Започнахме развитието на нов библиографски проект и активно търсим хора, които да участват в него и да помагат за обогатяването му.
Серия
Приключенията на Ераст Фандорин (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Азазель, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 33 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
Деница Минчева (2011)

Издание:

Борис Акунин. Азазел

ИК „Еднорог“, София, 2002

Редактор: София Бранц

ISBN: 954–9745–49-Х


Глава първа,

В която се описва една цинична проява

В понеделник, 13 май 1876 година, един ден, свеж като пролет и топъл като лято, в два и нещо след пладне в Александровската градина пред очите на многобройни свидетели се случи едно безобразно, небивало произшествие.

По алеите, сред цъфналите люляци и пламнали в алени лалета лехи се нижеше наконтено множество — дами с дантелени чадърчета, които да ги предпазват от лунички, гувернантки с деца, издокарани с моряшки костюмчета, млади мъже с модерни шевиотени рединготи или английски къси сака. Нищо не предвещаваше неприятности, във въздуха се усещаха ароматите на зряла, победила пролет, някакво мързеливо доволство и радостна скука. Слънцето припичаше здраво и по-сенчестите пейки до една бяха заети.

На една от тях, разположена близо до Грота и обърната към оградата, откъдето започваше улица „Неглинная“ и се виждаше жълтата стена на Манежа, бяха седнали две дами. Едната, съвсем млада (всъщност не чак дама, а госпожичка), четеше някаква книжка с фина кожена подвързия и току се оглеждаше наоколо с разсеяно любопитство. Другата, доста по-възрастна, в строга тъмносиня вълнена рокля и практични ботинки с връзки, ритмично мърдаше куките и съсредоточено плетеше нещо отровнорозово. Впрочем това не й пречеше да върти глава наляво и надясно, а бързият й поглед беше толкова остър, че едва ли нещо що-годе интересно можеше да му убегне.

Младият мъж с тесен кариран панталон, небрежно разкопчан над бялата жилетка редингот и бомбе веднага привлече вниманието на дамата с доста странните си движения из алеята: ту спре, като че търси някого, ту изведнъж направи няколко енергични крачки, ту отново се закове на място. По едно време неуравновесеният субект мярна нашите дами и сякаш взел някакво внезапно решение, с широки крачки се упъти към тях. Спря пред пейката, погледна младата госпожица и възкликна с палячовски фалцет:

— Мадмоазел! Казвал ли ви някой е досега, че сте непоносимо прекрасна?

Девойката, която наистина беше чудно хубава, се вторачи в натрапника, та чак ягодовите й устни се разтвориха от уплаха. Дори зрялата й спътница бе потресена от подобна нечувана безцеремонност.

— Аз съм сразен от пръв поглед! — превземаше се непознатият, на вид впрочем много представителен (модно подкъсени бакенбарди, високо бледо чело и грейнали от възбуда кафяви очи). — Ще ми позволите ли една съвсем невинна, напълно братска целувка по невинното ви чело!

— Гозподине, фие зте пиян! — дойде на себе си дамата с плетивото, в гласа й се долови характерен немски акцент.

— Пиян съм само от любов — увери я натрапникът и със същия неестествено виещ глас настоя: — Една-единствена целувка, иначе ще посегна на живота си!

Девойката се сви към облегалката на пейката и обърна поглед към своята защитничка. А тя, въпреки цялата тревожност на ситуацията, демонстрира непоклатимо самообладание:

— Феднага да зе махате оттук! Фие сте за лудница — извиси глас тя и вдигна плетката си с двете войнствено щръкнали куки. — Аз фикам полицай!

И внезапно се случи нещо съвсем безумно.

— О, тъй ли? Отхвърлен съм? — изкрещя младежът с фалшиво отчаяние, със сценичен жест закри очи с длан и изведнъж измъкна от вътрешния си джоб малък лъскав, черен револвер. — Струва ли си тогаз да живея? Една ваша дума, и животът е пред мен! Една ваша дума, и съм труп! — обърна се той към зяпналото го момиче, самото то ни живо, ни умряло. — Мълчите, тъй ли? Добре, сбогом тогаз!

Видът на размахалия оръжие господин нямаше как да не привлече вниманието на околните. Неколцина от намиращите се най-близо — пълна дама с ветрило в ръка, важен господин с орден „Света Анна“ на гърдите, две курсистки, облечени в еднакви кафяви рокли с пелерини — замръзнаха на място. Дори оттатък оградата някакъв студент спря на тротоара. Накратко, на безобразната сцена тутакси щеше да се сложи край.

Но събитията се развиха толкова бързо, че никой не успя да се намеси.

— Е, наслука! — викна пияният (пък може и луд да беше), вдигна незнайно защо ръката с револвера високо над главата си, врътна барабана и опря цевта в слепоочието си.

— Палячо! Плажило бозтанско! — демонстрирайки добро познаване на разговорния език, изсъска храбрата немкиня.

Бледото лице на младия мъж посивя, позеленя, той прехапа долната си устна и зажумя. За всеки случай младата госпожица също затвори очи. И много добре стори — това я спаси от кошмарната гледка: в мига, когато револверът изтрещя, главата на самоубиеца рязко отскочи встрани, а над лявото ухо — там, откъдето излезе куршумът, бликна червено-бяло фонтанче.

И настана нещо неописуемо. Немкинята възмутено завъртя поглед на всички страни, сякаш търсеше свидетели на подобно нечувано безобразие, след което се развика кански, присъединявайки гласа си към писъците на курсистките и пълната дама, които от няколко секунди вече надаваха безумни викове. Младото момиче изпадна в несвяст — то отвори за миг очи и моментално припадна. Отвсякъде се стичаха хора, а студентът оттатък оградата, явно чувствителен по природа, търти да бяга през улицата по посока на „Моховая“.

 

 

Ксаверий Феофилактович Грушин, следствен пристав в Криминалното управление към московския главен началник на полицията, въздъхна с облекчение и премести вляво в купчинката „прегледани“ бюлетина с по-важните престъпления от вчерашния ден. През изминалото денонощие, тоест тринайсетия ден на месец май, в нито един от двайсет и четирите полицейски участъка на шестстотинхилядния град не бе се случило нищо толкова забележително, че да изисква намесата на Криминалното. Едно убийство след пиянско сбиване между някакви калфи (убиецът е задържан на местопрестъплението), двама ограбени файтонджии (да се оправят в участъците), седем хиляди осемстотин петдесет и три рубли и четирийсет и седем копейки изчезнали от касата на Руско-Азиатската банка (това пък си е работа на Антон Семьонович от отдела за финансови злоупотреби). Слава Богу, спряха да занимават управлението с разни джебчии, обесили се камериерки или подхвърлени бебета — за целта сега има „Полицейски бюлетин на градските инциденти“, който се разпраща по отделите следобед.

Ксаверий Феофилактович сладко се прозя и над стъклата на пенснето си с костенуркови рамки изгледа деловодителя, колежкия регистратор[1] Ераст Петрович Фандорин, който за трети път преписваше за господин главния началник на полицията седмичния отчет. Ха тъй, рече си Грушин, нека отрано свиква на ред, после ще ми благодари. Ама че мода измислили — със стоманени перца ще ми дращят! Не, миличък, до високото началство се пише по-полека, постарому, с гъшето перо, с всичките му винетки и заврънкулки. Негово превъзходителство още при Николай Павлович е служил, държи на ред и чинопочитание.

Ксаверий Феофилактович искрено желаеше само добро на момчето, жалеше го съвсем по бащински. Което е вярно, съдбата се беше подиграла жестоко с новоизлюпения деловодител. На деветнайсет беше останал кръгъл сирак — майка си не помнеше, а бащата, луда глава, прахосал състоянието си за глупости и взел, че хвърлил топа. Железопътната треска го направила богат, банковата го разорила. Лани, когато търговските банки започнаха да гърмят една през друга, много достоен народ стигна до просешка тояга. Най-сигурните ценни книжа се превърнаха в боклук, в сапунен мехур. Та и запасният поручик господин Фандорин ритнал камбаната за миг и нищо освен полици не оставил на единствения си син. Момчето трябваше да завърши гимназия, че после и университет, а вместо това — бягай да се блъскаш за хляба. Ксаверий Феофилактович съчувствено изхъмка. Сиракът лесно бе издържал изпита за колежки регистратор, не е кой знае каква философия за такъв възпитан юноша, ама какъв вятър го довя в полицията? Да се беше хванал на служба в статистика или по съдебната част. Ама нали романтика пуста в главите, нали все мечтаем да залавяме разните тайнствени Кардудаловци![2] Ала при нас, драги, Кардудаловците са кът (Ксаверий Феофилактович неодобрително поклати глава), ние предимно търкаме гащи и пишем протоколи как бакалинът Голтаков на пияна глава грабнал брадвата, та видял сметката на законната си съпруга и трите си невръстни дечица.

Трета седмица служеше в Криминалното младият господин Фандорин, а Ксаверий Феофилактович, вряло и кипяло фанте, от стара коза яре, вече със сигурност знаеше, че няма да има файда от момчето. Много е изнежено, много му е фино възпитанието. Веднъж, още първата седмица, Грушин го беше взел със себе си на местопрестъплението (когато бяха заклали Крупнова, търговката), а Фандорин само като погледна убитата, прежълтя, преви се и се запрепъва към двора. Което си е право, неапетитно изглеждаше търговката — гърлото й разпрано от едното ухо до другото, езикът целият навън увиснал, очите изцъклени и то се знае, реки от кръв. Та се наложи Ксаверий Феофилактович хем да води дознанието, хем сам да си пише протокола. Добре че поне работата излезе проста. Портиерът Кузикин тъй въртеше очи, че Ксаверий Феофилактович веднага нареди на стражаря да го пипне за врата — и в кауша. От две седмици лежи Кузикин, още отрича, ама няма лабаво, ще си признае, няма кой друг освен него да е теглил ножа на търговката — за трийсет години служба приставът си беше изработил сигурен нюх за тия неща. А Фандорин по ще стане за канцеларията. Изпълнителен е, пише грамотно, знае езици, пък и обноските му приятни, не е като оня пропаднал пияница Трофимов, дето миналия месец го разжалваха от деловодител в младши помощник-участъков на Хитровка. Там да го видим как ще пиянства и ще се опъва на началството.

Грушин ядно затрополи с пръсти по скучното канцеларско сукно на писалището, измъкна часовника от джоба на жилетката (ох, много време има още до обяд!) и решително придърпа последния брой на „Московские ведомости“.

— Я да видим с какво ще ни учудят днес — каза той на глас и младият деловодител на драго сърце заряза омразното гъше перо, понеже знаеше, че сега началникът ще захване да чете заглавията и прочие, съпровождайки прочетеното с коментари — Ксаверий Феофилактович имаше тоя навик. — Я вижте, Ераст Петрович, какво пише на първа страница, на най-видното място:

НАЙ-НОВИЯТ АМЕРИКАНСКИ КОРСЕТ „ЛОРД БАЙРОН“

От най-здравите китови балени за мъже, които искат да са стройни.

В кръста — оса, в раменете — косач!

И с какви букви само, какви букви… — по една педя. А тука, долу, съвсем, съвсем дребничко:

Негово Величество отпътува за Емс

Тъй де, голяма работа, кой е Негово Величество, друго си е „Лорд Байрон“!

Мърморенето на добродушния Ксаверий Феофилактович подейства странно върху деловодителя. Той кой знае защо се смути, бузите му пламнаха, а дългите му момински мигли трепнаха виновно. Като стана дума за мигли, уместно ще бъде да опишем по-подробно външността на Ераст Петрович, тъй като нему се пада да изиграе ключовата роля в поразителните и странни събития, които последваха. Той бе много миловиден младеж с черни коси (с които тайно се гордееше) и сини (ех, де да бяха също черни) очи, доста висок на ръст, с бяла кожа и омразна постоянна руменина по бузите. Да разкрием прочее и причината за смущението на колежкия регистратор. Просто буквално оня ден той беше изхарчил една трета от първата си заплата за тъй цветисто рекламирания по-горе корсет и вече втори ден ходеше пристегнат в „Лорд Байрон“, понасяйки истински мъчения в името на красотата, та сега заподозря (без никакви основания), че проницателният Ксаверий Феофилактович е отгатнал произхода на богатирската осанка на своя подчинен и го взема на подбив.

А приставът вече четеше нататък:

Зверства на турския башибозук в България

— Е, това не е четиво за преди обяд…

Взрив на улица „Лиговка“

Нашият кореспондент от С. Петербург съобщава, че вчера в 6.30 сутринта на улица „Знаменская“ в пълната с наематели къща на търговския съветник[3] Вартанов, избухнал взрив, който изпотрошил жилището на 4-ти етаж. Пристигналата полиция открива обезобразените до неузнаваемост останки на млад мъж. Квартирантът е г-н П., хоноруван доцент, вероятно неговият труп е открит след взрива. Съдейки по обстановката в жилището, там е била оборудвана тайна химическа лаборатория. Статският съветник[4] Брилинг, ръководител на разследването, предполага, че в жилището са се изготвяли адски машини за терористичната организация на нихилистите. Разследването продължава.

— Нда, слава на Всевишния, тук не е Петербург.

Съдейки по блясъка на очите му, младият господин Фандорин беше на друго мнение по този въпрос. Целият му вид сякаш говореше: ей на, в столицата хората вършат работа, издирват бомбаджии, а не преписват по десет пъти някакви хартийки, в които, правичката да си кажем, няма нищо интересно.

— Такааа — зашумоля със страниците Ксаверий Феофилактович, — я да видим какво става с градските новини.

Първият естернат в Москва

Известната благотворителка от Англия баронеса Естер, с чиито грижи в различни страни се откриват образцови сиропиталища, наречени „естернати“, заяви пред нашия кореспондент, че и в златоглавата столица[5] най-сетне отваря врати учреждение от подобен род. Лейди Естер, чиято дейност в Русия започна миналата година, вече успя да открие естернат в Петербург, а сега е решила да облагодетелства и московските сираци.

— Хммм…

Сърдечна благодарност от всички московчани… Къде е нашият Оуен, къде е нашата лейди Естер?

— … Добре де, да са живи и здрави сирачетата. А това какво е?

Цинична проява

— Хм, интересно.

Вчера в Александровската градина се случи печален инцидент, напълно в духа на циничните нрави на съвременната младеж. Пред очите на излезлите на разходка московчани се застреля г-н N., снажен левент на 23 години, студент в М-ския университет, единствен наследник на състояние за милиони.

— Я виж ти!

Според свидетелства на очевидци, преди да извърши тази безразсъдна постъпка, N. безчинствал публично, размахвайки револвер. Отначало свидетелите сметнали поведението му за пиянско самохвалство, но N. не се шегувал, прострелял се в главата и починал на място. В джоба на самоубиеца е открита бележка с възмутително атеистично съдържание, от която се вижда, че постъпката на N. не е била моментен порив, нито е следствие от алкохолен делириум. И така, модерната епидемия от безпричинни самоубийства, превърнала се вече в бич за Петропол, стигна и до стените на майчица Москва. О времена, о нрави! До каква степен на атеизъм и нихилизъм се е докарала нашата така наречена златна младеж, щом превръща в такава буфонада дори собствената си смърт? Щом такова е отношението на нашите брутовци[6] към собствения им живот, чудно ли е, че те не дават пет пари за живота на други, къде по-достойни хора. Колко на място звучат тук думите на почитаемия Фьодор Михайлович Достоевски от едва-що виделия свят майски брой на „Дневник на писателя“: „Вие, мили, добри, честни (защото всичко това го има у вас!), къде сте тръгнали, защо ви домиля за тъмния, безмълвен гроб? Погледнете, на небето е изгряло яркото пролетно слънце, дърветата са се раззеленили, а вие сте се уморили, без да сте живели.“

Ксаверий Феофилактович подсмръкна от умиление и строго изгледа под вежди младия си помощник — дали не го е забелязал, след което продължи с много по-сух тон.

— Е, и тъй нататък, и тъй нататък. Какво пък общо имат времената? Ама че чудо невидяно. За такива като тях русите отдавна са го казали — „имането го боде“. Състояние за милиони, а? Кой ли ще да е бил? Ама че мискини тия участъкови пристави, за какви ли не глупости съобщават, а такова нещо дори да не го включат в отчета. Сега какво, бюлетина за градските произшествия ли да чакаме? Макар че какво толкова, случаят е очевиден, застрелял се е пред свидетели… И все пак е интересно. Александровската градина — това май ще да е Градската част, втори участък. Вижте, Ераст Петрович, много ви моля, прескочете до тях на „Моховая“. По реда на надзора там и прочие… Проучете кой е тоя N. И най-важното, драги, непременно препишете прощалната бележка, довечера ще я покажа на моята Евдокия Андреевна, тя обича такива трогателни работи. И не се бавете, връщайте се по-бързо.

Последните думи вече настигнаха в гръб колежкия регистратор, който така се разбърза да се махне от мрачното си писалище, застлано с мушама, че едва не си забрави фуражката.

 

 

В участъка заведоха младия чиновник от Криминалното лично при пристава, но онзи, като видя, че пратеникът не е кой знае каква персона, реши да не си губи времето за обяснения, а извика помощника.

— Идете с Иван Прокофиевич, ако обичате — приставът любезно напъти хлапака (дребна риба, ама все пак е от управлението). — Той ще ви покаже и ще ви разкаже всичко. Тъкмо той ходи вчера да види жилището на покойника. И предайте дълбоките ми почитания на Ксаверий Феофилактович.

Настаниха Фандорин зад една висока кантонерка, и му донесоха тъничкото досие. Ераст Петрович прочете титулната страница:

Дело за самоубийство

на потомствения почетен гражданин Пьотър Александров КОКОРИН, 23-годишен, студент в Юридическия факултет на Московския императорски университет.

Започнато дата 13 май 1876 година.

Закрито дата 18… година

и с разтреперани от вълнение пръсти развърза връзките.

— На Александър Артамонович Кокорин момчето — поясни Иван Прокофиевич, източен мършав чиновник с бръчкаво, сякаш сдъвкано лице. — Богаташ беше старецът, че и оттатък. Фабрикант. Преди три години се спомина. Всичко остави на сина си. Ха кажете какво му липсваше? Живей и си свиркай…

Като не знаеше какво да отговори, Ераст Петрович само кимна и се задълбочи в четенето на свидетелските показания. Имаше десетина протокола, най-подробният предаваше изложението на Елизавета фон Еверт-Колоколцева, 17-годишна, дъщеря на действителен таен съветник[7], и нейната гувернантка г-ца Ема Пфул, на 48 години, с които самоубиецът разговарял непосредствено преди изстрела. Впрочем Ераст Петрович не можа да измъкне от протоколите никакви сведения освен онези, които вече са известни на читателя — всички свидетели повтаряха кажи-речи едно и също. Различаваха се откъм тяхната прозорливост: едни свидетели твърдяха, че видът на младежа събудил у тях тревожно предчувствие („Щом видях безумните му очи, цялата изстинах“, заявяваше г-жа Хохрякова, титулярна съветница[8], която по-нататък обаче свидетелстваше, че е видяла младия мъж само в гръб); други, напротив, приказваха за гръм от ясно небе.

Последният документ от папката беше измачкана бележка на синкава хартия с монограм. Ераст Петрович заби очи в разкривените (вероятно от вълнение) редове:

Господа, които ще живеете след мен!

Ако четете това писъмце, значи вече съм ви напуснал и съм опознал тайната на смъртта, която за вас е недостъпна. Аз вече съм свободен, а вие тепърва ще живеете и ще ви измъчват най-различни страхове. Обзалагам се обаче, че там, където съм сега, „в страната неоткрита“, от която според принца датски не се завръща никой, няма абсолютно нищо. Който не е съгласен с мен, да заповяда да провери. Впрочем вашите работи не ме засягат ни най-малко и тая бележка я пиша единствено за да не ви хрумне, че посягам на живота си заради някакви сълзливи глупости. Повдига ми се от Вашия свят и, Бога ми, тая причина е предостатъчна. А че не съм последен мръсник, ще докаже кожената папка.

Пьотър Кокорин

Не личи да е бил много развълнуван — беше първото, което си помисли Ераст Петрович.

— Какво има предвид с тая папка? — попита той.

Помощникът на пристава сви рамене:

— Не е носил никакви папки. Какво искате, не е бил на себе си човекът. Може да е искал да направи нещо, ама да е размислил или пък да е забравил. Тоя господин по всичко изглежда да е бил смахнат. Прочетохте ли, дето е въртял барабана? Между другото, в шестте гнезда е имало само един патрон. Аз например съм на мнение, че хич не се е канел да се гръмне, ами е искал да си погъделичка нервите, един вид да си изостри сетивата. Че да му са по-сладки гозбите и по-пикантни гуляите.

— Само един патрон? Ама че малшанс — натъжи се Ераст Петрович, комуто кожената папка не даваше мира. — А къде живее? В смисъл, къде е живял…

— Осемстаен апартамент в нова къща на „Остоженка“, при това прешикозен — на драго сърце сподели впечатленията си Иван Прокофиевич. — От баща си е наследил собствена къща в Замоскворечието, цяло имение с всичките му стопански постройки, ама не рачил да живее там, махнал се от търговското съсловие.

— Не открихте ли тая кожена папка в апартамента?

Помощник-приставът се ококори:

— Какво, обиск ли трябваше да правим според вас? Нали ви казвам, апартаментът е такъв, че да не смееш да пуснеш агентите по стаите, опазил Господ. Пък и за какво? Егор Никифорич, следователят от окръжната прокуратура, отпусна на камердинера на покойния четвърт час да си събере нещата, хем пред стражар, че да не задигне нещо — и ми нареди да запечатам вратата. Докато се обадят наследниците.

— А кои са наследниците? — заинтересува се Ераст Петрович.

— Мътна работа. Според камердинера Кокорин нямал ни братя, ни сестри. Имал някакви братовчеди, ама не ги пускал да припарят. Кой ли ще прибере цялата тая пара? — въздъхна със завист Иван Прокофиевич. — Страхотия… Макар че това не е наша грижа. Днес-утре ще цъфне я някой адвокат, я изпълнител на завещанието. Едно денонощие не е минало още. То и тялото още е при нас, в хладилната камера. Ако Егор Никифорич закрие утре делото, работата ще тръгне полека-лека.

— Странно все пак — отбеляза намръщен младият деловодител. — Щом човекът специално е споменал в предсмъртното си писмо някаква папка, това не ще да е току-тъй. И тия думи „последен мръсник“ не са ми ясни. Не знам за вас, ама аз на всяка цена бих потърсил в апартамента. Имам чувството, че цялата бележка е писана заради тая папка. Има някаква тайна тук, помнете ми думата.

Ераст Петрович се изчерви от притеснение, че това за тайната прозвуча съвсем детински, но помощник-приставът не видя в разсъжденията му нищо странно.

— Бе вярно, трябваше поне бумагите в кабинета да проучим — призна си той. — Егор Никифорич все бърза да претупа работата. Осем гърла храни човекът, та гледа по-скоричко да си тръгне от оглед или от дознание. Стар е вече, година му остава до пенсия, какво да ви разправям… А не искате ли двамата с вас да прескочим, господин Фандорин? Заедно ще огледаме. Аз после ще туря нови печати, чудо голямо! Егор Никифорич няма да придиря. Какво ти придиряне — сполай ще ни каже, че не сме го занимавали с щяло и нещяло. Ще му кажа, че от Криминалното са наредили, става ли?

На Ераст Петрович му се стори, че хърбавият помощник-пристав просто е мераклия да огледа по-добре „пре-шикозния“ апартамент, пък и „турянето“ на нови печати май не беше много редно, но изкушението беше голямо. Работата наистина миришеше на тайна.

 

 

Подредбата в апартамента на покойния Пьотър Кокорин (първи етаж на богата къща край Пречистенската порта) не направи голямо впечатление на Фандорин — когато татко му забогатя скорострелно, той също бе живял в такива богати палати. Затова колежкият регистратор не се спря в мраморното фоайе, украсено с двуметрово венецианско огледало и позлатени гипсови фризове по тавана, а влезе направо в хола — голям, с шест прозореца, обзаведен в най-модерен руски стил: с изографисани ракли, с дъбови резби по стените и красива кахлена печка.

— Бон тон живот са си живели, нали ви казвам — кой знае защо шепнешком се обади съпровождачът.

В този миг Ераст Петрович поразително приличаше на млад сетер, току-що пуснат в гората и пощръклял от острия, привлекателен мирис на близкия дивеч. Завъртя глава наляво и надясно и безпогрешно определи:

— Онази врата е на кабинета, нали?

— Тъй вярно.

— Хайде тогава!

Не се наложи да търсят дълго кожената папка — тя лежеше насред масивното писалище, между малахитовата мастилница и пепелника от черупка на седефена мида. Но преди Фандорин нетърпеливо да докосне скриптящата кафява кожа, погледът му се плъзна по една снимка в сребърна рамка, поставена на най-видно място на писалището. Лицето на портрета беше толкова поразително, че Ераст Петрович дори забрави за папката: обърната в полупрофил го гледаше буйнокоса Клеопатра с огромни матовочерни очи, с гордо изпъната шия и едва загатната жестокост в своенравната линия на устните. Но най-много го омагьоса изразът на спокойна и самоуверена властност, толкова изненадващ на моминското лице (Фандорин си пожела дамата на снимката непременно да е госпожица).

— Брей, бива си я — подсвирна озовалият се до него Иван Порфириевич. — Коя ли ще е? Я да видим… И без да му мигне окото, със светотатствена ръка измъкна от рамката вълшебния лик и обърна снимката откъм гърба. С наклонен и разтегнат почерк там пишеше:

На Пьотър К.

И Петър, като излезе вън, плака горко. От любовта да не се отречете!

А.Б.

— С апостол Петър го сравнява май, а себе си значи с Исуса? Ама че амбиции! — изсумтя помощник-приставът.

— Да не би пък заради таз персона да се е гръмнало нашето студентче, а? Опа, ето я и папчицата, не сме били път бадева.

Иван Прокофиевич разтвори кожената подвързия и измъкна едно-единствено листче от вече познатата на Ераст Петрович синкава хартия, но този път на нея се мъдреха нотариален печат и няколко подписа.

— Отлично — кимна със задоволство полицаят. — Ето че и завещанието излезе на бял свят. Какво ли пише тук, а? Я да видим?

Той изчете документа за по-малко от минута, но на Ераст Петрович тази минута се стори цяла вечност. Беше обаче под достойнството му да наднича през рамото му.

— Ама че работа, а! Няма що, страхотна изненада за братовчедите! — възкликна с необяснимо злорадство Иван Прокофиевич. — Гледай го ти нашия Кокорин, на всички им натри носа. Това го разбирам аз по нашенски, по руски! Нищо че е малко непатриотично. Ето че и „мръсникът“ се изясни.

Изгубил от нетърпение всякаква представа за приличие и чинопочитание, Ераст Петрович издърпа листчето от ръцете на старшия по звание и прочете следните думи:

Духовно завещание

Аз, долуподписаният Пьотър Александрович Кокорин, бидейки напълно с ума и паметта си, обявявам пред почтените свидетели своето завещание по повод принадлежащото ми имущество.

Завещавам цялото си движимо и недвижимо имущество, пълен списък на което притежава моят адвокат Семьон Ефимович Берензон, на г-жа баронеса Маргарета Естер, поданичка на Британия, с цел тя да използва всички тия средства за нуждите на образованието и отглеждането на сираците. Сигурен съм, че г-жа Естер ще се разпореди с тия средства по-разумно и честно, отколкото нашите набедени благотворители.

Това ми завещание е последно и окончателно, притежава законна сила и отменя предишните ми завещания.

За изпълнители на завещанието назначавам адвокат Семьон Ефимович Берензон и студента от Московския университет Николай Стенанович Ахтирцев.

Настоящето духовно завещание е съставено в два екземпляра, единият от които остава у мен, а другият е предаден за съхранение в адвокатската кантора на г-н Берензон.

Москва, 12 май 1876 година

Пьотър Кокорин

Бележки

[1] Колежки регистратор — Фандорин заема най-ниския, 14-и клас за държавен служител и има звание „колежки регистратор“. То съответства на армейското звание „прапоршчик“ — първи офицерски чин, съществуващ само във военно време (подобно на съвременния „младши лейтенант“). През 1722 година Петър Първи със законодателен акт определя реда за служебен растеж на чиновничеството. Въведената от него структура, наречена „Табель о рангах“ (таблица за ранговете), с малки корекции съществува до февруарската революция от 1917 година. Установени са 14 ранга, наричани „класни чинове“ като за висш се е считал първи клас. Таблицата предоставя възможност за съпоставяне на всички длъжности в три паралелни реда — военен, граждански и придворен. В тази книга гражданските чинове ще бъдат сравнявани с военните чинове за сухопътните войски, например: „колежки секретар“ — чин 10 клас, равняващ се на поручик. Като цяло таблицата предвижда 6 оберофицерски чина: от прапоршчик до капитан в армията, съответно от колежки регистратор до титулярен съветник в държавната йерархия; 5 щаб-офицерски чина от майор до бригадир в армията, респективно от колежки аксесор до статски съветник в гражданската служба. Трите генералски чина са от генерал-майор до фелдмаршал във военната служба и от действителен статски съветник до действителен таен съветник в цивилната. Аналогична е стълбицата във флота и в придворната служба. Гвардейските звания, запазвайки същите наименования като в армията, са с два класа по-високи. Например армейският подпоручик е служител 12 клас, докато гвардейският има 10 клас. Омъжените жени се представят с титлите на съпрузите си. В съответствие с класния чин е и обръщението към носителя му: чиновниците първи и втори клас се именуват „ваше високопревъзходителство“, към класове 3 и 4 се обръщат с „ваше превъзходителство“, чиновникът 5 клас е „ваше високородие“, но понякога може да бъде наречен и „ваше високоблагородие“, което е обръщение към чиновниците от по-ниските 6, 7 и 8 клас. Останалите — от 9 до 14 клас са „ваше благородие“. Този учредителен акт за реформиране на руското чиновничество практически изравнява бюрократичната и аристократическата йерархия, поставяйки напредъка в кариерата в зависимост не толкова от произхода на човека, колкото от личните му заслуги. Така един княз може и да не достигне висок класен чин, а липсата на благородно потекло не е формална пречка за генералско звание. — Б.пр.

[2] Ксаверий Феофилактович изопачава името на Жорж Кадудал (1771–1804), водач на роялисткото движение на „шоаните“ от времето на Френската революция, участник в контрареволюционния метеж във Вандея и в няколко заговори срещу републиката, след дълго преследване заловен и екзекутиран по заповед на Наполеон Бонапарт. — Б.пр.

[3] Търговски съветник — Почетна титла, въведена през 1800 г. Присъжда се на търговци. Не влиза в таблицата за ранговете, но съответства на чиновник 8 клас — майор или колежка асесор — Б.пр.

[4] Чиновник пети клас, отговаря на бригадир, сродно на полковник. — Б.пр.

[5] Официална столица на Руската империя е Санкт-Петербург, но и Москва никога не изгубва окончателно статута си на главен град. През 18 и 19 век в страната се говори за „двете столици“, това определение се среща дори и в наши дни. Наричат Москва „златоглава“ заради многото позлатени кубета на московските църкви и манастири. — Б.пр.

[6] Марк Юний Брут (85–42 пр.Хр.), водачът на заговорниците, които убиват Юлий Цезар, се самоубива, след като осъзнава, че републиканската кауза е загубена. — Б.р.

[7] Действителен таен съветник — Чиновник втори или първи клас, генерал-полковник. — Б.пр.

[8] титулярна съветница — Съпруга на чиновник девети клас, капитанша. — Б.пр.