Уилям Уортън
Последна любов (15)

13

Събуждам се. Всичко изглежда спокойно. Лежа със затворени очи и се ослушвам. Осъзнавам, че не чувам Мирабел да се движи из апартамента. Обикновено го прави толкова тихо, че едва я чувам.

После отварям очи и виждам, че тя е още в леглото, до мен. За пръв път е останала тук. Почти винаги излиза от стаята, без дори да разбера. Спи тихо и спокойно по гръб, а на лицето й сияе лека усмивка. Усещам силен прилив на чувства към нея. Изглежда толкова крехка, дребна и уязвима. Трудно е да повярвам, че в слабото й тяло има толкова много сила. Чудя се дали отново ще ме види, когато се събуди. Ще бъде чудесно. Невероятно.

Навеждам се и нежно я целувам по устните. Студени са. Тя не реагира. Вглеждам се по-внимателно. Сякаш не диша! Скачам на колене.

— Мирабел? Мирабел! Добре ли си?

Никаква реакция! Слагам ръце на челото й и нежно прокарвам палци по затворените очи. Не е възможно — дори очите й са студени. Сърцето ми започва да бие толкова силно, че разтърсва цялото ми тяло. Импулсивно я прегръщам и я притискам до себе си. Цялата е студена и макар да не е скована, не откликва. Започвам да плача.

Ридая неудържимо. За себе си и за Мирабел. Не знам защо не съжалявам повече за нея и никога няма да го разбера. Тя е мъртвата. Животът си е отишъл от нея през нощта, точно когато Мирабел прогледна и започна да живее в този свят. Възможно ли е дълбоко в душата си да съм чувствал, че щом започне да вижда, тя ще бъде обречена? Не знам. Едва не полудявам и егоистично се давя в собствената си скръб. Струва ми се невероятно.

Седя така, прегръщам я, милвам я и хлипам, изпитвайки отчасти чувствата й като дете, когато е намерила мъртвата си майка. Никога не съм имал пряк допир със смъртта. Дори родителите ми са живи. Невъзможно е да я приема. Доскоро Мирабел беше с мен и споделяхме най-интимните си мигове, а сега я няма и никога няма да се върне.

Не знам колко време стоя така. Притиснал съм я до себе си и ту ридая, ту мълча. Мъртвешката тишина ме кара да спра собственото си сърце и да се присъединя към спокойната и тиха Мирабел.

После внимателно я слагам в средата на леглото. Тя изглежда толкова самотна. Приглаждам бялата й нощница, скръствам ръце на гърдите й — една върху друга, както ги стискаше, когато беше развълнувана от нещо. Още плача, но усещам, че ме обзема вцепенение и примирение. Внимателно я завивам до брадичката — все едно, че спи сама. Започвам да й говоря. Коленичил съм до нея.

— Мирабел, по лицето ти знам, че си умряла щастлива — така, както живя. Трябва да вярвам в това. Ти ще продължиш да живееш в мен и в нашите картини. Ще разкажа за теб на децата и на Лори, за да живееш и в тях и да ни помагаш да бъдем по-добри. Ще се опитам да обясня на всички какъв прекрасен човек беше. Прекарала си по-голямата част от живота си в мрак, затова сега, тъмата ще ти бъде като роден дом. Ако не е така, тогава както в сънищата си, ти ще можеш да виждаш отново. Надявам се, че ще ме видиш. Знаеш какво изпитвам към теб и колко много те обичам. Мирабел, изненадан съм от чувствата си в този момент. Сега съм спокоен и почти щастлив, защото ще бъда с теб до края на живота си, каквото и да се случи.

Дълго седя на колене до леглото. Накрая ставам и се обличам. През цялото време говоря на Мирабел. Предстои ми много работа. Тя сякаш също ми говори и ми казва какво трябва да направя.

Трудно ми е да я оставя сама в стаята. Открехвам вратата. Приближавам се до бюфета, където Мирабел държи франковете за ежедневните ни разходи. Изненадвам се, когато в малката емайлирана кутия за захар намирам над шестнайсет хиляди франка. За пръв я отварям. Давах на Мирабел всичките пари, които печелех от продажбата на картините си и не харчех за материали и тя ги слагаше в тази кутия. За Мирабел парите бяха само нещо, което човек използва, когато се нуждае от него — също като сапуна. Тя всъщност не спестяваше и не зависеше от парите. Знам, че ще одобри начина, по който ще ги използвам сега.

После, на дъното на кутията съзирам малък плик, на който пише ЖАК. Отварям го. Вътре има писмо. Връщам се при Мирабел. Коленича до леглото и си спомням как се молех като дете. Бележката е написана с печатни букви. Чета:

11 септември 1975

Скъпи Жак,

Ранно утро е. Още усещам нощния хлад след чудесната ни топлина в леглото. Искам да ти напиша това писмо сега, след прекрасната ни вечеря за рождените дни. Ти спиш. Проблемът със сърцето ми е по-сериозен, отколкото ти казах. Мога да си отида всеки момент, внезапно. Струва ми се, че е правилно да постъпя така — да бъда откровена с теб и да ти пиша точно сега. Трудно ми е да пиша с ръкописни букви. Използвам линийка и едно приспособление, което си направих сама, за да бъдат редовете ми прави. Не пиша често и кратките писма са най-лесни за мен. Когато четеш това, аз вероятно ще съм мъртва. Мисля, че инак не би погледнал в тази кутия. Ти си толкова честен. Много те обичам, Жак. Не съжалявай за мен. Знам, че ще ти бъде трудно — повече отколкото на мен, но нека да не забравяме, че преживяхме толкова много. Ти ми даде всичко, което желаех в този живот. През последните месеци почти ме накара да се радвам, че съм била сляпа през всичките онези години, за да се запазя за теб и да се опознаем и обикнем. Вероятно си се чудил защо в много отношения аз съм още малкото момиче, което намери майка си мъртва във ваната и чийто баща загина на някакво далечно кално място. Ужасът да порасна и да страдам като родителите си беше повече, отколкото можех да понеса. Поради тази причина загубих зрението си. Изненадвам се, че не оглушах и не онемях. Не исках да продължавам да живея като обикновен човек. Исках да остана „невинна“ — поне колкото може да бъде невинно едно четиринайсет годишно момиче в Париж. Аз наистина бях забележително невинна, дори за възрастта и времето си. Моята невинност беше най-ценното ми качество. Научих се да се съсредоточавам върху доверието и търпимостта. Открих, че това са най-важните елементи на невинността. Вината съществува, само когато човек не вярва на най-съкровените си импулси или не търпи другите, когато техните импулси са различни от неговите. Научих много от гълъбите. Те бяха най-добрите ми учители. Толкова са доверчиви. А повечето хора са убедени, че са глупави. Според мен мнозина мислят, че невинните са глупави или луди. Гълъбите ме научиха и на търпимост. Понякога там, на площада, аз чувах как децата ги гонеха, но гълъбите не се оплакват, а само се отстраняват от пътя. Жак, никога няма да разбереш колко близка бях с моите гълъби. Когато те срещнах, аз почувствах, че ти се опитваш да бъдеш невинен. Търсеше начин да виждаш „ясно“ и „чисто“, без преструвки. Както знаеш, музиката — такава, каквато я научих, само по звуците — беше много важна в личното ми търсене и в приучаването ми на търпимост. Музиката ме научи и на доверие. Мисля, че заедно с теб постигнахме високо състояние на „невинност“. Имахме си доверие, че няма да нараним чувствата си. Освен това, от самото начало знаехме, че ще направим всичко възможно да се пазим взаимно някой друг да не нарани чувствата ни. Нещо повече, всеки от нас искаше да даде на другия удоволствие и да увеличи до крайност нашите възможности, за да споделяме мислите, настоящето, надеждите и миналите си трагедии. Сигурна съм, че когато четеш това писмо и имаш предвид всички наши чудесни нощи и моето привидно „нечестиво“ желание да правя любов с теб, да говоря за невинност, може би изглежда странно. Поне така би било за повечето хора. Но, разбираш ли, Жак, аз бях убедена, че сексът и споделената страст — без угризения за вина — са много висока степен на невинност. Само защото хората са облекли цялото това чудесно преживяване в ритуали на задължителност, на собственост и на отговорност, сексът се е превърнал почти в символ за липса на невинност. Вероятно това е защото сексът е свързан с възпроизвеждането и с всичко, което означава това. Едва когато за пръв път впръска семето си в мен, аз почувствах търпимост към хората, които превръщат този прекрасен акт в ритуал. Щом разбрах, че нямам яйце за твоето семе и не мога да имам дете, аз преживях истинска трагедия. Тогава осъзнах необятността на секса. Мисля, че ти си способен да постигнеш високо състояние на невинност, Жак. Надявам се, че ще продължиш да я търсиш. Убедена съм, че ще го направиш. Много бих искала да останеш да живееш в нашия апартамент, да рисуваш и да си спомняш за мен. Но, разбира се, това ми желание е егоистично и съвсем не невинно. От друга страна, искам да се прибереш вкъщи, при семейството си. Знам, че не го ли сториш, никога няма да се почувстваш невинен в сърцето си. Ти още обичаш Лори и децата си, но не вярваш на силната си любов към тях. Най-много от всичко бих искала да живееш тук, в нашия. Апартамент с Лори и да й помогнеш да намери прошка в сърцето си за Дидие заради неговата слабост. Уредих въпроса с нотариуса, чието име е в края на писмото, така че всичко, което притежавам, става твое след смъртта ми. Но аз вече ти казах това. Трябва само да отидеш при него с това писмо. Той не знае името ти, но се уговорихме, че писмото ще бъде знакът, по който ще те познае. Уредих всички данъци и дарения да се изплащат направо от банката. Служителите там бяха много любезни със сляпата възрастна дама. Не отидеш ли при нотариуса, всичко остава на твое разположение. Само трябва да представиш писмото при необходимост. Можеш да получиш правата си в срок от двайсет години. Ако не го сториш дотогава, имуществото ще бъде продадено, а сумата — дарена за защитата на нашите гълъби в камбанарията на „Сен Жермен де Пре“. Знам, че е ужасно да се пише за такива неща, но понякога се налага. Отлагах толкова дълго. В кутията има достатъчно пари за погребението ми. Не искам да ме кремират. Може да бъда погребана в обикновен дървен ковчег в семейния парцел, където ходихме. Иска ми се да имаше някакъв друг начин — както говорихме — но какво да се прави. И така, завършвам това дълго писмо, Жак. Ще се заловя с упражненията си. Скоро камбаните ще започнат да бият и ти ще се събудиш. Пиша на масата, където споделихме толкова много чудесни ястия и хубави мигове. Никога не ще мога да ти се отблагодаря за всичко, което внесе в живота ми. Почувствах се като истинска зряла жена и за пръв път не изпитвах страх. Въпреки всичко, се чувствам по-невинна, отколкото вярвах, че е възможно. Ти си прекрасен художник и човек. Толкова съм щастлива, че бях благословена да видя картините ти. Доказателството за невинността е да виждаш „ясно“, а не да бъдеш ограничаван само с онова, което е пред очите ти. Благодаря, че сподели това с мен. Не забравяй, че винаги ще те обичам.

Твоя Мирабел

 

 

Следва името на нотариуса. Оставям писмото, скланям глава на леглото до Мирабел и отново се разплаквам. Всичко е като нея — изпълнено с обич и същевременно интелигентно подредено. Сякаш чувам гласа й. Говори ми. Вторачвам се в нея и се опитвам да запомня спокойното й хубаво лице.

Слагам писмото на дъното на кутията и я прибирам в бюфета — там, където винаги е била. Пъхам в портфейла си шестнайсетте хиляди франка и разрешителните ми за пребиваване в страната и за работа. Връщам се в стаята и отново приковавам поглед в Мирабел.

— Мирабел, ще направя каквото мога. Надявам се, че ще одобриш стореното от мен. Вероятно е незаконно и някои хора може да ме помислят за безнравствен или луд, но поне е невинно. Така ми повеляват да постъпя най-съкровените ми чувства.

Заключвам апартамента и слизам долу. Най-потресаващото е, че всичко изглежда същото. Ако не знаех, че Мирабел е съвсем сама и студена в онова легло, нямаше да повярвам, че е мъртва. Всичко, което споделяхме, е тук, непроменено.

Влизам в телефонната кабина срещу аптеката и се обаждам на представителството на Американ Експрес. Успявам да си запазя място за полета до Минеаполис рано на другата сутрин. Уреждам да взема билета и да го платя на летището.

Връщам се в апартамента. Правя си кафе, премествам масата от дневната в моята стая и я слагам до леглото, където лежи Мирабел.

— Мирабел, прибирам се у дома, при семейството си. Знам, че искаш да постъпя така. Не мога да остана тук сам, без теб. Знам, че искаш и това, но е невъзможно. А сега, трябва да напиша писмо на семейството си и да им съобщя какво се случи.

Имам чувството, че тя ме чува и разбира. Усмивката на лицето й е толкова загадъчна и в същото време изразителна. Съвсем не се чувствам самотен.

Лори,

Искам да прочетеш това писмо на децата. Мирабел почина. Не мога да ти опиша скръбта си. Но чувствам и радост. Мирабел никога няма да бъде мъртва за мен. Нейният дух и всичко, което ми даде, ще продължават да живеят в мен и в картините ни. Искам да знаете какво изпитвам. Стегнатите егоистични окови, които ме държаха затворен в егото ми и ме изолираха, са скъсани завинаги. Сега се чувствам неразривна част от света. Не се боря и не се съпротивлявам, само съм част от него. И както казваше Мирабел, до известна степен съм по-невинен. Не мога да опиша колко много ви обичам. Вечно ще съжалявам, че ви причиних толкова много болка. Но от друга страна съм убеден, че то е било за добро и сега мога да съм истински съпруг и баща, и да показвам любовта си, а не само да печеля пари и да ви издържам. Сега съм част от всичко и още повече от вас. Следващата седмица ще се върна в Минеаполис и когато пристигна, ще ви се обадя от хотела. Не искам да ви се натрапвам, а само да споделяме каквото можем. Надявам се да донеса картините си, за да видите какво съм правил. Обещавам, че ще се опитам да отговоря на всичките ви въпроси. Очаквам срещата ни с голяма радост и нетърпение и се надявам, че вие също се радвате. Имам толкова много идеи, които искам да споделя с вас, но тук трябва да свърша някои неща и искам да бъда с Мирабел, колкото е възможно по-дълго. Надявам се, че скоро ще ви видя.

С обич, Джак

 

 

Прочитам писмото на Мирабел. Вероятно това ще се види странно или зловещо на някой, който не е преживявал смъртта на близък и обичан човек, но за мен е напълно естествено. Надявам се, че до края на живота си ще се чувствам свободен да разговарям с нея и възнамерявам да го правя. Изгубих известна част от уважението си към очевидното.

Всеки художник, който наистина открие изкуството си, стига до този момент. А поради слепотата си, Мирабел го знаеше също. В музиката си тя се занимаваше със звуците, а не с видимото — написаните ноти, което пречи на повечето изпълнители. Когато слушаше говор, Мирабел чуваше само звуци със значение, а не заместителите на писмената реч. За нея това беше единственият истински език. Предполагам, че затова й е било лесно да научи толкова много чужди езици, както и музиката, която свиреше. Дори ушите й бяха невинни.

 

 

По обед камбаните започват да бият. Отново коленича до леглото и слагам ръце върху нейните. Стоя неподвижен, със затворени очи и чувам не само камбанния звън, но и пърхането на крилете на гълъбите, които се спускат, излитат от камбанарията и се носят над улиците. Чудя се дали забелязват, че Мирабел не е там. Вероятно през всичките тези години те са свикнали да я чакат, но дали я помнят? Необходимо ли е нейното присъствие, за да подтиква малките им мозъци да извършат стария ритуал да кацнат долу и да бъдат нахранени и почистени? Хрумва ми да отида при статуята на Дидро и да се опитам да я заместя, но после се отказвам. Никой не може да замени Мирабел, дори за гълъбите.

Изваждам платнената чанта, в която държах дрехите и другите си неща, докато живеех на тавана. Направена е от дебел брезент. С тази чанта се върнах вкъщи от войната и пак с нея напуснах семейството си. Придърпвам стола по-близо до леглото на Мирабел и оставям чантата на масата. Намирам малката отвертка, с която поправях и сменях някои от ключовете за осветлението тук.

После свалям картините от стените. Двайсет и осем са. Продадох девет, така че съм нарисувал общо трийсет и седем през изминалите шест месеца и нещо. Не съзнавах, че съм рисувал толкова много. Но това е само количество, а аз вярвам в качеството на тези картини, което е най-важното.

Залавям се да махам гвоздейчетата от рамките, към които са прикрепени платната. Всяка рамка има по четирийсет гвоздейчета, така че това ще ми отнеме известно време. Започвам да говоря.

 

 

Опитвам се да обясня на Мирабел колко е трудно за един художник да бъде невинен. Самият акт да прелъстиш хората да повярват, че цветовете на платното изобразяват нещо друго — небе, светлина, въздух и пространство — никога не може да бъде невинен.

— Да, ти имаш право, Мирабел. Тук, в Париж, където се запознахме, аз се приближавах до едно по-ниско ниво на невинност. Дните, в които бродех из Париж, бяха началото на моя нов живот. Събрах смелост да се опитам да нарисувам скици и акварели, като израз на уважение към красотата, която усещах да тече във вените ми… Но дори когато работехме заедно и ти отприщи чувствата ми в рисуването, така че сцените да се носят във въображението ми като лично виждане, аз все още не бях верен на себе си. Умишлено се опитвах да създам предмет, който да насърчава и улеснява другите хора към преживяване на невинност. Но само по себе си, това не беше невинно.

Продължавам да говоря и да махам гвоздейчетата от картините, да навивам на рула платната, да прибирам рамките и да пълня брезентовата чанта.

— В картините си исках да изразя страхопочитанието и вълнението, които чувствах от видяното и как то е свързано с онова, което ми се струваше, че съм аз.

Спирам и известно време се съсредоточавам върху гвоздейчетата. Сгъвам още няколко платна. Трудно ми е да обясня на Мирабел и на себе си какво искам да кажа. Изваждам от рамката още едно платно.

— Ти разбираш това, Мирабел. Не, естествено, че не разбираш. Мъртва си, а дори да беше жива, не съм сигурен дали щеше да разбереш. Няма значение.

Отново съм на път да се разплача. Поемам дълбоко въздух. Няма начин да сваля платната с треперещи ръце и сълзи в очите.

— Виж какво, искам хората да гледат картините ми, за да могат да споделят радостта с мен. Освен това, аз правя разни неща с композицията, структурата, светлината и размаха на четката, така че това платно да изглежда вълшебно, като прозорец към друг свят, свързан с един миг и едно място, видяно от един човек — от мен. Нещо повече, това е прозорец към въображението, красотата и вълнението. Една малка илюзия от светлина и пространство, на която се опитвам да придам достоверност.

Поглеждам платното, което е наполовина откачено от рамката. Наистина ли съм вярвал в мястото, изобразено на картината? Всичко ли е някаква самохипноза, която не означава нищо, освен да ми доставя удоволствие? Такова ли е изкуството — самозаблуда, самодоволство и лична преструвка?

Вторачвам се в картината. Не, хубава е. За мен тя още има стойност и въздействие, макар и след повече от месец. Но именно в това е проблемът — дали е така и за другите?

— Мирабел, всеки път, когато рисувах нашите картини, аз имах предвид теб. Държах ти да ги видиш. Не беше достатъчно аз да остана доволен. Исках това да бъдат места, където сме били заедно. И тъй като си сляпа и можеш да споделяш вижданията си, струва ми се, че съм успял да го постигна. Знаех, че само за нас двамата картината беше нещо специално, което ни сближаваше. После, след като онази двойка купи „Площад Фюрстенберг“, започнах да чувствам, че нашето видение означава нещо и за другите… Но колцина виждат това вълшебство? Искам да го споделя с колкото е възможно повече хора, но въпреки това да остана верен на себе си и на сюжета. Там е клопката, Мирабел. Понякога рисуваш, за да привлечеш другите — сякаш залагаш стръв за риба. Случва се. Вероятно искам твърде много или съм учил твърде много. А може би само искам ласкателства, пари и успех. Не мисля така, но знам ли. И в това отношение никога не мога да бъда невинен, Мирабел. Нуждая се от твоята сила… Боя се, че когато се върна в Америка и заживея с останалите, с нашите приятели, които ценят успеха повече от всичко друго — а успехът за тях означава пари или признание — аз ще се проваля и ще изгубя вълшебството… Ще мога ли да продължа онова, което започнахме — нашето лично, спокойно и свободно творчество? Не знам и това ме плаши.

 

 

Поглеждам Мирабел, която лежи спокойно и се усмихва в голямото легло. Стените около нас са голи. Картините поне бяха хубава украса. Но ако изобразителното изкуство служи само за това, то по-добре отново да се върна в Ем Би Ай. Взимам една от картините от купчината, гледам я няколко минути и се опитвам да се престоря, че не съм я рисувал аз и я виждам за пръв път. Не мога да го направя. Тези картини са част от мен и аз от тях и вече наистина не гледам на тях като на предмети.

— О, Мирабел, толкова ми липсваш. В слепотата си ти ме научи да виждам. И сега, когато мога да виждам не само пасивно, но и активно, като художник, аз не съм сигурен дали ще имам сили да продължа сам… Знам, че Лори ще хареса картините ми. Реакцията й дори към снимките им беше толкова удовлетворителна. Но защо ги харесва? Дали само защото приличат на „картини“? Как би трябвало да изглежда една картина? Художниците не са единодушни по този въпрос. Това явно се променя с времето, почти като модата и архитектурните стилове… Ала някои художници са преминали границите на времето и модата, Мирабел. Рембранд, Шарден, Тициан, Ван Гог, Моне и много други са били верни на себе си в най-хубавите си творби. Толкова верни, че е почти невъзможно да вървиш по техния път. И сега гледам произведенията им и някак се превръщам в тях и навлизам в тяхното време в мистично единение… Да, това вече е нещо, но дали някога ще го постигна? Вече причиних толкова болка на семейството си. Мога ли да оправдая това лудешко търсене на една мечта, която изглежда толкова непостижима, че човек започва да се съмнява в съществуването й? Намираш ли някакъв смисъл в думите ми, Мирабел?

 

 

Работя цял следобед. Чашата се напълва с гвоздейчета, а брезентовата чанта започва да се издува от навитите на рула картини. Толкова е странно, като си помисля, че цялата ми радост — моите творби — могат да бъдат сгънати толкова лесно и натъпкани в чантата като купчина мръсни дрехи. Когато бяха на стените, картините изглеждаха нещо много повече и ми внушаваха усещане за възвишеност и завършеност, каквото не познавах, а сега са нищо. Мога да ги изнеса навън и боклукчиите да ги хвърлят в камиона, където ще бъдат смлени и превърнати в по-компактна смет.

Чувам, че камбаните в шест вечерта бият. Не съм гладен, макар че не съм ял цял ден. Дори не искам да мисля за ядене, без Мирабел да седи срещу мен. Това би било признание, че наистина си е отишла. Чувствам, че все още не съм й казал защо съм толкова загрижен за невинността си и за способността да продължа с рисуването така, както ме научи тя.

— Онова, което ме тревожи повече от всичко друго, Мирабел, е, че може би рисувам само за една малка елитна група, предимно хора с пари, които имат времето и интереса да ги гледат и дори да ги купят. Това е в противоречие с причините, поради които искам да рисувам. Щом изобразителното изкуство ще разделя хората по икономически или класов признак, така както правят музиката и литературата, тогава аз не искам да бъда част от него. Това е мой проблем още от студентските години. Хората, които властват в света на изкуството и имат достъп до галериите, музеите, издаването на картините в книги или дори в плакати, не ме интересуват. Те придобиват контрол върху картините като притежания, търгуват, пазарят се за тях и ги продават като всяка друга вещ. Те контролират и разпространението, така че всичко уникално, изтънчено и вярно на себе си и на твореца, всъщност няма шанс да бъде видяно… С почти всички велики художници е било така. Художникът рядко доживява мигът да узнае, че хиляди и милиони хора са направили живота си по-хубав чрез прозренията, които той се е пожертвал да сподели. Достатъчно ли съм силен да живея и да умра като Винсент ван Гог, който не е продал нито една картина и е бил длъжник и настойник на брат си? Явно не е могъл да издържи. Мисля, че и аз няма да мога. Ван Гог е бил наистина невинен, Мирабел, и е умрял такъв. Не мисля, че съм невинен, доверчив и достатъчно търпелив, за да бъда толкова великодушен. Разбираш ли?

Отказвам се. Дори самият аз не съм сигурен какво искам да кажа. Запалвам лампата и продължавам да махам картините от стените. Мръкнало се е, когато навивам на руло и последната и я натиквам при другите. Смъквам чантата от масата. По-тежка е, отколкото мислех, но мога да я вдигна. Тупвам я няколко пъти на пода, за да сместя картините, после стягам ремъка и закопчавам катарамата. Мятам я на гръб. Тежка е, но ще се справя. Брезентовата чанта и кутията с триножника ще бъдат багажът ми за пътуването до вкъщи.

Остава само една картина, последната, върху която работих — изглед от площад „Сен Сюлпис“. Твърде влажна е, за да я опаковам. Облягам я на стената. Оставям и първия портрет на Мирабел. Вторият взимам със себе си.

Сетне започвам да почиствам кутията. Използвам ножчето от палитрата, за да изстържа боята. Измивам добре четките — първо с терпентин, а после със сапун и гореща вода в кухненската мивка. Рисувах много усилено и съм се отпуснал — не подреждам материалите си. Една картина сякаш водеше до друга и винаги бързах да рисувам.

Има няколко четки, които са толкова проскубани, че са останали само няколко косъма от четината. Изхвърлям ги.

През цялото време говоря на Мирабел. Припомням си предимно хубавите ни мигове и ту плача, ту се смея. Тя винаги слушаше съсредоточено празнодумствата ми и сега сякаш пак ме чува, кима и тихо се смее. Още не мога да се разделя с нея.

Завързвам кутията с канап, за да не се отворят краката на триножника и да се изкривят или счупят в багажното отделение на самолета.

Навън е вече съвсем тъмно. Връщам се в спалнята и лягам в мрака до Мирабел. Опитвам се да се съвзема. Върша всичко автоматично и искам да се уверя, че не допускам грешки.

Обръщам се към Мирабел и погалвам челото й. Пръстите ми леко докосват очите, носа, устните, брадичката и шията й. Спомням си как ме изучаваше и отново се разплаквам. Слагам ръка на сковаващото се тяло и заравям лице във възглавницата. Всичко е толкова невероятно.

Накрая се съвземам и се залавям да почиствам апартамента. Първо запалвам всички лампи. Разхождам се из стаите и се наслаждавам на хубавия дом, който споделяхме през последните няколко месеца. После взимам всичките си вещи — дрехите, смокинга, обувките и дори четката за зъби. Пускам ги в един найлонов чувал за боклук. Изваждам храната от хладилника и я слагам в друг чувал. Запазвам само дрехите, с които ще пътувам.

Напълвам ваната, припомняйки си как Мирабел я приготвяше за мен всяка сутрин. Сетне влизам във водата и се опитвам да се отпусна. Изтърквам тялото си така, сякаш искам да сменя кожата си. Целият съм зачервен и тръпна, докато изваждам запушалката на канала, измивам ваната и се бърша с хавлията. Замислям се за майката на Мирабел и за самата Мирабел, която вероятно е извадила същата тази запушалка, за да източи окървавената вода.

Обличам отново дрехите, с които бях през деня, а другите — за пътуването — разстилам на леглото до Мирабел. Оглеждам апартамента още веднъж и завързвам чувалите с найлонов конец. Отивам в спалнята.

— Ще се върна след малко, Мирабел. Трябва да свърша някои неща.

Взимам ключовете за апартамента и за камбанарията, малка метла и още един найлонов чувал. Влизам в музикалната стая на Мирабел и отварям шкафа, където са скулптурите й. Внимателно ги пускам в чувала. Леки са — също като Мирабел. В малкото им пространство е съсредоточена толкова много любов. После взимам няколко от резервните си свещи, кибрит и първия портрет на Мирабел. Часът е около десет вечерта, но е понеделник, така че по улиците няма да има много хора.

Затварям външната врата и слизам по стълбите. Улиците са оживени, но не много. С изключение на картината, аз приличам на метач, подранил за нощното си дежурство или на клошар, понесъл торби с боклуци.

Минавам една пресечка и хвърлям чувалите с дрехите и храната в една от боклукчийските кофи. После пресичам булевард „Сен Жермен“ и се озовавам пред църквата. Внимателно се оглеждам и прескачам оградата. Лесно откривам вратата за камбанарията. Ключът едва се превърта в ключалката. Но вратата се отваря. Влизам и я затварям. Намирам се в пълен мрак. Решавам още да не запалвам свещта и тръгвам пипнешком по изтърканите каменни стъпала.

Не е толкова далеч, колкото предполагах. Стигам до един капак, надигам го и излизам на камбанарията. Поглеждам надолу, към сводовете и виждам уличното движение и тълпите. Съзирам и сградата, в която се намира апартаментът на Мирабел. Представям си я как лежи в леглото ми. През процепите на сводовете прониква достатъчно светлина и аз виждам къде съм и какво правя.

Качвам се на огромната дъбова греда, която подпира камбаните. Надявам се, че няма причина да започнат да бият точно сега, защото вероятно ще загубя слуха си и ще стана глухият художник, ученик на сляпата дама. В десет вечерта няма камбанен звън — нито сватби, нито кръщенета, а само едно тихо и необявено погребение. Подплашвам няколко гълъба и те започват да пляскат с криле като обезумели в мрака, после се успокояват. Върху широката греда намирам няколко мъртви гълъба. Събирам ги на купчина в ъгъла до капака на пода. Гредата е широка най-малко един метър. Сиво-сините зеленикави камбани се очертават застрашително в мъглявината под мен. Отдолу е тъмна дупка. Започвам да пълзя по гредата, като същевременно я бърша от праха. Откакто е била почиствана за последен път, по нея се е събрала много мръсотия.

Стигам до края и пак се връщам там, където мога да стъпя здраво на краката си. От мен капе пот — резултат от напрежението, страха и безпокойството. Изпълзявам още веднъж по гредата и слагам портрета на Мирабел в далечния край. Скулптурите и свещите оставям в близкия ъгъл, при мъртвите гълъби.

Тихо слизам по стъпалата. Открехвам вратата, оглеждам се внимателно и бързо я затварям и заключвам. Отново прескачам оградата. Излизам на улицата и забързвам покрай мосю Дидро и надолу по „Сизо“, към къщи.

Измивам се в банята и се връщам в спалнята при Мирабел. Вероятно ще трябва да се изкъпя още веднъж, преди да съм свършил. Леките проблясъци на примигващата неонова светлина отвън сякаш оживяват лицето на Мирабел. Странно — за пръв път забелязвам светлините. Отново лягам до нея, за да се подготвя за следващата стъпка на онова, което смятам да направя.

— Мирабел, надявам се, че ще останеш доволна от плановете ми. Не сме разговаряли за това, но измислих само този начин да бъдеш онова, което каза, че искаш.

Не ми се ходи пак до там, но в същото време искам да постъпя правилно, макар да е грешно.

До стената има една картина, която не е изсъхнала — на площад „Сен Сюлпис“. Пъхам я под мишница, като внимавам да не размажа боите. Взимам и нашата бутилка „Поар Уилям“, която отново е почти празна, с изключение на крушата. Тръгвам бързо по улицата, прескачам оградата, качвам се на камбанарията и оставям тези неща, после пак хуквам към апартамента. Не срещам затруднения. Сега трябва само да чакам и да разчитам на късмета си.

Лежа в сумрака и тихо говоря на Мирабел, докато чакаме. Спомням си всичко, преживяно с нея — от мига, в който се сблъскахме, до тази последна чудесна нощ. Дали само снощи тя наистина ме видя за пръв път? Едва не прихвам, когато си спомням колко много се смяхме.

Сигурно е четири сутринта, когато решавам, че моментът е настъпил. Повечето туристи и гуляйджии са се прибрали, а чистачите още не са излезли. Това е най-тихият час от денонощието.

Увивам Мирабел първо в един чаршаф, после — в одеяло. С крайчеца покривам главата й, така както един баща би направил с детето си. Ако някой ме види, надявам се да мина за такъв. В известно отношение тя е мое дете, а аз нейно.

Необезпокояван, аз забързвам по булеварда. Няма никой. Вървя бързо, но се старая да не изглеждам притеснен или уплашен. Влизам в малкия църковен двор, мятам Мирабел на гръб, докато прескачам оградата, качвам се в предверието и отварям вратата. Ключът е в ръката ми. Вратата се заключва автоматично след мен. Успях да свърша най-трудното. В тъмното не е леко да маневрирам покрай ъглите на виещите се каменни стъпала с Мирабел, която е вече вкочанена, но се добирам до камбанарията.

Вдигам капака и после го затварям с крак. Внимателно слагам Мирабел в края на гредата, до мъртвите гълъби. Отново смущавам няколко спящи гълъба, които започват да пляскат с криле, но сетне се успокояват и гукат сънено. Дали знаят кой ще остане при тях?

Запалвам една от свещите. Предпазливо изпълзявам до далечния край на гредата. Слагам свещта пред портрета на Мирабел. Връщам се и на отсрещния край облягам картината на „Сен Сюлпис“. Запалвам свещ и пред нея. Няма опасност пламъците да изгорят масивната дъбова греда. Ще угаснат от само себе си.

Сетне бавно и нежно нагласям Мирабел в средата на гредата. Откривам лицето й. Светлината на свещите хвърля отблясъци по лицето й. Очите й изглеждат отворени и сякаш ме гледат. Усмивката й като че ли е станала по-широка и изразява одобрение. Мисля, че намира театралната ми постановка за забавна. През цялото време й говоря.

— Ти си в камбанарията под небето, Мирабел, с твоите приятели, гълъбите. Струва ми се, че това е най-подходящото място.

Взимам мъртвите гълъби и ги нареждам около нея, сякаш са тържествен кортеж. Между всеки два гълъба слагам по една от нейните скулптури. Кълна се, че в потрепващата светлина на свещите сякаш чувам звуците на клавесина, докато тя свири. Не мисля, че полудявам, но и това е възможно.

Запалвам още две свещи и ги поставям от двете страни на Мирабел. Накрая оставям последната запалена свещ в краката й, а до нея — празната бутилка с крушата. Коленича на пода и за последен път се вторачвам в Мирабел. Дълго стоя така. Опитвам се да запомня всичко — за дългите години, които ми предстоят. Накрая идва време да тръгвам.

— Надявам се, че това ще ти хареса, Мирабел. Ще минат години, преди някой да дойде и да те намери. Близо си до твоя дом и си при онези, които обичаш. Бих искал да остана тук, с теб, но трябва да вървя.

Изправям се и я поглеждам. Струва ми се толкова дребна и самотна, но това е всичко, което мога да направя за нея.

— Ще чуваш камбаните, Мирабел. Непрекъснато ще си мисля как ги слушаш. Ти си част от тях. Никой друг освен нас няма да узнае какво означаваха камбаните. Никога няма да те забравя, моя любов. Сбогом, Мирабел. Знаеш колко много те обичам.

Вдигам капака и започвам да слизам по стъпалата. Едва стигам до долу. Краката ми треперят. Плача. Отварям вратата за камбанарията, излизам и я заключвам. Поглеждам ключа в ръката си. Решавам да го задържа. Винаги ще го нося със себе си като ключ за онова, което имахме между нас.

Прескачам оградата и хуквам по булеварда. Връщам се в нашия апартамент. Пак се изкъпвам и обличам дрехите за полета, а другите свивам на топка и натъпквам в един син найлонов чувал.

Затварям всички прозорци. Поглеждам за последен път клавесина на Мирабел, после хубавото й бяло легло и моята стая, където доскоро лежеше тя. По лицето ми се стичат сълзи. Ридая. Угасям лампите, взимам картините, кутията и последния найлонов чувал. Излизам и заключвам вратата. Оставям ключа за апартамента върху електромера. Толкова е високо, че трябва да подскоча. Никой няма да го намери.

Изхвърлям найлоновия чувал с потните си дрехи в друга боклукчийска кофа. Заставам пред аптеката да чакам такси. Стоя дълго там. Зазорява се. На едното си рамо съм преметнал кутията с боите, а на другото — брезентовата чанта с картините. Поглеждам към камбанарията на „Сен Жермен де Пре“. Замислям се за Мирабел, която лежи там. Струва ми се, че виждам слабата светлина на свещите. Пред мен спира такси. Навеждам се през прозореца и казвам на шофьора, че искам да отида на летище Роаси. Той кимва и ми отваря вратата. После излиза от колата и понечва да сложи кутията и чантата в багажника. В същия миг камбаните започват да бият. Шест часът. С тях се събуждаше Мирабел. Издърпвам багажа си от ръцете на шофьора. Той се вторачва в мен. Поклащам глава и го отпращам. Оставам да гледам камбанарията и да слушам камбаните.

Някой друг взима таксито. Чувам и далечния отговор на „Сен Сюлпис“. Трябва да тръгвам, но не съвсем. Трябва ми повече време. Наблюдавам изгрева.