Уилям Уортън
Последна любов (13)

11

Дните ни се сливат в един. Влюбвам се все по-силно в Мирабел и вече не се опитвам да се боря с това.

Денем работим в апартамента — боядисваме, махаме линолеума, окачваме пердета, изхвърляме старите мебели, които не могат да бъдат поправени и изстъргваме боята от другите, като често се оказва, че те са от дъб или от череша.

Съветвам се с Мирабел за всяко решение, което взимам и обикновено сме на едно мнение. Тя помага с каквото може. Съвсем сама смени тапицерията на столовете и на едно старо канапе. Апартаментът наистина стана светъл и просторен. Толкова съжалявам, че Мирабел не може да го види.

Често ме пита как изглежда и иска да седна тук или там, а тя се настанява до мен. Прегръщам я или държа ръцете й и подробно обяснявам какво виждам. Усещам как представите се изграждат във въображението й. Тя запаметява информацията като компютър. Знае, че ще запомни всичко и ще го въведе в някаква специална схема в зависимост от програмата. Името на програмата е Мирабел.

Продължаваме и с рисуването. Привършваме със специалните места, които е запомнила. Описвам какво правя, какво рисувам, как изглежда и как пада светлината. Тя слуша внимателно с характерната за нея съсредоточеност и се усмихва, виждайки всичко в своя свят. Рисувам все повече от душа и сърце. Слушам, докато Мирабел споделя виденията си и ги съчетавам с моите, но вече имам собствена представа за нещата. Научих се да виждам не само с очите. Ставам истински художник.

Не губя надежда, че един ден Мирабел ще види картините ми, че ще събере достатъчно увереност в мен и ще прогледне, но това не става.

 

 

Всяка нощ идва в леглото ми. Постепенно се активизирам в любовта — галя я и й доставям удоволствие. Мирабел иска да правим любов и да проникна в нея, но е твърде тясна. И след най-нежните ласки остава суха и стегната. Единственото отчайващо нещо у нея е старостта. Вече не гледам на нея като на възрастна жена. В някои отношения тя е по-млада и по-жизнена от мен.

Пробваме различни видове вазелин и аз „опитвам вкуса й“ дълго и нежно, с цялата обич, която изпитвам към нея, но тя си остава твърде тясна и суха. Дори пръстът и езикът ми й причиняват болка. Мирабел плаче от отчаяние.

— Изглежда, че в края на краищата ще умра девствена, Жак, моя любов. Чаках твърде дълго.

Но тази чисто механична невъзможност не възпрепятства любенето ни. Мирабел е толкова страстна в желанието си да ми достави удоволствие и толкова безстрашна и изобретателна в насладите, които ми дава, че се чувствам виновен. Изпитвам и неловкост, защото не знам как бих могъл да я възнаградя за ласките.

 

 

Удържах на думата си към Лори. През вторник ходя в представителството на „Американ Експрес“ и питам дали има писмо за мен. Сядам на малкото бюро до прозореца и й пиша как съм и колко често мисля за нея и за децата и ги обичам.

Получих само две писма — от Лори, не от децата. Два месеца, след като я напуснах, тя ми писа, че се прибира у дома, в Минеаполис. Изглежда Дидие не е намерил сили да зареже семейството си и повече не иска да я вижда. Имах чувството, че тя ме обвинява задето съм я напуснал и в писмото си я попитах дали е така.

Ала Лори не отговори. По онова време аз бавно се плъзгах по наклонената плоскост и не бях на себе си. Вероятно идеята, че ме укорява, е съществувала само в пиянския ми унес.

Казах на Мирабел за писмото. Тя отговори, че е трудно да се каже, но според нея не е така. Лори само ми разказвала какво се е случило и сигурна била много нещастна, че е загубила Дидие.

Второто писмо пристигна около година след раздялата ни. Дойде точно, когато започвах да се съвземам и живеех на тавана, няколко седмици, преди да срещна Мирабел.

Лори пищеше, че продава къщата. Била твърде голяма за нея, след като децата ги нямало. Щяла да наеме къща-близнак със стая за гости в случай, че някое от децата реши да я посети. Била добре и ходела на работа. Занимавала се с онова, което винаги искала — управление на личния състав — в една малка фирма в Сейнт Пол. Работата била предизвикателна и трудна, но тя я харесвала. Накрая изразяваше надежда, че съм щастлив.

В отговор написах дълго писмо. Обясних как рисувам и макар че не се получава толкова добре, колкото искам, бележа напредък. Не й разказах как живея. Добавих, че още я обичам. Помолих я да каже на децата, че също ги обичам и ми липсват. Искаше ми се да я помоля да ги накара да ми пишат, но реших да не ги насилвам. Вероятно всичко това е много трудно за тях.

Когато се преместих при Мирабел, съобщих на Лори къде живея — с една седемдесет годишна сляпа французойка, която е прекрасен човек. Дадох адреса. Писах, че ще проверявам и в представителството на „Американ Експрес“.

На всеки две седмици, откакто заживях при Мирабел, аз пишех на Лори дълги писма, в които й разказвах всичко — как стилът ми се подобрява и ставам истински художник, за ремонта на апартамента, за чувствата ми към Мирабел и как мисля, че се влюбвам в нея.

Не исках да бъда жесток. Страхувах се, че Лори няма да ме разбере. Но от друга страна бях научил, че там, където има тайни, любовта умира. Разказах на Лори колкото можах повече за Мирабел — за музиката й, за чуждите езици, които знае, дори за гълъбите. Надявах се, че ще ме разбере.

 

 

Една сутрин в края на лятото се прибирам от кроса. Мирабел е още по трико. Или се е упражнявала по-дълго, или аз съм бягал по-бързо. Веднага отива в спалнята си да се преоблече. Въпреки интимните ни отношения, тя е много стриктна с дрехите си. Никога не съм ги виждал разхвърляни из апартамента. Дори в спалнята й всичко е подредено. Вероятно това е единственият начин, по който наистина можеш да оцелееш, когато си сляп и самотен.

Сега стаята й е точно каквато я искаше. Изненадан съм, че стана толкова хубава. Бялото легло в средата и виненочервеният килим на пода подхождат на кафяво-червеникавата дамаска, с която са покрити стените. Боядисах тавана бял като леглото и стаята не е тъмна. Това, разбира се, няма значение за Мирабел, но го изискваше собствената ми естетика. Никога не съм проявявал интерес към вътрешния дизайн, но ремонтът на стаята й ми достави удоволствие.

Повечето нощи Мирабел идва в леглото ми, но винаги става, преди да съм се събудил. Мисля аз да отида в леглото й, но по някои причини не го правя. Има някакво вълшебство в начина, по който стоят нещата сега и аз не искам да променям нищо.

 

 

Онази сутрин Мирабел излиза от спалнята си красиво облечена в земни цветове — в каквито съм боядисал моята стая. Приближава се до масата и взима някакво писмо.

— Би ли ми казал откъде е това писмо, Жак? Не мога да се сетя кой би ми писал на такава хартия. Единствените писма, които получавам, са официалните и хартията е съвсем различна — хлъзгава и тънка.

Писмото е от Лори.

— От съпругата ми е, Мирабел.

Тя се усмихва.

— Така и предположих.

Тя отива в кухненския ъгъл. Сега там е светло и весело. Отраженията от жълтите нюанси в дневната я осветяват. Вградил съм и малки лампи над мивката. Това не означава нищо за Мирабел. Направих го за себе си. Убеден съм, че ако апартаментът е такъв, какъвто го иска, един ден Мирабел ще прогледне. Насърчавам я и тя дори започна да пали и да гаси лампите, когато влиза или излиза. Намира това за много забавно. Отначало случайно угасяше лампата, докато аз бях още в стаята. Изчаквах малко и после тайно отивах и запалвах лампата. Ала няма начин да заблудя Мирабел. Веднага разбира какво правя и настоява да извикам: „Лампата!“, когато я угаси. Но сега това се случва все по-рядко.

 

 

Преди да прочета писмото, решавам да се изкъпя, макар че нямам търпение да прочета какво пише в него. Моля се всичко да е наред. От мен капе пот. Денят е горещ и аз тичах усилено.

Не се бавя във ваната. Накрая се обливам със студена вода. Обличам се в стаята си и излизам. Мирабел току-що е сложила кафето и пържените яйца на масата. Заляла ги е с разтопено сирене „Камембер“. Научи ме да ги ям така и аз се пристрастих към това ястие. Тя знае кога да поднесе закуската по звуците, които издавам.

Сядам до масата и отварям писмото. Ръцете ми треперят. Поемам дълбоко въздух, задържам и го изпускам. Това е най-дългото писмо, което съм получавал от Лори. Прочитам го набързо, уплашен от онова, което ще намеря. Но всичко е наред. Още съм обезпокоен от писмото. Поглеждам Мирабел. Тя яде кроасана, който й купих и внимателно и бавно пие кафето.

— Искаш ли да чуеш съдържанието на писмото, Мирабел?

— А ти искаш ли да ми го прочетеш? Ще се разсърди ли съпругата ти, ако го сториш?

— Не, не мисля. Но първо ще изям тази чудесна закуска, преди яйцата да са изстинали.

Наслаждавам се на храната, като се опитвам да се съсредоточа така, както ме е учила Мирабел. Изяждам всичко и изпивам и последните капки от чудесното й кафе. И тя свършва със закуската си. В ъгълчетата на очите й има сълзи.

— Лоши ли са новините? Много си тих и във въздуха се носи напрежение. Случило ли се е нещо?

— Нека ти прочета писмото и ти ще ми кажеш какво мислиш, Мирабел.

Отново изваждам писмото от плика и започвам да чета. Всъщност за пръв път го чета задълбочено. Първият път бях много притеснен и изплашен, че нещо лошо може да се е случило с Лори или с някое от децата и не го разбрах добре.

Чета:

21 август 1975 г.

Скъпи Джак,

Извинявай, че не ти писах толкова дълго. Не защото не мисля за теб — напротив, правя го често. Само искам да се чувстваш свободен и да правиш каквото желаеш. Така както ти ми позволи да се чувствам, когато мислех, че съм влюбена в Дидие. Струва ми се, че това беше толкова отдавна. Наистина ли мина малко повече от година? Помолих децата да не ти пишат поради същата причина. Исках да усещаш, че не си обвързан. За тях е трудно, защото те обичат и се тревожат за теб. Чета им всичките ти писма. И на мен не ми беше лесно. Понякога си мисля, че според теб аз не разбирам какво преживяваш и не ме интересува, но това не е вярно. Ужасно е да чувствам, че си прахосал голяма част от живота си, макар и това да не е истина. Изпитвам ужасно чувство на празнота.

Тук трябва да спра да чета, защото не мога да продължа. Усещам, че гърлото ми се стяга и в очите ми бликват сълзи. Отново поемам дълбоко въздух.

— Жак, не е необходимо да ми го четеш, ако не искаш. Сигурно ти е много трудно.

Поглеждам Мирабел и виждам, че и по нейното лице се стичат сълзи. Извръщам очи към прозореца. Денят е хубав. Накрая продължавам да чета.

Джон се дипломира миналата година. Завърши строително инженерство. Баща ти много се гордее с него, Джак. Само си представи — най-после истински инженер в семейството. Назначиха го на държавна работа — строителство на пътища и мостове. Има собствен апартамент и приятелка. Нещо като сгодени са. Сега младите хора уреждат тези нещо много по-добре — опознават се, преди да сключат брак и споделят повече неща. Олби е другият художник във фамилията. Следва във факултета по изобразително изкуство в университета в Минесота и се колебае между керамична и каменна скулптура. Абсолютен маниак е. Щом продадох къщата, заделих част от парите, за да си купи ателие, когато през юни завърши дипломната си работа. Би се гордял с него. Не позволява нищо да се изпречи на пътя му и непрекъснато е кален и прашен. Ръцете му изглеждат така, сякаш се е бил. Има приятелки, но изглежда никоя не му е близка. За него скулптурите са всичко. Хелън обича да чете. Завърши английска литература и иска да преподава. Помниш, че с нея винаги се разбирахме лесно. Тя е една от най-добрите ми приятелки. Непрекъснато ти пише писма и ми ги дава да ги пазя и да ги пусна, когато преценя, че ще искаш да ги получиш. Може би този момента наближава. А Ханк, нашето бебе, е първият ни и последен роден атлет. Не знам от кого наследи това. Беше спортна звезда в Париж и сега е във втори курс в университета в Минесота. Сформира отбори по бейзбол и крос. Инак оценките му не са много добри, но са прилични. И той иска да стане преподавател. И така, всички сме добре. Не се тревожи. Миналия месец ме повишиха и сега се занимавам повече с личния състав, отколкото със секретарска работа. Дори имам собствена секретарка, която работи на половин ден. От време на време излизам, но не се срещам с някого. Предполагам, че се опарих с мъжете. Имам няколко чудесни приятелки и ходим заедно в музеи, на театър и на кино. Пиша ти това писмо и за да ти честитя рождения ден. Трудно ми е да си помисля, че след няколко седмици ще станеш на половин век. Още по-трудно ми е да повярвам, че скоро и аз ще стана на толкова. Времето сякаш лети. Другата причина, поради която ти пиша, е защото чувствам, че там, в Париж, ти си създаваш нов живот. Искам да знаеш, че ако желаеш развод, няма да правя сцени. Бих искала да бъда толкова щедра с теб, както ти беше с мен, когато преживявах трудни времена. Но това не означава, че самата аз желая развод. Ужасно ми липсваш. Предай моите поздрави на Мирабел. Пожелай й много щастие. Струва ми се, че е прекрасен човек и е много добра към теб и за теб. Само бих искала да съм на нейното място. Мисля, че бяхме твърде млади, Джак, и твърде лесно се поддавахме на всички онези глупости, които хората мислят за неразделна част от живота, но които всъщност не им позволяват да живеят истински. Никой от нас не оцени факта, че сме щастливи, здрави и имаме дом и четири хубави деца. Може би никой не съзнава колко е щастлив с онова, което има. Би ли направил снимки на картините си и да ми ги изпратиш? Много искам да видя работата ти. Ти притежаваш голям талант и щеше да го прахосаш. Жалко, че трябваше да чакаш толкова дълго, за да го развиеш. Чувствам се виновна. Ето новият ми адрес:

Г-жа Лори Лотън

Стивънс Стрийт 4610

апартамент 3Б

Минеаполис, Минесота 55409а

Ако искаш децата да ти пишат и да получиш писмата на Хелън, кажи ми. Моля те, продължавай да ми пишеш.

Очаквам с нетърпение писмата ти.

С обич, Лори

 

 

Оставям писмото. Седим един срещу друг и плачем. Ридая за толкова много неща, че не мога да разсъждавам трезво. Плача за Лори, за децата, за себе си и за собствената си глупост. Трябваше да изчакам. Но преди всичко ридая за нас с Мирабел. Сякаш изградихме една цяла цивилизация върху старите две — нейната и моята. Останките продължават да се показват на повърхността всеки път, когато се опитаме да копаем и да строим. Колкото и хубав да правим света за себе си, предишните два свята са винаги там, готови да изригнат. Хващам ръката й.

— Тя те обича много, Жак. Не знаех това.

— Не можех да повярвам, Мирабел. Разбрах го едва сега, от това писмо. Бях сляп.

— Не говори така. Аз съм сляпата. И ти все още я обичаш много, нали?

— Да. Никога не съм казвал, че не е така. Винаги съм я обичал. Знам, че постъпих неправилно и глупаво спрямо нея, но тогава бях заслепен от собствения си егоизъм.

— Може би, но според мен ти си се държал много по-добре от повечето мъже в твоето положение. Дал си й свободата, която е мислела, че иска. Дори тя не знае какво всъщност е искала тогава, нали?

Усещам, че няма да издържа и отново ще избухна в сълзи. Стисвам красивите чувствителни пръсти на Мирабел и после ги пускам, уплашен, че ще й причиня болка. Трябва ли да наранявам всеки, до когото се приближа?

Преглъщам риданията и се опитвам да се овладея. Дълго седим така. Сълзите по лицето на Мирабел пресъхват. Усмихва ми се.

— Какво ще правиш сега, Жак?

— Ще помисля. Първо ще пиша на Лори и ще й благодаря за прекрасното писмо. Ще й кажа колко много искам децата да ми пишат и особено да получа писмата на Хелън. Ще я помоля да ми пише по-често.

Поглеждам Мирабел в очите. Тя е толкова спокойна и лъчезарна.

— Ще й пиша, че не искам развод. Няма смисъл.

Млъквам. Мирабел продължава да ми се усмихва.

— А ще се върнеш ли при тях?

— Не сега, Мирабел. Още не съм готов. Щастлив съм тук, с теб. Не съм сигурен дали ще искам да живея в къща-близнак в Минеаполис, дори с Лори. Промених се. Сега животът ми е тук, с теб, с картините, в този квартал и в този апартамент. Пък и не съм убеден, че тя ще иска да се върна.

— Ще иска, Жак. Тя те обича. Поне аз бих те искала да се върнеш, независимо от всичко.

Мирабел се умълчава и сетне отново стисва ръцете ми.

— Кога е рожденият ти ден? Не си ми казвал. Мисля, че това писмо е специалният подарък на Лори за теб.

— Предполагам, че исках точно такъв подарък, Мирабел. Имаш право. Но както Лори казва, не винаги знаем какво всъщност искаме. Рожденият ми ден е след по-малко от две седмици, на седми септември. Бях забравил. Нямах намерение да го пазя в тайна от теб. Почти съм забравил колко време съм живял и колко не съм. Животът ми с теб изглежда някак „извън времето“. Не мисля, че някога ще се откажа от него.

— А моят рожден ден е на десети септември, Жак. Родени сме почти на една и съща дата. Но аз го пазех в тайна от теб. Ще навърша седемдесет и две. Не мога да повярвам. Напоследък, откакто съм с теб, се чувствам като младо момиче. Представям си, че си малко по-голям от мен. И двамата сме деца и си играем на семейство. Не ти ли се струва така?

— Защо не вдигнем истинско тържество за рождените си дни, Мирабел? Да отидем в най-изискания ресторант в Париж и да се насладим на изискана вечеря. Ти ще облечеш най-хубавите си дрехи, а аз ще си купя нови. Искаш ли?

— Чудесна идея, Жак. Можем да се преструваме, че сме женени отдавна и празнуваме двайсет и петата, дори петдесетата си годишнина и да се забавляваме.

Бързо разгръщам писмото на Лори и поглеждам датата. Писала го е на двайсет и първи август — двайсет и петата годишнина от сватбата ни. Ето защо го е писала. А не е споменала нито дума за това!

— Какво има, Жак? Извърши някакво бързо движение, а сега си неподвижен.

— Мирабел, тя е писала това писмо в деня на двайсет и петата годишнина от сватбата ни. Дори не се сетих. Господи, чувствам се ужасно! Предполагам, че съм си все същият егоист.

Мирабел сякаш се е вторачила в мен и поглъща информацията.

— Защо не й се обадиш по телефона, Жак? Кажи й, че си забравил. Но това не означава, че не я обичаш. Обади се от телефонната кабина срещу аптеката. Лори ще те разбере.

— Не знам дори телефонния й номер, Мирабел. Толкова съм се отчуждил от нея. След няколко дни ще получи писмото ми. Ще седна и ще й напиша още едно — по-дълго. Имам да й казвам твърде много неща. Пък и мразя телефоните.

Мирабел става и ми донася хартия и писалка. После слага ръка на главата ми.

— Бъди мил с нея, Жак. Кажи й всичко, което мислиш, че трябва, но бъди мил.

Тя взима малкия си сак със зрънцата и кожената чанта с инструментите за гълъбите.

— Ще се върна, когато забият камбаните.

Излиза. Няколко пъти препрочитам писмото на Лори. Това е писмото, което винаги съм искал, но съм мислил, че няма да получа, а сега не знам какво да направя.

Вторачвам се в белите листа, опитвайки се да подредя мислите си. Толкова е трудно да бъда откровен.

28 август 1975

Скъпа Лори,

Благодаря за чудесното писмо. То ме върна към живота. Това обаче не означава, че животът ми тук не е приятен и възнаграден, но ти ме върна към истинската ми същност и нашия съвместен живот. Ужасно съжалявам, че забравих за двайсет и петата ни годишнина. Загубил съм представа за времето. Едва когато прочетох писмото ти, се сетих, че наближава и рожденият ти ден. Трудно е да ти обясня колко далеч съм в мислите си от часовниците и календарите. Когато живееш със седемдесет и една годишен слепец, минутите стават толкова скъпоценни, че не ги броиш, за да не губиш време. Моля те, кажи на децата да ми пишат. Много бих се радвал и на писмата на Хелън. Обещавам да отговоря на всяко писмо, което получа. Съжалявам, че животът ти не е по-щастлив. Мислех, че направих каквото можах, за да го направя такъв. Ала сега виждам, че съм грешил. Трудно е да разбереш кое е правилно, макар намеренията ти да са добри. Засега няма да се връщам при теб, Лори. Надявам се, че някой ден и това ще стане, и ти ще ме приемеш, а децата ще ми простят. Засега трябва да остана в Париж, защото животът ми е тук. Работата и чувството, че съм полезен, са свързани с това място и с онова, което правя. Мирабел излезе да нахрани гълъбите си и аз пиша на кухненската маса. Топло е и слънцето нахлува през прозореца към вътрешния двор. Както вече ти писах, направихме ремонт и апартаментът стана много приятен. Чувам звуците на Париж и бих искал да ги споделя с теб. Мирабел смята, че трябва да се прибера у дома и да се опитам отново да стана част от живота ви. Но аз не мисля така. Според мен всичко, което съм спечелил през тези трудни дълги месеци, ще бъде изгубено, ако тръгна сега. Артистичното ми развитие се намира в толкова деликатна и крехка фаза, че всичко може лесно да се срути и аз отново ще бъда нищо. Затова, моля ви, отнесете се търпеливо към мен. Знайте, че силно ви обичам и се надявам, че един ден ще бъда отново с вас. Най-съкровената ми мечта е да бъдете тук, с мен, но знам, че това е невъзможно. Нереална мечта. Толкова ми е приятно да науча, че всички сте постигнали напредък в живота си. Много се гордея с вас. Чудесно е, че всеки е открил себе си и се бори за място под слънцето. Да правите онова, което искате и да знаете какво е необходимо, за да го постигнете, сега е главното в живота ви. В живота на всеки.

 

 

Спирам. Не знам какво друго да напиша. Толкова много от нещата, които искам да споделя, са интимни между Мирабел и мен — това би било издевателство над нея. Препрочитам написаното, завършвам краткото писмо с „любов и възхищение“ и го подписвам и „Джек“, и „татко“. Мислех, че ще излезе много по-дълго и съм изненадан колко бързо го написах.

Сгъвам двата листа и ги пъхам в един от пликовете на Мирабел. Написвам новия адрес на Лори, залепям марки и в долния десен ъгъл с печатни букви изписвам ВЪЗДУШНА ПОЩА, а в левия — името и адреса на този апартамент. За малко не се подписвам „Жак“. Всъщност, вече то е истинското ми име. Излизам и пускам писмото в пощата на ъгъла на улица „Фур“ и „Рен“.

Намирам Мирабел до статуята, заедно с гълъбите й. Тя се обръща към мен.

— Реши да не пишеш писмото ли?

— Написах го, Мирабел, и вече го пуснах.

На ръката й са кацнали два гълъба и тя им дава зрънца. Насочва вниманието си към тях.

— Е, и какво смяташ да правиш?

— Ако искаш, ще остана с теб, Мирабел. Нищо не се е променило. Само съм по-щастлив. Ако ме искаш, бих желал да живеем както досега.

Настъпва продължително мълчание. Наблюдавам я как извършва цялата процедура с гълъбите. Те вече не се страхуват от мен. Дали ако протегна пръст, ще кацнат на ръката ми?

— Ще ми бъде много приятно. Сигурен ли си, че го искаш?

— Вече не съм сигурен в нищо, Мирабел. Но за момента знам какво искам.

В същия миг камбаните започват да бият. Гълъбите кръжат около нас. Пърхането на крилете им и звънът на камбаните заглушава шума на уличното движение. През август в Париж има предимно туристи. Французите ги няма и ще се приберат след няколко дни, когато ще започне голямото завръщане.

Мирабел прибира инструментите си в сака, става и избърсва зрънцата и люспите, които са паднали в скута й. Хващам ръката й, навеждам се и я целувам по врата.

— Какво чудесно ястие си приготвила за нас, любима? Може би не обичам теб, а храната, която готвиш.

Мирабел се вкопчва в ръката ми и я стиска.

— Жак, имам фотоапарат, който беше на Роланд. С него можеш да направиш снимки на картините си. Ще ти го дам, когато се върнем у дома. Ще ядем телешко фрикасе, ако наистина искаш да знаеш.

Тя се усмихва. Слънцето озарява лицето й, осветява прозрачната й кожа и безпощадният му блясък излага на показ фината мрежа от бръчици, светлокафяви петънца на челото и тънките вени, избили на бузите. Навеждам се и отново я целувам.

— Жак! Ставаш по-лош и от гълъбите.

Не може да сподави кикота си. Кой би си помислил, че една седемдесет и една годишна жена може да се кикоти така? Притискам я до себе си и стигаме до улица „Сизо“ точно, когато последните звуци на камбаните заглъхват зад нас.

Обядваме и после Мирабел ми дава фотоапарата — истинска антика. Има капаче с мях. Оглеждам го. Явно не е повреден. Ще срещна затруднения с паралакса, докато правя снимки на картините, но ще се справя. Работи със 120-милиметров филм. От детството си не съм купувал нищо друго, освен 35-милиметрови филмчета.

Но взимам някакъв филм, прочитам характеристиката му и решавам да рискувам без светломер.

Слагам картините в лъча слънчева светлина, проникващ в стаята, така че да се вижда структурата на боите и грапавата повърхност. Снимам ги почти цял следобед. Имам двайсет картини и съм продал други осем. Иска ми се да ги бях запазил. Господи, трудно е да не се държиш собственически с вещите и хората, които обичаш.

После занасям филмчето във фото ателието долу. Снимките щели да бъдат готови след три дни. Може би дотогава ще ми хрумне още нещо и ще напиша по-пълно писмо. Знам, че още съм в шок.

Този следобед не ми се рисува. Двамата с Мирабел отиваме в една сенчеста част в Люксембургските градини и разпъваме сгъваемите столчета в изпъстрената със слънчеви петна трева, близо до кошерите. Страхотно е да се отпуснеш, да слушаш жуженето на пчелите, да усещаш слънчевите лъчи и да долавяш уханието на тревата и различните цветя. Не говорим много. Толкова е интимно само да мълчим и да бъдем заедно. Хващам ръката й.

— Ние сме влюбените в парка, нали, Жак?

— Ние наистина сме влюбените в парка, в Люксембургските градини, в Париж, Франция. Не забравяй това.

— Няма да го забравя, но и не мога да повярвам.

Връщаме се у дома в прекрасната лятна вечер. Небето е сребристосиво, с тънки ивици бледомораво. Никога не съм се опитвал да нарисувам този вид светлина, но сега се замислям за това. Проблемът е там, че тези нюанси на небето се променят толкова бързо и са така мимолетни. Поглеждам към Мирабел, която държи ръката ми. Не си е взела бастуна.

През нощта се любим дълго и нежно, бавно се сливаме в едно. Коленичил съм над нея, я тя милва пениса и тестисите ми. Вече е опитала вкуса им и ме е довела до разтърсващ оргазъм и сега отново ме възбужда. Нежно пъха главата на пениса ми във вагината си. Усещам го, не се втвърдява и бавно се плъзга в нея. Мирабел стиска устни, а очите й са отворени и гледат покрай мен.

— Не мърдай, Жак, скъпи! Моля те!

Опитвам се, но усещам настоятелните насърчения и топлата стегната плът около пениса си.

Мирабел диша учестено и дори леко стене. Това ме възбужда още повече. Тя мята глава насам-натам на възглавницата.

— О, Жак, не съм си представяла, че може да бъде така. Как е възможно някой да почувства самота, след като е познал такава близост? Не, не мърдай! Моля те!

— Боли ли те, Мирабел? Не искам да ти причинявам болка.

— Не, не ме боли, но усещането е толкова силно. Стой неподвижен, моля те.

Изпълнявам желанието й, но потокът от енергия в мен се засилва и се съсредоточава и вече не мога да го обуздая. Отново свършвам. Чувствам как силната струя семе се излива. Мирабел лежи кротко под мен. Изглежда бледа на оскъдната светлина на свещта, която съм оставил да гори до леглото ми. Постепенно пенисът ми омеква, но не го изваждам. Бавно се изправям на колене. Тя плаче.

— Направихме го, нали, любими Жак? Ти пося семето си в мен. Вече не съм девствена, нали? Сега съм истинска жена.

— Ти винаги си била истинска жена, Мирабел.

— О, колко много искам да имах нещо, в което семето ти да покълне и да родя дете от теб! Не е ли глупаво? Винаги искам повече, дори невъзможното. Но държа да бъда откровена с теб.

Отмествам се, лягам до нея и я прегръщам. Сърцето й бие толкова бързо и силно, че го усещам върху гърдите си.

— Как си, Мирабел? Добре ли се чувстваш?

— Ще се оправя след минутка. Само ме прегърни силно.

Дълго лежим така. Точно когато си мисля, че е заспала, тя проговаря.

— Скъпи, трябва да ти кажа нещо. Пазех го в тайна от теб.

Чакам в тъмнината, долавяйки уханието на косите й — миришат на чисто и на бебе.

— Една година преди смъртта на Роланд имах проблеми със сърцето. Наложи се да ме вземат в болница. Лекарите казаха, че било слабо. Затова правя йогистките упражнения и свиря на клавесина — за да се успокоявам. Оттогава не съм имала неприятности, но сега пак ми стана зле. Не беше толкова неприятно както първия път, но усетих стягане в гърдите, което ме изплаши. Но ми мина. Вероятно съм се излекувала. Жак, казвам ти това, защото миналия месец направих завещанието си. Нямам никакви роднини на този свят. Искам апартаментът и парите, които остави Роланд, да бъдат твои, когато си отида. Надявам се, че нямаш нищо против. Вероятно съпругата ти ще дойде да живее тук с теб. Не знам. Само исках да ти го кажа в случай, че стане нещо.

Изплашен съм силно. Не мога да си представя, че с Мирабел може да се случи нещо. Не искам да знам, че сърцето може да й изневери. Няма да мога да живея в този апартамент, след като тя си отиде. Не знам какво да кажа от страх да не я обидя.

— Моля те, Мирабел, не говори за тези неща. Не искам да бъда тук, след като ти си отидеш. Знаеш това. Пък и нищо няма да ти се случи. Ще живеем ден за ден и дните ни ще се слеят в един.

— Да, Жак, имаш право. Само исках да знаеш. Сърдиш ли ми се?

— Как бих могъл да ти се сърдя? Обичам те. Ти си най-прекрасният човек на света. И съм толкова щастлив, че вече не си девствена. Сега и двамата сме зрели хора и щастливи, че сме заедно.

Заспиваме.

Обикновено когато се събудя, Мирабел вече е станала тихичко от леглото ми. Свикнах с това, защото всичко изглежда ново — не е като да сме женени, а сякаш ме е посетила през нощта или съм дете и мама е станала да затопли къщата и да ми приготви закуска.

Тази сутрин се събуждам и Мирабел както обикновено не е до мен. Слагам ръце зад главата си и бавно отварям очи, припомняйки си предишната нощ.

Виждам, че тя седи на пода до леглото. Още е по нощница и краката й са кръстосани в положение „лотос“, а погледът — прикован в стената.

Стените в стаята ми са покрити с нашите картини. Обичам да ги гледам. Мислено ги преглеждам, сякаш броя златото и диамантите, които съм изкопал и пречистил заедно с Мирабел. Уча се от тях и изпитвам огромно удоволствие. А сега тя се е вторачила в картините, огрети от светлината на ранното утро. Изпълзявам от леглото и се приближавам до нея. Тя проговаря, без да обръща глава.

— Колко са красиви, Жак. По-хубави са, отколкото си представях. Ти си велик художник.

Изумен съм. Сядам на пода до нея.

— Какво искаш да кажеш, Мирабел?

— Аз виждам! Когато тази сутрин се събудих и светлината проникна в стаята, аз видях картините на стените. Гледам ги отдавна. Бях забравила колко е хубаво очите да виждат и съвсем не се страхувам.

Не мога да повярвам. Но Мирабел не би направила такова нещо с мен, не би се преструвала. Не й е присъщо да прави номера или да дразни хората.

— Какво виждаш сега, Мирабел?

Тя говори много тихо, но гласът й е изпълнен с вълнение, а от очите й капят сълзи.

— Виждам чудесната измислица на площад „Сен Сюлпис“, която си създал за мен. Толкова е вярна и много по-красива от действителността. Благодаря ти.

Осъзнавам, че и аз говоря тихо. Смутен съм и се опитвам да превъзмогна удивлението си, че Мирабел наистина вижда. Трудно ми е да повярвам.

— А виждаш ли другата до нея?

— О, да. Това са уличките до площад „Фюрстенберг“, гдето гълъбите идват да ядат. Спомням си много добре, когато я рисуваше. Картините са по-хубави от виденията ми. Ти наистина си ни превъплътил в тях, нали, Жак? Никога няма да мога да ти се отблагодаря достатъчно.

Дълго седим на пода. Денят е топъл и не ни е студено. Тя ми разказва за картините. Не прави грешки и ми обяснява къде съм изобразил виденията й по-ясно за нея. Заставам пред очите й.

— А аз, Мирабел? Какво мислиш за мен? Разочарована ли си от вида ми? Знам, че не съм красавец.

— Сигурна съм, че си красив, Жак, но не мога да те видя.

— Какво искаш да кажеш, Мирабел?

— Виждам само картините. Отместя ли поглед от тях, пред очите ми пада мъгла и всичко става червеникаво, сетне отново черно. Съжалявам. Знам колко много искаш да прогледна и вероятно един ден и това ще стане, но не сега. Мисля, че още не съм готова и се страхувам.

Отначало не мога да приема това. Продължавам да я карам да се съсредоточи върху картините, да възвърне зрението си там и после бавно или бързо да ме погледне, но не се получава нищо. Още не е готова да види мен или нещо друго.

 

 

Но това е голям напредък. Надявам се, че ще продължи да вижда. Интересно ми е какво ще стане, когато излезем да рисуваме заедно и започна да й разказвам какво правя. Навеждам се и я прегръщам.

— Добре ли се чувстваш, любов моя? Твърде силен ли е шокът? Може би трябва да си легнеш и да си починеш.

Тя става. Аз също.

— Не, Жак, нека да продължим с нормалния си начин на живот. Мисля, че трябва да постъпим така. Нещата ще се развият от само себе си, не можем да ги насилваме.

Тя отива в стаята си. Обличам спортния екип. Ръцете ми треперят. След като Мирабел видя картините ми, все едно самият аз прогледнах. Тя излиза и отново заема позиция „лотос“. Усмихва се. Минавам покрай нея, приближавам се до вратата и слизам по стълбите.

След закуска Мирабел отива в музикалната си стая. Аз приготвям кутията с боите. Надявам се да нарисувам част от улица „Мабийон“, където през деветнайсети век е имало представления с мечки. На това място има яма, от която расте дърво и красива портиерска будка със стъпала, които водят надолу, в ямата. Мирабел се обръща към мен.

— Тази сутрин искам да поработя още върху специалния концерт, който подготвям за теб. Довечера бих искала да ти го изсвиря в знак на благодарност за картините ти. После ще изляза да се погрижа за гълъбите си. Ще се върнеш ли, когато камбаните започнат да бият?

— Разбира се. Ако си сготвила, ще допълзя на четири крака, ако е необходимо. Не си мисли, че ще се отървеш от мен, само защото видя картините ми.

Тя се усмихва по типичния за нея начин — спокойно — и се обръща. Слизам по стълбите. Страхотен ден за рисуване — топъл и сух. Прекрасно е да рисуваш, когато няма толкова много автомобилни изпарения, както през останалата част на годината.

Скицирам и правя фона. Чудя се дали Мирабел ще може да види картината. Чувам, че камбаните бият, точно когато затварям тубичките с боята. Прибирам се вкъщи, преди да заглъхнат. Мирабел ми отваря вратата. Оставям кутията с триножника така, че картината да се вижда. Наблюдавам Мирабел. Гледа, но не я вижда.

Обядът отново е страхотен. Но междувременно се е случило твърде много. Взаимоотношенията ни не са така спокойни. Предишната атмосфера ми липсва. Не знам какво да направя.

— Рисувах мечешката яма на улица „Мабийон“, Мирабел. Мисля, че започнах добре. Искаш ли следобед да дойдеш с мен?

— Трябва още да поработя върху мосю Бах, Жак. Опитвам се да съчетая третия и четвъртия глас с първите два и това не е лесно. Но много бих искала да рисувам с теб. Ще ми разказваш ли какво правиш, както обикновено?

— Разбира се. Нуждая се от твоята помощ, знаеш това.

— Не, мисля, че вече не съм ти необходима, за да рисуваш. Сега си завършен и чудесен художник. Но много бих искала да бъда с теб.

Измиваме чиниите, взимаме двете сгъваеми столчета и отиваме на улица „Мабийон“. Тя е съвсем наблизо, на три преки. Разполагаме се до единия край на ямата. Намирам място за Мирабел и се залавям за работа. Докато изстисквам боите на палитрата, й обяснявам какво съм направил дотук.

— Дълбоката яма заема повече от половината картина. Дървото се извисява и листата му закриват по-голямата част от небето. В средата на ямата съм нарисувал стъпалата на портиерската будка, като съм ги изобразил по-големи и масивни, отколкото са в действителност. Перспективата към улицата, покрай стената на ямата е преувеличена. Вляво съм нарисувал стената, но не цялата, а само част от нея. На нивото на улицата съм нарисувал хора, които се отдалечават от мен, но те са само загатнати — почти сенки. Няма автомобили. Скицирал съм грубо и студентския стол на отсрещната страна на улицата. В далечината, озарена от повече светлина, е улица „Фур“. Използвал съм един-два нюанса жълто и малко охра, за да я направя светла.

Продължавам да описвам картината, докато съм готов да започна с напластяването на боите. Разказвам й точно какво се опитвам да постигна, какво правя с боите, какъв се надявам да бъде цялостният ефект, за контраста между двете нива и небето и за листата на дърветата — сини, зелени, светлосини и виолетови, като на площад „Фюрстенберг“, но с оттенъци на жълто и оранжево, защото са стари и започват да се уморяват, тъй като усещат, че лятото свършва. Но още са големи и меки и хвърлят бавно движещи се сенки. Обяснявам й как пресъздавам сенките — по-малки и по-тъмни в ямата, отколкото на улицата.

Рисувам и говоря, както с всички картини, които съм правил с Мирабел. Всъщност обясненията изясняват нещата и ми помагат да разбера каква ще бъде следващата ми стъпка.

Когато не разбира нещо, Мирабел задава въпроси и това също ми помага. Никога не бих повярвал, че мога да рисувам по този начин. Надявам се, че това ще помогне и на Мирабел да види картината. Мисля, че ако я види сега, докато я рисувам, вместо на стената в моята стая, ще отбележи голям напредък.

Към шест часа, когато се заслушвам в очакване камбаните да започнат да бият и ми се струва, че картината може би е готова, Мирабел се накланя към мен и прошепва в ухото ми.

— Виждам я, Жак. Беше толкова странно: Бях запомнила всичко, което ми каза и после започнах да виждам картината на триножника. Постепенно, почти несъзнателно, моето видение се сля с твоето и се превърна в картината, която рисуваш, а не само онази, за която ми разказваш. Беше вълшебно. Красива картина. Никога няма да узная как ги правиш, въпреки че ми разказваш всичко. Като сън е.

— Наистина ли я виждаш, Мирабел? Разкажи ми. Каква е светлината? Кажи.

— Камбаните ще започнат да бият всеки момент, така че светлината сега тук не е толкова ярка. Мисля, че няма слънце. Хладно е, но на картината ти има слънце, особено в далечината, на улица „Фур“, както ти каза. Небето е синьо, ала в действителност не е. На картината има малко минувачи, но аз чувам, че покрай нас бързат мнозина. Прибират се да вечерят вкъщи. Не ме питай дали виждам теб, Жак. Знам, че не мога. Не виждам дори истинския пейзаж, който рисуваш. Пред очите ми е, долавям мириса му и го усещам, но още не мога да се осмеля да го видя. Съжалявам.

Избърсвам пръсти и хващам ръката й.

— Не ме съжалявай, Мирабел. Само съм разочарован, че не можеш да преживееш с мен онова, което роди картината. Много бих искал да го споделя с теб.

— Но ти си го пресъздал в картината си, при това по възможно най-добрия начин. Не разбираш ли, че не ми е необходимо да виждам, особено след като ти виждаш вместо мен?

— Мирабел, това ме кара да се чувствам част от слепотата ти и причината за нея. Опитай! Моля те, опитай се да го направиш. Заради мен! Нека да ти помогна да прогледнеш!

— Ще направя каквото искаш, Жак.

— Добре. Искам да видиш само мен. Ще бъде по-лесно, отколкото да видиш цялата улица. Ще гледаш картината, докато тя се фокусира в съзнанието ти, после ще затвориш очи и пак ще ги отвориш.

Тя се вторачва в картината. Сетне затваря очи. Заставам пред нея.

— Отвори очи, Мирабел. Какво виждаш?

— Нищо. Усетих, че се премести, но не виждам нищо.

— Знам, че мисълта е по-бърза от окото, Мирабел, но това е твърде много. Следващият път ще опитаме бавно.

Камбаните на „Сен Сюлпис“ започват да бият.

— Този път гледай картината, докато наистина я видиш. Мести очи по нея, сякаш тя е действителният свят и се впусни в най-отдалечените места. Представи си, че виждаш реалността, а не платното, върху което съм напластил боя. Гледай я така, сякаш си я рисувала ти и току-що си я завършила. Можеш ли да го направиш?

— Ще се опитам.

Седя тихо до нея и слушам как камбаните на „Сен Жермен де Пре“ отговарят в далечината. Мирабел се съсредоточава. Чакам. Започвам тихо да говоря.

— А сега, Мирабел, бавно обърни глава към мен. Опитай да се отпуснеш. Нека да стана част от картината. Не се напрягай.

Тя бавно обръща глава, докато застава с лице към мен и ме гледа в очите. Държи главата си неподвижна, после се усмихва.

— Толкова е странно, Жак. Обърнах глава и отначало сякаш отново имаше мъгла — в края на картината червена, а по-нататък — мрак. Съжалявам, че не мога да те видя. Но това няма значение. Не ми е необходимо да те виждам.

Камбаните са спрели да бият. Не искам да я насилвам. Толкова е странно.

— Още не си готова, Мирабел, това е всичко. Убеден съм, че ще видиш мен и всичко останало. Ще чакаме.

Започвам да прибирам нещата си. Поглеждам картината. Хубава е. Имам чувството, че не мога да сгреша. Не съм сигурен дали съм изгубил критичните си способности и вече не съзирам грешките си или дали последните ми картини наистина са толкова хубави, колкото ми се струват. В края на краищата, единственият ми критик е слепец. Не съм много обективен, след като съм ги рисувал аз, а човекът, който ги харесва, не вижда нищо и ме обича. Очите й са пленници на нашата любов.

 

 

След вечеря Мирабел ме отвежда в музикалната стая. Сядам на обичайното си място. Наблюдавам я как подготвя клавесина. Сложил съм малка лампа там, където обикновено стоят нотите, като израз на желанието си тя да живее така, сякаш вижда. Мирабел маха покривката от клавесина.

После се приближава до големия шкаф на отсрещната стена. Внимателно изважда няколко предмета. Увити са в плат. Слага ги на клавесина. Девет са.

— Жак, обещах да ти разкажа какво правя с вестниците. Ти беше изключително мил и не настояваше да говоря за това, но сега съм готова да ти покажа. Вероятно това е още една от поредните ми малки глупости, но е нещо, което ми е забавно да правя. Виждаш ли, аз правя папиемаше от старите вестници. Накисвам ги в тенджера с лепило, гипс и тебешир и ги меся, докато се превърнат в гладка книжна маса. След като поизсъхне. Оформям разни предмети.

Тя се усмихва. Обръща се и отвива един от „предметите“ си — геометрично тяло с меки извивки, високо около двайсет сантиметра.

— Разбираш ли, Жак, когато свиря, аз мислено виждам музиката. Не в ноти, разбира се, а като някое от виденията си. За мен всяка музикална творба има определена форма и цвят. Докато усъвършенствах различните сюити, прелюдии и фуги или по-сложни композиции, аз се опитвах да добия представа за всяка и да я превърна в реалност. Това са моите музикални скулптури.

Тя бавно прокарва пръсти по предмета, който стои отвит върху клавесина, сетне ме поглежда.

— За мен този е тъмнолилав, почти черен и представлява „Гробницата на мосю Бланкрошер“, която изсвирих за теб. Във фигурката се опитах да пресъздам свободата, която чувствам, докато свиря това произведение и в същото време — спокойната тъга. Мога само да докосвам „предметите“ си. В магазина има един продавач, който е достатъчно любезен да слуша и да ми дава боите, които му описвам. Но, разбира се, не мога да усещам цветовете. Ти знаеш много за бароковата музика, Жак. Ясно ли е онова, което съм искала да въплътя?

За пореден път съм стъписан. Скулптурата е красива. Ставам и прокарвам пръсти по нея. Фигурата е хубаво пресъздаване на вълнообразни движения.

Мирабел започва да отвива малките статуи една по една.

— Това е моят Gigue^[1]. За мен е оранжев и изпълнен с движение. Затова съм го направила и извит и усукан. А това е Sarabande^[2] — червен и с дълги, виещи се завъртулки и леки извивки. Allemande^[3] е оцветен в кафявото на пръстта и е някак бавен и плосък. Виждаш ли колко са различни? Не съм ги показвала на друг, но съм щастлива, че ги виждаш ти. Достави ми голямо удоволствие да ги изработя. Почувствах се не толкова сляпа, когато направих тези малки предмети, които изразяват чувствата ми към музиката.

Прегръщам я. Наистина не знам какво да кажа. Тя непрекъснато ми поднася изненади.

— Мирабел, ти си истинско чудо. Пак го стори. Тези неща са невероятно красиви. Удивен съм, че един незрящ скулптор се е опитал да направи това. Вероятно защото си сляпа и завършен музикант, само ти можеш да преведеш толкова добре музиката във форма. Всяка от скулптурите е застинала музика. Благодаря ти, че ми ги показа.

Разглеждам ги почти половин час. Ръцете и очите ми обхождат повърхността им. Понякога затварям очи, за да ги опозная както е сторила Мирабел и се опитвам да ги запомня.

— А сега, ще ги прибера и ще изсвиря концерта си за теб.

Тя взима скулптурите една по една, увива ги и ги слага в шкафа. Сетне вдига капака на клавесина, придърпва столчето и поставя дясната си ръка върху клавишите. Угасям лампите и се настанявам на обичайното си място.

— Тази вечер ще изпълня за теб един концерт, който започва с най-елементарната и свършва с най-сложната музика, която мога да свиря. Първо ще чуеш Франсоа Коперин, после ще продължа с Йохан Себастиан Бах. Мисля, че градацията ще ти хареса. Ще изсвиря всичките осем кратки прелюдии на Франсоа Коперин. Опитвай се да мислиш за статуите ми, докато слушаш. Трябваше да ги оставя, за да ги докосваш, докато свиря, но може би друг път. Ако се умориш да слушаш, кажи ми. Опитвам се да си създам собствен стил на свирене — съчетание на всички записи на различните изпълнители, които съм чула. Вероятно ще можеш да ми кажеш дали съм успяла да го постигна.

Тя започва. Свири хубаво. Неподражаемо. Ритъмът и въздействието на тези обикновени прелюдии придобиват нови измерения, но с една весела и жива вълна на последователност, която долавям за пръв път. Дори не разпознавам някои от осемте прелюдии. Приключва, слага ръце на коленете си и се обръща към мен.

— Сега ще чуем почти същото, само че от мосю Бах. Знаеш, че той е бил предимно педагог. Понякога си мисля, че всъщност не е харесвал музиката, която се танцува и влиза в сърцата на хората, а самото композиране. Сякаш непрекъснато се е опитвал да ни покаже какво може да направи и колко изобретателен и гъвкав е умът му. Но въпреки това музиката му е хубава. Чуй „Шест малки прелюдии за начинаещи пианисти“. Мисля, че ще ти харесат. Ще ги изсвиря по реда на тоналностите в гамата — до мажор, до минор, ре минор, ре мажор, ми мажор и ми минор. Все едно слушаш как някой изгражда стълба към личния си музикален небосвод. Много любезно от страна на Бах, че ни взима с него.

Мирабел отново започва да свири. Затварям очи и слушам. Колко е вярна на музиката, но все пак долавям и нейния стил. Убеден съм, че мосю Бах не би одобрил това, но за мен е хубаво. Струва ми се, че са изминали само няколко секунди, когато тя свършва.

— Искаш ли да чуеш още?

— Да, Мирабел, моля те. Прекрасно е.

— Добре. Сега ще изсвиря няколко обикновени танца, които мосю Бах е написал за съпругата си Анна Магдалена. Сигурно е бил мил човек, но много зает с преподаване. Това са различни танци — менует, полонеза, пасторала и марш. Надявам се, че ще ти харесат. Доставя ми голямо удоволствие да ги свиря. Сигурно е като да танцуваш, макар че никога не съм го правила.

Тя започва отново. Танците са очарователни. В тях има нещо детинско. Чудесно е. Замислям се колко забавно би било да танцувам с Мирабел, ако сърцето й издържи на напрежението. Смятам, че тя ще танцува грациозно и с достойнство.

Слушам и си представям различните движения. Времето лети. Мирабел спира. Отварям очи и виждам, че ръцете й са отново на коленете.

— Харесаха ли ти? В началото, когато бях потисната и нещастна, аз изсвирвах тези кратки танци и всичко се оправяше. Но сега нашият учител мосю Бах иска нещо повече от нас. Нарекъл е тези свои произведения „Фантазии и симфонии“. Петнайсет са. Когато ги разучавах, разбрах колко е трудно да свириш добре. „Фантазиите“ не бяха толкова трудни, защото имат само един глас, но симфониите имат три. Трябваше да ги слушам често и много внимателно, за да отделя гласовете и после да ги съчетая. Мислех да ходя в едно специално училище, където учат слепите да свирят, но почувствах, че съм твърде стара, пък и исках да се уча сама. Сега ще ги чуеш и ще ми кажеш дали ги изпълнявам добре. Този път ще свиря по-дълго, защото са много. Ако ти омръзне да слушаш, кажи ми.

Единствената светлина идва от лампата над клавесина. Навън е пълен мрак. Имам чувството, че мога вечно да седя така и да слушам. Толкова е приятно да го правя, след като цял ден съм рисувал.

— Мирабел, мисля, че никога няма да ми омръзне да те слушам как свириш. Моля те, продължавай, ако не си се уморила. Много вечери съм слушал записите и плочите си и това ме кара да чувствам, че някои неща на този свят имат смисъл. Лори често си лягаше, защото казваше, че й идвало твърде много. А твоята музика е много по-хубава, отколкото на записите, които съм чувал.

Тя започва да свири. Спира за малко след всяка фантазия. Изключителни са. Сетне, след продължителна пауза, Мирабел подхваща симфониите. Мислите ми сменят посоката си заедно с гласовете. Тъй като тя е трябвало да ги раздели, те са почти както са били написани — различни, ала носят едно и също послание. Сякаш си разменят водачеството, преплитат се и се вливат една в друга. Не мога да повярвам на ушите си.

— Мирабел, това беше невероятно. Знаеш ли, досега съм слушал твърде пасивно. Но ти направи всичко толкова реално и естествено, че проумях логиката на музиката.

— Да, мосю Бах е много логичен. Радвам се, че ги чу заедно с мен. Трябва да знаеш, че правиш същото за мен с картините си. Обясняваш всичко толкова добре, че дори личните ми представи избледняват. Чувствам, че знам какво мислиш, когато рисуваш, защо го правиш и всичко, което си сторил, за да изглежда светът обединен и цялостен. Готов ли си да чуеш още нещо?

— Да, ако обичаш. Сигурна ли си, че не си уморена?

— Никога няма да се уморя да свиря за теб, Жак. Научих цялата тази музика само за себе си, без да съзнавам каква радост е да я споделям с друг. А сега, „Френските сюити“ на мосю Бах. Не знам защо ги наричат така, защото на мен не ми звучат по френски. Ала това няма значение.

Тя вдига ръце от коленете си, изправя рамене и започва. Вече е свирила за мен някои от тях. Този път наблюдавам лицето й. Мирабел е напълно спокойна, с изключение на движенията на раменете й — сякаш леко се поклаща в такт с музиката. След всяка сюита ме пита дали е достатъчно или трябва да спре. Накрая изпълнява последната от „Френските сюити“.

— А сега трябва да спрем и да си легнем. Но преди това, бих искала да ти изсвиря една от любимите си мелодии от мосю Франсоа Коперин. Казва се „Загадъчните барикади“. Понякога мисля за заболяването си като за моя лична загадъчна барикада и затова толкова обичам тази творба. Слушай.

Тя засвири отново. Познавам произведението, но никога не съм чувал да го изпълняват като Мирабел. Във въздуха се разнася мрачната загадъчност на неизвестността. Контрастът между по-тежките и по-леките откъси е силен и непрекъснатото повторение на ниските тонове е великолепно изпълнено. Седя като омагьосан. Губя представа за времето. После тя свършва да свири. Ставам, запалвам лампите, приближавам се до нея и я прегръщам. Мирабел слага ръце върху моите. Топли са и сигурно са уморени.

— Благодаря, Мирабел. Това беше най-пълноценната вечер в живота ми.

— Това е само скромен израз на моята благодарност към теб за всичко, което ми даде, моя любов.

Тя става и аз я взимам в обятията си. Помагам й да сложи капака на клавесина и да го покрие. Излизам от стаята и Мирабел угася лампите. Явно е решила да се държи така, сякаш знае какво е да си зрящ, макар че не вижда нищо.

 

 

През нощта се любим бавно — почти като музика. В ушите ми още звучат танците, изпълнени от пръстите й. Сякаш заедно свирим напевни ритми и наблягаме ту на отчетливите ноти, ту на тихите дълбоки тонове. Прониквам в нея по-лесно, отколкото предния път. Сдържам се и не мърдам, за да не й причиня болка, но тя ме придърпва в себе си. Отново изпитвам оргазъм — тих и нежен поток в нея.

Наблюдавам лицето й, за да видя дали се чувства добре. Изражението й не показва болка, а само радост, наслада и удоволствие. Мирабел повтаря името ми и шепне: „Je t’aime“^[4]. За пръв път, откакто се запознахме, говори на френски. Заспиваме. Тя — легнала върху мен. Пенисът ми бавно се измъква навън и аз потъвам в дълбок сън.

Незрящ блян

Жак изпитва толкова силно желание да го видя. Не знае ли, че аз го виждам? Не го ли усеща в музиката ми, в това, че свиря единствено за него?

Виждам го и в картините му. Сигурна съм, че ще го видя много по-ясно, ако си позволя да прогледна. Но той е пред очите ми — интересът, жизнеността, силата и добротата му. Не бих могла да го обичам повече.

И все пак, ние сме различни. Всеки от нас е част от света, на който принадлежи. Аз съм сляпа и онова, което означава толкова много за мен, не означава почти нищо за другите. Милият Жак вярва на очите си — ако не вижда или не чувства, че го гледат, той мисли, че не съществува.

Толкова му е трудно и не знае как да отговори на прекрасното писмо на съпругата си. Знам, че ме обича, но обича и нея. Любовта не е предназначена само за един, тя включва всички. Бих искала да му помогна да разбере това. Мисля, че бих обичала Лори и децата, ако ги познавах. Но няма смисъл да разсъждавам за това. Трябва да мисля как да оползотворя най-пълноценно дните, които ни остават да бъдем заедно.

Страхувам се. От време на време, когато правим любов, чувствам, че с мен ще стане нещо, което ще ме изкара от равновесие и ще ме отнесе със себе си. Не се боя за себе си, а за Жак. Искам да остане тук и да продължи да рисува, ако е възможно.