Борис Акунин
Азазел (2)

Глава втора,

В която има само разговори

— Не знам, Ксаверий Феофилактович, не знам вие какво мислите, само че на мен ми е странно — повтори Фандорин разгорещено. — Има някаква тайна тук, честно. — И упорито подчерта: — Да, именно тайна! Вижте какво излиза. Първо, самоубийството е някак си нелепо, „наслука“, с един-единствен патрон в барабана, сякаш хич не е и смятал да се застрелва. Ама че фатален малшанс. И тонът на предсмъртната бележка е някак странен, нали? Уж е надве-натри писана, а засяга извънредно важен проблем. Много сериозен проблем! — гласът на Ераст Петрович чак звънна от емоции. — Само че на проблема ще се върна след малко, а засега вижте завещанието. Не ви ли е подозрително?

— И какво толкова подозрително виждате в него, драги? — промърмори Грушин, небрежно разлиствайки „Полицейския бюлетин на градските инциденти“ за изминалото денонощие. Това нелишено от познавателен интерес четиво обикновено идваше в управлението следобед, тъй като не съдържаше особено важни работи — имаше всякакви дреболии, дори пълни глупости, макар че понякога изскачаше и по нещичко интересно. Споменаваше се например и вчерашното самоубийство в Александровската градина, но, съвсем според очакванията на опитния Ксаверий Феофилактович, нямаше никакви подробности и естествено не се цитираше текстът на предсмъртната бележка.

— Ами вижте! Кокорин се гръмва уж на шега, а завещанието въпреки предизвикателния му тон е съставено според както си му е редът — с нотариус, с подписи на свидетели, с изброяване на изпълнителите — взе да сгъва пръст след пръст Фандорин. — Пък наследството не е шега работа — огромно е! Лично ходих да проверя — две фабрики, три завода, къщи в няколко града, корабостроителница в Либава^[1], половин милион струват само ценните му книжа в Държавната банка!

— Половин милион? — ахна Ксаверий Феофилактович, вдигайки поглед от страниците. — Брей, провървя й на англичанката, голям късмет извади…

— А пропо, как да си обясним какво общо има тук лейди Естер? Защо тъкмо на нея се завещава всичко, а не на някого другиго? Каква е връзката й с Кокорин? Това трябва да го изясним!

— Че той си го е казал: не вярва на нашите хайдуци, а англичанката вече кой месец я превъзнасят по всички вестници. Не, драги, я ми кажете вие нещо друго. Как стана тъй, че това ваше поколение толкова ниско оценява живота? Нещо малко да не е така — и хайде паф-паф, хем тъй важно, патетично, с презрение към целия свят. А с какво сме го заслужили това презрение? — ядоса се изведнъж Грушин, спомняйки с какво неуважение разговаря с него вчера любимата му дъщеря, шестнадесетгодишната гимназистка Сашенка. Впрочем въпросът беше по-скоро риторичен, уважаемият пристав слабо се вълнуваше от мнението на деловодителя по въпроса, затова отново заби поглед в бюлетина.

Затова пък Ераст Петрович се оживи още повече.

— Тъкмо това е проблемът, за който исках да ви кажа. Ето, вземете човек като Кокорин. Съдбата му е дала всичко — и богатство, и свобода, и образование, и хубост (хубостта Фандорин я добави просто ей така, защото нямаше никаква представа как бе изглеждал покойният). А той си играе със смъртта и в крайна сметка се самоубива. И знаете ли защо? Защото на нас, младите, ни се повдига от вашия свят — Кокорин го е написал едно към едно, само дето не е навлязъл в подробности. Вашите идеали — кариерата, парите, почестите — за мнозина от нас не струват нищо. Не за това мечтаем днес. Да не мислите, че току-тъй пишат вестниците за епидемия от самоубийства? Най-добрите сред образованите младежи ни напускат, останали без духовен кислород, а вие, бащите на обществото, не си правите никакви изводи!

Излизаше, че целият обвинителен патос се излива лично срещу Ксаверий Феофилактович, понеже наблизо не се забелязваха други „бащи на обществото“. Грушин обаче изобщо не се засегна, дори видимо доволен кимна с глава.

— На̀, тъкмо тук го пише — той саркастично потропа бюлетина с нокът. — За тоз пусти недостиг на духовен кислород. „В 10 часа сутринта на улица «Чихачовска» в трети участък е открит обесен обущарят Иван Еремеев Сарахошев, 27-годишен. Според показанията на портиера Пьотър Силин самоубиецът посегнал на живота си, понеже не му останали пари да си оправи махмурлука.“ Ей така ще си идат най-добрите един по един, ще останем само ние, старите глупаци.

— Смешно ви е на вас — отговори с горчивина Ераст Петрович — а в Петербург и във Варшава мине не мине ден — някой студент се гръмнал, някоя курсистка се отровила, гимназисти се давят. Смейте се, смейте.

„Ще съжалявате, Ксаверий Феофилактович, ама ще е късно“ — отмъстително си помисли той, макар до този момент мисъл за самоубийство да не го бе спохождала никога — младежът имаше твърде жив характер. В кабинета се възцари тишина: Фандорин си представи скромен гроб извън църковната ограда и без кръст, а Грушин следваше с пръст редовете пред себе си и шумолеше с листата.

— Ама че щуротии, наистина! — избоботи той. — Тия дни май всички са луднали. Я вижте тия две донесения: от трети полицейски участък — на осма страница, и от първи участък, на страница девета. Чуйте само: „В 12.35 участъковият надзирател Федорук бил извикан на «Подколоколни переулок» в дома на «Московското застрахователно противопожарна дружество» по настояване на Авдотия Филиповна Спицина, помешчица от Калуга, временно пребиваващи в странноприемница «Боярская». Г-жа Спицина обяснила, че на входа на отсрещната книжарница прилично облечен господин на видима възраст 25 години пред очите й направил опит да се застреля — опрял револвер в слепоочието си, но явно станала засечка и несполучилият самоубиец изчезнал. Г-жа Спицина настояла полицията да открие младежа и да го предаде на църковните власти за налагане на духовно покаяние. Дирене не е предприемано поради липса на престъпление.“

— Нали ви казах! — зарадва се Ераст Петрович, който се почувства напълно отмъстен.

— Чакайте, млади момко, още не съм свършил — прекъсна го приставът. — Чуйте нататък. Страница девета: „Докладва стражарят Семьонов (това е от първи участък). Малко след 10 сутринта бил извикан от бакалина Николай Кукин, продавач в магазина «Брикин и синове», находящ се срещу Малкия мост на река Яуза. Кукин съобщил, че само преди няколко минути някакъв студент се качил на каменния парапет на моста и опрял в главата си револвер с явното желание да се застреля. Кукин чул изщракване, но изстрел не последвал. След изщракването студентът скочил от парапета на уличното платно и бързо се отдалечил в посока на улица «Яузка». Други очевидци не са открити. Кукин ходатайства край моста да се открие полицейски пост, понеже миналата година на това място се удавила лека жена, а от подобни инциденти страдала търговията.“

— Не разбирам — разпери ръце Фандорин. — Това ритуал ли е? Да не би да си имаме работа с тайна ложа на самоубийците?

— Каква ложа — бавно процеди Ксаверий Феофилактович и продължи, разгорещявайки се все повече и повече. — Никаква ложа, драги ми господине, цялата работа е много по-проста. Сега и тая история с единствения патрон ми се изяснява, а преди не я разбирах. Това е един и същ човек, студентът Кокорин, той се е вихрил. Вижте тук. — Той енергично скочи и отиде пред окачената до вратата карта на Москва. — Ей го Малкия мост на Яуза. Оттук е тръгнал по „Яузка“, шлял се някъде около час и се е появил на „Подколоколни“, пред застрахователното дружество. Тук е стреснал госпожа Спицина и е продължил нататък, по посока на Кремъл. А между два и три следобед е стигнал и до Александровската градина, където премеждията му завършват по известния ни вече начин.

— Но защо? И какво трябва да значи всичко това? — взираше се в картата Ераст Петрович.

— Не съм аз този, дето ще каже какво значи. Но горе-долу си представям как се е случило. Решило нашето студентче — богаташко синче, типичен представител на златната младеж — да ни каже сбогом. Но преди да умре, поискало и да си разпали нервите. Някъде го бях чел, наричало се „американска рулетка“. Златотърсачите в Америка го били измислили. Зареждаш един патрон в барабана, завърташ го и — бум! Ако ти провърви, прибираш залозите, а ако не — прав ти път. Та тръгва нашият студент из Москва да предизвиква съдбата. Напълно е възможно и повече от три пъти да се е гърмял, просто не всички очевидци са викали полиция. Госпожа богоугодницата и оня Кукин с търговския си интерес са проявили бдителност, а колко опита е направил Кокорин, един Господ знае. Може пък и да се е обзаложил сам със себе си — един вид, ще се пробвам да изиграя смъртта еди-колко си пъти. Ако оцелея, значи тъй ми е било писано. Впрочем, всичко това, вече са си мои свободни съчинения. Тъй че не става дума за никакъв фатален малшанс в Александровската градина, ами чисто и просто от сутринта до следобеда студентът е изразходвал целия си късмет.

— Ксаверий Феофилактович, вие сте истински аналитичен талант! — искрено се възхити Фандорин. — Направо го виждам пред очите си как точно се е случило.

Похвалата, макар и да идеше от съвсем зелено хлапе, беше приятна на Грушин.

— Аа, видяхте ли, имало значи какво да се научи от старите кримки като мен — назидателно произнесе той. — Де да бяхте служили по следователската част колкото мен, хем не в днешните висококултурни времена, а при Негово Величество Николай Павлович… Тогава не гледаха криминално управление ли е, не е ли криминално, а че и нашето управление в Москва тогава изобщо го нямаше, следствен отдел нямаше даже. Днес издирваш убийци, утре те пратят на панаира да озаптяваш народа, вдругиден ходиш по кръчмите да прибираш разни без документи. Затова пък развиваш наблюдателност и познаване на човешката душа. Е, и ставаш по-дебелокож полицай, инак в нашата полицейска служба просто няма начин — многозначително завърши приставът и изведнъж забеляза, че деловодителят май не го слуша много-много, а се мръщи на някаква своя си мисъл, дето не му дава мира. — Какво толкоз ви мъчи, хайде, казвайте…

— Едно нещо не ми се връзва… — Фандорин нервно размърда красивите си гайтан-вежди. — Кукин разправя, че на моста е бил студент…

— Студент е бил, естествено, какъв друг да е?

— Да, ама Кукин откъде ще знае, че Кокорин е студент? Той е бил облечен с редингот, а на главата — шапка, даже в Александровската градина никой от свидетелите не го описва като студент. Във всички протоколи пише „младежът“ и „този господин“. Загадка!

— На вас все загадки ви пълнят главата — махна с ръка Грушин. — Тоя Кукин си е глупак, и толкова. Видял е богатско синче, добре облечено, и е решил, че е студент. А може пък и да го е разпознал, нали е бакалин, от сутрин до вечер с клиенти работи, трябва да има набито око.

— Клиенти като Кокорин не са и стъпвали в неговата бакалия — с основание възрази Ераст Петрович.

— И какво от това?

— Мисля си, че не е зле да поразпитаме по-подробно и госпожа Спицина, и бакалина Кукин. На вас, Ксаверий Феофилактович, не ви отива да се занимавате с такива дреболии, ама ако позволите, аз бих могъл… — Ераст Петрович чак се понадигна от стола, толкова му се искаше Грушин да разреши.

Ксаверий Феофилактович понечи да прояви строгост, но размисли. Нека подуши хлапето истинската работа, нека се пробва да поразговаря със свидетели. Може пък и да излезе нещо от него. И каза тежко:

— Не забранявам — Но още преди радостният възглас да се изтръгне от гърдите на колежкия регистратор, добави: — Само че първо бъдете така добър да завършите отчета за Негово превъзходителство. И знаете ли какво ще направим? Гледам, че минало три. Аз ще взема да си ходя, а вие утре ще ми разкажете защо бакалинът казва, че бил студент.