Борис Акунин
Азазел (8)

Глава осма,

В която несгодно излиза вале пика

В опушения салон се играеше на шест маси със зелено сукно — някъде по четирима, някъде по двама. Край всяка маса се тълпяха и кибици: по един-двама там, където играта вървеше на дребно, и цяло гъмжило край масите, където залозите вървяха нагоре. При графа не се сервираха пиене и мезета, желаещите можеха да идат в гостната и да пратят лакей до трактира, но се поръчваше само шампанско, и то само в случай на голям късмет. Отвсякъде се носеха кратки, неразбираеми за непосветения възгласи:

— Je coupe^[1]!

— Je passe^[2]!

— Втори абцуг^[3].

— Retournez la carte^[4]!

— Играно, господа!

— Убихме шестака!

И други подобни.

Най-много гости се бяха стълпили до масата, където една двойка играеше на едро. Банката държеше домакинът, понтираше потен господин с модерен, извънредно тесен редингот. На понтьора очевидно не му вървеше — хапеше устни, горещеше се, затова пък графът беше олицетворение на хладнокръвието, той сладко-сладко се усмихваше под черните си мустаци и току подръпваше от извитата турска лула. Добре поддържаните силни пръсти, окичени с пръстени, ловко отваряха картите — една надясно, една наляво.

Сред зрителите в по-задните редици скромно стоеше чернокос младеж, по чиято румена физиономия явно личеше, че не е играч. Опитното око веднага познаваше, че момъкът е от добър сой, че за пръв път попада в игрален дом и затова гледа като изтърван. Вече на няколко пъти разни отракани господа с набрилянтинени коси му бяха предложили да „хвърлят по една“, но оставаха разочаровани — юношата залагаше най-много по пет рубли, категорично не се хващаше на номерата им и отказваше да вдига мизата. Самият Громов, врял и кипял шпилмайстер^[5], цяла Москва го знаеше, се опита да подлъже хлапака, даже му пусна цяла стотарка, но парите отидоха бадева. Нито очите на румения се разпалиха, нито ръцете му затрепериха. Клиентът се оказа безперспективен, истински „кютук“.

Същевременно самият Фандорин (защото това, естествено, беше той) си въобразяваше, че се приплъзва из салона като безплътна сянка, без да привлича ничие внимание. Всъщност до момента не беше постигнал кой знае какво. Веднъж забеляза как много почтен на вид господин леко отмъкна от масата един златен полуимпериал^[6] и преизпълнен с достойнство се отдалечи. Две млади офицерчета се бяха спречкали в коридора, но Ераст Петрович не разбра нищо от гръмкия им шепот: драгунският поручик уверяваше, че не е някой шмекер и че не прави мръсно на приятели, докато хусарският корнет му се сърдеше за някакво си „изпързалване“.

Зуров, покрай когото Фандорин гледаше да се върти по-често, явно се чувстваше в тази компания като риба във вода, и то не просто риба, ами най-важният рибок. Една негова дума стигаше да потуши в зародиш всеки назряващ скандал, а веднъж само един жест бе достатъчен двама яки лакеи да награбят някакъв кресльо, който не искаше да миряса, и на бърза ръка да го изнесат навън. Графът май наистина не си спомняше за Ераст Петрович, макар последният вече няколко пъти да усещаше върху си бързия му враждебен поглед.

— Пето, господине — обяви Зуров и понтьорът, кой знае защо, крайно се развълнува от това съобщение.

— Обръщам патица! — трепна гласът му и той прегъна два от ъглите на картата си.

През тълпата зяпачи прошумоля шепот, а потният отметна от челото си влажен кичур и хвърли на масата куп шарени банкноти.

— Какво значи „патица“? — свенливо попита Фандорин старчето с червения нос, което му се беше сторило най-безобидно.

— Ще рече учетворяване на залога — на драго сърце поясни съседът. — Иска да вземе пълен реванш на последния абцуг.

Графът равнодушно издуха облаче дим и обърна надясно поп, а наляво шестица.

Понтьорът отвори асо купа.

Зуров кимна и тутакси метна надясно черен туз, а наляво червен поп.

Фандорин чу как някой прошепна:

— Цар е!

Потният господин не беше за гледане. Той изпрати с поглед купчината банкноти, затиснати от лакътя на графа, и плахо попита:

— Бихте ли приели да ви издам полица?

— Не бих — мързеливо провлачи Зуров. — Има ли други желаещи, господа? — Внезапно погледът му се спря върху Ераст Петрович. — Ние май сме се виждали някъде, а? — с неприветлива усмивка попита домакинът. — Господин Федорин, ако не бъркам?

— Фандорин — поправи го мъчително изчервилият се Ераст Петрович.

— Пардон. А вие защо само гледате? Не сте на театър. Щом сте дошли — играйте. Моля — и той посочи опразнения стол.

— Изберете колодите сам — пошушна на ухото на Фандорин отзивчивото старче.

Ераст Петрович седна и следвайки инструкциите, каза с цялата си решителност:

— Само че ще ми позволите, ваше сиятелство, аз да държа банката. Привилегията на новака. А колодите… бих предпочел тая и тая — и той взе от купчината неразпечатани колоди двете най-долни.

Зуров още по-неприязнено се ухили:

— Добре, господин новако, приемам вашето условие, но да се разберем — спечеля ли аз банката, няма да бягате. Ще оставите и за мен едно раздаване. Каква е мизата?

Фандорин се сащиса, куражът го напусна така внезапно, както се бе появил.

— Сто рубли? — плахо предложи той.

— Какво? Тук да не е кръчма?

— Добре, триста — Ераст Петрович сложи на масата всичките си пари, включително и стоте рубли, спечелени преди малко.

— Le jeu n’en vaut pas la chandelle^[7] — сви рамене графът.

— Но за начало става. — Той измъкна карта от своята колода и небрежно хвърли върху нея три стотачки. — Плаща.

„Лоб“ надясно, спомни си Ераст Петрович и внимателно сложи отдясно дама с червени сърчица, а отляво седмица пика.

Иполит Александрович с два пръста обърна своята карта и леко се намръщи. Беше дама каро.

— Я го виж ти новака — подсвирна някой. — Добре фризира дамата.

Фандорин неумело размеси колодата.

— Плаща — иронично каза графът и хвърли на масата шест банкноти. — Ех, да би мирно седяло, не би чудо видяло.

Как се викаше картата отляво? — мъчеше се да си спомни Ераст Петрович. Тази тука е „лоб“, а другата… брей, по дяволите. Срамота. Ами ако вземе да ме попита? Да надникне ли в тефтерчето, не, това е тъпа работа.

— Браво! — завикаха зрителите. — Графе, c’est un jeu interessant^[8], как мислите?

Ераст Петрович видя, че отново е спечелил.

— Я стига с тоя френски! Що за глупав навик да втъквате в руската по половин френска фраза? — ядно се огледа Зуров, макар че самият той току вмъкваше френски изрази. — Хайде, Фандорин, раздавайте. Картата не е магаре, все ще подкара. Плаща.

Надясно — валето е „лоб“, наляво — осмицата е…

Иполит Александрович обърна десетка. Фандорин я надцака с четвъртото раздаване.

Масата вече бе заобиколена от всички страни и успехът на Фандорин беше заслужено оценен.

— Фандорин, Фандорин — разсеяно мърмореше Иполит Александрович, тропайки с пръсти по колодата. Най-сетне извади карта, отброи две хиляди и четиристотин.

Шестицата пика падна под „лоба“ от първия абцуг.

— Каква е тая ваша фамилия? — освирепя графът. — Фандорин! Да не сте грък? Фандораки, Фандоропуло!

— Защо да съм грък? — обиди се Ераст Петрович, който добре помнеше подигравките на заядливите си съученици с древната му фамилия (прякорът на Ераст Петрович в гимназията беше „Фъндък“). — Нашият род, графе, е също толкова руски, колкото и вашият. Фандорини са били на царска служба още при Алексей Михайлович^[9].

— Ами да — оживи се старчето с червения нос, доброжелателят на Ераст Петрович. — При Екатерина Велика също е имало един Фандорин, много любопитни бележки е оставил.

— Бележки, бележки, днес съм в загуби тежки — мрачно изримува Зуров и подравни голяма пачка банкноти. — Плаща! Раздавайте, дяволите ви взели!

— Le dernier cour, mesieurs^[10]! — разнесе се из тълпата.

Всички втренчено наблюдаваха двете еднакви купчини омачкани банкноти — едната пред банката, другата пред понтьора.

В гробната тишина Фандорин взе да разпечатва две нови колоди, мислейки си все за същото: малинник ли беше… или лимонник?

Надясно асо, наляво също асо. Зуров има поп. Надясно дама, наляво десетка (ха сега де, кое беше по-силно — дамата или валето?). Надясно седмица, наляво шестица.

— Не ми дишайте във врата! — яростно изрева графът и няколко души бързо отскочиха назад.

Надясно осмица, наляво деветка. Надясно поп, наляво десетка. Поп!

Хората наоколо виеха и се превиваха от смях. Иполит Александрович седеше като вцепенен.

Сонник! — изведнъж си спомни Ераст Петрович и радостно се усмихна. Картата отляво е сонник. Колко странна дума.

Неочаквано Зуров се наведе през масата, стоманените му пръсти приклещиха устните на Фандорин и ги извиха.

— Не смейте да се хилите! Като сте направили удара, имайте възпитанието да се държите цивилизовано! — бясно изсъска графът почти в лицето на противника си. Кървясалите му очи гледаха страшно. В следващия миг той блъсна Фандорин в брадичката, облегна се на стола си и скръсти ръце на гърдите.

— Това е вече прекалено, графе! — извика един от офицерите.

— Че да не би да бягам? — пророни през зъби Зуров, без да сваля очи от Фандорин. — Ако някой се чувства засегнат, готов съм да отговарям.

Възцари се наистина гробно мълчание.

Ушите на Ераст Петрович бучаха ужасно, страх го беше само от едно — да не се уплаши. Впрочем, боеше се също да не му трепне гласът.

— Вие сте безчестен негодник. Просто не искате да плащате — каза Фандорин и гласът му все пак потрепери, но това вече нямаше значение. — Обявявам ви дуел.

— Геройстваме пред публиката, а? — сви устни Зуров. — Ще ви видя как ще танцувате пред дулото. На двайсет крачки с бариера. Стреля кой когато си иска, но после застава пред бариерата. Уплашихте ли се?

Уплаших се, помисли си Ераст Петрович. Ахтирцев беше споменал, че от двайсет крачки улучвал петак, колко му е да ме уцели в челото. Или, не дай Боже, в корема. Фандорин потрепери. Никога не беше държал в ръцете си дуелен пистолет. Ксаверий Феофилактович веднъж го води на полицейското стрелбище да стреля с колт, ама това е съвсем различно. Ще ме убие за едното нищо. Чисто скроено, няма за какво да го хванеш. Пълно е със свидетели. Скарали се при игра на карти, постоянно стават такива неща. Графът ще изкара някой месец в гарнизонния арест и толкоз, той си има влиятелни роднини, а Ераст Петрович си няма никого. И ще положат колежкия регистратор в дъсчения ковчег, ще го заровят в земята и никой няма дори да дойде на погребението му. Освен може би Грушин с Аграфена Кондратиевна. А Лизенка ще прочете във вестника и ще си помисли: жалко, толкова деликатен беше тоя полицай, пък и съвсем млад. Ами, ще прочете тя! Ема сигурно не й дава да чете вестници. А шефът, естествено, ще си каже: доверих се на тоя глупак, а той да се остави като вчерашно пале. Ще ми се дуелира! Дворянски щуротии! Че и ще се изплюе.

— Защо млъкнахте? — с жестока усмивка попита Зуров. — Да не ви се отщя да се стреляме?

А Ераст Петрович тъкмо го беше споходила една спасителна идея. Двубоят ще се състои, ама не веднага, най-рано утре сутринта. Разбира се, гадно и недостойно е да тичаш да се оплакваш на шефа. Но Иван Францевич спомена, че и други агенти работят по Зуров. Напълно е възможно и в този момент в салона да има някой от хората на шефа. Тъй че Фандорин приема дуела, както честта го изисква, ама какво е крив той, ако до сутринта тук цъфне полицията и арестува граф Зуров — да речем, за това, че държи игрален дом. Той всъщност няма изобщо да знае какво се е случило — Иван Францевич сам ще се сети какво да прави.

Спасението беше, кажи го, в ръцете му, но изведнъж гласът на Ераст Петрович заживя сякаш свой собствен живот, независим от волята на стопанина, и взе да меле нещо невъобразимо, а най-странното, спря да трепери:

— Не, не ми се отщя. Само че защо чак утре? Да го направим веднага. Чувал съм, графе, че от сутрин до вечер сте се били упражнявали в стрелба по петаци, и то тъкмо от двайсет крачки? — лицето на Зуров се наля с кръв. — Нека постъпим другояче, ако ви стиска. — Ето го момента, когато разказът на Ахтирцев влезе в работа! И няма нужда нищо да се измисля. Всичко е вече измислено. — Ще хвърлим жребий и на когото се падне — излиза в двора и се гърми. Без бариери, секунданти и прочие. Хем ще се размине почти без неприятности. Загубил човекът на карти и си теглил куршума — чиста работа. А господата ще дадат честна дума, че ще запазят всичко в тайна. Така ли е, господа?

Господата се разгълчаха, при което мненията се разделиха на две: едните изразяваха готовност веднага да дадат честната си дума, другите предлагаха да се забрави разпрата и помирението да се полее. Един майор с рунтави мустаци дори възкликна: „Ама хлапака си го бива!“ — и това още повече окуражи Ераст Петрович.

— Е, графе? — възкликна той с отчаяна дързост, изгубил всякакви задръжки. — Да не би петакът да е по-добра мишена от собствената глава? Или ви е страх да не улучите?

Зуров мълчеше, разглеждаше храбреца с интерес и имаше вид като да пресмята нещо.

— Е, добре — отрони той накрая с небивало хладнокръвие. — Приемам условията ви. Жан!

Пъргавият лакей се отзова на мига. Иполит Александрович му заръча:

— Револвер, нова колода и бутилка шампанско. — И прошепна още нещо на ухото му.

Две минути по-късно Жан се върна с поднос в ръцете. Наложи му се да си проправя път, тъй като всички посетители на салона без изключение се бяха събрали край масата.

Зуров ловко, със светкавично движение отвори барабана на дванайсетзарядния „льофоше“ и показа, че всички патрони са в гнездата си.

— А ето я и колодата — пръстите му с апетитно хрущене разкъсаха плътната опаковка. — Сега е мой ред да раздавам. — И очевидно изпаднал в прекрасно настроение, се засмя. — Правилата са прости: който пръв изтегли черна карта, той ще си тегли куршума. Съгласен ли сте?

Фандорин кимна мълчаливо, вече беше започнал да схваща, че е излъган, че са го преметнали по най-чудовищния начин, че може да се каже, вече е убит, при това много по-сигурно, отколкото от двайсет крачки. Ловкият Иполит го беше изпързалял, ах, как чисто го беше изпързалял! Тоя майстор — и да не извади нужната карта от собствената си колода! Сигурно си има цял склад белязани карти.

Междувременно Зуров демонстративно се прекръсти и обърна най-горната карта. Оказа се дама каро.

— Това е Венера — нагло се усмихна графът. — Винаги ме е спасявала. Ваш ред е, Фандорин.

Унизително беше да протестира и да се препира, твърде късно бе и да поиска да сменят колодата. И срамно — да се бави.

Ераст Петрович посегна и обърна вале пика.