Борис Акунин
Коронация (1)

20 май

Той загина пред очите ми, този чудноват и неприятен господин.

Всичко стана бързо, толкова бързо!

Едновременно с грохота на изстрелите той залитна към въжето.

Изпусна малкия си револвер, хвана се за хлабавия парапет и застина, отметнал глава назад. Мярна се бялото му лице с черната напречна драска на мустаците, и изчезна под черния креп.

— Ераст Петрович! — извиках аз — за първи път го назовавах по име и бащино.

Или само исках да извикам?

Нестабилната дъсчена настилка се люлееше под краката му. Главата му внезапно се люшна напред, сякаш тласната от мощен удар, тялото се извъртя, падна върху въжето и в следващия миг с нелепо превъртане полетя надолу, надолу, надолу.

Съкровеното ковчеже изпадна от ръцете ми, удари се в камък и се разцепи, в ослепителни искри блеснаха с разноцветните си багри брилянти, сапфири, изумруди, но аз изобщо не удостоих с поглед несметните съкровища, които се пръснаха в тревата.

От урвата се чу мек хрускав звук от удара и аз изстенах. Черната фигура се затъркаля по стръмния склон и спря гадното си въртене чак при потока, отпусна безжизнено ръка във водата и остана да лежи ничком, с лице в речния чакъл.

Не обичах този човек. Може би дори го мразех. Във всеки случай исках веднъж завинаги да се махне от живота ни. Но не съм пожелавал смъртта му.

Рискът беше негов занаят, той през цялото време си играеше с опасността, но изобщо не съм очаквал, че може да загине. Струваше ми се безсмъртен.

Не знам колко време останах така, сковано загледан надолу. Сигурно малко. Но времето сякаш се разцепи и аз пропаднах в този пролом — там, в предишния безметежен живот, секнал точно преди две седмици.

Да, тогава пак беше понеделник, шести май.