Борис Акунин
Азазел (17)

Глава последна,

В която героят се сбогува с младостта

Попитайте който и да е жител на първопрестолната^[1] кое е най-доброто време да встъпиш в законен брак, и естествено ще получите отговор, че положителен и солиден човек, който желае от самото начало да постави живота си върху здрава основа, непременно се венчава единствено и само в края на септември, понеже тъкмо това време подхожда идеално за отплаване на дълго и мирно пътешествие по вълните на житейския океан. Московският септември е сит и мързелив, наконтен в златен брокат и начервен с кленова багрилка като гиздава търговка от Замоскворечието. Ако се жениш в последната неделя, небето задължително ще е чисто, лазурно, а слънцето ще свети спокойно и деликатно — така нито женихът ще се препоти в стегнатата колосана яка и тесния черен фрак, нито булката ще измръзне в своето феерично, вълшебно, ефирно одеяние, дето няма дори подходяща дума да го опишеш.

Пък да избереш църква за самия обред е цяла наука. В златоглавата столица изборът, слава Богу, е голям, но тъкмо това налага още по-големи отговорности. Истинският московчанин кореняк знае колко е хубаво да се венчаеш на Сретенка — в църквата „Успение Богородично“ в пресечката Печатники: съпрузите ще живеят дълго и ще умрат в един и същи ден. За сдобиване с многобройно потомство най-подходяща е църквата „Свети Никола с големия кръст“, дето се е разпростряла из цял квартал в Китай-город. Който поставя над всичко тихия уют и домашното спокойствие, да си избира „Пимен Велики“ в Старие Воротники. Ако младоженецът е военен, но желае дните му да свършат не на бойното поле, а край семейното огнище, най-разумно е да положи брачния обет в църквата „Свети Георги“, дето е на Всполие. И естествено нито една любяща майка няма да позволи дъщеря й да се венчае на Варварка^[2], в църквата „Великомъченица Варвара“, че ще има, горката, цял живот да тегли и да страда.

Но знатните люде и високите чинове нямат кой знае каква свобода в избора, щото църквата трябва да е представителна и просторна, инак няма как да събереш гостите си — цвета на московското общество. А на венчавката, която тъкмо привършваше в солидната и помпозна църква „Йоан Златоуст“, се беше събрала „цяла Москва“. Зяпачите, скупчени пред входа, където се точеше дългата колона конни екипажи, сочеха каретата на самия генерал-губернатор, княз Владимир Андреевич Долгорукий, което идеше да каже, че сватбата е от най-висок ранг.

В църквата пускаха само нарочно поканените и все пак се събраха над двеста гости. Много бяха блестящите мундири, както военни, така и цивилни, много бяха голите дамски рамене и високите фризури, лентите, ордените и диамантите. Всички полилеи и свещи пламтяха, обредът бе започнал отдавна и поканените усещаха умора. Жените, независимо от възрастта и семейното положение, бяха до една развълнувани и трогнати, докато мъжете явно се отегчаваха и тихичко разговаряха за странични работи. Отдавна вече бяха обсъдили младоженците. Цяла Москва познаваше бащата на булката, действителния таен съветник Александър Аполодорович Еверт-Колоколцев, хубавката Елизавета Александровна също неведнъж я бяха виждали по баловете — още лани я представиха в обществото, — така че главен предмет на любопитството беше женихът. Не беше много, което се знаеше за него: важна клечка, прескача до Москва от дъжд на вятър, кариерист, върти се край самия олтар на държавната власт. Чинът му засега не е Бог знае колко висок, но е още много млад и напредва бързо. Хич шега работа ли е — на тия години вече да закачи „Владимир“ на ревера си. Предвидлив е Александър Аполодорович, надалеч гледа.

Жените пък се умиляваха предимно от свежестта и красотата на младоженците. Женихът беше трогателно развълнуван, червеше се, пребледняваше, бъркаше думите на обета, с една дума, беше направо чудесен. А пък булката, Лизенка Еверт-Колоколцева, изглеждаше съвсем като неземно същество, сърцето ти примираше, щом я погледнеш. И бялата рокля, същински облак, и безтегловният воал, и венчето от саксонски рози — всичко си беше точно както трябва. Когато младите отпиха от чашата с червено вино и се целунаха, младоженката не се смути ни най-малко, напротив, усмихна се весело и прошепна на ухото на жениха нещо, от което и той се позасмя.

А Лизенка бе пошепнала на Ераст Петрович следното:

— Бедната Лиза реши да не се дави, а да се омъжи.

Ераст Петрович през целия ден се тормозеше от всеобщото внимание и от това, че изцяло зависи от околните. Появиха се маса съученици от гимназията и „стари приятели“ на баща му (които през последната година бяха потънали вдън земя, а сега пак изскочиха отнякъде). Първо заведоха Фандорин на ергенска закуска в гостилница „Прага“ на Арбат, където постоянно го сбутваха с лакти, намигаха му и, кой знае защо, му изказваха съболезнования. После го откараха обратно в хотела, пристигна фризьорът Пиер и взе да му прави бухнала прическа, като болезнено му скубеше косите. Преди църквата не беше редно да вижда Лизенка и това също го измъчваше. През трите дни след като пристигна от Петербург, където служеше сега, той почти не можа да види годеницата си — тя през цялото време беше ангажирана с някакви важни сватбени приготовления.

После зачервилият се след ергенската закуска Ксаверий Феофилактович Грушин, облечен с фрак и препасан с шаферска лента, качи младоженеца на кабриолет и го закара в църквата. Ераст Петрович чакаше бъдещата си съпруга на стъпалата, а от тълпата му подвикваха нещо, една девойка хвърли по него роза и тя го одраска по бузата. Най-сетне докараха Лизенка, почти невидима сред вълните прозрачен плат. Те стояха рамо до рамо пред аналоя, хорът пееше, свещеникът редеше: „Яко милостивий и человеколюбивий Бог еси“ и още нещо, те си размениха пръстените, обиколиха около масата, а после Лизенка каза това за бедната Лиза и на Ераст Петрович някак веднага му олекна, той се огледа наоколо, видя хорските лица, видя високия църковен купол и усети, че му е хубаво.

Хубаво му беше и по-късно, когато всички се извървяха с искрените си и сърдечни поздрави. Много му допадна генерал-губернаторът Владимир Андреевич Долгорукий — набит, добряк, с кръгло лице и увиснали мустаци. Той каза, че е чувал много добри отзиви за Ераст Петрович и от все сърце му пожелава да бъде щастлив в брака си.

После излязоха на площада пред църквата, всички наоколо вдигаха шум, но от яркото слънце не се виждаше почти нищо.

Качиха ги двамата с Лизенка в открита каляска, замириса на цветя.

Лизенка смъкна дългата си бяла ръкавица и здраво стисна ръката на Ераст Петрович. Той крадешката се наведе към воала й и побърза да поеме аромата на косата, парфюма и топлата й кожа. В този миг (минаваха през Никитската порта) погледът на Фандорин се плъзна по стъпалата пред храма „Възнесение Христово“ — и сякаш студена длан сграбчи сърцето му.

Беше видял двама осем-деветгодишни малчугани с окъсани сини мундирчета. Те седяха смутени сред бедняците и инвалидите и с тънки гласчета нареждаха нещо жално. Малките извиха вратове и изпратиха сватбения кортеж с любопитни погледи.

— Скъпи, какво ти стана? — уплаши се Лизенка, като видя как пребледня мъжът й.

Фандорин не отговори нищо.

Обискът в тайната изба на естерната не донесе никакви резултати. Бомба с неизвестно устройство бе предизвикала мощен компактен взрив, който не причини почти никакви щети на сградата, но унищожи напълно подземието. От архива не остана нищо. От лейди Естер също, ако не се брои парче от копринената й рокля.

Лишена от ръководство и източници за финансиране, международната система от естернати се разпадна. В някои страни приютите минаха под патронажа на държавата или на благотворителни дружества, но повечето просто престанаха да съществуват. Във всеки случай и двата руски естерната бяха закрити със заповед на Министерството на народното просвещение като разсадници на безбожие и вредни идеи. Учителите се пръснаха из страната, повечето деца се разбягаха.

По иззетия от Кънингам списък успяха да идентифицират осемнайсет бивши възпитаници на естернати, но това не даде особен резултат, тъй като беше невъзможно да се установи кой е замесен в организацията „Азазел“, и кой не е. Въпреки това петима от тях (включително португалският министър) подадоха оставки, а един телохранител на бразилския император дори го екзекутираха. Широко междудържавно разследване разкри много забележителни и уважавани персони, завършили навремето естернати. Повечето от тях изобщо не го криеха и се гордееха с образованието, което бяха получили. Някои от „децата на лейди Естер“ действително предпочетоха да се укрият, да избягнат досадното внимание на полицията и тайните служби, по-голямата част обаче не мръднаха от място, тъй като нямаше в какво да бъдат обвинени. Само че пътят към висши държавни длъжности отсега нататък бе затворен за тях, а при заемане на високи постове отново, както във феодалните времена, взеха да гледат под лупа произхода и родословието: да не вземе, пази Боже, да се промъкне някое „подхвърлено дете“ (с този термин компетентните кръгове наричаха възпитаниците на лейди Естер). Впрочем широката публика едва ли забеляза проведената чистка, доколкото правителствата предприеха всевъзможни грижливо съгласувани мерки за осигуряване на тайна и дискретност. Известно време се носеха някакви слухове за световен заговор на масоните или може би на евреите, ако не и на едните и другите заедно, споменаваха и господин Дизраели, но цялата работа утихна някак от само себе си, още повече че на Балканите зрееше сериозна криза и цяла Европа я тресеше треска.

Наложи се и Фандорин да участва в разследването по „Делото Азазел“, но той прояви такава липса на усърдие, че генерал Мизинов сметна за разумно да възложи на своя млад и способен сътрудник друго поръчение, с което Ераст Петрович се захвана на драго сърце. Той усещаше, че в тая история с „Азазел“ съвестта му не е напълно чиста, а ролята, която беше изиграл, е доста двусмислена. Клетвата, която беше дал на баронесата (и неволно нарушил), тровеше щастливите му седмици преди сватбата.

И как можа да се случи тъкмо в сватбения ден пред очите на Ераст Петрович да се мернат жертвите на проявените от него „самопожертвувателност, доблест и похвално усърдие“, както гласеше височайшият указ за награждаването му.

Фандорин клюмна, умърлуши се, затова веднага щом се прибра в бащината си къща на „Малая-Никитская“, Лизенка решително пое нещата в свои ръце: тя се оттегли с помрачнелия си мъж в гардеробната стая до антрето и най-строго забрани на когото и да е да влиза без разрешение, макар че близките и без това имаха достатъчно грижи покрай започналите да пристигат гости, на които трябваше да се осигури някакво занимание, докато започне банкетът. От кухнята се носеха божествени аромати, нарочно наетите от „Славянски базар“ готвачи не бяха подвили крак от сутринта; оркестърът зад заключените врати на танцувалната зала за сетен път репетираше виенски валсове — с една дума всичко вървеше, както си му е редът. Оставаше само да се стегне деморализираният съпруг.

Щом се увери, че причината за внезапната меланхолия не е някоя внезапно изплувала в спомените съперница, булката се успокои напълно и уверено подхвана мъжа си. Ераст Петрович сумтеше в отговор на директните й въпроси и все гледаше да се измъкне, та се наложи да смени тактиката. Лизенка погали избраника си по бузата, целуна го по челото, после по устните, после по очите и ето че той се разтопи, омекна и отново стана напълно управляем. Обаче младоженците още не бързаха да се присъединят към гостите. Баронът на няколко пъти вече излизаше в антрето и обикаляше около затворената врата, дори се прокашляше деликатно, но не се осмеляваше да потропа.

И все пак му се наложи.

— Ераст! — повика Александър Аполодорович зетя си, от днес беше започнал да му говори на „ти“. — Извинявай, друже, но те търси военен куриер от Петербург. По спешна работа!

Баронът се обърна и отново изгледа напетия офицер с украшение от пера на каската, замръзнал неподвижно край входната врата. Фелдегерът стискаше под мишница квадратен пакет, опакован в сива учрежденска хартия и запечатан с восъчни императорски орли.

Поруменелият младоженец надникна в антрето.

— Мен ли търсите, поручик?

— Господин Фандорин? Ераст Петрович? — осведоми се офицерът с ясен, по гвардейски мелодичен глас.

— Същият.

— Спешна секретна пратка от Трето отделение. Къде ще я приемете?

— Ами тук — дръпна се от пътя му Ераст Петрович. — Извинявайте, Александър Аполодорович (още не беше свикнал да се обръща към тъста по роднински).

Поручикът междувременно остави пакета на един стол и измъкна от пазвата си лист хартия.

— Моля, разпишете се за получаването.

— Какво ми носите? — попита Фандорин, докато се подписваше.

Лизенка изгледа пакета с любопитство, тя дори не понечи да остави мъжа си насаме с куриера.

— Не съм уведомен — сви рамене офицерът. — Тежи около четири фунта^[3]. Днес май имате радостно събитие? Може да е нещо в тая връзка. Във всеки случай, приемете моите поздравления. Тук има и писмо, което, вероятно, ще разясни всичко.

Той измъкна от маншета си малък плик без надпис.

— Разрешете да напусна?

Ераст Петрович, който тъкмо оглеждаше печатите, кимна.

Фелдегерът козирува стегнато, обърна се кръгом и излезе.

В сенчестата стая беше възтъмно, затова Фандорин, късайки в движение плика, тръгна към прозореца, който излизаше на „Малая Никитская“.

Лизенка прегърна съпруга си през раменете, дъхът й докосна ухото му.

— Какво е? Честитка ли? — нетърпеливо попита тя и когато от плика изпадна гланцираната картичка с две преплетени златни халки, възкликна: — Ами да! Ах, колко мило!

В тази секунда Фандорин долови някакво бързо движение навън, погледна през прозореца и видя фелдегера, който се държеше някак странно. Той се стрелна по стъпалата, скочи в чакащия го файтон и кресна на кочияша:

— Тръгвай! Девет! Осем! Седем!

Файтонджията вдигна камшика си, обърна се за миг. Най-обикновен файтонджия: висока шапка, посивяла брада, само очите му странни — много светли, почти бели.

— Стой! — бясно изрева Ераст Петрович и без да се замисля, скочи през прозореца.

Файтонджията изплющя с камшика и двата врани коня от място потеглиха в тръс.

— Стой! Ще стрелям! — търчеше след тях и се дереше Фандорин, макар че нямаше с какво да стреля — по случай сватбения ден верният херщал остана в хотела.

— Ераст! Къде тръгна?

Фандорин изви глава назад, без да се спира. Лизенка се бе навела през прозореца и на лицето й бе изписано пълно недоумение. В следващия миг през стъклата блъвнаха пламъци и пушек и Ераст Петрович политна на земята.

Стана тихо, тъмно и съвсем спокойно, но после ярката дневна светлина му блесна в очите, ушите му закънтяха и Фандорин разбра, че е жив. Виждаше уличните павета, но не проумяваше защо са току пред очите му. Сивият камък му беше противен и той отмести поглед. Но стана още по-зле: там до купчинка конска тор лежеше нещо бяло, гланцово, с две лъскави златни кръгчета. Ераст Петрович рязко се надигна и прочете поздравлението, изписано с едър старомоден почерк с множество заврънкулки и засукани извивки:

My Sweet Boy, This is a Truly Glorious Day!^[4]

Смисълът на тези думи бягаше от замъгленото му съзнание, още повече че вниманието на контузения бе привлечено от друг предмет, който се валяше насред паважа и сипеше наоколо весели искри.

В първия миг Ераст Петрович не съобрази какво вижда. Само си рече, че на това нещо мястото му изобщо не е на земята. Накрая успя да фокусира: златна халка блестеше на безименния пръст на откъсната до лакътя тънка момичешка ръка.

По булевард „Тверской“ с бързи несигурни крачки, без да обръща внимание на никого наоколо, вървеше елегантно облечен, но много мърляв млад мъж: носеше измачкан скъп фрак, мръсна бяла папийонка, на ревера му имаше прашен бял карамфил. Минувачите правеха път и изпращаха странния субект с любопитни погледи. Но не заради мъртвешката му бледност, та малко ли охтичави скитат наоколо, дори не и заради това, че беше без съмнение мъртвопиян (дори се клатеше и залиташе) — чудо голямо! Не, вниманието на пешеходците и специално на дамите се дължеше на една много интересна особеност на лицето му: въпреки очевидната младост слепоочията на гуляйджията бяха абсолютно бели, сякаш попарени от слана.