Уилям Уортън
Последна любов (9)

7

Мирабел отива в кухнята; взима престилката си и включва печката. Кухнята е нещо като ниша в стаята, където седя — а тя е нещо средно между трапезария и всекидневна.

Мисля, че французите се хранят там, където прекарват по-голямата част от времето си. Тази идея ми харесва. Винаги съм имал чувството, че така наречената от американците всекидневна е останка от старомодната приемна и е неудобна за живеене.

Наблюдавам Мирабел. Приятно ми е да гледам с каква лекота и грация се движи. Чувствам се много пасивен и душевно пуст — не че съм изтощен, но сякаш съм автомобил, на който са източили маслото. Чувствам се добре. Мирабел се обръща към мен и аз не се сдържам и се усмихвам — макар да е безсмислено. Не знам защо се обръща към мен.

— Жак, надявам се, че не съжаляваш, задето ми разказа какво се е случило със съпругата ти. Историята ти е толкова мъчителна и сложна, че още мисля за нея и се опитвам да я проумея и да разбера какво всъщност е станало.

Тя започва да слага масата. Донася сол, пипер, масло, половин франзела и по една дълбока чиния за всеки от нас. Оставя ги на голата дървена маса, после изважда кърпите за хранене, които използвахме на обяд — всяка в отделна поставка. Харесва ми чувството за принадлежност и че моята кърпа си има своя собствена поставка. За първи път, откакто напуснах дома си, съм готов да изляза от уединението и да стана част от живота.

Мирабел донася една подложка и слага на нея голяма метална тенджера. Вдига капака. Разнася се вкусно ухание. Връща се в кухнята и сетне идва с огромен черпак. Взима чинията ми и сипва супата, без да разлее капка. Все едно вижда безупречно. Напълва и своята чиния и сяда, после отново скача.

— Ох, забравих виното. Обикновено вечер не пия вино, но ти работи толкова усилено, че трябва да пийнеш.

Връща се и налива вино в чашите — отново без никакво колебание. Само ако наблюдаваш внимателно, ще видиш, че ръцете й правят онова, което вършат очите на зрящите — намират нещата и определят количеството и разстоянията. Ръцете й са като пеперуди, но въпреки това са спокойни и не треперят.

Супата е превъзходна. Ядем, без да говорим много. Отчупваме парчета от франзелата и ги пускаме в супата. Едва сега разбирам колко съм гладен. Постният ми гювеч със сигурност ще се развали. Поглеждам портрета, който е облегнат на стената под прозорците.

— Доволен ли си от портрета, Жак?

Дори не се опитвам да отгатна как е разбрала, че гледам картината. Все едно съм в присъствието на телепат.

— Да, Мирабел, много съм доволен. Не знаех, че мога да нарисувам толкова сполучлив портрет. В него съм изразил всичко, което знам за теб. В същото време много добре съм изобразил чертите ти. Приличаш си. Картината е хубава и е от онези, които винаги ще имат стойност, дори никога да не си съществувала.

— Много съм щастлива, Жак. Само ми се иска да можех да видя портрета.

— Не знам дали би ти харесал. Сега имаш чувството, че е хубав, защото аз ти казвам, че е така. Знам, че не е справедливо.

— Не, това е от естеството на заболяването ми. През повечето време се радвам, че не виждам. Обикновено зрението е само въпрос на удобство за някои хора. Намерих начини да живея без това удобство.

Свършваме със супата. Мирабел започва да разтребва масата и да отнася съдовете в кухнята. Надигам се да й помогна. Тя чува, че столът изскърцва и ми прави знак да остана на мястото си.

— Не, Жак, доставя ми удоволствие да готвя и да се грижа за теб. Толкова ми е приятно, че не съм сама. Да се храня сама е едно от най-трудните неща в живота ми. Докато мия чиниите, би ли ми разказал какво се случи през оная година, след като си излязъл през „оная крива френска врата“, напускайки съпругата, децата си и целия си живот? Много бих искала да знам, но не ми разказвай, ако е твърде трудно за теб.

— Мирабел, понякога се срамувам повече от онова, което се случи после, отколкото от предишния си живот. Сега ми е трудно да повярвам, че съм го правил.

Тя обръща глава и сякаш гледа през мен.

— Моля те.

— Ами, първо не се качих на влака. Вървях от „Ла Весине“, където живеехме, чак до Париж. Времето беше като сега и ми доставяше удоволствие да вървя, но се бях отпуснал ужасно. Чантата не беше голяма, ала ми се струваше все по-тежка. Изненадах се, когато разбрах колко далеч сме живеели от Париж. Бил съм затворен като в клетка и отдалечен от живота… И така, когато най-после късно следобед пристигнах в Париж, изтощен и с мазоли на краката, аз се регистрирах в най-евтиния хотел, който намерих — трийсет и пет франка на вечер и без баня. Измих се на мивката, съблякох прогизналите от пот дрехи и заспах… Мирабел, наистина ли искаш да ти разказвам всички подробности? Толкова много пъти съм си ги припомнял, че знам всяка минута наизуст.

— Разкажи ми колкото искаш. Имаме време. Няма за къде да бързаме и ми е приятно да те слушам, макар и историята ти да е толкова тъжна.

— Ами, на следващата сутрин излязох да потърся още по-евтин хотел. Това беше хубав повод да обиколя Париж, но краката ми се бяха схванали и едва ходех. Исках да се настаня близо до Лувъра, но тези квартали са скъпи. Накрая намерих един хотел за четиринайсет франка на вечер на улица „Трюсо“, недалеч от сградата, където живея сега. Преместих се там… Първия месец само се разхождах из Париж. Извадих единия от двата чифта маратонки, които бях взел със себе си. Дотогава ходех с обувките си за работа — скъпи, ръчна изработка и тежки. Не ставаха за продължителни разходки… Веднъж седмично посещавах по някой музей, като отивах преди да отворят и стоях, докато затворят. Удивих се от онова, което хората бяха създали с ръцете, ума и сръчността си. Разбрах, че ако не внимавам, ще похарча всичките си пари за музеи. Нямаше смисъл… Хранех се със страсбургски и тунизийски сандвичи, които купувах на улиците, а понякога, когато исках да се поотпусна, си поръчвах шунка с масло и кафе в някое кафене… Размишлявах много — болезнен процес. От време на време ходех до Венсенската гора, до Булонския лес и обратно, без да зная къде отивам. Но разглеждах Париж и се потапях в атмосферата му. Градът беше по-хубав, отколкото си бях представял. Беше особено красива сутрин. От време на време, когато не можех да заспя, се разхождах по малките часове до изгрев-слънце. Още се чувствах вцепенен и не знаех какво да правя. Само знаех, че петте хиляди франка се стопяват бързо… В неделя в Лувъра пускат безплатно и денем ходех там. После, когато времето се затопли, напуснах хотела и започнах да спя на кея. Намерих две одеяла на пазара за употребявани вещи и увивах всичките си неща в едното, което ми служеше и за възглавница… Отначало бях като на лагер. Научих се да се пазя от хората, които се опитваха да ме ограбят. Държах парите си в шортите. Прикрепих връв към портфейла с документите и го окачих на врата си… Но бях мръсен. Не бях си взел много дрехи, пък и онези, които бях взел, не бяха практични. Разбрах, че не съм подготвен за оцеляване във външния свят. Животът на кея беше труден. Имаше извратени типове, тъжни алкохолици, наркомани и крадци. Тези хора са опасни и абсолютно непредсказуеми. Но аз започнах да приличам на тях, да живея като тях и те ме оставиха на мира. Денем продължавах да се разхождам из Париж и да размишлявам… После, през октомври, започна да става студено. Бяха ми останали само хиляда франка. Това не ме вълнуваше и не ме притесняваше. Исках да разбера какво ще направя, когато всичките подпори, които бях изградил през фалшивия си живот, се срутят. Грижливо пазех разрешителните за работа и за пребиваване в страната. Полицията така и не поиска да ги види, но няколко пъти виждах ченгетата овреме и бягах… Започнах да спя на пейките в метрото, докато полицията ни изгонеше. Опитах се да спя върху отдушниците, за да ми е топло, но не можех да понасям вонята на застоял въздух. Върнах се на кея. Понякога се свивах в някой вътрешен двор, докато портиерът ме изпъдеше… Най-лошото от всичко беше, че започнах да пия вино. Отначало го правех, за да облекча душевната си болка, а сетне — за да заспивам, когато земята беше твърда, а вятърът студен. През януари вече изпивах по два-три литра вино всеки ден. Престанах да броя дните. Спях повече денем, отколкото нощем, защото беше по-топло. Повечето време бях в алкохолно опиянение. Давах почти всичките си пари за вино. Не се хранех както трябва. Краката и стъпалата ми започнаха да се подуват. Ръцете ми се зачервиха и напукаха от студа и от пониженото кръвообращение поради употребата на алкохол. Странно, но дълго време не можех да приема факта, че съм станал алкохолик. Мислех, че такова нещо не може да ми се случи… Една сутрин се събудих от унеса и видях, че са ми останали само двеста и десет франка. Беше в началото на февруари. Лежах на кея под свода на Пон Ньоф. Бях се вледенил от студ. Не исках да прося. Устоях и не си купих вино. Пресуших последните капки от бутилката, с която бях заспал. Беше ми останал достатъчно разсъдък, за да осъзная, че трябва да спра сега и да се съвзема, инак това щеше да бъде краят. Тогава щях да съм намерил себе си, но онова, което вече бях преоткрил, не беше особено забележително. Предполагам, че обикновената старомодна гордост ме спаси… Увих се в мръсните си одеяла и три дни не мръднах оттам. Заваля сняг. Опитах се да разсъждавам трезво и да си съставя план. Копнеех за вино. Единственият начин да се спра беше да обвия ръце около тялото си и да не го пускам. Имах тъмни синини по ръцете, там, където бях впивал пръсти… Ала на третия ден бях в състояние да разсъждавам нормално. Бях гладен. Трябваше да се изкъпя, да изпера дрехите си в някоя обществена пералня и да се опитам да подредя живота си отново… Отидох в пералнята на площад „Контрьоскарп“. От другите клошари научих, че тя е най-хубавата. Изкъпах се с дрехите, използвайки едно сапунче, което намерих на пода. Опитах се да изтъркам мръсните си напукани ръце и дълго разтривах косата си. Изстисках мокрите си дрехи и облякох анцуга и другия чифт обувки. Пъхнах прането в найлонов чувал. Увих се в одеялата и излязох. Бях с една плетена вълнена шапка, която преди няколко дни бях намерил в канала. Духаше вятър и замръзвах от студ… Отидох в друга обществена пералня на самообслужване. Беше топла и изпълнена с пара. Изпрах всичко, освен дрехите, с които бях облечен, включително одеялата и маратонките. Седях там и гледах как нещата ми се въртят в барабана и се опитвах да не мисля за вино. Гризях франзела. Извадих дрехите си, преоблякох се и пуснах в пералнята анцуга и шапката. Изпирането и изсушаването ми струваха седемдесет франка, но изглеждах малко по-прилично… Взех ножица от един скитник и подрязах косата си. Отново започвах да воня. Миризмата на клошар, която не бях забелязвал дотогава, беше ужасна. Мисля, че нямаше да искаш да ме помиришеш, Мирабел, когато живеех под онзи мост. Смърдях на собствените си телесни течности, на алкохол, на мръсотия и на повръщане… На улица „Муфтар“ си купих портокал и банан. Изядох ги, слизайки по хълма. Вървях до пазар „д’Алигр“, облян от студената слънчева светлина от другата страна на реката. В ъглите на сградите още имаше сняг. На пазара намерих едно подплатено с вълна три четвърти джинсово яке, което още нося. Стоплих се без алкохол и се почувствах добре… Беше неделя и обикалях пазара, търсейки за ядене нещо евтино и хранително. Апетитът ми определено се възвръщаше. Забелязах, че и други хора от улиците — художници и студенти — чакат да затворят пазара, за да съберат изхвърлените плодове и зеленчуци. Чаках с тях. В надпреварата, която последва, успях да взема няколко меки портокала, потъмнели банани, две леко загнили ябълки, лук, смачкани моркови и картофи. Сложих ги в найлоновия чувал при изпраните дрехи… Ние, дето събираме боклуците, не разговаряме много, но между нас има приятелство. Не се държахме злобно един към друг, както ставаше под моста, където никой не беше в безопасност. Това бяха хора без пари, опитващи се да оцелеят. Бях навлязъл в друг начин на живот… Започнах да оглеждам прозорците и вътрешните дворове на сградите в квартала. Вероятно знаеш, че там живеят занаятчии, тапицери и бояджии, които правят мебели… Влизах във вътрешните дворове, качвах се по стълбите и търсех място, където да се скрия от студа. Така намерих тавана, в който живея сега. Намираше се в тъмния коридор на последния етаж на една сграда, която се използваше главно за работилници на мебелировчиците. Докато бродех там, видях ключ, окачен над вратата на една от таванските стаи. Влязох и веднага разбрах, че стаята е необитавана. По всичко имаше дебел слой прах. Оставих нещата си и се нанесох. Имах много малко пари, но ми трябваше нещо, на което да спя. Не исках твърдостта и студът на пода отново да ме тласнат към виното… Във вторник отидох на пазара, когато отваряха. За десет франка купих стар армейски спален чувал от Втората световна война. Беше леко скъсан и с развален цип, но го оправих. Намерих и парче дунапрен, откъснато от изгнил дюшек. Не попитах никого, просто го взех. И без това никой нямаше да го иска — то беше единственият боклук на улицата… Издебнах портиерката, когато не гледаше и вмъкнах всичко това в таванската си стаичка. Хубаво беше да имам място, което можех да нарека дом. Прекарах остатъка от деня, опитвайки се да измисля как да сготвя зеленчуците. Накрая се отказах и ги изядох сурови. Вече ми бяха останали само сто франка. Трябваше да измисля и начин да изкарам някакви пари. Не исках да прося — това беше все едно да се върна към алкохола… На следващата сутрин усетих прилив на енергия. Извадих втория чифт маратонки и облякох фланелка и шорти. Измъкнах се крадешком от сградата и започнах да тичам. Принудих се да спра след около двеста метра. Сърцето ми биеше учестено. Не бях във форма. Бях се превърнал във физическа развалина. Причината бе в годините, прекарани зад бюрото в Ем Би Ай, а също и в месеците, през които бях допуснал да стигна до дъното. Ала продължих да тичам… Обиколих малкия парк на „Фабург Сен Антоан“. Нямаше никой, но полицаят в будката пред участъка ме наблюдаваше. После хукнах по улица „Де ла Мен д’Ор“ и се прибрах на тавана. От тялото ми се лееше пот. Изядох един от омекналите портокали и банан. Вкусът им ми се стори страхотен и захарта проникна направо в кръвта ми… И така започнах отново, Мирабел. Постепенно увеличавах разстоянието и омекналата ми клошарска плът започна да се стяга. Купих си масичка и писалка. Залових се да скицирам подробно местата в Париж, които открих и обикнах. След седмица продадох една от рисунките си. За двайсет и пет франка. Следващата седмица продадох две и вдигнах цената на петдесет франка. Купих си столче за пет франка. Брезентът беше скъсан, но го заших с конец и игла, за които дадох четири франка. Започнах да очаквам с нетърпение всеки нов ден… На улицата намерих изхвърлен газов котлон. Бутилката беше празна, но за трийсет франка купих нова. Почистих котлона. За шейсет сантима купих кутия кибрит, а за пет франка — свещи. Вече разполагах с елементите на един по-удобен живот.

— Жак, доплаква ми се, като слушам всичко това. Трябваше ли да направиш живота си толкова труден? Толкова ли беше виновен и потиснат, че се самонаказваше така? Това е невероятно тъжно.

— Не, Мирабел. Падението ми се дължеше единствено на нехайството. Не ми пукаше. Но се съвзех. Имах желание да се грижа за себе си и да водя пълноценен живот… Пък и животът изглеждаше толкова хубав. Идваше пролет, макар че още беше студено. Когато рисувах, ръцете ми се сковаваха, но се съсредоточавах, опитвайки се за пръв път от много години да бъда част от нещо вътре и същевременно извън мен… Имах и малко пари. В края на март припечелих достатъчно, за да си купя голям скицник, зелена папка, кутия водни бои и свястна четка. Започнах да се чувствам като художник. На папката залепих надпис, че акварелите се продават. Определих цена сто франка. Продадох почти всички. Това направи истинско чудо с духа ми. Беше ми приятно да се срещам с хората и да разговарям с тях. Не се чувствах толкова самотен. По едно време разполагах с хиляда франка. Имах къде да живея, храна и чисти дрехи. Къпех се. Рисувах. Мисля, че никога не съм бил по-горд от себе си… После, една неделя на пазара намерих триножник и кутия за бои. Струваха ми триста франка. Новите кутии бяха около петнайсет хиляди. Три нощи сменях гвоздеите, поправях счупените части и изстъргвах палитрата… Дни наред рисувах акварели, докато спечелих достатъчно пари, за да си купя маслени бои, терпентин, лак, ленено масло и платно. Направих си рамки от дъските, които намерих на тавана. Опънах платното и го заковах… Вече можех да излизам с кутията и триножника на гръб и да рисувам. Нямаш представа колко добре се чувствах — здрав и отново… Не бях използвал маслени бои от студентските си години. Нарисувах две картини, но резултатът беше обезсърчителен. Едва ли щях да ги продам, за да си купя ново платно и бои. Освен това ми беше трудно да изразя дълбоките си чувства към Париж. Акварелите и скиците бяха декоративни и описателни и пресъздаваха онова, което виждаха очите ми, а не чувствата на сърцето ми. Исках да направя нещо повече, по-значимо… Ала все още не бях напълно отчаян. Знаех какво ме дърпа назад. Бях твърде скован и се страхувах да покажа чувствата си — отдавнашен проблем и слабост, съсипала живота ми. Не можех да ги преодолея. Затварях се в себе си и се защитавах, сякаш се намирах в опасност от нещо, което не разбирах и не познавах. Искаше ми се да се отпусна, да бъда уязвим и да вложа душа и сърце в платното, но не можех да го направя. Ала имах желание да опитам… Останалото знаеш, Мирабел. Рисувах третата си картина с маслени бои, когато се сблъскахме и се запознахме. Тъкмо привършвах църквата и щях отново да се заловя с акварелите, за да си купя още бои… Готвя си веднъж седмично на малкия котлон. Имам свещи и преди да изляза, отварям таванското прозорче и скривам всичко, за да не разбере никой, че съм се настанил там. Живея като истински художник в Париж. Това е най-голямата ми мечта. Не се оплаквам… Нещо повече, продадох картината на площад „Фюрстенберг“, която двамата нарисувахме, за повече пари, отколкото бях сънувал. А и ти ми плати да нарисувам портрета ти. Имам достатъчно пари да нарисувам още десетина картини с маслени бои. Разбираш ли защо съм толкова ентусиазиран? Освен това съм щастлив, че се запознах с теб, Мирабел. Толкова се радвам.

Тя е взела високия стол. Качва се и протяга ръка да вземе бутилката „Поар Уилям“. Донася две чаши и отново сяда.

— Моля те, Жак, би ли налял? Трябва да пием за късмета си. Има ли достатъчно ликьор и за двама ни? Обикновено познавам по тежестта и по звука, когато разтърся шишето, но сега ми е трудно заради крушата вътре.

— Има достатъчно, Мирабел.

Взимам бутилката и напълвам малките крехки украсени чаши. Вдигам своята и в същия миг съзирам мокрото й лице. Очите й са раздалечени. Вероятно това се дължи на слепотата. Мирабел не полага усилия да избърше сълзите.

— За добрите времена, Жак. За нас.

Допираме чаши и прекрасното ухание на круши ни обгръща и сближава. Затварям очи и се опитвам да се насладя на преживяването. Така, както прави Мирабел.

— Бих искала да сторя нещо за теб в замяна на това, че ме нарисува.

— Ти вече ми плати, Мирабел. Портретът е твой.

— Не, твой е, Жак. Исках да го нарисуваш за себе си. Аз не мога да го видя. Най-важното е как си ме видял ти. А това може да означава нещо само за теб.

— Но Мирабел…

— Не. Знам какво правя. Искам да бъда с теб чрез портрета, който ти нарисува. Но не желая да говорим повече за това. Искам да ти подаря нещо.

Тя отново държи чашата до гърдите си. Вторачила се е в мен, сякаш търси нещо.

— Бих искала да ти изсвиря нещо, Жак. Това е единственият подарък, който мога да ти дам. Удоволствието е изцяло лично и бих желала да го споделя с теб.

Мирабел става и ми прави знак да я последвам. Повежда ме към една от вратите, които винаги са затворени, когато съм бил тук. Отваря я. В стаята е тъмно. Протягам ръка към ключа за осветлението, но, разбира се, няма крушка. Мирабел явно усеща какво става.

— О, съвсем забравих за това, Жак. Но няма значение. Може би така е по-добре. Подай ми ръка.

Хваща ръката ми и ме въвежда в тъмната стая. От всекидневната се процежда оскъдна светлина. Мирабел ме довежда до един стол и ми прави знак да седна. После се връща и затваря вратата. Озоваваме се в пълен мрак. Дори стаята да има прозорци, пердетата сигурно са спуснати.

— Надявам се, че нямаш нищо против, Жак. Прости суетата на една сляпа възрастна жена, но усилието сигурно ще си заслужава.

Чувам я, че се движи някъде пред мен. Мисля, че сяда. Светът е толкова различен, когато си сляп. Но после слепотата свършва.

В мрака се разнасят ясни, трептящи и силни звуци на клавесин — музиката на Луи Коперин, една от любимите ми, Тринайсета сюита. Музиката е едно от удоволствията в моя живот. Не умея да свиря на нищо, но имам влечение към музиката, особено към бароковата. Предпочитам Бах пред повечето френски композитори, но Коперин се нарежда след него. Похарчил съм повече пари за стерео уредби, отколкото за каквото и да е друго. Непрекъснато ги подменях с по-нови модели.

Невероятно и вълшебно е, че Мирабел знае това, без да съм споменавал нито дума. Слушам. Никога не съм чувал прецизността, примесена със страстта — същината на Луи Коперин — изпълнявани толкова добре. В неравноделния такт, в какъвто са написани прелюдиите му, изпълнителят е много важен — той трябва да намери съзвучието и ритъма почти инстинктивно.

Отпускам се. Стаята се изпълва със звуци. Удивен съм от качеството на тон колоните. По-хубави са от моите!

После смаян осъзнавам, че свири Мирабел. Свири в тъмнината, в постоянния мрак на живота си, свири за мен.

Тя свършва Прелюдията и за миг настъпва тишина. Очите ми са насълзени. Искам да се приближа до нея и да й благодаря. Но преди да стана, тя започва Allemande. Не мога да повярвам. Опитвам се да се отпусна напълно, да чакам, да накарам сърцето си да спре и да слушам музиката. Мисля, че никога не съм се чувствал така омаян.

Мирабел продължава с двете Courantes, а после, след кратка пауза, през която аз отново започвам да дишам, подема хубавата Sarabande. Никога не съм чувал да я свирят толкова нежно и така живо. Сигурно това е една от най-хубавите мелодии, написани за клавесин. Трае по-малко от три минути, но сякаш изпълва целия ми живот.

Сетне, почти без да спира, Мирабел преминава към Gigue. Контрастът между промяната на ритъма и изяществото на този игрив танц е прекрасен.

Изсвирва Chaconne и завършва с известната „Гробница на мосю Бланкрошер“. Не съм слушал такъв хубав концерт. Продължи не повече от трийсет минути. Последните акорди утихват. Мирабел не помръдва. Иска ми се да ръкопляскам, но това би нарушило атмосферата. Седя напълно завладян.

— Благодаря, Мирабел. Не съм чувал някой да свири Коперин толкова добре. Не мога да ти опиша колко съм развълнуван. Ти си гениална.

— Познаваш ли музиката на Коперин? И през ум не ми е минавало, че един американски художник може да я е слушал. Жак, ти непрекъснато ме изненадваш.

Аз съм я изненадвал! Сигурно се шегува.

— Искаш ли да чуеш нещо от Йохан Себастиан Бах, Жак? Повечето американци изглежда предпочитат Бах, поне онези, които обичат музиката за клавесин. Но Бах е труден за мен заради многогласието, затова ще изсвиря нещо по-лесно.

Мълча. Тя подхваща поредица от танци в равноделен такт — менуети, полонези и маршове. Свири Бах много добре, но не така забележително както Коперин. После спира.

— Знаеш ли, той ги е написал за втората си съпруга, Анна Магдалена. Сигурно е бил много мил с нея, но нямал много време, защото все преподавал. Приятно ми е да го свиря. Никога не съм танцувала, но като слушам тази музика, цялото ми тяло се движи в ритъм с нея.

Сетне Мирабел изсвирва кратка прелюдия към „Фантазия в си мажор“, която Бах е написал за сина си Вилхелм Фридман. Следва „Фантазия номер 4 в ре мажор“. Знам я.

Мирабел свири забележително добре. Този път ръкопляскам и тръгвам в тъмната стая. Може би свиквам с мрака. Приближавам се до Мирабел. Навеждам се над крехкото й тяло и я целувам по бузата. Тя обръща глава към мен и също ме целува.

— Прекрасен подарък, Мирабел. Откъде знаеш, че обичам музиката, особено бароковата? Това е по-поразително и от обичайните ти вълшебства.

Тя протяга ръка и докосва лицето ми.

— Плакал си, Жак. Още ли си тъжен? Исках да те развеселя.

— Не, Мирабел, това са сълзи на щастие и на благодарност. Сълзи, пролети заради вълшебната ти способност да ме познаваш толкова добре.

Изправям се и избърсвам сълзите. Мирабел също става, затваря капака на клавесина и излиза от стаята. Тръгвам след нея.

Влизаме във всекидневната и лампата на тавана, която дотогава ми се виждаше слаба и неясна, сега ми се струва ярка като слънцето. Няма какво да си кажем. Сигурно е късно. Загубил съм представа за времето.

Мирабел сяда на обичайното си място до масата и ми прави знак да се настаня на стола срещу нея.

— Можеше да пийнем от нашия „Поар Уилям“, но свърши.

— Трябва да тръгвам, Мирабел. Сигурно е много късно.

— За слепите времето е спряло, Жак. Ако не са църковните камбани, няма да знам дали е рано или късно, ден или нощ. За мен е все едно. Можеш да останеш, ако искаш.

— Не мога да измисля какво да кажа след прекрасната ти музика. Но бих искал да те попитам как си се научила да свириш. Как си станала една от най-даровитите изпълнители на клавесин и никой не знае това. Имам всички плочи и записи на френска, германска и италианска музика в изпълнение на американци, французи, германци, англичани и дори на японци, а ти си по-добра от тях. Как го постигна? Знае ли някой?

Настъпва миг тишина. Мирабел се усмихва, сетне навежда глава към ръцете си.

— Не съм толкова добра. Ти просто беше изненадан. Започнах да свиря твърде късно и ръцете ми стават все по-сковани и немощни, за да свиря наистина добре.

Тя ги протяга пред мен. Ръцете й са малки, със заострени пръсти и розови изрязани нокти, но нямат възелчета на ставите като на повечето възрастни хора. Пръстите й са леко изкривени навътре — първите белези на артрита, но моите са същите. Вените й са изпъкнали. Има старчески петънца. Кожата изглежда суха, почти люспеста, но ръцете й са хубави и сръчни. Хващам ги. Тя нежно ги отпуска в моите. Сетне сякаш ме поглежда в очите.

— Преди петнайсет години, след смъртта си, Роланд ми остави известна сума пари и дела си от този апартамент. Дълго мислих какво да направя с парите. Бях на петдесет и шест. Освен чуждите езици, които бях научила, не умеех друго. Вече се грижех за гълъбите, но това не беше много. Исках да предложа нещо повече на този свят… Най-голямата ми любов винаги е била музиката. Като момиче свирех на пиано и другите смятаха, че имам талант. Но поради слепотата вече не можех да чета нотите и прекъснах уроците. Роланд продаде пианото, за да го махне от стаята, в която спеше. Тогава реших, че повече от всичко искам да имам клавесин. Посетих три работилници, където ги правят и избрах онази на улица „Шароне“, недалеч от мястото, където живееш. Всеки ден взимах такси дотам и слушах работниците, докато правеха клавесина. Сякаш щях да имам бебе. Исках да бъда близо до всеки удар на сърцето му… Сигурна съм, че отначало работниците бяха недоволни, когато седях твърде дълго в ателието им, но постепенно се сприятелихме. Те обичаха работата си и знаеха, че моята страст е музиката и ще свиря добре. Бяха хубави времена… После прекарахме един вълнуващ ден, когато клавесинът ми беше готов. Не можаха да го качат по стълбите, затова го вкараха във вътрешния двор и с въжета го изтеглиха в стаята. След няколко седмици го настроиха и аз се осмелих да се приближа до него. Два дни само седях на столчето и докосвах клавишите, струните и цялата тази музикална машина, този чудесен инструмент на звука, без да изсвиря нито един акорд.

— Аз имам голяма колекция от барокова музика, Мирабел, особено за клавесин, но никога не съм свирил. Единственият начин, по който слушах музика, беше чрез скъпа стерео уредба. Не очаквах, че някой може да направи онова, което си сторила ти.

— Прослушвах записите много внимателно. Упражнявах се сама, без ноти, докато разбрах кой клавиш какъв тон издава. Седях, докосвах всяка част на клавесина и се научих точно къде да слагам пръстите си. Свирех, докато клавесинът се превърна в част от тялото ми, а тялото ми — в част от клавесина. После започнах да се записвам на магнетофон и прослушвах много внимателно записите си. Слагах си слушалки, за да не чувам страничния шум. Свирех малки откъси от творбите и ги повтарях, докато ги запомних. Живеех с музиката. Поръчах да поставят двойно стъкло на прозореца в тази стая, за да не безпокоя никого с упражненията си. Понякога свирех цяла нощ. Както вече казах, за слепеца няма разлика между деня и нощта. Много исках да бъда сама с музиката.

— Не съзнавах, че си се научила да свириш, само като си слушала звуците, Мирабел.

— Така е, Жак, но не забравяй, че музиката е преди всичко звук. Нотите са само начин да я споделиш. Със съвременните записи това става по-лесно. Но аз познавам музиката само каквато е всъщност — звук. Не са ми необходими ноти. Понякога, особено при полифоничните творби на Бах, където има два, три или дори четири гласа, е много трудно. Вероятно ще е по-лесно, ако видя нотите, но щом слушам внимателно, мога да различавам гласовете. Знаеш ли, те са съвсем различни. Научих се да ги свиря един по един, после заедно. Чудесно преживяване. Все едно аз композирах музиката.

Поглеждам я с подновен интерес и уважение. Трудно е да повярвам, че музиката, която току-що чух, беше изпълнена „по слух“ от човек, който никога не е виждал ноти. Подобно на много хора аз бях убеден, че написаната музика е истинската, а онова, което свирят, е само изпълнение. Ала Мирабел има право — истинската музика е звукът, който композиторът е чувал в главата си, а нотите са само писмени знаци и начин за общуване между музикантите или между композитора и изпълнителя. Това може да е основата на проблема ми с рисуването — нещо, за което съм мислил.

Щом Мирабел не може да вижда, защото се страхува от онова, което ще види, възможно ли е аз да рисувам от нейните описания, съхранени в паметта й, както направихме на площад „Фюрстенберг“ и тя да бъде доволна и убедена, че ще хареса картините, ако може да ги види? Изображенията ще бъдат нещо като нотите в музиката. Аз ще бъда изпълнителят на оригиналните образи в представите на Мирабел — досущ звуците в главата на композитора.

Тя се усмихва, а ръцете й са още в моите.

— За какво мислиш, Жак? Чувствам как нещо се върти в главата ти. Почти както усещам потрепването на ръцете ти. Какво има?

— Би ли направила един експеримент с мен, Мирабел? Като картината, която нарисувахме на площад „Фюрстенберг“ — комбинацията от спомените и силата на виденията ти, съчетана със способностите ми на художник, ни помогнаха да създадем нещо, което никога не съм правил сам. Както ти слушаш записите и после ги свириш, така и аз слушах описанията ти и ги рисувах, смесвайки ги с онова, което виждах. Ти ми отвори очите по един много особен начин.

Млъквам. Тя още гледа лицето ми с незрящите си очи. Сетне продължавам с надеждата, че Мирабел няма да сметне за насилничество онова, което искам да предложа.

— Мирабел, вероятно ако съумея да нарисувам картини, като образите, които си запазила в паметта си, може да дойде момент, когато ще събереш достатъчно увереност в общата ни работа, за да си позволиш да прогледнеш. Разбираш ли?

— Да, разбирам. Много бих искала да бъда с теб, когато рисуваш. Запомнила съм двайсет различни места. Можем да седим заедно и да създадем прекрасни картини. Отново да нарисуваме площад „Фюрстенберг“. Толкова е красив. Имам чудесни спомени от него. А сега, Жак, и аз искам да ти направя едно предложение.

— Добре. Пак се започва. Първо беше предложението за цвета на гълъбите и как изглеждат в замяна за един чудесен обяд. После — да нарисувам портрета ти, за което ми плати хиляда франка. Сетне всеки да разкаже за себе си и за миналото си. Е, какво ще бъде сега?

Надявам се, че е почувствала шеговитостта в тона ми. Стисвам ръцете й. Господи, не искам да причинявам болка на тези вълшебни ръце!

— Забрави едно от предложенията, Жак.

— Кое?

— Ами, аз почти ти се предложих. Не си ли спомняш?

За пръв път се радвам, че не може да ме види. Мисля, че се изчервявам. Тя не откъсва поглед от мен. Понякога съм убеден, че Мирабел трябва да вижда.

— Не, Мирабел, не съм забравил. Тогава не го осъзнах, защото не те познавах толкова добре, но това беше най-милото предложение от всички. Но вече ти казах, че съм женен. Сега знаеш всичко за мен и ще имам чувството, че постъпвам неправилно. Не бих могъл да живея с мисълта, че ще измамя съпругата, децата и себе си. Пък и това би означавало да се възползвам от теб.

— Някои от тези неща са верни, но това не са истинските причини. Истината е, че съм твърде стара, нали?

— Отчасти е така, Мирабел. Но колкото повече те опознавам, ти сякаш се подмладяваш.

— Но всъщност остарявам, Жак. А сега, може ли да направя новото си предложение?

Тя се усмихва широко, както никога досега. Думите й са добре премерени и деликатни, а усмивката — лъчезарна. Как е възможно една възрастна жена да има такива хубави зъби? Не може да са изкуствени, изглеждат естествени. Няма и следа от усмивката със стиснати устни, характерна за хората с изкуствени зъби.

— Предлагай, Мирабел. Слушам.

— Откакто ти влезе тук, Жак, аз осъзнавам, че в дома ми цари безпорядък. Опитвам се да почиствам всичко, което мога да стигна, но бъди откровен — останалото е в ужасно състояние, нали?

— Да, Мирабел, мръсно е. Таваните са посивели от натрупвана мръсотия и тапетите са разлепени. Рамките на вратите също са мръсни, но инак се справяш много добре и апартаментът е чист.

— Не, Жак, искам домът ми да е хубав. Можеш ли да ми помогнеш? Умееш ли да боядисваш и да лепиш тапети? Ти си художник, би трябвало да знаеш как да правиш тези неща.

— Отдавна не съм правил това, Мирабел. Вършех тези неща, когато бях млад, но оттогава минаха двайсет години.

— Предложението ми е да се махнеш от твоя студен и мръсен таван и да дойдеш да живееш с мен. Можеш да спиш в спалнята на родителите ми, която никога не съм използвала. Има хубаво легло и гардероб. Не влизам в тази стая, но си я спомням много добре. Стаята на Роланд е за моята музика, но ти можеш да използваш спалнята на родителите ми, ако ми помогнеш да направя апартамента отново хубав, дори по-хубав от едно време, когато бях млада. Вероятно това също може да ми помогне да прогледна.

Последното й изречение ме кара да обмисля автоматичното отхвърляне на тази идея. Извоювах свободата и уединението си и колкото и да ми е приятно да бъда с Мирабел, не искам да се отказвам от онова, което съм спечелил. Но може би щом има чувството, че домът й отново ще е хубав, място за радост и удоволствия, тя наистина ще прогледне.

— Сигурна ли си, че го искаш, Мирабел? Не забравяй, че си придобила определени навици от самотата — както и аз. И двамата ценим уединението си и същевременно се страхуваме от него. Мислиш ли, че ще можеш да търпиш друг човек, живеещ толкова близо до теб? Помисли.

— Вече мислих за това. Имаш право, затова само ще опитаме, за да видим дали ще се чувстваме удобно. Ако някой от двама ни не се чувства добре, винаги можем да се върнем към старото положение. Аз искам да съм свободна само рано сутрин за уроците си по чужди езици, музиката и упражненията по йога. Каза ми, че сутрин тичаш. В такъв случай няма да си пречим. После ще се грижа за гълъбите си. По същото време ти ще можеш да рисуваш. Сетне, след като обядваме, ще ходим да рисуваме заедно, както ти предложи. Струва ми се съвсем разумно. Какво мислиш?

Не мога да не се усмихна. Веселието прозвучава и в гласа ми. Мирабел го чува и също се усмихва.

— За всичко си помислила, нали? Какъв е планът ти този път?

— Нямам план. В пълна безопасност си с тази сляпа възрастна дама. Но искрено се надявам, че ще направиш апартамента по-хубав. Сигурно ще намериш време за това. Имам пари за боя, килими и дори за някои нови мебели. Мисля, че ще бъде чудесно да го направим заедно.

— Добре, Мирабел. Но няма да пренеса нещата си от моя „студен и мръсен таван“. Искам да чувствам, че е там. Би ли ми показала стаята, където ще спя?

Тя става и тръгва към вратата зад мен, до стаята с клавесина. Превърта ключа, който е в ключалката.

— Виждаш ли, Жак, тук ще бъдеш на спокойствие.

Подава ми ключа и аз го взимам. Отдръпва се, за да мина покрай нея и да вляза в стаята. Щраквам ключа за осветлението, но, разбира се, не става нищо. Усещам ухание на мускус, а миризмата на прах е по-силна отколкото на моя таван.

— Не съм влизала тук от много години, Жак. Спомените ми са толкова ужасни. Дълго време не можех да се къпя във ваната. Разбираш ли?

Лампата в хола хвърля оскъдна светлина в тъмната спалня. Различавам очертанията на голямо легло и скрин. От двете страни на леглото има нощни шкафчета. Припомням си историята, която Мирабел ми разказа. Все едно се намирам в трапезарията на мис Хавишам от романа „Големите надежди“ на Дикенс. Дали ще мога да спя в тази стая? Обръщам се към Мирабел. Силуетът й е очертан на светлината от всекидневната.

— Ужасна ли е? Стая на мъртъвци, нали? Можеш ли внесеш живот в нея?

— Мисля, че мога, но не тази вечер. Сега ще се прибера и ще спя в моя „студен и мръсен таван“. Утре ще купя още електрически крушки, ще дойда и ще започна да почиствам стаята. Става ли?

— Благодаря ти, Жак. Ти си изключително внимателен и аз много те обичам.

Казва го толкова естествено и спокойно. Знам, че говори сериозно. Приемам го, но не отговарям. Сигурно е станало много късно. Ако искам да се наспя добре, трябва да тръгна след малко. Може да хвана някой от късните автобуси, които отиват към моя квартал.

— Имаш право, Мирабел. Ще бъде забавно да превърнем този апартамент в наше частно гнездо. Но сега трябва да тръгвам. Утре ще тичам, а после ще приготвя още няколко платна за рисуване. Ще се срещнем край статуята на мосю Дидро.

Тя се обръща и се приближава до една дъска с кукички за чаши до външната врата. Опипва я и изважда ключ.

— Заповядай, Жак. Това е ключ за апартамента. Искам да го вземеш.

Мирабел го избърсва в престилката си.

— Този ключ виси тук, откакто Роланд почина. Странно, колко бързо минава времето и как нещата стоят на едно място — сами и неизползвани, когато човек води такъв уединен живот като моя. Ще бъде толкова хубаво при мен да има някой, който вижда. Лека нощ, Жак. И не позволявай на плъховете да те ухапят.

Тя вдига лице за целувка. Навеждам се над нея.

— На моя таван няма плъхове, Мирабел. Понякога ги чувам, но те само си вършат работата.

Бавно я целувам по едната буза, а в същото време тя ме целува по другата. После усещам, че задържа меките си тънки устни близо до ухото ми, над брадата. Хващам я за раменете и тя слага ръце върху моите.

— Лека нощ, Мирабел, à demain^[1].

Качвам се на автобуса и стигам до Бастилията. За следващите две спирки трябва да си купя още един билет, пък и ми е приятно да вървя по улица „Рокет“, която е още оживена, макар и по това време на нощта. Не искам да давам пари за още един билет само за две спирки.

Объркан съм. Едва сега съзнавам колко много съм привързан към моя таван, към този квартал и към живота, който водя. Мисля, че с Мирабел можем да си помагаме, да запълним пустотата и да облекчим самотата си, но какво ще загубим? Това ще се разбере само с течение на времето.

Незрящ блян

Беше толкова ужасно да слушам как Жак е пропаднал до живота на клошар, за алкохола, студа и мръсотията. Не можах да издържа и се разплаках.

Толкова бях щастлива, че му предложих малкия си подарък от музика. Чудесно е, че и той обича музиката, дори онази, която най-много ми харесва да свиря — бароковата. Това беше ценен дар за мен. Толкова често, когато искам да дам нещо на Жак, то се превръща в подарък за мен.

Беше невероятно, че го поканих да живее с мен. Дори не искам да си помисля какво би казала Роланд или родителите ми. Но сега съм възрастна. Имам този голям апартамент, а Жак няма нищо. Сигурна съм, че ще го направи хубав. Дори да не промени нищо, самото му присъствие тук ще разкраси дома ми.

Надявам се, че съвместният ни живот и работата върху апартамента и картините ще ни сближат. Искам да бъда колкото е възможно по-близо до него. Никога не съм изпитвала толкова силни чувства. Сигурно е ужасно старица като мен да се държи като малко момиче и да се хвърля на врата на един мъж, при това женен. Превръщам се в истинска блудница. Би трябвало да се срамувам от себе си. Но не страдам от угризения.