Борис Акунин
Азазел (9)

Глава девета,

В която пред Фандорин се отварят добри перспективи за кариера

— А туй вале е Момус^[1], сиреч, шутът — поясни Иполит и с наслада се протегна. — Май взе да става късно. Едно шампанско за смелост, или направо излизате навън?

Ераст Петрович седеше цял почервенял. Беше го безкрайно яд, но не на графа, а на себе си, пълния идиот. Такива наистина не заслужават да живеят.

— Тук ще стане — сърдито измърмори той, решил накрая поне да напакости на домакина. — Вашият лакей после ще измие. А шампанско не ща, от него ме боли глава.

И все тъй сърдито, прогонил всички мисли, Фандорин грабна тежкия револвер, запъна петлето и след секунда колебание къде да стреля — всъщност какво значение има — налапа цевта, преброи наум „едно, две, три“ и натисна спусъка с такава сила, че болезнено си прещипа езика с дулото. Впрочем изстрел не последва, само сухо прещракване. Абсолютно объркан, Ераст Петрович натисна още веднъж — и отново щракна, само че този път металът отвратително скръцна по зъбите му.

— Хайде стига, стига! — Зуров му отне оръжието и го потупа по рамото. — Браво! Юначага! Хем без перчене, без истерика! Добро поколение расте, какво ще кажете, господа? Жан, налей шампанското, с господин Фандорин ще пием брудершафт^[2].

Ераст Петрович, внезапно отпаднал, се подчини: вяло изпи чашата до дъно, вяло се целуна с графа, който каза оттук нататък да го нарича просто Иполит. Наоколо шумно говореха и се смееха, но Фандорин долавяше гласовете някак неясно. А от шампанското го засмъдя в носа и очите му се насълзиха.

— Ама какво ще кажеш за Жан? — гръмогласно се смееше графът. — За няма минута да извади всички патрони. Голям дявол, а, Фандорин?

— Голям дявол — равнодушно се съгласи Ераст Петрович.

— Нали! Ти как се казваш?

— Ераст.

— Хайде, Ераст Ротердамски, ела да идем в кабинета ми, да пием по един коняк. Дотегнаха ми тия муцуни.

— Еразъм — машинално го поправи Фандорин.

— Моля?

— Еразъм е, не е Ераст.

— Извинявай, не съм те чул добре. Ела, Еразъм.

Фандорин послушно се надигна и го последва. Минаха през тъмна анфилада и се озоваха в кръгла стая, в която цареше забележително безредие — навсякъде се търкаляха лули и наргилета, празни бутилки, на масата стърчаха сребърни шпори, в единия ъгъл имаше красиво английско седло^[3]. Фандорин не можа да схване защо това помещение се наричаше „кабинет“ — никъде не се виждаха нито книги, нито пособия за писане.

— Хубаво седло, а? — похвали се Зуров. — Вчера го спечелих на бас.

Напълни чашите с кафява напитка от едно тумбесто шише, седна до Ераст Петрович и много сериозно, дори сърдечно, каза:

— Прости ми за шегата, знам, че съм свиня. Скучно ми е, Еразъм. Пълно е с хора наоколо, а няма човеци. На двайсет и осем съм, Фандорин, а все едно съм на шейсет. Особено като се събудя, като стана от сън сутрин. Хайде, вечерите, нощите както и да е — гуляя, върша щуротии. Ама ми е гадно. Преди по ме биваше, а сега ми става все по-гадно и по-гадно. Ако щеш, вярвай — одеве, като теглихме жребия, изведнъж ми мина през ум дали да не взема наистина да се застрелям? Толкова съблазнително ми се стори… Какво си се умълчал? Стига, Фандорин, не ми се сърди. Много ми се иска да не ми се ядосваш. Кажи какво да направя, че да не ми се сърдиш, а, Еразъм?

И тогава с дрезгав глас, но съвсем отчетливо Ераст Петрович каза:

— Разкажи ми за нея. За Бежецкая.

Зуров отметна гъст кичур от челото си.

— Да бе, бях забравил. И ти си от „шлейфа“.

— Откъде?

— Аз така ви виках. Нали Амалия е кралица, трябва й шлейф, шлейф от мъже. Колкото по-дълъг, толкова по-добре. Чуй един добър съвет, избий си я от главата, ще се затриеш. Забрави я.

— Не мога — честно отвърна Ераст Петрович.

— Ти си още сукалче, тебе Амалия ще те завлече право на дъното, както е завлякла мнозина. Тя може би затуй се привърза към мене, защото отказах да вървя с нея на дъното. На мен не ми трябва, аз си имам мое си дъно, може да не е дълбоко като нейното, но на мен си ми стига.

— Обичаш ли я? — използвайки положението си на обиден, направо попита Фандорин.

— Страх ме е от нея — мрачно се усмихна Иполит. — Страх ме е повече, отколкото я обичам. Пък и това не е никаква любов. Опитвал ли си опиум?

Фандорин поклати глава.

— Опиташ ли веднъж, цял живот ще те тегли. Тя е същото. Не мога да се откача! Хем виждам, че ме презира, пет пари не дава за мен, но все пак нещо я влече към мен. За пусти мой късмет! Знаеш ли, радвам се, че изчезна, вярвай Бога. Някой път съм си казвал — ще я убия тая вещица. С тия две ръце ще я удуша, стига ме е тормозила. И тя много добре го усещаше. О, много е умна, братко! Тя затова държеше на мен, защото можеше да си играе като с огън — ту го разпали, ту го угаси, хем през цялото време знае, че може да пламне пожар и тогава за нея няма спасение. Иначе за какво съм й?

Ераст Петрович завистливо помисли, че тая луда глава, хубавецът Иполит, има за какво да бъде обичан и без да пали пожари. Жените сигурно му налитат. Късмет вадят някои хора! Но тези разсъждения нямаха нищо общо със случая. Трябваше да се пита по същество.

— Коя е, откъде е?

— Не знам. Тя не обича много-много да разправя за себе си. Знам само, че е израсла някъде по странство. Май в Швейцария, в някакъв пансион.

— А сега къде е? — попита Ераст Петрович, без впрочем да разчита на особен късмет.

Зуров обаче явно бавеше отговора и Фандорин вътрешно настръхна.

— Толкова ли си хлътнал? — свъсен полюбопитства графът и зла гримаса разкриви за миг красивото му капризно лице.

— Да!

— Тъй значи, щом мушицата хвърчи към свещта, бездруго ще изгори… — Иполит зарови сред колодите карти, смачканите кърпи и разни сметки, разхвърляни по масата. — Къде го бутнах, по дяволите? А, сетих се — той отвори лакирана японска дървена кутия със седефена пеперуда на капака. — На̀. Пристигна с градската поща.

Ераст Петрович с разтреперани ръце пое тесния плик, на който с бърз наклонен почерк беше изписано: До негово сиятелство граф Иполит Зуров, Яково-Апостолски переулок, домът му. Според клеймото писмото беше изпратено на 16 май — деня, когато Бежецкая изчезна.

Вътре имаше кратка бележка, написана на френски, без подпис:

Наложи се да замина, не остана време да се сбогуваме. Пиши ми до Лондон, Gray street, хотел Winter Queen, за Ms Olsen. Чакам. И да не си посмял да ме забравиш.

— Да, ама аз ще посмея — сприхаво се закани Иполит, но моментално клюмна. — Поне ще се опитам… Вземи го, Еразъм. Прави го каквото намериш за добре… Къде скочи?

— Тръгвам — рече Фандорин, прибирайки плика в джоба си. — Трябва да побързам.

— Давай, давай — съчувствено му кимна графът. — Давай, и — право в огъня. Животът си е твой, не е мой.

 

 

На двора го настигна Жан, който носеше някакъв пакет.

— Господине, забравихте си го…

— Това пък какво е? — с раздразнение се обърна бързащият Фандорин.

— Благоволявате да се шегувате, господине? Тук е вашата печалба. Тяхно сиятелство наредиха непременно да ви настигна и да ви я връча.

 

 

Ераст Петрович сънува странен сън.

Седнал е на чина си в класната стая на Губернската гимназия. Той често сънуваше такива сънища, обикновено неприятни и тревожни — че отново е гимназист и го изпитват на дъската по физика или по алгебра, но той не си знае урока. Само че този път се чувстваше не просто притеснен, а направо уплашен. Фандорин не можеше да проумее причините за този страх. Не е пред дъската, а на чина си и до него са насядали съученици: Иван Францевич, Ахтирцев, някакъв красавец с високо бледо чело и дръзки кафяви очи (Ераст Петрович знаеше, че това е Кокорин), две гимназистки с бели престилки и още някой, гърбом. Фандорин се страхуваше от него и се опитваше да не го гледа, обаче постоянно извиваше врат, за да разгледа момичетата. Едната беше чернокоса, а другата — блондинка. Двете седяха на чина, прилежно кръстосали тънките, си ръце отпред. Едната се оказа Амалия, а другата Лизенка. Първата го попари с огромните си черни очи и му се изплези, затова пък втората свенливо се усмихна и сведе гъстите си мигли. В този момент Ераст Петрович видя, че пред дъската с показалка в ръка е застанала лейди Естер и всичко си дойде на мястото: това е най-новата английска възпитателна метода, според която момчетата и момичетата се обучават заедно. И става много добре. Сякаш доловила мислите му, лейди Естер тъжно се усмихна и каза: „Това не е съвместно обучение, това е моят клас от сирачета. Всички вие сте сирачета и аз трябва да ви помогна да си стъпите на краката.“ „Но, моля ви, милейди — учуди се Фандорин, — знам със сигурност, че Лизенка не е сираче, а дъщеря на действителен таен съветник.“ „Ah, my sweet boy^[4] — още по-тъжно се усмихна милейди. — Тя е невинна жертва, тоест все едно сираче.“ А онзи страшният, който седеше гърбом, бавно се извърна и втренчил в Ераст Петрович белезникавите си прозрачни очи, прошепна: „И аз, Азазел, съм сирак — намигна съзаклятнически и безсрамно добави: — И затова, млади приятелю, се налага да ви убия, за което искрено съжалявам… Ей, Фандорин, не стойте като истукан. Фандорин!“

— Фандорин! — някой разтърсваше измъчения от кошмара Ераст Петрович за рамото. — Събудете се, вече е сутрин!

Той трепна, скочи, заозърта се. Беше заспал в кабинета на шефа, оборил глава направо на бюрото му. Радостната утринна светлина заливаше стаята през дръпнатите щори на прозореца, а до бюрото стоеше Иван Францевич, кой знае защо облечен като занаятчия: каскет с платнена козирка, набран на гърба кафтан и изкаляни ботуши с нисък конч.

— Заспахте, не ме дочакахте, а? — весело попита шефът.

— Пардон за тоя маскен бал, наложи се да излизам по спешност. Хайде, стига сте мигали на парцали, вървете да се умиете. Марш-марш!

Докато се миеше, Фандорин си припомни събитията от изминалата нощ, сети се как презглава търчеше от къщата на Иполит, как се хвърли във файтона и нареди на задрямалия файтонджия да го откара на „Мясницкая“. Нямаше търпение да разкаже на шефа си за сполуката, но не завари Брилинг. Ераст Петрович отиде да свърши една неотложна работа, след което седна в кабинета да го чака и без да разбере, е заспал.

Когато се върна в кабинета, Иван Францевич вече се беше преоблякъл със светъл костюм и пиеше чай с лимон. Втора стъклена чаша в сребърна поставка вдигаше пара от другата страна на бюрото, на подноса бяха наредени гевречета и кифлички.

— Заповядайте да закусим — подкани го шефът. — Хем ще си поприказваме. В общи линии научих за снощните ви приключения, но имам и някои въпроси.

— Откъде научихте? — огорчи се Ераст Петрович, който предвкусваше удоволствието от разказа и, честно казано, възнамеряваше да спести някои подробности.

— У Зуров имаше мой агент. Аз се върнах преди около час, ама ми дожаля да ви будя. Затова седнах да прочета отчета. Интересно четиво, дори не ми остана време да се преоблека. — Той потупа с ръка няколко ситно изписани листа. — Свестен агент, но пише ужасно цветисто. Въобразява си, че има литературен талант, публикува по вестниците с псевдоним Maximus Зоркия, мечтае да стане цензор. Чуйте, сигурно ще ви заинтересува. Къде беше… Аха, ето го.

„Описание на обекта. Име — Еразъм фон Дорн или фон Дорен (слухово). Възраст — не повече от двайсетгодишен. Словесен портрет: ръст около метър и осемдесет, телосложение слабо, коса черна права, няма брада и мустаци и не изглежда да се бръсне, очи яркосини, сближени, леко дръпнати в краищата, кожа бяла, чиста, нос тънък, правилен, уши прилепнали, малки, с къси месести части. Особени белези — постоянно румени бузи. Лични впечатления: типичен представител на порочната и разюздана златна младеж, очевиден скандалджия… След горепосочените събития се оттегли заедно с Играча в кабинета на последния. Беседваха двайсет и две минути. Разговорът беше тих, с големи паузи. Зад вратата не се чуваше почти нищо, но със сигурност долових думата «опиум» и още нещо за огън. Сметнах за необходимо да продължа да следя Фон Дорен, но той, изглежда, ме разкри — много ловко се откъсна от следенето и избяга с файтон. Предлагам…“ Нататък вече не е интересно. — Шефът с любопитство изгледа Ераст Петрович. — И така, какво сте обсъждали за опиума? Изгарям от нетърпение, смилете се.

Фандорин накратко преразказа съдържанието на разговора с Иполит и показа писмото. Брилинг го изслуша най-внимателно, зададе няколко уточняващи въпроса и замълча, вперил поглед през прозореца. Паузата продължи дълго, почти минута. Ераст Петрович не шаваше от страх да не попречи на мисловния процес на шефа, макар да имаше и свои съображения.

— Много съм доволен от вас, Фандорин — произнесе шефът, когато се завърна в света на живите. — Демонстрирахте бляскава резултатност. Първо, става съвсем ясно, че Зуров няма нищо общо с убийството и не се досеща за характера на вашата дейност. Иначе нямаше да ви даде адреса на Амалия. Това ни освобождава от версия номер три. Второ, много напреднахте по версията „Бежецкая“. Сега вече знаем къде да търсим тая дама. Браво. Възнамерявам да пренасоча всички агенти, включително вас, към версия номер четири, която ми изглежда основна — той посочи с пръст към черната дъска, където в четвъртото кръгче белееха тебеширените букви НО.

— Тоест как — развълнува се Фандорин. — Ама моля ви се, шефе…

— Тази нощ успях да попадна на много привлекателна следа, която ме отведе до една вила в Подмосковието — с видимо задоволство съобщи Иван Францевич (ето и обяснението за изкаляните ботуши). — Там се събират революционери, при това крайно опасни. Изглежда, че съществува някаква връзка и с Ахтирцев. Ще ги разработваме. Тук ще имам нужда от всичките си хора. А версията с Бежецкая ми се струва безперспективна. Във всеки случай не е спешно. Ще изпратим запитване до англичаните по дипломатическите канали, ще помолим да задържат тая мис Олсен до изясняване на случая, и точка.

— Точно това не бива да правим в никакъв случай! — викна Фандорин толкова разпалено, че Иван Францевич чак се сащиса.

— И защо?

— Нима не виждате, че тук всичко си пасва едно към едно! — Ераст Петрович бързаше да се изкаже от страх да не го прекъсне. — Не знам за нихилистите, напълно е възможно и разбирам цялата важност, но това тук също е значимо и също е от държавна важност! Погледнете, Иван Францевич, каква картинка се заформя. Бежецкая изчезва в Лондон — това първо (той не забеляза, че беше възприел начина на изразяване на шефа си). Икономът й е англичанин, при това много подозрителен, ще ти тегли ножа, без да му мигне окото. Това второ. Белоокият, дето уби Ахтирцев, също говореше с акцент и също прилича на англичанин — това трето. И сега четвърто: лейди Естер, разбира се, е свръхблагородно същество, но също е англичанка, а пък наследството на Кокорин, както и да го въртим, отиде за нея! Съвсем очевидно е, че Бежецкая нарочно е подтиквала обожателите си да направят завещания в полза на англичанката!

— Момент, момент — направи гримаса Брилинг. — Накъде всъщност биете? Подозирате шпионаж?

— Ами това е очевидно! — плесна с ръце Ераст Петрович. — Английски интриги. Отлично знаете какви са сега отношенията ни с Англия. Не искам да кажа нещо лошо за лейди Естер, тя сигурно не подозира нищо, но нейното учреждение може да се използва за прикритие, като троянски кон, с помощта на който да се проникне в Русия!

— Да бе — иронично се ухили шефът. — На кралица Виктория и на господин Дизраели им са малко златото на Африка и диамантите на Индия, дай им и трийсетте хиляди декара на Петруша Кокорин и трите хиляди хектара на Николка Ахтирцев.

Тогава Фандорин извади главния си коз:

— Не тъкачницата, нито дори парите! Спомняте ли си описа на тяхното имущество? И аз не обърнах веднага внимание. А Кокорин покрай всичко останало е притежавал корабостроителен завод в Либава и този завод изпълнява военни поръчки, проверих.

— Че кога успяхте?

— Докато ви чаках. Изпратих запитване по телеграфа до военноморското министерство. Там също има нощен дежурен.

— Тъй-тъй, и какво друго?

— Ами това, че Ахтирцев освен хектарите, къщите и капиталите е наследил от леля си и петролни сонди в Баку. Вестниците пишат, че англичаните дават мило и драго да добарат каспийския петрол. И изведнъж, хоп — дарение. И всичко е най-законно! Хем тъй е замислено, че да няма празно: или заводът в Либава, или петролът, който и да загуби облога — едното пада в ръцете на англичаните! Не знам какво ще решите, Иван Францевич — разгорещи се Фандорин, — само че аз тая работа няма да я оставя така! Ще изпълня всички ваши задачи, а след работа ще оставам, ще ровя сам. И ще го разровя!

Шефът отново зарея поглед през прозореца и този път мълча дори по-дълго. Ераст Петрович направо превъртя от нерви, но прояви твърдост.

Най-сетне Брилинг въздъхна и заговори — бавно, със запъване, сякаш уточняваше мислите си в движение:

— Най-вероятно това са пълни глупости. Едгар По, Йожен Сю. Случайни съвпадения. Но за едно със сигурност сте прав — няма да се обръщаме към англичаните… И чрез нашата резидентура в лондонското посолство също не бива. Ако бъркате — а вие почти сигурно бъркате, — ще излезем пълни глупаци. Но дори да предположим, че сте прав, посолството пак не може да направи нищо — англичаните ще скрият Бежецкая или ще излъжат нещо… Пък и на нашите в посолството ръцете са им вързани — те са съвсем на светло… Добре! — Иван Францевич енергично размаха юмрук. — Разбира се, вие, Фандорин, щяхте да ми свършите повече работа тук, но както казва народът, насила хубост не става. Четох досието ви, знам, че владеете не само френски и немски, но и английски. Тъй да бъде, заминавайте за Лондон при тая ваша famme fatale^[5]. Няма да ви инструктирам, вярвам във вашата интуиция. Давам ви един човек в посолството, казва се Пижов. Скромен деловодител, също като вас, но се занимава с други работи. В Министерството на външните работи се води губернски секретар^[6], но по наша линия има и по-високо звание. Господин с най-разнообразни таланти. Щом пристигнете — веднага при него. Много е оправен. Впрочем, сигурен съм, че пътуването ви е нахалост. Но в края на краищата заслужихте си право на грешка. Ще видите Европа, ще се поразходите на държавна сметка. Макар да ми се струва, че вече разполагате и със собствени средства? — шефът изгледа самотно захвърления на един стол пакет.

Смаян от всичко, което беше чул, Ераст Петрович се сепна:

— Виноват, това е снощната печалба. Девет хиляди и шестстотин рубли, преброих ги. Исках да ги предам в касата, но беше затворено.

— Я вървете по дяволите — махна Брилинг, сякаш пъдеше муха. — Вие наред ли сте? Какво ще запише според вас касиерът в приходната книга? Спечелени на карти от колежкия регистратор Фандорин?… Впрочем момент. Някак не иде да командироваме в странство някакво си колежко регистраторче. — Той седна зад бюрото, натопи перото в мастилницата и взе да пише, диктувайки си на глас:

— Такааа. „Спешна телеграма. До княз Михаил Александрович Корчаков, лично. Копие до генерал-адютант Лаврентий Аркадиевич Мизинов. Ваше превъзходителство, в интерес на известното Вам дело, а така също и като признание за изключителни заслуги, моля колежкият регистратор Ераст Петров Фандорин… предсрочно да бъде произведен…“ Хайде, като е, да е — направо титулярен. Не че е кой знае какво, ама все пак. „… в звание титулярен съветник. Моля също Фандорин временно да бъде зачислен на длъжност дипломатически куриер първа категория към Министерство на външните работи.“ Това е, за да не ви бавят по границите — поясни Брилинг. — Така. Дата, подпис. Впрочем, по пътя наистина ще разнесете дипломатическата поща — в Берлин, Виена и Париж. За конспирация, да не възникват излишни подозрения. Нещо против? — закачлива искра проблесна в очите на Иван Францевич.

— Съвсем не — смотолеви Ераст Петрович, който изпускаше нишката на събитията.

— А от Париж, вече инкогнито, ще се прехвърлите в Лондон. Как, казахте, че се казвал хотелът?

— „Уинтър Куин“, „Зимна кралица“.