. В известен смисъл същото важи и за мен. Вие сте много млада, затова може би не осъзнавате колко са се променили нещата. Знаете ли какво липсва на днешния свят? Липсва му изисканост. Май я измести алчността.

— А дъщеря ви? — тихичко попита Дженифър.

Очите на мисис Купър станаха тъжни.

— Не виня за нищо Доръти. Направи го съпругът й. Не е особено привлекателен, най-малкото от морална гледна точка. А дъщеря ми не е особено привлекателна физически. И така Хърбърт се ожени за Доръти заради парите й, а после откри, че имението е изцяло в мои ръце. Никак не му хареса.

— Той ли ви го каза?

— Ами да. Моят зет не крие чувствата си. Според него трябва да припиша имението на дъщеря си сега, а не да я карам да ме чака да умра. Щях да го направя, но му нямам вяра. Знам какво ще се случи, ако се добере до толкова много пари.

— В миналото имали ли сте някакви психически заболявания, мисис Купър?

Хелън Купър погледна Дженифър и каза горчиво:

— Според лекарите страдам от шизофрения и параноя. Дженифър имаше чувството, че никога през живота си не е говорила с по-здравомислещ човек.

— Но знаете ли, трима лекари са потвърдили, че не сте добре психически.

— Имението е оценено на четири милиона долара, мис Паркър. С такива пари ще повлияете на мнозина лекари. Напразно губите времето си. Сега зет ми е турил ръка на имението. Никога няма да позволи да изляза оттук.

— Бих искала да се срещна със зет ви.

 

 

Сградата „Плаза Тауърс“ се намираше в източната част на! Седемдесет и втора улица, в един от най-красивите богаташки квартали на Ню Йорк. Хелън Купър имаше там мансарда. Сега на табелката на вратата пишеше: „Семейство Хърбърт Хоторн“.

Дженифър се бе обадила на дъщерята и когато дойде, те двамата с мъжа й я чакаха. Хелън Купър бе права за Доръти — беше грозновата, кльощава и приличаше на мишка, брадичката и бе скосена, а дясното й око беше леко кривогледо. Съпругът й, Хърбърт, бе поне с двайсет години по-възрастен от нея.

— Влизайте — изсумтя той.

Съпроводи Дженифър от антрето в огромна всекидневна; стените й бяха отрупани с картини от френски и холандски художници. Обърна се към Дженифър без заобикалки:

— Я сега кажете защо сте се домъкнали!

Дженифър се обърна към момичето.

— Касае се за майка ви.

— Какво за нея?

— Кога за първи път започна да показва признаци на умопомрачение?

— Ами…

Хърбърт Хоторн се намеси.

— Веднага след като се оженихме с Доръти. Тя е дърта вещица, не можеше да ме понася.

„Това със сигурност е признак за здрав разум“, помисли си Дженифър.

— Прочетох заключението от лекарската експертиза — продължи Дженифър. — И тримата са доста пристрастни.

— Какво ще рече „пристрастни“? — тросна се той.

— Ами че тази област е все още недостатъчно проучена и няма критерии какво обществото смята за нормално. Стигнали са до заключението въз основа на това, което вие и вашата съпруга сте им разказали за поведението на мисис Купър.

— Какво означава всичко това?

— Че доказателствата не са убедителни. Други трима лекари можеха да стигнат до съвсем различно заключение.

— Вижте какво — рече Хърбърт Хоторн, — не знам какво целите, но бабичката не е с всичкия си. Така казаха и докторите, и съдът.

— Прочетох стенограмата — отвърна Дженифър. — Съдът също е изказал становище случаят да се преразглежда периодически.

На лицето на Хърбърт Хоторн се изписа загриженост.

— Значи могат да я пуснат?

— Наистина ще я пуснат — закани се Дженифър. — Лично ще се погрижа за това.

— Ама почакайте. Какво става тук?

— Тъкмо това възнамерявам да разбера — каза Дженифър и се обърна към момичето. — Проверих медицинския картон на майка ви от предишни години. Никога не е страдала от заболяване — умствено или душевно.

Хърбърт Хоторн я прекъсна:

— Това, по дяволите, не означава нищо. Тези болести се развиват бързо.

— Освен това — продължи Дженифър, обръщайки се все така към Доръти, — проверих и с каква обществена дейност се е занимавала майка ви, преди да я пратите в лудница. Водила е напълно нормален живот.

— Не ме е еня какво казвате вие или другите. Тя е луда! — изкрещя Хърбърт Хоторн.

Дженифър се извърна и се вторачи в него. После попита:

— Искали ли сте от мисис Купър да ви прехвърли имението?

— Не ви влиза в работата!

— Отсега нататък ми влиза. Нямам какво друго да ви казвам.

Дженифър се отправи към вратата. Хърбърт Хоторн й препречи пътя.

— Почакайте. Бъркате се в неща, които не ви засягат. Искате да спечелите някой и друг долар. Хич не ме баламосвайте. Ще ви кажа какво ще направя. Още сега ви давам чек за хиляда долара за извършена услуга и забравяте, че сме се срещали.

— Съжалявам — отсече Дженифър. — Няма да стане.

— Мислиш, че ще пипнеш повече от бабичката?

— Ни най-малко — отвърна Дженифър и го погледна право в очите. — Има само един човек, който иска да измъкне пари от нея.

 

 

Делото се гледа месец и половина, бяха изслушани и психиатри, и представители на държавни учреждения. Дженифър доведе свои психиатри, когато те направиха преглед, тя предостави на съда доказателствата и съдията отмени предишното си решение. Така Хелън Купър беше пусната от лудницата и възвърна имението си.

 

 

Сутринта, когато бе освободена, мисис Купър и се обади.

— Каня ви на обяд в „Туенти Уан“.

Дженифър погледна календара. Сутринта й беше запълнена, щеше да обядва с клиент и следобед имаше дело, но разбираше колко много означава това за старата дама.

— Ще дойда — прие тя.

— Да го полеем — израдва се старицата.

Обядът беше прекрасен. Мисис Купър бе помислила за всичко, а и явно бе от постоянните посетители в ресторанта.

Джери Бърнс ги отведе на маса на горния етаж, всред красиви антики и сребърни прибори в стил Джордж V. Храната и обслужването бяха превъзходни.

Хелън Купър изчака да им сервират кафето и каза на Дженифър:

— Аз съм ви изключително благодарна. Не знам какъв хонорар ще ми поискате, но държа да ви дам нещо повече.

— Хонорарите ми са достатъчно високи. Мисис Купър поклати глава.

— Няма значение.

Наведе се, хвана я за ръка и прошепна:

— Ще ви подаря щата Уайоминг.