Борис Акунин
Азазел (7)

Глава седма,

В която се заявява, че педагогиката е най-важната наука

Като пристигна на получения от дежурния адрес, Ераст Петрович видя солидна триетажна сграда, на пръв поглед наподобяваща казарма, но разположена сред голяма градина и гостоприемно разтворила порти. Това беше новооткритият естернат на английската баронеса. От шарената будка пред портала надникна служител с красив син редингот и учтиво обясни, че госпожа милейди не живее тук, а в крилото с вход зад ъгъла вдясно. Фандорин видя как от сградата изхвърчаха орляк момчета със сини мундирчета и с диви крясъци се юрнаха по тревата да играят на гоненица. Служителят дори не се опита да призове палавниците към ред и дисциплина. Но като долови учудения поглед на Фандорин, той поясни:

— Не се забранява. В междучасието, ако щеш, на ръце можеш да ходиш, само да не повреждаш имуществото. Такъв е редът.

Да, на сирачетата тук май им беше широко около врата, което не можеше да се каже за учениците от Губернската гимназия, сред които доскоро беше и нашият колежки регистратор. Зарадван за съдбата им, Ераст Петрович закрачи покрай оградата накъдето му беше посочено.

Зад ъгъла започваше сенчеста уличка, каквито тук, в Хамовники, ги имаше безброй: прашен паваж, сънени къщи с градинки, кичести тополи, от които до дни ще литне белият пух. Дълъг покрит ходник свързваше двуетажния дом, където беше отседнала лейди Естер, с основната сграда. Пред мраморна плоча с надпис „Първи Московски Естернат. Дирекция“ се припичаше на слънце важен портиер с добре вчесани лъскави бакенбарди. Толкова импозантни портиери с три четвърти бели чорапи, със златна кокарда на триъгълната шапка Фандорин не беше виждал дори пред генерал-губернаторската резиденция.

— Днес не е приемен ден — изпружи като бариера ръката си тоя еничар. — Утре заповядайте. По служебни въпроси от десет до дванайсет, по лични — от два до четири.

Не, на Ераст Петрович определено не му вървеше с портиерското съсловие. Дали поради младежкия вид, дали нещо в лицето му не бе наред?

— Криминална полиция, търся лейди Естер. По спешност — процеди той през зъби, злорадо предвкусвайки как тоя истукан със златни ширити ще започне да му прави метани.

Но на истукана и окото му не мигна.

— За нейно сиятелство хич не си го помисляйте даже, не може. Ако желаете, мога да докладвам на мистър Кънингам.

— Хич не ми е притрябвал никакъв Кънингам — озъби се Ераст Петрович. — Веднага да доложиш на баронесата, говедо, че ще нощуваш в участъка. Хем точно така да кажеш — от Криминалната полиция по спешна работа от държавно значение!

Портиерът измери сърдитото чиновниче с поглед, изпълнен със съмнение, но все пак се скри зад вратата. Обаче не предложи на Фандорин да влезе вътре, мерзавецът му с мерзавец.

Наложи се да чака доста дълго. Фандорин вече беше решил да нахълта неканен, когато мрачната муцуна с бакенбардите отново надникна през вратата.

— За приемане ще ви приемат, само че тяхно сиятелство много не отбират по нашенски, а мистър Кънингам няма време да ви превежда. Освен ако говорите френски… — тонът на портиера издаваше, че такава възможност му се вижда малко вероятна.

— Мога и на английски — сухо кимна Ераст Петрович. — Накъде?

— Ще ви отведа. Вървете подире ми.

Прекосиха чистото, декорирано с дамаска антре, светлия, облян в слънце от високите холандски прозорци коридор, и спряха пред врата в бяло и златно.

Ераст Петрович не се притесняваше да говори английски. Отгледала го беше nanny Лизбет (в моменти на строгост — мисис Джейсън), истинска английска бавачка. Тя беше сърдечна и грижовна, но много превзета стара мома, макар че от уважение към почтената й професия се полагаше да я наричат не „мис“, а „мисис“. Лизбет беше научила своя питомец да става лете в шест и половина, а зиме в седем и половина да прави гимнастически упражнения до изпотяване, после да се облива със студена вода, да си мие зъбите, докато преброи до двеста, никога да не се наяжда до насита, научи го и на маса други неща, абсолютно необходими за един джентълмен.

Мек женски глас отговори на почукването:

— Come in! Entrez.^[1]

Ераст Петрович остави фуражката си на портиера и прекрачи в стаята.

Озова се в просторен, богато обзаведен кабинет, където централно място заемаше огромно махагоново писалище. Зад него беше седнала побеляла дама с не просто приятна, ами с извънредно уютна външност. Малките й светлосини очи зад златното пенсне излъчваха жив ум и приветливост. Фандорин веднага хареса некрасивото й подвижно лице с патешки нос и широко усмихната уста.

Той се представи на английски, премълчавайки засега целта на визитата си.

— Имате чудесно произношение, сър — похвали го лейди Естер на същия език, изговаряйки отсечено всеки звук. — Надявам се, нашият страховит Тимъти… Тимофай да не ви е наплашил много. Да си призная, мен също ме е малко страх от него, но в дирекцията често идват длъжностни лица и в това отношение Тимофай е незаменим, по-добър е и от английски лакей. Заповядайте, млади господине, седнете. Най-добре там, в креслото, така ще ви е най-удобно. Значи сте от криминалната полиция. Трябва да е много интересно. А с какво се занимава баща ви?

— Той почина.

— О, съжалявам, сър. А госпожа майка ви?

— Също — измърмори Фандорин, недоволен от развоя на разговора.

— Горкото момче. Разбирам колко сте самотен. Вече четирийсет години помагам на такива нещастни момчета да забравят самотата и да открият пътя си.

— Пътя си ли? — недоразбра Ераст Петрович.

— О, да — оживи се лейди Естер, явно подхващайки любимата си тема. — Да открие пътя си е най-важното нещо в живота на човека. Дълбоко съм убедена, че всеки човек е неповторимо талантлив, у всекиго е заложен божествен дар. Трагедията на човечеството е, че не умеем, пък и не се стремим да открием и култивираме тоя дар у детето. Геният за нас е рядкост и дори чудо, а какво всъщност представлява геният? Просто човек, на когото е провървяло. Съдбата му се е подредила така, че житейските обстоятелства сами са го подтикнали към избора на правилния път. Класически пример е Моцарт. Той е роден в семейство на музикант и от най-ранна детска възраст попада в среда, идеално развила природно заложения в него талант. Ами я си представете, уважаеми сър, че Волфганг Амадеус се бе родил в някое селско семейство? Щеше да стане некадърен пастир, който развлича кравите с вълшебната си флейта. А ако баща му беше някой тъп фелдфебел, Волфганг щеше да стане бездарно офицерче, влюбено във военните маршове. Повярвайте ми, младежо, всяко дете без изключение таи у себе си съкровище, само че трябва да умееш да го откриеш. Има един много симпатичен северноамерикански писател, казва се Марк Твен. Навремето му подсказах една идея за разказ, в който хората се оценяват не според реалните им постижения, а според заложения в тях потенциал, според таланта им. И изведнъж се оказва, че най-великият пълководец на всички времена е някакъв незнаен шивач, който дори не е ходил войник, а най-великият художник даже не е пипал четка, защото цял живот е бил обущар. Моята възпитателна система цели великият пълководец непременно да се озове във войската, а великият художник своевременно да получи достъп до палитрата. Моите педагози задълбочено и търпеливо сондират душевността на всеки от питомците, търсейки заложената от Бога искра и в девет от десет случая я откриват!

— Аха, значи все пак не у всекиго я има! — тържествуващо вдигна пръст Фандорин.

— У всекиго, скъпи момко, абсолютно у всекиго, просто ние, педагозите, не сме достатъчно изкусни. Или пък у детето е заложен талант, който няма приложение в съвременния свят. Възможно е този човек да е бил необходим на първобитното общество или пък геният му ще намери реализация в далечното бъдеще в някоя сфера, която днес не бихме могли дори да си представим.

— Добре, за бъдещето не мога да съдя — подхвана спор Фандорин, увличайки се неволно от беседата. — Но това за първобитното общество някак не го разбирам. Какви таланти имате предвид?

— И аз не знам, момчето ми — усмивката на лейди Естер беше обезоръжаваща. — Да речем, дарбата да открива къде под земята има вода. Или да усеща отдалече идващия звяр. Може би способността да отличава годните за ядене корени от отровните. Знам само едно: в ония далечни времена тъкмо тия хора са били гениите, ако обаче мистър Дарвин или хер Шопенхауер се бяха родили в пещерите, щяха да са като идиотчетата в племето. Между другото, децата, които днес се смятат за умствено недоразвити, също притежават своя дарба. Разбира се, такъв талант не е рационален, но той е не по-малко скъпоценен. В Шефилд имам естернат за деца, от които традиционната педагогика се е отказала. Господи, какви чудеса на гениалност разкриват тия момчета! Имам едно, което започна да говори чак на тринайсет години, но пък лекува всяка мигрена само с едно докосване. Друго е съвсем безсловесно — но то пък може да задържа дишането си цели четири минути и половина. Трето с поглед стопля водата в чашата, можете ли да си го представите?

— Невероятно! Но защо само момчета! Ами момичетата?

Лейди Естер въздъхна и разпери ръце.

— Прав сте, приятелю. Разбира се, че трябва да се работи и с момичета. Но опитът ми подсказва, че талантите, заложени в женската природа, често са от такова естество, че моралът на съвременното общество още не е готов да ги възприеме по съответния начин. Живеем в мъжки век и се налага да се съобразяваме с това. В ръководено от мъжете общество изключителната, талантливата жена предизвиква подозрение и враждебност. Не бих искала моите възпитанички да се чувстват нещастни.

— Но как функционира вашата система? Как, ако мога така да се изразя, сортирате децата? — попита любопитно Фандорин.

— Наистина ли ви интересува? — зарадва се баронесата. — Заповядайте в учебния корпус и ще видите с очите си.

И тя скочи удивително пъргаво за възрастта си, готова да води и показва.

Фандорин се поклони и я последва, първо по коридора, а след това и през галерията към основната сграда.

По пътя лейди Естер разказваше:

— Тукашният естернат е съвсем нов, открихме го преди три седмици, тъй че работата едва започва. Моите хора взеха от сиропиталищата, а в някои случаи направо от улицата сто и двайсет момчета сираци на възраст от четири до дванайсет години. Ако детето е по-голямо, е трудно да се направи нещо — личността вече е формирана. В началото разделяме децата на възрастови групи. Във всяка има отделен учител специалист по дадената възраст. Основното задължение на учителя е да изучава децата, възлагайки им по незабележим начин не много сложни задачи. Тия задачи наподобяват игра, но с тяхна помощ лесно се определя общата насока. В първия етап трябва да се отгатне в какво е силата на конкретното дете: тялото, главата или интуицията. След това децата се разделят на групи вече не по възрастов, а според профилен принцип: рационалисти, артисти, майстори, лидери, спортисти и тъй нататък. Постепенно профилът се стеснява все повече и поотрасналите деца най-често се подготвят вече по индивидуални програми. Работя с деца от четирийсет години и просто не можете да си представите какви постижения имат моите възпитаници в най-различни сфери.

— Това е грандиозно, милейди! — възхитен възкликна Ераст Петрович. — Но откъде намирате толкова чудесни педагози?

— Плащам на моите учители не просто добри пари, а много добри пари, понеже педагогиката е най-главната наука — с дълбоко убеждение произнесе баронесата. — Освен това мнозина от бившите ми възпитаници изявяват желание да останат в естернатите като преподаватели. Това е естествено, в крайна сметка естернатът е единственото семейство, което са имали.

Те стигнаха до просторна зала за почивка, откъдето се влизаше в няколко учебни кабинета.

— Къде ли да ви заведа? — замисли се лейди Естер. — Хайде да влезем в часа по физика. Тъкмо сега изнася специален урок добрият ми доктор Бланк, възпитаник на естерната в Цюрих, гениален физик. Примамих го в Москва, като му направих лаборатория за опити с електричество. А той трябва да показва на децата разни интересни физически фокуси, за да предизвика у тях интерес към тази наука.

Баронесата почука на една от вратите и те влязоха в кабинета. На чиновете седяха петнайсетина момчета на десет-единайсет години, облечени в сини униформи със златно „Е“ на якичките. Всички със затаен дъх наблюдаваха как намусен млад господин с огромни бакенбарди, облечен в доста омачкан редингот и не твърде чиста риза, върти някакво стъклено колело, което пропуква със сини искрици.

— Ich bin sehr beschaeftigt, milady! — сърдито повиши тон доктор Бланк — Spaeter, spaeter^[2]! — И минавайки на завален руски, се обърна към децата — Зега, мои господа, вие може да види истински малък дъга! Нарича се Blank Regenbogen — „Дъга на Бланк“. Това аз измислил, кога толкова млад като вас.

Между странното колело и отрупаната с всевъзможни физически устройства маса изведнъж се опъна малка, но невероятно ярка седемцветна дъга, и момчетата се възторжено зашумяха.

— Малко е луд, но е истински гений — пошепна на Фандорин лейди Естер.

В този миг от съседния кабинет долетя силен детски вик.

— Боже! — хвана се за сърцето милейди. — Това е от гимнастическия салон. Бързо!

Тя излетя в коридора, Фандорин я последва. Двамата заедно нахълтаха в просторен светъл салон, почти целият застлан с тюфлеци. Покрай стените имаше разнообразни гимнастически уреди: шведски стени, халки, дебели въжета, трамплини. Рапирите и фехтовалните маски си съседстваха с гири и боксови ръкавици. Група седем-осемгодишни малчугани се бяха скупчили край единия тюфлек. Ераст Петрович разбута децата и видя превило се от болка момче, над което се бе надвесил млад, около трийсетгодишен мъж с физкултурен екип. Имаше огненорижа къдрава коса, зелени очи и волево, много луничаво лице.

— Добре, миличък, добре — в руския му език се долавяше лек акцент. — Покажи ми крачето, не бой се. Няма да те боли. Бъди мъж, потърпи малко. Fell from the rings, m’ lady — обясни той на баронесата. — Weak hands. І am afraid, the ankle is broken. Would you please tell Mr. Izyumov^[3]?

Милейди мълчаливо кимна, направи знак на Ераст Петрович и бързо излезе от салона.

— Отивам за доктора, мистър Изюмов — бързо каза тя. — Такива неприятности се случват често — момчетата са си момчета… Това беше Джералд Кънингам, дясната ми ръка. Завършил е лондонския естернат. Блестящ педагог. Оглавява целия руски филиал. За половин година научи вашия труден език, а аз още не съм. Миналата есен Джералд откри естерната в Петербург, сега временно е в Москва, помага ни в началото. Без него съм все едно без ръце. — Тя се спря пред вратата с надпис „Лекар“. — Моля да ме извините, сър, но се налага да прекъснем разговора. Някой друг път, става ли? Заповядайте утре и ще си довършим. Доколкото разбрах, идвате по някаква работа?

— Нищо важно, милейди — изчерви се Фандорин. — Наистина… някой друг път. Желая ви успех в благородното ви начинание.

Той нескопосно се поклони и побърза да си тръгне. Ераст Петрович се чувстваше много засрамен.

 

 

— Е, какво, хванахте ли злодейката на местопрестъплението? — весело поздрави посрамения Фандорин началникът, вдигнал очи от някакви сложни диаграми. Щорите в кабинета бяха спуснати, на масата гореше лампа, тъй като вън се беше стъмнило. — Нека отгатна. Милейди никога през живота си не е чувала за никакъв мистър Kokorin, още по-малко за мис Bezhetskaya, а известието за завещанието на самоубиеца я разстрои ужасно. Прав ли съм?

Ераст Петрович само въздъхна.

— Аз съм се срещал с тази дама в Петербург. В Трето отделение разглеждахме молбата й да упражнява педагогическа дейност в Русия. Разправи ли ви за гениалните дебили? Добре, хайде на работа. Седнете — покани го шефът му. — Очаква ни увлекателна нощ.

Ераст Петрович усети приятна и същевременно тревожна тръпка в гърдите — така му действаше общуването с господин статския съветник.

— Вашата мишена е Зуров. Вече сте го виждали, имате известна представа. При графа се влиза лесно, няма нужда от препоръки. Домът му е нещо като комарджийница, дори не особено законспирирана. Възприет е уж някакъв хусарско-гвардейски тон, но се навъртат и всякакви отрепки. В Петербург къщата му представляваше същото нещо, но след посещение на полицията той се премести в Москва. Зуров е човек без ангажименти, в полка от три години го водят в безсрочен отпуск. И тъй, задачата ви е следната: опитайте да се сближите с него, огледайте обкръжението му. Току-виж, че срещнете вашия белоок познат. Само че без самодейност, с такъв като него сам не можете да се справите. Впрочем едва ли ще го откриете там… Не е изключено и графът да прояви интерес към вас — нали сте се срещнали у Бежецкая, към която Зуров е явно неравнодушен. Действайте според ситуацията. Само не се увличайте в играта. Тоя господин не се шегува. Играе нечестно и както казват те — ще ви „изпързаля“, а ако го хванете в измама, ще предизвика скандал. Участвал е поне в десетина дуела, за които знаем със сигурност. Може да има и други. Способен е да ви осакати и без всякакви дуели. Например през седемдесет и втора по време на панаира в Нижни Новгород се скарва по време на игра на карти с търговеца Свишчов и брадаткото изхвърчал през прозореца. От втория етаж. Търгашът се пребил, онемял за цял месец, само мучал. А графът се измъкнал. Има влиятелни роднини във висшите кръгове. Това какво е? — както обикновено без пауза попита Иван Францевич и хвърли на бюрото колода карти.

— Карти — учуди се Фандорин.

— Играете ли?

— Не пипвам. Татко забраняваше да докосвам карти, казваше, че той е изиграл и своето, и моето, и за три поколения Фандорини напред.

— Лошо — угрижено каза Брилинг. — Щом не играете, просто нямате никаква работа при графа. Както и да е, вземете лист хартия и пишете.

Четвърт час по-късно Ераст Петрович можеше без запъване да различава боите и знаеше коя карта е по-силна, а коя по-слаба, само малко бъркаше картинките — все забравяше дамата ли е по-силна, или валето.

— Безнадежден сте — тегли черта шефът. — Но няма страшно. При графа така и така не се играе преферанс^[4] или други по-интелигентни игри. Там си падат по най-примитивните, да става по-бързо и да носи повече пари. Агентите донасят, че Зуров предпочита stross, при това в най-опростения вариант. Внимавайте, обяснявам правилата. Който раздава, се нарича „банка“. Вторият е „понтьор“. И единият, и другият играят със собствена колода. Понтьорът избира от своята колода една карта — например деветка. Слага я пред себе си с шарката нагоре.

— Шарката е гърбът, нали? — уточни Фандорин.

— Да. След това понтьорът залага — да речем десет рубли. Банката започва да „трупа“: отваря горната карта от своята колода и я слага отдясно (тя се нарича „лоб“), втората слага отляво (тя се нарича „сонник“).

„Лоб — дс., сонник — лв.“ старателно си записваше Ераст Петрович.

— Тогава понтьорът открива своята деветка. Ако „лобът“ също е деветка независимо от боята банката прибира залога. Това се нарича „убива деветката“. В такъв случай залогът, тоест сумата, за която играят двамата, нараства. Ако деветката излезе като „сонник“, тоест като втора карта — печели понтьорът, той „намира деветката“.

— А ако нито една от двете карти не е деветка?

— Ако не излезе деветка, банката вади следващия чифт карти. И така, докато не излезе деветка. Това са правилата. Елементарни са, но можеш да се опропастиш до шушка, особено ако си понтьор и през цялото време удвояваш залога. Затова запомнете, Фандорин, трябва да играете само ако сте банка. Няма нищо сложно — слагате картите една надясно, една наляво, карта надясно, карта наляво. Банката не губи повече от първоначалния залог. Не играйте понтьор, а ако ви се падне по жребий, започвайте с ниски залози. На stross се играе до пет тура, после остатъкът от залога отива в банката. Идете в касата да вземете двеста рубли за губене.

— Цели двеста? — ахна Фандорин.

— Не „цели“, а „само“ двеста. Постарайте се сумата да ви стигне за цяла нощ. Ако фалирате бързо, не е задължително да си тръгвате веднага, можете да поостанете известно време. Но без да предизвиквате подозрения, разбрано? Ще ходите да играете всяка вечер, докато не постигнете резултат. Дори да се окаже, че Зуров не е замесен, това също е резултат. Ще отпадне една версия.

Ераст Петрович мърдаше устни, загледан в записките си.

— „Купи“ червените сърчица ли бяха?

— Да. Понякога им викат „чорт“ или „кьор“, от coeur^[5]. Вървете при шивача. Костюмът ви за довечера е вече ушит, а до утре на обяд ще е готов и целият ви гардероб за всякакви ситуации. Марш-марш, Фандорин, достатъчно работа си имам и без вас. От Зуров — право тук. По всяко време. Цяла нощ съм в управлението.

И Брилинг забоде нос в бумагите си.