Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Приключенията на Ераст Фандорин (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Азазель, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 51 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Деница Минчева (2011)
Допълнителна корекция
moosehead (2020)

Издание:

Борис Акунин. Азазел

ИК „Еднорог“, София, 2002

Редактор: София Бранц

ISBN: 954–9745–49-Х

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на една правописна грешка и добавени няколко ударения

Глава четиринадесета,

В която разказът тръгва в съвсем друга посока

Изгубил ума дума, клетият Ераст Петрович прекрачи напред.

— Не мърдайте! — ожесточено кресна шефът. — И няма какво да го размахвате това пушкало, не е заредено — Никога ли не сте чували, че оръжието първо се проверява за патрони? По дяволите, бива ли да сте толкова доверчив? Човек може да вярва само на себе си!

Брилинг запрати димящия смит енд уесън на пода, право в краката на Фандорин и измъкна от левия си джоб херщал, същия като неговия.

— Ето, моят револвер е напълно зареден и след малко ще видите, че е точно така — трескаво редеше Иван Францевич, който се ядосваше все повече и повече. — После, като го намерят в ръката на тоя нещастник Кънингам, всички ще разберат, че сте се изпозастреляли. Почетното погребение и разчувстваните речи са от мен, знам, че държите на тия неща. Не ме зяпайте така като пребито псе, проклет да сте!

Фандорин с ужас осъзна, че шефът е напълно невменяем и в отчаян опит да пробуди размътения му мозък извика:

— Шефе, това съм аз, Фандорин! Иван Францевич! Господин статски съветник!

— Действителен статски съветник — подсмихна се накриво Брилинг. — Не сте в час, Фандорин. Повишен с височайши указ от седми юни. Награда за успешното обезвреждане на терористичната организация „Азазел“. Така че вече можете да ми казвате „ваше превъзходителство“.

Тъмният силует на Брилинг на фона на прозореца бе сякаш изрязан с ножица и залепен върху сива хартия. Мъртвите клони на бряста зад гърба му стърчаха във всички посоки като зловеща паяжина. „Паяк — мина през ума на Фандорин. — Отровен паяк. Изтъка си паяжината, а аз се оплетох.“

Лицето на Брилинг се промени и Ераст Петрович проумя, че шефът вече се е докарал до необходимия градус на озлобление и всеки момент ще стреля. Отнякъде го сполетя стремглава мисъл, която моментално се разпиля на множество съвсем къси и малки мисли: трябва да дръпнеш предпазителя на херщала, иначе не можеш да стреляш, а той е стегнат, това е половин секунда или даже четвърт, няма време, няма никакво време…

Фандорин замижа и с див вик се хвърли напред, целейки шефа с глава в брадичката. Деляха ги не повече от пет крачки. Той не чу щракането на предпазителя. Изстрелът попадна в тавана, тъй като и двамата — И Брилинг, и Ераст Петрович — се катурнаха през ниския парапет и политнаха през прозореца.

Гърдите на Фандорин с все сила блъснаха ствола на изсъхналия бряст. Тялото му трошеше клоните в полета надолу и щръкналите им остатъци деряха лицето му. Кънтящият удар о земята насмалко да го зашемети, ала трескав порив за живот не му позволи да изгуби свяст. Ераст Петрович се надигна на четири крака и се заозърта като обезумял.

Шефа го нямаше никакъв. Но до стената се въргаляше малкият черен херщал. Както беше на четири крака, Фандорин се метна като котка отгоре му и завъртя глава на всички посоки.

Брилинг обаче беше изчезнал.

Чак когато чу мъчителното хриптене, Ераст Петрович се досети да погледне нагоре.

Иван Францевич някак нелепо, неестествено висеше над земята. Лъснатите му обувки потръпваха малко над главата на Фандорин. Под кръста на свети Владимир, където колосаната риза се разтичаше в алено петно, стърчеше остър пречупен клон, пронизал тялото на новоизлюпения генерал. И най-ужасното беше, че светлите му очи бяха вперени право в очите на Фандорин.

— Гадост… — ясно произнесе шефът, смръщил лице от болка или от погнуса. — Гадост… — И с пресипнал, неузнаваем глас издиша: — А-за-зел…

Ледена вълна заля тялото на Фандорин. Брилинг похърка още половин минута и замлъкна.

И сякаш дочакали този момент, иззад ъгъла зачаткаха копита и загромоляха колела. Пристигаха бричките с жандармерията.

 

 

Генерал-адютант Лаврентий Аркадиевич Мизинов, началник на Трети отдел и шеф на жандармерийския корпус, разтърка зачервените си от умора очи. Глухо издрънчаха златните акселбанти на парадния му мундир. През изтеклото денонощие не остана време за преобличане, още по-малко за сън. Снощи нарочен куриер изкара Лаврентий Аркадиевич от бала по случай имения ден на великия княз Сергей Александрович. И като тръгна една…

Генералът погледна с неприязън разчорления момък, който седеше отстрани, заровил издраскан нос в хартиите. Не бил спал две нощи, а е свеж като ярославска краставичка. И се държи, все едно целия си живот е прекарал в кабинетите на високото началство. Добре де, нека рови. Ама Брилинг, Брилинг каква я свърши?! Акълът му не го побираше!

— Какво става, Фандорин, колко време ще се туткате? Какви идеи ви гонят пак? — строго попита генералът, който усещаше главата си напълно неспособна да роди каквото и да е идея след безсънната нощ и изморителния ден.

— Всеки момент, ваше високопревъзходителство, всеки момент — изломоти младокът. — Остават още пет записа. Нали ви предупредих, че списъкът може да е шифрован. А шифърът сам виждате колко е засукан — половината букви са останали неразгадани, пък и не си спомням всички, които ги пишеше там… Аха, този тук е пощенският директор от Дания, ето кой бил. Така, а тоя кой е? Първата буква не е дешифрирана — слагаме кръстче, за втората също кръстче, третата и четвъртата са м, после пак кръстче, след това е n, после d, ама под въпрос. Последните две липсват. Излиза ++ММ+ND(?)++.

— Глупости на търкалета — въздъхна Лаврентий Аркадиевич. — Брилинг досега три пъти да се е сетил. Вие сигурен ли сте, че не е било пристъп на безумие? Не мога да си го представя…

— Напълно съм сигурен, ваше високопревъзходителство — за кой ли път каза Ераст Петрович. — Съвсем ясно го чух да казва „Азазел“. Момент! Спомних си! В списъка на Бежецкая имаше някакъв commander. Това трябва да е той.

— Commander е звание в британския и американския флот — поясни генералът. — Съответства на нашия капитан втори ранг. — Той сърдито се разтъпка из стаята. — Азазел, Азазел, какъв е тоя Азазел, дето ни дойде до главата! Излиза, че нищичко не знаем за него! Московското разследване на Брилинг не струва пукната пара! Всичко са глупости, фикция, лъжа — и терористите, и покушението срещу престолонаследника! Просто е заличавал следите, и толкоз! Пробутал ни е някакви трупове! Или наистина е сложил на топа на устата някого от ония нещастници нихилистите? Може да е направил нещо такова — беше способен човек, много способен… По дяволите, какво става с тоя обиск? Цяло денонощие вече се туткат!

Вратата се открехна леко и в процепа се промуши навъсена, изпита физиономия със златни рамки на очилата.

— Ваше високопревъзходителство, ротмистър Белозьоров.

— Най-сетне! Говорим за вълка, а той в кошарата! Да влезе!

В кабинета влезе възрастен жандармерийски офицер с уморен поглед, когото Ераст Петрович предния ден беше видял в дома на Кънингам.

— Открихме нещо, ваше високопревъзходителство — докладва той тихо. — Бяхме разделили къщата и градината на квадрати, преровихме всичко, прочистихме — няма и няма. Тогава на агент Ейлензон, детектив с изключителен нюх, му хрумна да провери стените в естерната за кухини. И представяте ли си, Лаврентий Аркадиевич? Открихме тайна ниша, нещо като фотографска лаборатория, а вътре двайсет сандъчета, всяко съдържа приблизително по двеста картончета. Шифърът е странен, съвсем различен от тоя в писмото. Разпоредих да докарат сандъчетата тук. Вдигнах по тревога целия шифровъчен отдел, вече се хващат на работа.

— Браво, Белозьоров, браво — отрони похвала зарадваният генерал. — Тоя с нюха го предложете за награда. Я да се отбием до шифровъчното. Елате, Фандорин, сигурно ще ви е интересно. После ще довършите, вече няма закъде да бързаме.

Те се качиха два етажа нагоре, бързо закрачиха по безкрайния коридор. След един завой насреща им, размахал ръце, изскочи пребледнял чиновник.

— Ужас, ваше високопревъзходителство, ужас! Мастилото избелява пред очите ни, нищо не можем да направим!

Мизинов се затича, което никак не отиваше на набитата му фигура, златните пискюлчета по еполетите му затрептяха като крилца на пеперуда. Белозьоров и Фандорин непочтително изпревариха големия началник и първи нахлуха през високата бяла врата.

В голямата стая, претъпкана с бюра, цареше суматоха. Десетина чиновници се щураха безцелно сред купчините бели картончета, наредени по бюрата. Ераст Петрович сграбчи едно от тях и видя едва различими знаци, подобни на китайски йероглифи. Буквално пред погледа му йероглифите се стопиха и картончето стана девствено чисто.

— Що за дяволска история! — възкликна задъханият генерал. — Някакво симпатическо мастило ли е?

— Опасявам се, че нещата са много по-лоши, ваше високопревъзходителство — каза един господин с вид на професор, който разглеждаше картонче срещу светлината. — Ротмистре, споменахте, че картотеката се е съхранявала в нещо като фотографски килер?

— Тъй вярно — учтиво потвърди Белозьоров.

— Дали си спомняте какво е било осветлението вътре? Да не е бил червен фенер?

— Точно така, именно червен електрически фенер.

— Така си и мислех. Уви, Лаврентий Аркадиевич, картотеката е загубена и не подлежи на възстановяване.

— Ама как така! — разгорещи се генералът. — Ама моля ви, господин колежки съветник[1], измислете нещо! Вие сте майстор в своята област, светило…

— Но не и вълшебник, ваше високопревъзходителство. Очевидно картончетата са обработени със специален разтвор и работата с тях е възможна само на червена светлина. А сега слоят, на който са били нанесени записите, е осветен. Хитро измислено, не може да се отрече. За пръв път се сблъсквам с подобно нещо.

Генералът свъси рунтавите си вежди и заплашително изсумтя. Стаята затихна — наближаваше буря. Но гръмотевицата се размина.

— Да вървим, Фандорин — умърлушено каза началникът на Трето отделение. — Трябва да си довършите работата.

Последните два записа в шифрованото писмо така си останаха неразгадани — бяха сведения, постъпили в последния ден, на трийсети юни, и Фандорин нямаше как да си ги спомни. Бе дошло време да се правят изводи.

Грохналият генерал Мизинов се разхождаше из кабинета и разсъждаваше на глас:

— И тъй, да съберем на едно място малкото неща, с които разполагаме. Налице е международна организация с условното наименование „Азазел“. Според броя на фишовете в картотеката, които никога вече не ще можем да разчетем, в нея членуват 3854 души. Знаем това-онова за четирийсет и седем от тях, по-точно за четирийсет и пет, тъй като двата последни записа не са дешифрирани. Но не ни е известно кой знае колко — само национална принадлежност и заемана длъжност. Нямаме нито имена, нито възраст, нито адреси… Какво друго ни е известно? Имена на двама от покойните азазелци — Кънингам и Брилинг. Освен това в Англия е и Амалия Бежецкая. Ако вашият Зуров не я е убил, ако тя все още е в Англия и ако наистина се казва така… „Азазел“ действа агресивно, не се колебае да убива, преследва се явно някаква глобална цел. Каква обаче? Не са масони, понеже аз самият членувам в масонска ложа, при това заемам доста високо положение. Хм… Имайте предвид, Фандорин, че това последното не сте го чули.

Ераст Петрович смирено наведе глава.

— Не е социалистическият Интернационал — продължи Мизинов, — не им стига барутът на господа комунистите за подобни работи. Пък и Брилинг не би могъл да бъде революционер — това е изключено. Каквото и да е вършил тайно от мен, все пак скъпият ми помощник изобщо не се шегуваше с нихилистите, залавяше ги съвсем успешно. Тогава какво иска „Азазел?“ Това е най-важно да научим! А нямаме за какво да се закачим. Кънингам е мъртъв. Брилинг е мъртъв. Николай Круг е обикновен изпълнител, пионка. Мръсникът Пижов е мъртъв. Всички нишки са прекъснати… — Лаврентий Аркадиевич разпери ръце възмутен. — Бога ми, абсолютно нищо не проумявам! Познавах Брилинг повече от десет години. Аз го направих човек! Знаете ли, Фандорин, когато бях генерал-губернатор в Харков, провеждах всевъзможни конкурси сред гимназистите и студентите, за да насърчавам у младото поколение патриотични чувства и стремеж към полезни преобразования. Представиха ми един юноша, мършав, хърбав — гимназист в последен клас, беше написал едно много умно и страстно съчинение на тема „Бъдещето на Русия“. Вярвайте ми, по своя дух и биография това беше един истински Ломоносов — сам-самичък на тоя свят; кръгъл сирак, изучил се с жълти стотинки, взел си изпитите направо за седми гимназиален клас! Самороден талант! Поех грижа за него, отпуснах му стипендия, насочих го към Петербургския университет, а после го взех при мен на работа и нито веднъж не съжалих за това. Той беше най-добрият ми помощник, довереното ми лице! Направи бляскава кариера, всички пътища бяха открити пред него! Какъв ярък, парадоксален ум, а пък колко беше инициативен, колко изпълнителен! Господи, щях да му дам дъщеря си за жена! — генералът се хвана за главата.

Ераст Петрович уважи чувствата на високото началство, направи кратка пауза, след което се прокашля.

— Ваше високопревъзходителство, мисля си… Вярно, че не са много нещата, за които да се захванем, ама все пак…

Генералът разтърси глава, сякаш гонеше ненужни спомени, и седна до бюрото.

— Слушам ви. Говорете, Фандорин, говорете. Никой не познава тая история по-добре от вас.

— Всъщност мислех си следното… — Ераст Петрович гледаше в списъка и подчертаваше неща. — Тук имаме четирийсет и четирима души — двама не можахме да разгадаем, а действителния статски съветник, тоест Иван Францевич, вече не го броим. От тях поне осем души не са чак толкова трудни за установяване. Вижте сам, ваше високопревъзходителство. Колко началници може да има охраната на бразилския император? Или номер 47F — белгийският директор на департамент, изпратено на 11 юни, получено на 15-и. Лесно ще установим кой е той. Станаха двама. Третият: номер 549F — вицеадмирал от френския флот, изпратено на 15 юни, получено на 17-и. Четвъртият: номер 1007F, новоизпечен английски баронет, изпратено на 9 юни, пристигнало на 10-и. Петият: номер 649F — португалски министър, изпратено на 29 май, пристигнало на 7 юни.

— Това не — прекъсна го генералът, който слушаше с огромно внимание. — В Португалия през май се смени правителството, така че всички министри в кабинета са нови.

— Ами? — огорчи се Ераст Петрович. — Добре де, няма да са осем, а седем. Тогава петият е американец: номер 852F — заместник-председател на сенатска комисия, изпратено на 10 юни, получено на 28-и, тъкмо пред мен пристигна. Шестият: номер 1042F, Турция, личен секретар на принц Абдул Хамид, изпратено на 1 юни, пристигнало на 20-и.

Това съобщение твърде много заинтересува Лаврентий Аркадиевич.

— Наистина ли? О, това е много важно. Още на 1 юни? Тъй-тъй. На 30 май в Турция стана преврат, султан Абдул Азис бе свален и новият управник Митхад паша издигна на трона Мурад Пети. И още на следващия ден назначава нов секретар при брата на Мурад, Абдул Хамид? Я гледай ти как се е разбързал! Това е крайно важна новина. Да не би пък Митхад паша да крои планове да се отърве и от Мурад, а да настани на трона Абдул Хамид? Виж ти, виж ти… Добре, Фандорин, това не е за нашата уста лъжица. На бърза ръка ще изясним кой е тоя секретар. Още днес ще се свържа по телеграфа с Николай Павлович Гнатиев, нашия посланик в Константинопол, с него се познаваме отдавна. Продължавайте.

— И последно, седмият: номер 1508F, Швейцария, началник на кантонална полиция, изпратено на 25 май, получено на 1 юни. Останалите са много по-трудни за установяване, а за някои това е направо невъзможно. Но ако определим поне тия седмината и ги поставим под негласно наблюдение…

— Дайте насам списъка — протегна ръка генералът. — Незабавно разпореждам да изпратят шифрограми до съответните посолства. Явно ще се наложи да си сътрудничим със специалните служби в тия страни. Освен с Турция, където имаме изградена прекрасна собствена мрежа… Вижте, Ераст Петрович, аз ви понахоках малко, ама недейте да ми придиряте. Високо ценя вашия принос и прочие… Просто ми беше много болно… Заради Брилинг… Нали ме разбирате?

— Разбирам, ваше високопревъзходителство. То и аз, в известен смисъл, не по-малко от вас…

— Добре, чудесно. Ще работите с мен. По разработката на „Азазел“. Създавам специална група, в която ще влязат най-опитните ни хора. Непременно ще разплетем това кълбо.

— Ваше високопревъзходителство, бих искал да прескоча до Москва…

— С каква цел?

— Ще ми се да си поприказвам с лейди Естер. Тя самата, бидейки по-скоро небесно, отколкото земно създание (Фандорин се усмихна), едва ли е била посветена в същината на фактическата дейност на Кънингам, но е познавала този господин от детската му възраст, пък и изобщо би могла да ни разкаже нещо полезно. Няма да е добре да го правим официално, чрез жандармите, а? Аз имам удоволствието до известна степен да познавам милейди, няма да я стресна, а и владея английски. Може и да изскочи още нещичко. Може пък миналото на Кънингам да ни наведе на някаква мисъл.

— Добре, става. Заминавайте. Но само за един ден, не повече. Сега вървете да си починете, моят адютант ще ви настани. Утре тръгвате за Москва с нощния влак. Ако имаме късмет, дотогава ще са постъпили първите шифрограми от посолствата. Сутринта на 28-и сте в Москва, разговаряте с лейди Естер, а вечерта бъдете така добър да хванете обратния влак и веднага при мен за доклад. По всяко време, ясен ли съм?

— Напълно, ваше високопревъзходителство.

 

 

В коридора на първокласния вагон на влака Санкт Петербург — Москва един важен възрастен господин, чиито дълги рунтави мустаци предизвикваха завист, а вратовръзката беше забодена с диамантена игла, пушеше пура и с неприкрито любопитство хвърляше погледи към заключената врата на купе номер едно.

— Я ела тук, драги — повика той с пръст тъкмо навреме появилия се кондуктор.

Онзи веднага се озова с поклон пред големеца.

— Какво ще обичате, г’сине?

Аристократът го хвана с два пръста за ревера и забоботи с приглушен бас:

— Младият господин, дето е настанен в първо, какъв е, що е, знаеш ли го? Много млад ми се види.

— И аз се чудя — шепнешком докладва кондукторът. — То се знае, първо купе се резервира само за извънредно важни персони, даже не всеки генерал може да се настани там. Само които пътуват по спешна и отговорна държавна работа.

— Знам — важният издиша пушек. — Пътувах веднъж така, с тайна инспекция из Новорусийско. Ама пък тоя съвсем зелен. Да не е някой от големските синчета? Златната младеж?

— Съвсем не, уважаеми г’сине, синчетата не ги пускат в първо купе, за тия работи се следи престрого. Изключение се прави само за великите князе[2]. Колкото до тоя, поинтересувах се, надникнах в пътния лист на началник-влака — сниши глас служителят.

— И какво? — насърчи го заинтригуваният господин.

Кондукторът, предвкусвайки щедър бакшиш, сложи пръст на устните:

— От Трето отделение. Следовател по особено важни дела.

— Естествено, че ще е „особено“. Просто „важните“ не ги настаняват в първо — мустакатият запази многозначително мълчание. — И той сега какво?

— Ами на̀, както се затвори в купето, така, речи го, не се е подавал навън. На два пъти чай рекох да предложа — къде ти! Забил нос в бумагите и седи, не помръдва. Нали видяхте, че в Петербург забавиха потеглянето с двайсет и пет минути? Заради него беше. Чакаха го да пристигне.

— Охо! — ахна пътникът. — Та това е нечувано!

— Случва се, случва се, ама крайно рядко.

— И не му ли пише името в пътния лист?

— Съвсем не, г’сине. Ни име, ни звание.

 

 

А Ераст Петрович отново и отново препрочиташе кратките редове на донесенията и нервно рошеше косата си. Мистичен ужас бе заседнал в гърлото му.

Току преди да тръгне за гарата, във ведомствената квартира, където Фандорин проспа непробудно почти цяло денонощие, се появи адютантът на Мизинов и му нареди да чака — пристигнали първите три депеши от посолствата, в момента ги дешифрирали и щели да ги докарат. Наложи се да чакат почти час и Ераст Петрович се притесни да не изтърве влака, но адютантът го успокои.

Щом влезе в огромното купе, тапицирано със зелено кадифе и обзаведено с бюро, меко канапе и два орехови стола, закрепени за пода, Фандорин отвори плика и потъна в четене.

Депешите бяха три: от Вашингтон, от Париж и от Константинопол — Всички бяха снабдени с еднотипна „шапка“:

„Спешно. За негово високопревъзходителство Лаврентий Аркадиевич Мизинов, в отговор на депеша с изх. №13476–8ж от 26 юни 1876 г.“

Подписите под донесенията бяха на самите господа посланици. Приликите свършваха дотук. Следваше текстът:

27 юни (9 юли) 1876 г. 12.15 ч. Вашингтон.

Интересуващото Ви лице е идентифицирано като Джон Прат Добс, избран на 9 юни т.г. за заместник-председател на сенатската комисия по бюджета. Широко известен в Америка човек, от хората, които тук наричат self-made man[3]. Възраст — 44 години. Ранният период от живота, мястото на раждане и потеклото му са неизвестни. Предполага се, че е забогатял по време на калифорнийската златна треска. Считан е за гений на предприемачеството. По време на гражданската война между Севера и Юга е съветник по финансовите въпроси на президента Линкълн. Съществува мнение, че не толкова доблестта на федералните генерали, а именно усилията на Добс са довели до победата на капиталистическия Север над консервативния Юг. През 1872 година е избран в Сената от щата Пенсилвания. Според осведомени източници Добс е гласен за министър на финансите.

09 юли (27 юни)1876 г. 16.45 ч. Париж.

Благодарение на познатия Ви агент Коко изяснихме чрез Военното министерство, че на 15 юни в звание вицеадмирал е бил произведен контраадмиралът Жан Антрепид[4], назначен неотдавна за командващ Сиамската ескадра. Той е една от най-легендарните личности във френския флот. Преди двайсет години край бреговете на Тортуга френска фрегата настига в открито море лодка, в която имало едно момче, очевидно спасило се от корабокрушение. Стресът напълно заличил паметта на юношата, не е могъл да назове нито името си, нито дори народността си. Вземат го на кораба, кръщават го Жан, за фамилно име му служи названието на спасилата го фрегата. Издига се шеметно в кариерата. Участник в много експедиции и колониални войни. Особено се прочува по време на Мексиканската война. Миналата година предизвика сензация в Париж, като се ожени за голямата дъщеря на херцог дьо Роан. Подробности от служебното досие на интересуващото Ви лице изпращам със следващото донесение.

27 юни 1876 г. 2 часа след пладне. Константинопол.

Драги Лаврентий, много ме учуди твоето запитване. Защото Ануар ефенди, от когото ти толкова спешно се заинтересува, от известно време се намира под мое най-внимателно наблюдение. Според мои сведения този субект, близък до Митхад паша и Абдул Хамид, е една от централните фигури на назряващ в двореца заговор. Очаква се сегашният султан скоро да бъде свален и на негово място да се възцари Абдул Хамид. Тогава Ануар ефенди неизбежно ще се превърне в извънредно влиятелна фигура. Много е умен, образован по европейски, владее неизброимо количество източни и западни езици. За жалост не разполагаме с подробни биографични сведения за този интересен господин. Знае се, че е на не повече от 35 години, роден е или в Сърбия, или в Босна. Потеклото му е мътно, не са известни никакви негови роднини, което предвещава на Турция велики благини, ако Ануар някога стане велик везир. Можеш ли да си представиш — везир без цяла орда алчни роднини! Такива неща тук просто не се случват. Ануар е нещо като „сив кардинал“ на Митхад паша, активен член на партията на „новите османлии“. Задоволих ли любопитството ти? Тогава задоволи и ти моето. За какво ти е притрябвал моят Ануар ефенди? Какво знаеш за него? Уведоми ме незабавно, може да се окаже важно.

Ераст Петрович за кой ли път препрочете депешите, подчерта в първата: „ранният период от живота, мястото на раждане и потеклото му са неизвестни“, във втората: „не е могъл да назове нито името, нито дори народността си“, в третата: „потеклото му е мътно, не са известни никакви негови роднини“. Взе да го хваща страх. Значи и тримата са дошли отникъде! Изведнъж в някакъв момент се появяват от небитието и незабавно започват да се издигат с някаква наистина нечовешка упоритост. Какви са те — членове на някаква секта? Ох, ами ако изобщо не са хора, ако са дошли от някакъв друг свят? Да речем, от планетата Марс? Или още по-лошо — направо от пъкъла? Фандорин потръпна, спомнил си нощното си запознанство с „призрака на Амалия“. Ето ти още една персона с неизвестен произход, тая Бежецкая. И това дяволско заклинание — „Азазел“. Май нещо замириса на сяра…

На вратата леко се почука, Ераст Петрович трепна, мушна ръка зад гърба си в тайния кобур и напипа набраздената дръжка на херщала.

В процепа цъфна сервилната физиономия на кондуктора.

— Ваше превъзходителство, скоро ще спрем за малко престой. Дали ще ви е угодно да се поразтъпчете? На гарата има и бюфет.

„Превъзходителството“ накара Ераст Петрович да заеме важна осанка и той крадешката хвърли поглед към огледалото. Наистина ли прилича на генерал? Какво пък толкова, не е зле „да се поразтъпче“ човек, в движение по-добре се мисли. В главата му се въртеше някаква смътна идея, ама все се изплъзваше, не се даваше засега, само го обнадеждаваше: копай, копай, рови!

— Може, може. Колко време ще стоим?

— Двайсет минути. Ама вие, г’сине, хич не се тревожете, разхождайте се колкото ви душа иска — изкиска се кондукторът. — Влакът няма да тръгне без вас.

 

 

Ераст Петрович скочи от стъпалото върху перона, залян от светлините на гарата. В някои купета прозорците вече бяха тъмни, очевидно пътниците вече се бяха отдали на съня. Фандорин с удоволствие се протегна, кръстоса ръце на гърба и се приготви за разходката, която трябваше да допринесе за мислителната активност. Но в този миг от неговия вагон слезе снажен мустакат господин с цилиндър, хвърли към младежа изпълнен с любопитство поглед и подаде ръка на младата си спътничка. Щом зърна нейното прекрасно свежо лице, Ераст Петрович се вцепени, а девойката засия и звънливо възкликна:

— Татко, това е той, оня господин от полицията! Нали помниш, аз ти разказвах? Този, който беше дошъл при нас с фройлайн Пфул да ни разпитва!

Последната дума беше произнесена с явно удоволствие, а широко отворените й сиви очи гледаха Фандорин с нескриван интерес. Трябва да признаем, че главозамайващите събития от последните седмици бяха притъпили донякъде спомените за онази, която Ераст Петрович наричаше в мислите си само „Лизенка“, а понякога, в мигове на особено мечтателно настроение, дори „нежен ангел“. Но щом съзря милото създание, сърцето на клетия колежки регистратор, докоснато от пламъче, моментално лумна в буен жар и разхвърчалите се искри опариха белите му дробове.

— Всъщност не съм от полицията — промърмори изчервилият се Фандорин. — Фандорин, чиновник за специални поръчения към…

— Знам всичко, je vous le dis tout cru[5] — с тайнствен израз на лицето каза мустакатият, блестейки с диамантената си игла. — Работа от държавно значение, няма нужда да се навлиза в подробности. Entre nous sois dit[6], и аз покрай заниманията си многократно съм имал отношение към тези неща, тъй че отлично разбирам всичко. — Той приповдигна цилиндъра си. — Разрешете да се представя. Действителен таен съветник Александър Аполодорович Еверт-Колоколцев, председател на Московската губернска съдебна палата. Дъщеря ми Лиза.

— Само че ме наричайте „Лизи“, не ми харесва „Лиза“, напомня ми за кулата в Пиза — помоли девойката и наивно призна: — Пък аз честичко си спомнях за вас. И на Ема й харесахте. Помня името ви — Ераст Петрович. Колко хубаво име — Ераст.

На Фандорин му се стори, че спи и сънува приказен сън. Най-важното беше да не мърда, за да не се събуди.

Бележки

[1] Чиновник 6 клас, полковник — Б.пр.

[2] Титлите „велик княз“, „велика княгиня“, „велика княжна“ носят само децата на царуващи или вече покойни император и императрица — Б.пр.

[3] Преуспял със собствени сили (англ.) — Б.пр.

[4] Intrepide (фр.) — неустрашим — Б.пр.

[5] Казвам го направо (фр.) — Б.пр.

[6] Между нас казано (фр.) — Б.пр.