Уилям Уортън
Последна любов (5)

3

На следващата сутрин завършвам картината на площад „Фюрстенберг“. Чувствам се уверен. Силният замах, с който рисувах вчера, не ме напуска и днес, когато се захващам с по-описателните елементи. Светлината прониква през дърветата и аз използвам огромно разнообразие от цветове, за да изобразя отражението й върху паважа. Картината е импресионистична, но съдържа и нещо друго — ново за мен субективно виждане, каквото е имал Винсент ван Гог и убедеността, че светът, който виждам, е действителен.

Работя цяла сутрин и после усещам, че Мирабел е зад мен.

— Чувствам, че си доволен от работата си, Жак. Камбаните бият. Ще обядваш ли с мен? А после може би ще започнем портрета.

Откъде знае, че почти съм свършил? Излъчвам ли някакви „вибрации на задоволство“? Надрасквам името си в долния десен ъгъл. Свалям платното от триножника и на гърба написвам с печатни букви „Площад Фюрстенберг“, датата и името си. Едва не се изкушавам да се подпиша „Жак“.

— Да, много съм доволен от картината. Но не мисля, че мога да започна с портрета ти, защото не съм взел други платна. Не знаех, че ще завърша тази картина толкова бързо. Бих искал да можеш да я видиш. Тя е най-хубавата ми досега и ти много ми помогна.

— Благодаря. Много съм щастлива, когато мога да помагам. Разбираш ли какво означава това за един слепец като мен?

Изражението на лицето й е много сериозно, после разцъфва в усмивка и тя „поглежда“ за миг надолу. Сетне отново намира очите ми.

— Не можеш ли да купиш платно някъде наблизо? Мисля, че магазините още не са затворили.

— Платната са много скъпи, Мирабел. Едно опънато платно с размерите, които ще ми трябват, струва повече от сто и петдесет франка.

Тя бръква в чантата си и изважда двеста франка.

— Вземи, Жак. Моля те, купи го. Не знам докога ще бъда тук, за да ме рисуваш. Остарявам с всеки изминал ден. Бих искала да ме нарисуваш, колкото е възможно по-скоро, докато съм още млада.

— Добре. Следобед ще ти върна парите от хилядата франка, когато ги разваля. Така е най-справедливо, нали?

— Да, щом искаш. Но трябва да побързаш да намериш отворен магазин. Аз ще се прибера вкъщи, за да приготвя нашия обяд. Почти е готов, но останаха още някои дреболии. Ще се видим там.

Тя се обръща. Магазинът за художници е зад ъгъла, недалеч от „Ла Палет“, където пихме „Контрьо“. Решавам да оставя кутията си на площада. Слагам платното на триножника и тръгвам. Никой няма да я открадне за няколко минути. Започвам да тичам, стиснал в ръка банкнотата от двеста франка.

Камбаните още звънят, когато стигам до магазина и влизам. Добре опънатото ленено платно за портрети струва сто и деветдесет франка. Чувствам се богат. Но ако продължавам с тези разходи, скоро ще стана кандидат за приюта за бедни.

Втурвам се към кутията си. Всичко е наред. Добре облечена двойка французи гледат картината. Мъжът ме пита дали я продавам.

Искам да я продам и в същото време не искам. Той е много настоятелен и аз се правя на зает, прибирайки нещата си в кутията. Мъжът чува разваления ми френски и превключва на сносен британски английски със силен акцент.

— Но вие сигурно сте от занаята, мосю. Имате ли галерия, където мога да видя произведенията ви?

— Не, нямам галерия.

— Но вие сте професионалист, нали? Картината е с много високо качество.

— Благодаря.

Не отговарям на първия въпрос. Предполагам, че съм професионалист, макар да не се мисля за такъв. Звучи ми като шампион по бокс или като проститутка. Мисля, че по-скоро съм любител, поне що се отнася до рисуването.

— Колко искате за картината, мосю? Съпругата ми и аз много я харесваме.

Смятам да кажа висока цена, за да му затворя устата. Сигурно мисли, че тук е като на Монмартр, където картините се продават почти без пари.

— Картината струва хиляда и петстотин франка, мосю. И аз трябва да живея.

Той бърка във вътрешния джоб на сакото си, изважда лъскав черен кожен портфейл и отброява три банкноти по петстотин франка.

Направо ще умра от яд. Нямах достатъчно време да се любувам на картината. Но, Господи, с хиляда и петстотин франка мога да изкарам цялото лято. Ала ще се държа като професионалист.

Взимам картината и я поглеждам за последен път. Имам чувството, че продавам част от Мирабел. Давам му я.

— Внимавайте, мосю. Още е влажна. Ще изсъхне едва след десетина дни.

— Няма проблем. Живеем наблизо. Обичаме този площад и отново ви благодаря, че ни продадохте картината си. Много сте талантлив.

Двамата се отдалечават с нашата картина. Жената е облечена в бяло кожено палто, бели чорапи и бели обувки. Прическата й е съвършена. Мъжът изглежда така, сякаш е министър-председател на Франция. По дяволите, няма да позная министър-председателя, дори да се блъсна в него.

Вътрешно съм раздвоен. Трябва да кажа на Мирабел. Продадох нашата картина. Как ли ще се почувства? Мятам кутията на гръб и тръгвам към апартамента й. Нося новото платно в свободната си ръка. Закъснявам.

Оставям кутията на площадката на стълбището. Вратата й е отворена. Чукам и влизам. Тя е в кухнята.

— Започнах да мисля, че няма да дойдеш. Заповядай, седни. Приготвила съм палачинки с гъби и сирене. Току-що ги сготвих.

Отивам до тоалетната. Отново стискам с колене чинията. Измивам ръцете си и оставям вратата отворена, за да влезе светлина. Взел съм малко тоалетна хартия и я навлажнявам. Опитвам се да измия част от мръсотията и петната по огледалото, но те са полепнали здраво по повърхността. Успявам да изчистя един кръг в средата — достатъчно, за да се видя. Отдавна не съм се поглеждал в огледало. Не изглеждам толкова зле, колкото предполагах. Определено изглеждам по-млад, отколкото преди две години. Ако не беше прошарената ми брада, бих минал за четирийсет годишен.

Сядам. Мирабел слага по три хубави палачинки в двете чинии. Ухаят прекрасно. Отново затварям очи и оставям ароматът да проникне в мен. Започна да ми се превръща в навик. Преди да го усвоя, може самият аз да ослепея.

— Мирабел, трябва да ти кажа нещо.

— Магазинът е бил затворен и не си купил платно.

— Нещо по-неприятно.

Няма начин, трябва да й кажа. Поне това й дължа.

— Продадох нашата картина. „Площад Фюрстенберг“.

Тя стои, без да помръдва и ме гледа. Подава ми да отворя бутилка бяло вино. Залавям се с тирбушона.

— Но това е много хубаво, Жак. Нали каза, че трябва да продаваш картините си, за да живееш. Винаги можем да нарисуваме площада отново. Запомнила съм го безпогрешно. Щастлива съм, като знам, че съм споделила виденията си с друг.

Изведнъж се успокоявам. Мирабел има право. Мога да нарисувам площад „Фюрстенберг“ отново. При това по-добре от последния път. Просто ми липсва достатъчно самочувствие. И в джоба си имам над две хиляди и петстотин франка. Бръквам и изваждам банкнотата от хиляда франка.

— Заповядай, Мирабел, вземи ги. Не са ми необходими сега. Само трябваше да дадеш пари за платното, а вече го направи. Квит сме.

Тя се дръпва от парите, сякаш са змии.

— Не прави това, Жак. Аз съм ти поръчала портрета. Няма да се чувствам удобно, ако не вземеш парите. Моля те. Пък и миришат на кисело, на мръсотия, на евтин парфюм и на пот, като всички пари. Моля те, махни ги оттук, защото не мога да се храня.

Слагам ги на масата до мен.

— Добре, ще обсъдим това по-късно. Сега искам да изям тези вкусни палачинки и да пия от това прекрасно вино.

Протягам чаша и Мирабел се забавя съвсем малко, докато разбере какво правя. Вероятно никой друг не би доловил кратката пауза, но аз вече свиквам със сляпата дама.

— Да, Жак, да пием за продажбата на твоята красива картина. Знаех, че си много добър художник. Трябва да продаваш картините си много по-скъпо. Даваш ги твърде евтино.

— Сега имам повече пари, отколкото са ми необходими, Мирабел. Знам, че ако работя само за пари, ще омърся живота си по-бързо от всичко друго. Щастлив съм, че спечелих тези пари, но те не бива да бъдат причината, поради която рисувам. Вече научих това.

— Ти никога не би рисувал само за пари, Жак. Освен ако не си гладен и отчаян. Но тогава можеш да дойдеш да живееш при мен.

Пием. Виното е сухо и охладено до подходящата температура. Има вкус на стафиди, но в същото време е леко и почти като газирано. Време е да сменим темата на разговора.

— Откъде взимаш вината, Мирабел? Тази бутилка струва почти колкото онази картина.

— Не са мои. Това са вината на Роланд. Тя работеше в Министерството на финансите в Лувъра и за Коледа винаги получаваше каси с вино. Рядко пиехме и в избата има много каси. Радвам се, че мога да ги споделя с теб. Мисля, че и Роланд би била доволна. Поне се надявам.

След виното ядем прекрасно суфле. Чувал съм, че се приготвя много трудно, а тази възрастна сляпа жена го е направила превъзходно. Мирабел непрекъснато ме учудва. Крадешком поглеждам към нея. Мислено вече съм започнал да рисувам портрета й.

Завършваме с обичайния „Поар Уилям“. Стигнали сме почти до дъното на бутилката. Какво ли ще направи Мирабел с крушата?

Сляпата дама разтребва масата и налива две чаши кафе. Пак е направила най-хубавото кафе, което съм пил. Вероятно само ми се струва така, защото много рядко пия кафе. Чувал съм, че най-добрият начин да си изпросиш комплименти, е като накараш гостите си да чакат, докато премалеят от глад. Сигурен съм, че в миналото съм бил жертва на тази теория, но Мирабел поднася всичко в подходящия момент.

Наблюдавам я как сръчно и грациозно взима чиниите от масата, потапя ги в сапунена вода, избърсва ги и ги подрежда на лавицата. Действа ми успокояващо като музиката. Знам, че никога няма да мога да вляза в хармония с движенията й, затова само седя и й разказвам за хората, които купиха картината. Говоря с онази безпристрастна възвишеност, която почувствах тогава и излиза толкова смешно, че и двамата се разсмиваме. Мирабел излиза от кухнята и бърше ръце.

— А сега, Жак, готов ли си да ме нарисуваш?

— Да. Първо ще донеса кутията и новото платно. Мисля да те нарисувам до прозорците, за да има достатъчно светлина.

Тръгвам към коридора. Вмъквам платното и кутията и затварям вратата след себе си. В стаята има само два прозореца. И двата гледат към вътрешния двор, така че няма много светлина. Ала най-лошото са дрипавите пердета.

— Мирабел, имаш ли нещо против, ако смъкна пердетата? Трябва ми повече светлина.

— О, да, разбира се. Съвсем бях забравила, че са там. Седял си с мен на тъмно. Защо не ми каза?

За пръв път, откакто се блъсна в мен и падна, тя изглежда объркана и смутена.

— О, виждах достатъчно добре, за да се храня. Но щом ще те рисувам, ще ми трябва повече светлина.

— Моля те, смъкни ги. Няма кой да ме гледа. Би ми харесало, ако го правеха — поне някой щеше да ме види. Спуснахме пердетата заради Роланд.

Използвам столчето, на което тя се качва да вземе крушовия ликьор. Заставам на него и откривам, че механизмът не работи. Махам целия корниз и отново стъпвам на пода. Пердето е покрито с прах и е толкова крехко, че се къса в ръката ми.

— Мисля, че това перде си е изпяло песента, Мирабел. Искаш ли да го запазя?

— Не. Моля те, изхвърли го. Миризмата на прах ме кара да се чувствам вече умряла. Остави го в коридора. После ще го изнеса на боклука.

Качвам се да смъкна и другото перде. Положението е същото — механизмът е ръждясал, а платът — избелял и се разпада. Слизам от столчето, увивайки пердето около пръчката. Занасям всичко до вратата и го бутвам на площадката, където е кутията ми за рисуване.

— Ще ги изнеса долу, когато си тръгвам, Мирабел.

Поглеждам към прозорците. Мръсни са като огледалото в банята. Но няма да ги чистя сега. Времето е меко, така че мога да ги отворя.

— Имаш ли нещо против, ако отворя прозорците, Мирабел? Стаята ще се проветри. Ако ти е студено, облечи още един пуловер.

— О, да. Чудесно. Какво искаш да облека за портрета?

— Това, с което си сега — тъмносиния пуловер с бялата якичка.

— Косата ми оправена ли е?

Тя опипва главата си и намества фибите.

— Изглеждаш чудесно.

Взимам един от столовете край масата и го слагам така, че три четвърти от светлината да пада върху лицето й. Така има достатъчно полусенки, но не много. Виждам чертите й в сенчестата страна, дори на тази оскъдна светлина.

— Да седна ли на стола?

— Още не. Ако искаш, измий чиниите от нашия прекрасен обед, докато се приготвя.

Забелязвам, че е оставила няколко тигана да киснат в умивалника.

Заклещвам дългия заден крак на триножника под прозореца. Искам върху платното да има достатъчно светлина и все пак то да не закрива лицето на Мирабел. Искам очите й да са нивото на моите и на платното. Ще я нарисувам един път и половина по-малка от естествения размер.

Готов съм, когато тя сяда на стола. Главата й трябва да е обърната към светлината, така сякаш незрящите й очи ме гледат. Искам да има динамика и в двете посоки. Дали когато я нарисувам, очите й ще изглеждат празни? Изобщо не ми се виждат такива. Поставям другия стол пред триножника. Ставам и се приближавам до нея. Слагам ръце на лицето й и го обръщам към светлината. Мисля, че за пръв път докосвам лицето й.

Обикновено карам моделите, които ми позират, да изберат някоя точка и да се вторачат в нея. Но в случая това е невъзможно. Мирабел отново прочита мислите ми.

— Мога да държа главата си така, без да мърдам, защото знам къде си и усещам въздуха от отворения прозорец.

Започвам да скицирам с молив 3B. После използвам 6B, когато съм по-сигурен. Не искам да работя върху този портрет с въглен и сетне с фиксаж, както преди много години са ме учили в училище. Рисувам с молив и трия с мека гума. Съсредоточавам се най-малко петнайсет минути и разполагам очертанията й на платното, намирайки правилните пропорции между главата, тялото и празното пространство.

— Моля те, Жак, кажи ми как изглеждам. Никой не ме поглежда, а дори да го правят, не ми казват. Много пъти съм питала Роланд, но тя само отговаряше, че съм доста представителна. А понякога, когато беше ядосана, казваше, че съм била твърде хубава за състоянието си. Ала това беше толкова отдавна. С пръстите си усещам, че остарявам. Но нищо не може да се направи. Този процес е естествен, нали?

Тя млъква. Опитвам да се съсредоточа и да проумея какво иска да каже.

— Сиви ли са косите ми, Жак?

Ще бъде трудно, но не искам да я лъжа. Откъсвам очи от портрета и я поглеждам.

— Ти имаш бели коси, Мирабел. На веждите ти има няколко черни косъма, но косата на главата ти е бяла.

— О, Боже! И аз бях започнала да мисля така. Отначало, преди две години, усещах, че някои косми са по-твърди и трудни за сресване. Мислех, че те са белите. Не бяха като космите, които обикновено растат на главата ми. Сега всички са еднакви — твърди и прави. Знаеш ли, трудно ми е да си представя, че съм с бели коси. Не е ли глупаво? На седемдесет и една години съм, а не вярвах, че имам дори посивели коси. Чувствам се такава глупачка.

— Малцина от нас се вглеждат в себе си, Мирабел, дори да сме зрящи. Може би така е по-добре, помага ни да запазим илюзиите.

Тя се умълчава. Работя върху носа и очите. Мирабел има хубав, тънък орлов нос с леко разширени ноздри. Незрящите й очи са раздалечени и големи. Трудно ми е да повярвам, че не вижда нищо.

— Да, имаш право. Вероятно затова не си позволявам да прогледна. Но кажи ми, имам ли бръчки по лицето? Разбира се, че имам. Би ли ми разказал за тях? Наистина искам да знам.

Трудно ми е да се съсредоточа, защото още не работя върху този елемент от лицето й. Разбирам, че ще бъде проблем да я нарисувам. Облягам се назад и я поглеждам.

— Да, Мирабел, имаш бръчки. Аз също. На четирийсет и девет години съм и е естествено да имам бръчки. Без тях лицата ни не са интересни. Имаш една чудесна гънка на съсредоточеност между очите и друга — по-малка, точно до нея. По цялата дължина на челото, на равни разстояния преминават четири бръчки на учудване. Две от тях се пресичат в лявата страна. От ъгълчетата на очите ти също излизат бръчици — от смях и от присвиване срещу слънцето. Не, блясъкът на слънцето не означава нищо за теб. Тогава са само от смях. Значи се усмихваш често, Мирабел. От устните до носа също имаш бръчки — най-дълбоките на лицето ти. Стигат чак до брадичката. Те са най-видимите, но не и най-важните.

Тя продължава да мълчи. Отново се залавям с рисуването. След като я описах, пак я виждам по-добре. Разстоянието между очите и устата е пропорционално на дължината на носа. Това винаги може да е проблем, когато рисуваш портрети.

— И какви други бръчки имам?

Този път не спирам да рисувам.

— Ами, всички, които идват с възрастта и с постепенното съсухряне на кожата — мрежа от бръчици, дължащи се на гравитацията. Те не казват много за хората и са единствените гънки, които се появяват по естествен път, когато човек остарява.

Не споменавам бръчките, които рисувам в момента. Те слизат към горната устна и са най-видните белези на напредналата възраст, защото са знак за съсухрянето на лицето. Надявам се, че Мирабел няма да задава повече въпроси:

— Грозна ли съм, Жак? — съвсем тихо пита тя.

— Не, Мирабел, напротив. Ти си една много красива зряла жена. Сигурен съм, че си била хубаво момиче и прекрасна млада жена. Много съм горд и щастлив, че рисувам портрета ти.

Казвам го и наистина мисля така. В лицето, гласа и движенията й има нещо загадъчно, което е в противоречие с възрастта й. Може би слепотата помага на хората да не остаряват твърде бързо. Вероятно Мирабел е била предпазена от въздействието на стреса на нормалния градски живот и е била консервирана по някакъв начин. У нея има нещо особено — свежо, ново и чисто.

— Мислиш ли, че някой би могъл да ме обикне, Жак? Бъди откровен, моля те.

Какъв въпрос! Преди да отговоря, завършвам извивката на скулата й.

— Аз те обичам, Мирабел. Ти си една от най-изтънчените, интелигентни, чувствителни и интересни личности, които познавам. Твоята компания ми е приятна. Чувствам се по-добър, когато съм с теб. Това отговаря ли на въпроса ти?

Не лъжа.

— Благодаря, Жак.

Надявам се, че с това разговорът ще приключи.

— Но аз имам предвид някой наистина да ме обикне. Да иска да прави любов с мен. Мислиш ли, че е възможно някой мъж да изпита такива чувства?

Е, това вече ме кара да спра да рисувам. Ще се престоря, че не съм я чул. Но не мога, защото настоятелността на въпроса изисква отговор.

Пак се облягам назад и поглеждам портрета. Всъщност става много хубав, като се има предвид всичко. Започвам да осъзнавам, че в тялото на тази жена е заключено младо момиче. Това ми се струва тъжно. Досущ като крушата в шишето с ликьор.

— Това не е невъзможно, Мирабел. Ти наистина си една привлекателна жена. Само дето си сляпа и нямаш достатъчно възможности да общуваш с мъже, а и Роланд те е покровителствала твърде много. Сигурен съм, че някой интелигентен мъж на твоите години ще иска да има интимна връзка с теб.

Отново се навеждам да работя. Какво ли още ще ме пита? Изненадан съм от смущението си. После тя започва да говори без заобиколки.

— Когато бях по-млада, на трийсет години, много исках да имам бебе и да бъда майка. Мислех, че ако имам дете, толкова много ще искам да го видя, че ще прогледна. Бях сигурна, че ако ми се предостави възможност, ще намеря мъж, който да ми го направи, макар да съм сляпа. Нямаше да е необходимо да се жени за мен, нито дори да ме вижда отново — беше ми все едно. Само исках да имам дете. О, как искам да те бях познавала тогава, Жак. Но ти си бил още момче. Ах, тези неща са сложни. Времето е странно. Роланд беше толкова възмутена и ядосана. Каза, че това било неморално. Откъде ми била хрумнала подобна идея? Не съм можела да се грижа за себе си, камо ли за детето. Цялата отговорност щяла да пада върху нея. Ето защо, престанах да говоря по този въпрос, но не спрях да мисля за това.

Тя млъква, усмихва се и ме „поглежда“, леко накланяйки глава към мен.

— А сега е твърде късно. Аз съм девствена, Жак, а не искам да умра такава. Чувствам, че имам огромна способност да давам и да получавам страстна любов, но никога не съм имала възможност да го направя. Не е честно.

От бръчиците около очите й се търкалят сълзи. Това е повече, отколкото мога да понеса. Съжалявам я, но в същото време се чувствам поставен натясно. Опитвам се да накарам ръката си да спре да трепери, докато очертавам челюстта на Мирабел.

Преставам да рисувам. Гледаме се в очите. Тя, разбира се, не ме вижда. Вече не гледам на нея като на модел. Мисля, че за пръв път я виждам като жена.

— Знам, че ти си добър и мил човек, Жак. Мога да ти се доверя, инак не бих ти говорила така. Изненадана съм от себе си. Моля те, прости ми.

— Няма какво да ти прощавам, Мирабел. Сигурно е ужасно да си самотен. Трябва да ти кажа, че съм женен. Имам семейство и обичам съпругата и децата си. Макар сега да сме разделени, чувствам се отговорен за тях.

Тя мълчи по-дълго от обикновено. Престанала е да плаче. Навеждам се над портрета, който отново оживява пред мен. Едва ли ще мога да продължа да рисувам след целия този емоционален стрес, който изпитвам.

— Съжалявам, Жак. Не знаех. Толкова малко знаем един за друг. Докато рисуваш, ще ти разкажа нещо за себе си. Ти заслужаваш да го знаеш.

Незрящ блян

Толкова се развълнувах, когато той нарече „Площад Фюрстенберг“ „нашата“ картина. И аз изпитвам същото. Това е нещо, което направихме заедно.

Мисля, че той не обърна достатъчно внимание на намека ми да живеем заедно. Вероятно не повярва, че говоря сериозно. Самата аз не си повярвах.

Толкова е странно да те рисуват. Почти усещам, че съм видима. Чувствам очите му върху себе си. Това ме кара да се чувствам действителна. Не можах да се въздържа. Исках да знам какво вижда. Нещо повече, как изглеждам в неговите очи, не само като художник, но и като мъж. Нали все пак съм жена. Надявам се, че не го уплаших, като едва ли не му се предложих, но от мига, в който го срещнах, знам, че той е мъжът, когото мога да обичам с цялото си тяло и душа, да му се отдам и да бъда възнаградена.

Трябва да бъда по-внимателна, инак ще го уплаша и прогоня. Не предполагах, че е женен, но същевременно мъж като него не може да е сам. Имам чувството, че също като баща ми, той е изцяло отдаден на семейството си мъж, когото една жена може силно да обича.

Надявам се, че не греша, като му разказвам за себе си.