Серия
Приключенията на Ераст Фандорин (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Турецкий гамбит (сборник „Особые поручения“), (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 25 гласа)
Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
Деница Минчева (2011 г.)

Издание:

Борис Акунин. Турски гамбит

Превод: Владимир Венцелов

Редактор: София Бранц

ИК „Еднорог“, София, 2003 г.

ISBN: 954–9745–52–X


Глава първа

В която една прогресивна жена изпада в безизходица

Нашият кореспондент, който втора седмица се намира в руската Дунавска армия, съобщава, че вчера, 1 юли (13 юли по европейски стил), император Александър обявил благодарност на победоносните си войски, които успешно форсираха Дунава и нахлуха в пределите на Османската империя. Във Височайшата заповед се казва, че врагът е напълно сломен и че най-късно до две седмици над „Света София“ в Константинопол ще бъде издигнат православният кръст. Настъпващата армия не среща почти никаква съпротива, ако не се броят епизодичните ужилвания на тъй наречените башибозуци („луди глави“) — полуразбойници-полупартизани, прочути с дивия си нрав и кръвожадна свирепост — по руските комуникации.

„Ревю паризиен“ (Париж)

14 (2) юли 1877 г.

Жената е твар слаба и ненадеждна, е казал Августин Блажени. Прав е мракобесникът и женомразецът, хиляди пъти е прав. Във всеки случай поне по отношение на персоната, която се казваше Варвара Суворова.

Всичко беше започнало като весело приключение, а какво излезе накрая. На ти сега, глупачко. Мама колко пъти ти е повтаряла, че с твоите фокуси рано или късно ще си строшиш главата и ето, тъкмо тъй стана. Ами татко — мъдрият татко, човекът с ангелско търпение — не ти ли каза и той, че твоят житейски път минава през три периода: дявол с рокля, наказание Божие и накрая — ненормална нихилистка. До тоя ден и час Варя се бе гордяла с горната дефиниция и дори си казваше, че не възнамерява да се задоволява с постигнатото, но ето че тая самонадеяност й изигра лоша шега.

Защо ли се съгласи да спират в кръчмата или как му викат тук на тоя долен вертеп? Ама нали каруцарят Митко, тоя подъл предател, взе да хленчи: „Да напоим конете, та да напоим конете.“ На ти сега коне. Господи, какво ли я чака…

Варя седеше в ъгъла на тъмната, мръсна барака до грубо скованата маса, обзета от смъртен ужас. Само веднъж досега бе изпитвала подобно мъчително и безнадеждно чувство — когато шестгодишна счупи любимата чаена чаша на баба си и в очакване на неизбежното възмездие се скри под дивана.

Да вземе да се помоли, ама нали прогресивните жени не се молят. А междувременно ситуацията изглеждаше съвсем безизходна.

Но наред. Пътят от Петербург до Букурещ мина на един дъх и дори комфортно, бързият влак (два първокласни вагона и десет платформи с оръдия) докара Варя до столицата на Княжество Румъния за три дни. Офицерите и военните чиновници, потеглили към театъра на бойните действия, само дето не се избиха за кафявите очи на късо подстриганата девойка, която пушеше папироси и по принцип не даваше да й целуват ръка. На всяка гара й се носеха букети и кошнички с ягоди. Букетите тя ги хвърляше през прозореца, защото букетите са пошлост и отживелица, а скоро взе да отказва и ягодите, от които започна да се изприщва. Пътуването беше весело и приятно, макар в умствено и идейно отношение кавалерите да бяха чисти инфузории. Вярно, един корнет[1] беше чел Ламартин, дори бе чувал за Шопенхауер, ухажваше я по-фино от останалите, но Варя най-приятелски му обясни, че отива при годеника си, след което държанието му стана безукорно. А си го биваше корнета, приличаше на Лермонтов. Както и да е, да е жив и здрав.

Вторият етап от пътешествието също мина по мед и масло. От Букурещ до Турну Мъгуреле имаше дилижанс. Вярно, здравата я раздруса и се нагълта с прах, затова пък целта беше вече на две крачки — според слуховете главната квартира на Дунавската армия се разполагаше на отсрещния бряг, край село Царевци.

Предстоеше да осъществи последната, най-отговорната част от разработения още в Петербург План (мислено Варя го наричаше тъкмо така — План, с главно „П“). Снощи бе прекосила Дунава с лодка малко над Зимница, където само преди две седмици героичната 14-а дивизия на генерал Драгомиров бе форсирала непреодолимата водна преграда. Оттук насетне започваше зоната на бойните действия и малко да се заплеснеш — край, казашки дозори, които непрекъснато шареха по пътищата, моментално ще те спипат и докато се усетиш, ще те натирят обратно в Букурещ. Изобретателната Варя обаче беше предвидила всичко това и бе взела съответните мерки.

За късмет в българското село, разположено на южния бряг на Дунава, имаше ханче. И пак късмет — ханджията поназнайваше руски и обеща само за пет рубли да й намери сигурен водач. А Варя си купи едни широки шаячни гащи, викаха им потури, риза, цървули, елек, някакъв идиотски калпак, преоблече се, и европейската госпожица моментално се превърна в слабичък български момчурляк. Който не би трябвало да буди подозрения у дозорите. Но за всеки случай нарочно се спазари за по-обиколен път, че да не срещат военни колони и да влязат в Царевци не от север, а от юг. Там, в главната квартира на армията, беше Петя Яблоков, Вариният… впрочем не много ясно какъв. Годеник? Приятел? Мъж? Да го наречем така: бивш мъж и бъдещ годеник. И приятел, разбира се.

Тръгнаха още по тъмно с една раздрънкана каруца, която ужасно скърцаше. Водачът Митко из целия път мълчаливо дъвчеше тютюн и само бършеше с ръка посивелите си мустаци, след като цвръкнеше поредната дълга кафява струя (Варя всеки път се погнусяваше). Отначало той си тананикаше нещо екзотично, балканско, после млъкна и дълбоко се умисли — сега вече е ясно какво е кроял.

Че той можеше да ме убие, потръпна Варя. Дори по-лошо. Като едното нищо — кой ще го хване? Ще нарочат ония… башибозуците.

Но и без да се стига до убийство, работата отиде на зле. Предателят Митко отведе спътничката си в някаква кръчма, която приличаше повече на бандитска бърлога, настани я на една маса, поръча кана вино, сирене и се упъти към вратата, като й направи жест, че веднага се връща. Варя хукна подире му, не й се оставаше сама в тоя мръсен, тъмен и зловонен вертеп, но Митко рече, че отивал… ами, тъй да се каже, да задоволи физиологическите си потребности. Отначало не го разбра, та се наложи да й го пояснява със знаци и смутената Варя се върна на мястото си.

Физиологическите потребности се проточиха извън всякакви мислими граници. Варя хапна малко от соленото тебеширено сирене, отпи от киселото вино, накрая не издържа на вниманието, което обръщаха на скромната й особа злокобните посетители на питейното заведение, и излезе на двора.

Излезе и примря.

От каруцата нямаше и следа. А в нея беше куфарът. В който беше походната аптечка. В която между бинтовете и марлите бяха паспортът и всичките, всичките й пари.

Варя понечи да се втурне към пътя, но в тоя момент от кръчмата изскочи кръчмарят с червена риза, зачервен нос и брадавици на бузата и сърдито се развика, показвайки недвусмислено: първо плащай, пък после можеш да се пръждосваш. Варя се върна, понеже хем се беше уплашила от кръчмаря, хем нямаше с какво да плати. Сви се тихичко в ъгъла и се опита да погледне на случилото се като на забавно приключение. Но не стана.

В кръчмата нямаше нито една жена. Мърлявите и шумни селяни се държаха съвсем различно от руските мужици — ония са кротки и докато не се натряскат, приказката им е тиха, а тия сякаш се надвикват, надигат каничките червено вино и току избухват в хищен (както й се стори) смях. На дългата маса в другия край играеха на зарове и след всяко хвърляне се вдигаше глъчка. А по едно време избухна кавга и един много пиян дребосък го халосаха с глинена каничка по главата. Тъй си остана да се валя под масата, хич никой не се наведе да го погледне.

По едно време кръчмарят кимна към Варя и каза види се нещо соленичко, защото от съседните маси се заобръщаха с гнусно кискане. Полазиха я тръпки и тя още повече си нахлупи калпака. Освен нея в цялата кръчма никой не седеше с калпак, но нямаше начин да го свали, ще й се разпилее косата. Не че е много дълга — както е редно за съвременната жена, Варя носеше къса прическа — но веднага ще издаде принадлежността й към слабия пол. Ама че гадно са го измислили мъжете — „слаб пол“. Уви, вярно е.

Сега вече отвсякъде зяпаха Варя и погледите бяха лепкави, лоши. Не й обръщаха внимание само комарджиите и един умърлушен човечец, седнал гърбом през една маса от нея, близо до тезгяха. Беше забол нос в каничката си вино, виждаха се само късата му черна коса и побелелите слепоочия.

Варя много се уплаши. Само не циври, каза си тя. Ти си зряла, силна жена, а не някоя глезена госпожица. Просто им кажи, че си рускиня, че отиваш при годеника си в армията. Нали сме освободители, всички тук ни се радват. А и българският е лесен, трябва само на всичко да слагаш отзад по някое „та“. Рускаята войскатата. Невестата. Невестата на руски солдат. Нещо такова.

Погледна през прозореца — може пък Митко да се е върнал? Може наистина да е ходил да пои конете и да се е върнал? Но на прашната улица ги нямаше нито Митко, нито каруцата, имаше обаче нещо, на което Варя не беше обърнала внимание досега. Над къщите стърчеше не много високо олющено минаре. Олеле! Да не са мюсюлмани? Ама нали българите са християни, православни, всеки го знае. И пият вино, а на мюсюлманите Коранът им го забранява. Но щом селото е християнско, какво ще тук това минаре? Ако пък са мюсюлмани, за кого ли са — за нашите или за турците? Едва ли ще са за нашите. Излизаше, че „войскатата“, няма да помогне.

О, Господи, какво да правя?

 

 

Варенка Суворова беше на четиринайсет, когато в час по вероучение й хрумна една неопровержимо очевидна мисъл — как ли на никого не му бе хрумвало досега! Ако Бог е сътворил първо Адам, а после Ева, това не доказва, че мъжете са по-важни, а че жените са по-съвършени. Мъжът е пробен образец, модел, докато жената е окончателно утвърденият вариант, допълнен и усъвършенстван. Та това е абсолютно ясно! Но кой знае защо, целият живот — интересният, истинският — е за мъжете, а жените само раждат и бродират, раждат и бродират. Защо е тая несправедливост? Защото мъжете са по-силни. Значи трябва да бъдеш силна.

Варенка реши, че тя ще живее другояче. Ето на, в американските щати вече се появи и първата жена-лекар Мери Джейкъби, и първата жена-свещеник Антоанет Блекуел, а в Русия си господствуват тая закостенялост и мъжкият гнет в семейството. Но няма страшно, само чакай да видите!

И щом завърши гимназия, Варя, досущ като американските щати, поведе победоносна война за независимост (таткото, адвокатът Суворов, излезе мека Мария) и се записа в акушерските курсове, превръщайки се по тоя начин от „наказание Божие“ в „ненормална нихилистка“.

Но с курсовете не й потръгна. Варенка без проблеми преодоля теоретичната част, макар редица моменти в процеса на създаването на човешко същество да й се сториха удивителни и невероятни. Конфузът дойде, когато трябваше да присъства на истинско раждане: канските писъци на родилката и ужасната гледка на сплесканата бебешка главичка, която се изхлузваше от изтерзаната окървавена плът, я довършиха. Варя най-позорно припадна, а след това не й оставаше друго, освен да се прехвърли в курсовете за телеграфисти. Отначало мисълта да стане една от първите руски телеграфистки я ласкаеше — дори писаха за нея в „Петербургские ведомости“ (броя от 28 ноември 1875 година, статията „Крайно време беше“), обаче службата се оказа непоносимо скучна и без каквито и да е перспективи за бъдещето.

Та за радост на родителите си Варя се оттегли в тамбовското им имение — но не за да безделничи, а да учи и възпитава децата на селяните. Там, в чисто новото, още ухаещо на чамови стружки училище, тя се запозна с петербургския студент Петя Яблоков. Петя преподаваше аритметика, география и основи на естествените науки, а Варя — всички останали дисциплини. Твърде скоро обаче селяците се усетиха, че от ходенето на училище не падат нито пари, нито други благини, и си прибраха децата у дома (да не хайлазуват, да се учат на труд), но по това време Варя и Петя вече бяха изградили проект за по-нататъшния си живот — свободен, съвременен, изграден върху взаимното уважение и разумното разпределение на задълженията.

Първо сложиха край на унизителната зависимост от родителската подкрепа. Второ, наеха си жилище на „Виборгская“ — с мишки, но затова пък тристайно. Щяха да живеят като Вера Павловна с Лопухов[2] — всеки на своята собствена територия, а третата стая ще е за съвместни беседи и за гости. Пред хазаите се представиха за мъж и жена, но си живееха чисто по приятелски: вечерно време четяха, пиеха чай и разговаряха в общата гостна, а после си пожелаваха лека нощ и се прибираха по стаите си. Така живяха почти цяла година и им беше добре — пълно съгласие, никакви пошлости, никакви мръсотии. Петя ходеше на лекции и даваше уроци, а Варя се изучи за стенографка и изкарваше понякога и сто рубли месечно. Водеше протоколите в съда, записваше мемоарите на един изкуфял генерал, покорявал навремето Варшава, а после по препоръка на приятели и се падна да стенографира новия роман на Великия Писател[3] (няма да споменаваме имена, понеже цялата работа свърши доста грозно). Варя се отнасяше към Великия Писател с благоговение и категорично отказа да взема пари, понеже щастието да работи с него й стигаше, но властителят на умовете беше изтълкувал отказа й превратно. Ужасно стар, беше към шестдесетте, обременен с голямо семейство и на всичкото отгоре грозен. За сметка на това, няма спор, говореше красноречиво: целомъдрието е смешен предразсъдък, буржоазният морал е отвратителен, а в човешката природа няма нищо срамно. Варя го слушаше, после с часове надълго и нашироко, обсъждаха с Петя как да постъпи. Петя беше съгласен, че целомъдрието и лицемерието са натрапени на жената окови, но категорично я съветваше да не стига до физиологическа връзка с Великия Писател. Палеше се, доказваше, че той изобщо не е чак толкова велик, че мнозина от напредничавите хора го смятат за реакционер. Както вече се спомена, всичко свърши по най-грозен начин. Веднъж Великият Писател внезапно спря диктовката насред една невероятно силна сцена (Варя стенографираше със сълзи на очи), взе да диша тежко, заподсмърча, непохватно сграбчи русокосата стенографка за раменете и я помъкна към дивана. Тя известно време търпя глупостите, които й шепнеше и докосването на треперещите му пръсти, оплели се в безбройните копчетата и кукички, после изведнъж ясно осъзна, дори не осъзна, а усети: всичко това е неправилно и просто не може да се случи. Отблъсна Великия Писател, избяга и повече не се върна.

Тая история се отрази зле на Петя. Беше март, пролетта беше подранила, ледовете се топяха и откъм Нева се носеше дъх на простор и свежест. Петя постави ултиматум: не може да я карат повече така, те са създадени един за друг, отношенията им са издържали проверката на времето. И двамата са хора от плът и кръв, няма смисъл да вървят срещу природните закони. Той, разбира се, е съгласен на плътска любов и без венчило, но по-добре да се оженят, тъй като това ще им спести редица усложнения. И накрая тъй извъртя нещата, че остана да се дискутира само едно: какъв брак да сключат — граждански или църковен. Спориха чак до април, а през април започна дългоочакваната война за освобождаване на братята славяни и Петя Яблоков като почтен човек замина доброволец. На тръгване Варя му обеща две неща: че скоро ще му даде окончателния си отговор и че на всяка цена ще воюват заедно, тя ще измисли нещо.

И го измисли. Не стана веднага, но стана. Тя не успя да постъпи като сестра в някоя военновременна болница или походен лазарет — не й признаха незавършените акушерски курсове, а в действащата армия не вземаха жени телеграфистки. Варя съвсем се беше отчаяла, когато пристигна писмо от Румъния: Петя се оплакваше, че не го взели в пехотата, понеже бил дюстабанлия, ами го оставили в щаба на главнокомандващия, великия княз Николай Николаевич, тъй като доброволецът Яблоков е математик, пък армията ужасно се нуждаела от шифровчици.

Е, все ще намери някаква служба в главната квартира, а в края на краищата колко му е да се прикъта в тиловата неразбория, реши Варя и тутакси измисли плана, който вървеше от прекрасно по-прекрасно в първите си два етапа, за да завърши с катастрофа.

Междувременно развръзката наближаваше. Кръчмарят с пиянския нос измърмори нещо заплашително и се запъти към Варя, бършейки ръце в някаква мръсна кърпа; с червената си риза приличаше на палач, който пристъпя към дръвника. Устата й пресъхна и дори леко й се догади. Дали пък да не се престори на глухоняма? Тоест на глухоням.

В тоя момент онзи, умърлушеният, дето седеше с гръб, се надигна, без да бърза, пристъпи към Варината маса и седна насреща й. Тя видя бледо, младо, почти момчешко въпреки побелелите слепоочия лице, студени сини очи, тънки мустачки и устни, несвикнали да се усмихват. Беше странно лице, съвсем различно от лицата на другите селяни, макар непознатият да беше облечен по същия начин. Само дето сетрето му беше сякаш по-ново и ризата — по-чиста.

Синеокият дори не се обърна да погледне кръчмаря, само пренебрежително махна с ръка и страшният палач моментално се оттегли зад тезгяха. Но на Варя не и стана по-спокойно. Напротив, ей сега ще почне страшното.

Тя смръщи чело, очаквайки звуците на чуждата реч. Май най-добре ще е да не говори, а само да кима и да върти глава. Само да не забрави, че при българите всичко е наопаки: като кимаш — значи „не“, като клатиш глава, ще рече „да“.

Но синеокият не попита нищо. Само опечалено въздъхна и с леко заекване проговори на чист руски език:

— Ех, мадмоазел, защо не си чакате г-годеника у дома. Това не са ви романите на Майн Рид. Можеше д-да свърши зле.

Бележки

[1] Звание в гвардейските кавалерийски части, отговаря на поручик. — Б.пр.

[2] Вера Павловна с Лопухов — герои от романа на Н. Г. Чернишевски „Какво да се прави“, който тогава е верую на свободомислещата руски младеж. — Б.пр.

[3] Великия писател — по онова време в Русия „великите писатели“ са трима: Л. Н. Толстой, И. С. Тургенев и Ф. М. Достоевски. Вероятно авторът има предвид последния. — Б.пр.