Уилям Уортън
Последна любов (7)

5

— Не знам откъде да започна, Мирабел.

Оставям четките и се отпускам на стола, вторачвайки се ту в платното, ту в Мирабел, но предимно в портрета и полагам усилия да я съживя чрез очите, ума и ръцете си.

— За да разкажа как дойдох тук, в Париж, да рисувам на улиците, трябва да се върна към миналото си, ако всичко това има някакъв смисъл.

— Започни от самото начало, моля те.

— Бях добър ученик. Имах любящи родители и две мили сестри, по-големи от мен. Може би трябва да започна оттам. Все едно имах три майки и всичките те ме обичаха и ме караха да мисля, че съм неотразим. Откакто се помня, исках да бъда художник. Майка ми и сестрите ми ме насърчаваха. За тях това беше свързано с представата, че съм различен от другите и изключителен. Но в гимназията се изявих по математика и естествени науки и нямах възможност да се заема с изобразително изкуство. Започнах подготвителния клас в колежа. Часовете ми харесваха — бяха предизвикателни — и имах интересни съученици… Не знам дали това означава нещо за теб, Мирабел. Всичко е много по американски и е част от един съвсем различен начин на живот.

— Не, Жак, разказвай. Нали знаеш, че не мога да чета. Разказът ти за един друг начин на живот е много интересен. Нещо повече, искам да те опозная и да разбера как си станал такъв, какъвто си сега. Един от прекрасните аспекти на слепотата е, че мога да прониквам в гласа ти, да изпитвам чувствата ти и да си представям нещата, за които ми разказваш, без нищо да ми пречи. Разбираш ли?

— Да, Мирабел, мисля, че те разбирам. Ще се опитам да разкажа всичко, свързано с моя живот, което според мен ме доведе тук… Записах се в клуба по изобразително изкуство. Заниманията бяха след редовните часове. Повече се гордеех с рисуването, отколкото с хубавите си оценки по другите предмети… Баща ми беше електротехник. Искаше да стана инженер. Работеше усилено всеки ден. Униформата и ръцете му бяха вечно мръсни. Работеше с инженери, които имаха костюми, вратовръзки и чисти ръце. Мечтата му беше един ден синът му да стане като тях. Показваше ми отрудените си изцапани ръце и това беше достатъчно — белега на неуспеха му… Докато бях ученик, избухна Втората световна война. Бях включен в ускорената програма за обучение и ме избраха да ходя три дни в седмицата в техническия факултет във Филаделфия, за да уча инженерство. Баща ми се зарадва много. Най-после някой от фамилията щеше да се издигне… Обучението ми харесваше, но още тогава знаех, че няма да бъда щастлив като инженер. Тази професия е твърде предсказуема. Премахва възможността да грешиш, докато изкуството означава да живееш с вероятността да допускаш грешки… След поредица от странни инциденти, които са твърде сложни за описване, през септември 1943-та аз се озовах на осемнайсет годишна възраст редник в пехотата. Провървя ми и не ме убиха като баща ти. Ала установих едно — оцелея ли, ще стана художник, не инженер. Животът е само един… Родителите ми се зарадваха много, когато през 1946-та се върнах у дома. Бях отсъствал цели три години и те не възразиха много, когато им казах за решението си. Мисля, че дори да бях поискал да стана цирков акробат, пак щяха да се съгласят. Татко рече: „След като прекараш шест месеца с ония откачалки, художниците, с нетърпение ще се върнеш към инженерството“… Започнах да уча изобразително изкуство в университета в Пенсилвания. Станах студент благодарение на оценките си и правителството плащаше за обучението ми — шанс едно на милион.

 

 

Залавям се с портрета и постепенно започвам да маркирам по-тъмните пространства на лицето й. В него има съсредоточеност и съчувствие, които искам да уловя.

— Баща ми почти не сгреши в преценката си. Повечето от студентите по изобразително изкуство бяха жени, а мъжете — с изключение на неколцина ветерани — бяха на границата. Беше трудно да се живее с откритата чувствителност, театралничене и чувството за вродена изключителност на другите… Но аз изучавах перспектива, теорията за цветовете и как да използвам различните материали — пастели, водни бои, темперни бои, платна и видовете хартия. Правителството плащаше за всичко. Наистина беше като сбъдната мечта… Повечето преподаватели имаха еднакви предпочитания със студентите. Образуваха се клики. Обучението ми беше езотерично с нюанс на псевдо-Пикасово чувство за драматизма, еротиката и екзотичната абстрактност. Моят естетизъм не се вместваше там. Но аз учех. Бях вманиачен от радост и вълнение. Занимавах се с тъмните цветове и с извивките. Пречупвах всяка повърхност в призматични фрагменти и ги изобразявах с фини дизайнерски багри. Научих се да драматизирам почти на театрално ниво, щом се стигнеше до рисуване. От нас се изискваха огромни страдания — с главно „С“. Един от преподавателите искаше да завързваме ръце за дръжката на вратата и да се отпускаме на пода, за да изпитаме истинска болка. Всичко беше толкова изкуствено, но не ми пукаше. В университета вършех едно, но използвах безплатните материали, големите, добре осветени ателиета и всички друга преимущества, за да разработвам собствената си естетика през свободното си време. Бях убеден — и още мисля така, че светът притежава вътрешна красота и аз мога да я видя и да я покажа на другите, да споделя с тях представите си, без цялата онази престореност, театралничене и интелектуални рационализирания. Бях почти мисионер в убежденията си… Но наистина започнах да мисля, че може би беше по-добре да стана инженер. Понякога простотата и чистотата на чертането ме привличаха… Успях да надрасна ролята на немил-недраг във факултета по изобразително изкуство, развих собствената си естетика, успях да изкарам хубави оценки и станах член на Дружеството на почетните художници. Ала губех самочувствие и не вярвах, че действително ще стана художник. Преподавателите в Пенсилвания ме превръщаха в дизайнер и в член на някакво особено братство или религиозен орден. Научих се да оборвам почти всеки, когато се стигнеше до дискусии в областта на рисуването и до всички онези глупости, които нямаха почти нищо общо с моите представи за изкуството. Беше много потискащо. Разбираш ли, Мирабел? Все още исках да общувам с хората, внушавайки им откровено лично изявление на онова, което чувствам. По онова време „изкуството“ в Пен не се занимаваше с такива неща. В по-голямата си част обучението беше измамничество за привличане на внимание.

 

 

— В часовете по английски се запознах с едно прекрасно момиче, което учеше в „Уортън“. Специализираше управление на човешките ресурси. Тя нямаше фамилен бизнес и съответно подчинени, които да ръководи и всичко това ми се струваше странно, безсмислено и толкова откъснато от действителността, колкото обучението във факултета по изобразително изкуство. Но двамата се забавлявахме много. Обичахме да танцуваме, да се разхождаме с лодка по реката, да посещаваме музеите и аквариума, но най-много от всичко — един друг. Оженихме се веднага, щом се дипломирахме… Един фармацевтичен концерн й предложи работа — нещо средно между секретарка и шеф на „Личен състав“. Намерих един стар гараж в Южна Филаделфия, на отсрещната страна на моста, недалеч от университета. Залових се сериозно с рисуването. Така както исках. Не продадох нищо — никой не се интересуваше от изкуството ми. Получих нощна работа в една агенция по изобразително изкуство. Нанасях корекции в цветовете. Перспективите изглеждаха мрачни. После разбрахме, че Лори е бременна… Върнах се в Пенсилвания и получих правото да преподавам рисуване в средните училища. През септември ме назначиха, а през октомври се роди бебето. Продължих да рисувам. Лори изглеждаше щастлива като майка. Или поне така ме убеждаваше… Намерихме малка дървена къща недалеч от моето ателие на една улица с полуразрушени сгради, където можехме да си позволим наема. Бях сравнително добър учител, но исках да рисувам. Проявих интерес към една от идеите, които всички ние имаме като студенти — общността на виждането. Факултетът по изобразително изкуство не можеше и не желаеше да ми помогне. Намерих един човек от факултета по психология, който се заинтересува от експеримента ми. Той успя да ми извоюва стипендия за научна работа… Сигурна ли си, че искаш да чуеш всичко това, Мирабел? Увличам се и всъщност ти разказвам историята на моя живот. Пък и става тъмно.

— За мен винаги е тъмно, Жак. Ако нямаш нищо против, продължавай. Много искам да чуя историята ти. Но става студено. Би ли затворил прозореца? Ще направя кафе и ще хапнем кейк.

Тя става и отива в кухнята. Аз също ставам и се обръщам да затворя прозореца. Небето просветлява. Чувам драскането на кибритената клечка и виждам блясъка й, когато Мирабел започва да топли вода. Прибирам кутията с боите и премествам столовете около масата. Мирабел носи две чаши горещо кафе и две чинийки с кейк. Още по-учудващо е да я гледам с каква лекота се движи сега, когато се смрачава. След половин час аз няма да мога да виждам ръката пред лицето си, но за нея нищо няма да се промени.

Кафето и кейкът са превъзходни. Едва сега съзнавам колко съм увлечен в разказа си и в същото време уморен. Мирабел сяда на стола срещу мен. Виждам очите й в мрака. Тя чака. Поемам дълбоко дъх, въздишам и продължавам.

— Животът ни беше труден. И родителите на Лори нямаха пари да ни помагат. После, след около година, разбрахме, че тя е отново бременна. Кръстихме първото си дете Джон, на мен. Лори каза, че ако второто е момиче, можем да го наречем всякак, но не и Лори. Не искаше да има дете, което се казва като английска марка камиони. Роди се пак момче и го кръстихме Албърт, на баща ми. Чувствах, че той е толкова разочарован от мен, че заслужава поне това… Парите вечно не стигаха. Наложи се да се откажа от нощната си работа в агенцията, за да имам време да готвя дисертацията си. Озаглавих я „Диференцирано визуално възприятие и връзката му с някои персонални променливи“. В общи линии това означаваше, че се опитвам да демонстрирам как хората виждат по различен начин в зависимост от индивидуалните особености в характера им. Мисля, че всеки го предполага, но никой освен един швейцарец на име Роршаш не се е опитвал да го докаже. Работех много с неговия комплект от десет карти с мастилени петна. Клопфер и Кели, главните тълкуватели на Роршаш, станаха мои герои. Защитих дисертацията си, преди Лори да роди третото ни дете. Кръстихме я Хелън, на майката на Лори… Дисертацията ми беше посрещната добре. Публикуваха я в най-престижните списания за психология. От училището започнах да получавам няколкостотин долара повече на година и ми предложиха по един учебен час по-малко на ден, за да давам консултации на учениците. Помислих, че това ще е краят… Бях доказал за собствено удоволствие онова, което винаги съм знаел, че е така. Вече можех да се отърся от четири годишната закостенялост на факултета по изобразителни изкуства в университета в Пенсилвания и може би да продължа с рисуването… Мирабел, не е необходимо да слушаш всичко това. Ще бъде все по-скучно, преди да стане по-интересно.

Тя става. Приближава се до стената, където съм подпрял портрета. Едва виждам в тъмнината.

— Как бих искала да видя онова, което ти виждаш в мен, Жак. Моля те, продължавай да разказваш. Много ми е интересно.

Знам, че разказвам както за себе си, така и за Мирабел. Сякаш подреждам разбъркани на пода карти. Те са едни и същи, но подредени, вече не са толкова озадачаващи и неразбираеми за мен.

— Около месец след публикуването на дисертацията ми се обадиха от Калифорния. Наскоро ни бяха прокарали телефон и помислих, че някой от колегите ми в училище се шегува. Обадиха ми се от някаква организация на име „Нард Корпорейшън“ — тогава в Америка ги наричаха „резервоар за мисли“, място, където събираха интелигентни хора, за да разсъждават заедно и да решат някакъв проблем. Взимаха някаква идея и се опитваха да я огледат от всички страни… Човекът по телефона ми каза, че са прочели дисертацията ми с голям интерес и искат да знаят дали бих отишъл в Калифорния, за да поговорим за нея. Щели да платят билета и да ми дават по сто и петдесет долара на ден… Бях изумен. Като учител си докарвах малко повече от триста долара на месец. Отговорих, че ще им се обадя. Казах на Лори и тя се съгласи, че трябва да отида. Освободиха ме от училище за една седмица, но без да ми плащат за това време… Свързах се „Нард Корпорейшън“ и ги уведомих, че ще замина. Те вече ми бяха запазили място в самолета и ми бяха уредили среща със заинтересуваните. Предполагам, че не бяха свикнали да им отказват, особено след като предлагаха толкова много пари… Беше януари. Пристигнах в Калифорния в един ясен слънчев ден. Не бях пътувал и живял в места с топъл климат. Метнах палтото си на ръка и отидох в хотела, където ми бяха запазили стая. Само след петнайсет минути телефонът иззвъня и някой от „Нард“ попита дали искам да вечерям с малка група хора в частен дом. Все едно играех във филм. Всичко беше толкова различно от онова, което познавах… Вечерята беше спокойна и неофициална. Домакините и гостите не споменаха за темата на разговора, определен за следващия ден. Едва по-късно разбрах, че по-голямата част от „мисленето“ на корпорация „Нард“ се финансира от американските въздушни сили. Служителите бяха много потайни и спазваха изискванията за сигурност. Аз бях външен човек и ме наблюдаваха, но ми беше забавно… На другия ден отидох в една ниска тухлена сграда, която се намираше на няколко преки от Тихия океан. Спряха ме на входа. Казаха ми да почакам и един от гостите от предишната вечер слезе, подписа няколко документа и ми даде малка пластмасова значка, която да закача на ревера си. Последвах го. Минахме покрай пазачите и се качихме с асансьора на друг етаж… Съвещанието се състоя в една обикновена по размери стая с дълга маса и сгъваеми столове. Казаха ми да седна в единия край на масата… Това звучи като научна фантастика, нали, Мирабел? Сигурна ли си, че те интересува?

— Наистина ме интересува, Жак.

— Е, накратко казано, след като бяха прочели дисертацията ми, те мислеха, че с образованието ми по изобразителни изкуства и с опита с компютри, които ползвах, докато изчислявах статистическите данни за научната си работа, аз бях човекът, когото търсеха… Разбираш ли, Мирабел, аз бях анализирал информацията за моя експеримент с един от първите компютри — истинско чудо за онова време. Плащах по четиристотин долара на час, за да го ползвам. Извоювах си безплатен допълнителен половин час. Данните, вкарани в него, трябваше да бъдат подредени на картончета с дупчици на тях. Нещата се променят удивително бързо… От „Нард“ искаха да помагам на един човек, който работеше в областта на така наречените силози за далечни системи за ранно предупреждение. Искаха да ме обучат за работа с по-усъвършенствани компютри и после да проектирам програми за изкуствено създадени ситуации, които да пускат по мониторите за радарно сканиране. В силозите щяло да има хора, които да търсят неидентифициран самолет или ракета, готвеща се да бомбардира Съединените щати. Не ми звучеше много интересно. Приличаше на инженерството, на което бях обърнал гръб. Но когато ми казах колко ще ми плащат — пет пъти повече от учителската заплата, ми стана интересно… От време на време щях да живея в силоза, без да го напускам. После ще се връщам у дома и ще прекарвам два месеца със семейството си. Преди да ме използват, трябваше аз и Лори да бъдем проверени от службата за безопасност… Един от хората там ми зададе множество въпроси за миналото ми, за да види дали няма да възникнат някакви проблеми. Не бях членувал в никаква организация. Родителите ми не бяха в състояние да плащат членския внос. Политиката никога не е означавала нищо за мен… Казаха, че обучението ми ще започне веднага. Първо ще се занимавам с компютри в университета в Пенсилвания, а после, когато службата за сигурност провери досието ми, щели да ме обучават в някакво неназовано и практически недостижимо място. Можело да кажа на съпругата си, че работя за правителството, но нищо повече. На никой друг не трябваше да споменавам нищо по този въпрос… Всичко стана толкова бързо и бях толкова объркан, Мирабел, че се почувствах неудобно. Ала служителите, които ми съобщаваха цялата информация бяха досущ като присъстващите на защитата на дисертацията ми — обичайните лули, вълнени костюми, бради, мустаци и обувки с тежки подметки, ръчна изработка. Беше ми много трудно… Същата вечер се обадих от хотела на Лори. Бях сигурен, че линията се подслушва. Вече изпитвах параноичен страх от цялата работа. Но в същото време ми беше интересно. Казах й само, че са ми предложили работа с пет пъти по-висока заплата от учителската, но ще трябва често да отсъствам от къщи. Съобщих й, че ще работя за правителството като един вид художник-инженер. Обясних, че ще ме обучават в Пен, но после един месец ще бъда другаде, след което ще се прибера у дома за два месеца… Тя се развълнува. Нямаше никакви възражения и беше сигурна, че ще си бъда вкъщи, когато бебето се роди. Оказа се, че Лори имаше право. Още учех в Пенсилвания, когато се роди Ханк, последното ни дете. След това Лори си направи гинекологична операция — прекъснаха яйцепроводните й тръби. Още нямаше трийсет години и четири деца бяха напълно достатъчно… И така, започнах да работя за правителството. Работата не беше толкова скучна и аз се увлякох по новите компютри. Постепенно си създадох репутацията на специалист по компютърна графика — непознат метод тогава, в средата на петдесетте… Следващите три години работих в един филиал на корпорацията „Нард“. Идеята за далечните системи за ранно предупреждение като ефикасен метод за защита беше разгледана обстойно. После се върнах в главното управление на „Нард“, за да помагам в съставянето на нови методи… Семейството ми се премести в Сан Хосе, Калифорния, близо до „Нард“. Ходех на работа с велосипед. Печелех все повече пари. Къщата ни беше до хълмовете. Децата учеха в добри училища. Купихме си нова кола. Струваше ни се, че животът се разгръща пред нас като предопределена мечта… Сетне се появи Ем Би Ай. Предложиха ми договор и двойно по-висока заплата. Сигурност. Знаех, че те са най-голямата компютърна организация в Америка. В онези години беше трудно дори да се купи оборудването им — даваха го само под наем. Това беше огромна възможност за кариера за човек с моето образование. Приятелите ми в „Нард“ ме насърчиха и аз приех предложението. Пак се преместихме — този път в Уайт Плейнс, Ню Йорк. Беше 1960-та и аз бях само на трийсет и пет… Следващите десет години живяхме на различни места и всеки път си купувахме нова къща. Бяхме в Атланта, Джорджия, в Рали, Южна Каролина и в Минеаполис, Минесота. Вероятно никое от тези имена не означава нищо за теб, Мирабел, но те се намират доста далеч едно от друго… Работата ми постоянно се променяше. Бях включен в програмата за бързо напредващи. Обучаваха ме за висш изпълнителен директор и ме местеха насам-натам, за да видят как се приспособявам. Представях се много добре.

— Но, Жак, ти си постигнал голям успех. Как си станал художник по улиците на Париж, където се запознахме?

— Бъди търпелива, Мирабел. Скоро ще узнаеш и това. Или може би е по-добре да ти го разкажа друг път. Нищо не виждам. Седя в тъмното и не те виждам.

— Може би така е най-добре, Жак, ако нямаш нищо против. Моля те, продължавай. Не можеш да спреш дотук. Пийни още кафе. Не е съвсем изстинало.

Тя ми налива, без да се колебае. Едва съзирам чашата в мрака.

— Добре, сега следва най-трудното. Не знам дали ще съумея да го разкажа така, че да ме разбереш. Слушай внимателно и после ще ми кажеш какво съм сторил и защо. Моля те, Мирабел… През цялото това време, докато правех кариера и ставах все важен за компанията, Лори и децата ужасно страдаха, а аз дори не го забелязвах. Не съзнавах по какъв начин всичко това се е отразило на живота им. Толкова е лесно да се увлечеш в работата си и тя да се превърне в твой живот и да измести семейството ти. По някакъв странен начин Ем Би Ай и хората, с които работех, станаха моето семейство. Не знам кога надпреварата да надмина колегите си, да задържа позициите си или да се усъвършенствам започна да става по-важна от работата, с която всъщност се занимавах и как загубих връзка със съпругата, истинския си живот, деца, дома и любовта… Отивах на работа преди седем сутринта. Опитвах се да бъда пръв. Тръгвах, преди децата да са се събудили и се прибирах вкъщи чак след осем вечерта. Обикновено децата вече се бяха нахранили, а когато бяха по-малки — спяха. Лори ставаше сутрин с мен, после стоеше до късно, за да вечеряме заедно. Сигурно това е било истински ад за нея. А аз дори не забелязвах!

Вторачвам се в сгъстяващия се мрак в стаята, за да видя дали Мирабел разбира всичко това. Очите й са като черни дупки в неясната бледност на лицето. Защо ли започнах да й разказвам? Може би в живота има лични неща, които човек трябва да запази в тайна.

Но точно това се опитвам да избегна сега. Искам да бъда уязвим и да знаят всичко за мен. Вече не желая да крия чувствата си. Сигурен съм, че това беше част от вината ми. Отново въздъхвам и изпивам остатъка от студеното кафе.

— Заплатата ми беше огромна. Не бях сънувал такава сума. През 1970-та, само преди пет години, когато бях на четирийсет и четири, печелех над сто хиляди долара годишно, плюс акциите, които притежавах. Всеки член на семейството ни имаше кола. Аз — малко „Порше“, а Лори — голям „Крайслер“. Трябваше й, за да кара децата по спортни състезания, на уроци по танци, плуване, тенис, езда и на гости у приятели. Имахме къща с пет спални и три бани в най-хубавия квартал на Минеаполис. Бях постигнал успеха, за който ни учеха да мечтаем. Поне така мислех… После един ден шефът ме повика. Стана от бюрото си и се ръкува с мен. Бях изпълнен с подозрения. В големите корпорации като Ем Би Ай е като в армията — често най-лошите удари и най-неприятните назначения се нанасят с усмивки и поздравления. Зачаках.

— Е, получихме потвърждение, Джак. Преместваме те в… Париж, Франция. Най-малко за три години. Знаеш какво означава това — най-голямата проверка, за да видим дали си специалист от международна класа. Ще бъдеш прикрепен към френския филиал на Ем Би Ай и ще отговаряш за персонала там. Това е голям шанс. Наистина се издигна. Моите поздравления.

— Господи, чудех се аз, как ще кажа на Лори? Тя тъкмо свикна с Минеаполис. Има няколко приятелки, с които се среща на всеки две седмици. Разказват си всичко, което ги притеснява. Нарича ги „група за поддръжка“. Децата са доволни от училищата си. Джак завършва гимназия същата година. Има възможност да стане студент и е капитан на отбора по лека атлетика. Опитвам се да задържа усмивката на лицето си.

— Благодаря, че ми съобщи добрата новина, Фред. Разбира се, първо трябва да говоря със семейството си. Това ще бъде голям шок за тях.

— Такава възможност се появява веднъж в живота, Джак. Не се ли възползваш веднага, ще останеш тук, на тази въртележка, докато ти подарят старинен гравиран златен часовник на пенсиониране.

— Измъквам се от кабинета на Фред. Знам, че той не показва истинските си чувства. Това означава, че премълчава подробностите. Би трябвало да съм щастлив, но се страхувам да се прибера вкъщи. Решавам да не се обаждам по телефона, а само да разтребя нещата на бюрото си и да се върна по-рано. Искам да бъда вкъщи, когато всички са там… И така, прибирам се, всички сядат и аз им казвам. Лори се разплаква. Джак сърдито се качва горе. Останалите трима изглеждат стъписани. Лори се съвзема първа.

— Кога трябва да заминем? Ще има ли Джак възможност да се дипломира?

— Бях проверил всичко. Искаха да бъда там преди края на април. Това означаваше, че остава само един месец. Също като в армията, Ем Би Ай те караха да бързаш, а после да чакаш. Бях сигурен, че нищо спешно не налага присъствието ми в Париж. Опитах се да обясня на Лори.

— Но това е толкова несправедливо, Джак. Децата са много щастливи тук. Изплатихме дълговете си. Би трябвало да ти разрешат да останеш още малко, поне докато децата започнат да учат в гимназията. Не можеш ли да направиш нещо?

— Ами, не мога да откажа, Лори. Но нали всъщност ме повишават. По този начин Ем Би Ай ще разберат дали съм свръх специалист. Не ми се иска да изпускам този шанс, но ще постъпим, както ти кажеш.

— Не беше честно от моя страна, Мирабел, сега го знам. Лори ме обичаше твърде много и знаеше колко много съм обвързан с компанията, за да откажа… На следващата сутрин децата не отидоха на училище, а аз — на работа. Разговаряхме. Опитах се да изтъкна какъв невероятен шанс е да поживеят известно време в Париж и да научат френски. Там щяха да посещават Американското училище, което имаше добра репутация. Джак, най-големият ни син, искаше да остане и да живее при приятели, но Лори каза, че трябва да правим всичко заедно… Същата седмица започнахме да приготвяме багажа си. Аз дойдох във Франция и намерих къща на „Ла Весине“, недалеч от Американското училище. Пък и беше в предградие, не много по-различно от това, в което живеехме в Минесота, само дето къщите приличаха повече на малки замъци, отколкото на съвременни ферми или на английски градски жилища. Всичко беше наблизо. Къщата, която намерих, имаше голяма морава и ми се виждаше хубава. Наемът беше фантастичен, но Ем Би Ай щеше да се погрижи за него. Върнах се вкъщи със снимки от агента на недвижими имоти. Лори можеше да дойде с мен, за да избере жилище, но не поиска. Имала твърде много работа у дома… И така, пристигнахме през последната седмица на април. Компанията се бе погрижила да опаковат и да изпратят всичките ни мебели. Новата работа веднага ме погълна и аз започнах да осъзнавам колко е трудно да се работи тук, във Франция. Пък и преди не бях работил с персонал — това беше специалността на Лори. Предшественикът ми беше французин и всички негови сънародници, с които работех, ме мразеха в червата. Предполагам, че се бояха да не изгубят работата си… Лори успя да оправи всичко в новата къща за около месец. Тя е страхотна в това отношение, макар да казва, че мрази тези неща. Твърди, че винаги знае кога Ем Би Ай ще ме премести — щом подгъне пердетата. Този път дори нямало да слага пердета… Най-лошото беше, че трябваше да пътувам много. Из цяла Франция имаше филиали и аз отговарях за персонала навсякъде — назначавах, намирах жилища, уреждах уроци по френски, уволнявах, правех промени, когато имаше ожесточени междуличностни сблъсъци и повече от всичко внимавах французите и американците да не се стиснат за гърлото… Повечето французи бяха разумни. Ем Би Ай има добро име и заплатите им бяха високи. Имаха по-големи възможности отколкото в която и да е друга местна компания. Неприятностите идваха предимно от американците. Някои не можеха да се приспособят към френския начин на живот. Мнозина мразеха Франция и французите. Най-често това бяха съпругите на служителите. Не знаеха какво да правят със себе си. Някои имаха хубава работа в родината и бяха принудени да я зарежат. Съществуваше силна ненавист… На второ място идваше приспособяването в училище. Децата имаха избор. Можеха да ходят в обикновени френски училища — безплатни, но ужасни според американските стандарти. Можеха да посещават и смесено училище, където се преподава и на английски, и на френски, но там трябваше да носят униформа. Имаше и Международно училище — в центъра на Париж, но без добра спортна база. Ала според мен най-добро беше Американското училище. Намираше се в западното предградие на Париж, където живеехме, но беше скъпо. За щастие, Ем Би Ай плащаше образованието на децата. Това беше единственото училище, където се преподаваше по американската програма и служителите на Ем Би Ай избираха предимно него… Децата не го харесваха. Приличаше им на изрисуван концентрационен лагер. Имаше тесен двор, кално футболно игрище, без маркировка и разорана писта. Класните стаи бяха с размерите на килии в сравнение с онези в Минеаполис. От едната страна на училището имаше магистрала, а от другата — железопътна линия, по която на всеки двайсет минути минаваха влакове. Нашите деца не можеха да повярват на очите си… Но вече бяхме там. Чувствах се виновен. Трябваше да проверя по-задълбочено какво представлява училището. Още от началото прекарвах повече време, отколкото ми се искаше, в проверки на оплаквания от училището. Пожелах доброволно да стана член на училищното настоятелство, за да видя какво може да се направи. Пък и щеше да изглежда добре в автобиографията ми… Разговарях с децата и с Лори. Казах им, че това е нещо, с което просто трябва да се примирим. Знаех, че няма бейзболен отбор, нито американски футбол, басейн и така нататък, но училището имаше добра академична репутация, а в края на краищата, това е най-важното. Не успях да ги убедя… Устройвахме се бавно. Лори беше страхотна. Правеше всичко по силите си, за да направи живота ни по-лек. Децата постепенно свикнаха с училището и се радваха, че са „първи на село, отколкото последни в града“, както беше в Минеаполис… Работата ми беше едно постоянно предизвикателство, по-голямо, отколкото всъщност исках и не особено удовлетворяваща. Лори не се интересуваше много от Париж. В събота и неделя ходехме да разглеждаме забележителностите, но предимно заради мен. Вълнувах се от музеите, галериите и обаянието на града. Децата бяха отегчени. Харесваше им да се качват на Айфеловата кула, да ходят на Триумфалната арка и още някои неща от този род, но Минеаполис не ги беше подготвил за такова културно преживяване, каквото е Париж. Пък и нямаше „Макдоналдс“ и „Бургер Кинг“… Едно от нещата, които мразеха най-много, беше да учат френски. Според училищния правилник трябваше да имат по един час френски всеки ден. Учителите бяха французи. В това имаше смисъл, но те не разбираха американските хлапета. Много от нашите деца се оплакваха от френските си учители… Изпълнителните директори на Ем Би Ай и съпругите им също ми създаваха главоболия. Компанията бе наела една частна фирма с преподаватели за нашите хора. Започнах да разбирам, че това е сериозен проблем. Ем Би Ай използваше привлекателни млади жени за учителки на мъжете и красиви млади мъже за съпругите им. Неприятностите бяха започнали преди моето пристигане. Наложи се да върнем двама човека в родината, за да успокоим семейната обстановка. Предимно мъжете се увличаха по хубавите млади учителки, но и две жени имаха връзка с френските си преподаватели… И без това имах достатъчно тревоги. Повиках човека, който отговаряше за обучението по френски. За да има мир в семействата, предложих да назначава мъже за учители на мъжете и жени — за жените. Той сви рамене по типично френски маниер.

— Но, мосю, така няма да учат толкова бързо. Ние имаме богат опит.

— Проверих документацията и открих, че предшественикът ми се е сблъскал със същия проблем. Замислих се и написах докладна записка. Надявах се, че това ще сложи край на всичко. Същевременно се опасявах, че няма да стане така… Оказах се прав. След два месеца дойдоха двама мъже с отлични препоръки и характеристики. Назначих един американец, психолог със специалност семеен консултант, за да ни помогне да се справим с положението… Накрая изчислих, че с количеството на прахосаното работно време, заплатите на учителите и на психолога и с цялото безпокойство на персонала, не си струва нашите служители и съпругите им да учат френски. И без това повечето французи, които работеха с нас, говореха английски. Ала шефовете в Ем Би Ай бяха убедени, че са необходими познания по местния език, затова продължихме по старата система. Вече очаквах с нетърпение да ме назначат другаде — където и да е.

 

 

Въздишам и се оглеждам в заобикалящия ме мрак. Едва виждам Мирабел. Двата тесни мръсни прозореца в тази стая не пропускат достатъчно светлина дори през деня, а сега е тъмно като в рог.

— Уморен съм, Мирабел, не мога да продължа. Може би ще ти разкажа още неща утре, когато те рисувам.

Гласът й се разнася в тъмата.

— Както кажеш, Жак. Гласът ти наистина звучи уморено и дори тъжно. Кога искаш да продължим с портрета?

— Бих искал да те рисувам на утринна светлина или рано следобед, ако е удобно за теб.

— Сутрин правя упражненията си от йога, а после се грижа за моите гълъби. Може би ще обядваш с мен и след това ще рисуваш портрета ми. Спомням си, че следобед през прозорците влиза повече светлина, отколкото сутрин.

Съгласявам се. Предлагам да оставя кутията с боите и платното. Тя ме кани да вечерям с нея, но аз искам да се прибера на тавана си. Разстроен съм от онова, което разказах. Чувствам се празен и гол. Изгарям от желание да си тръгна.

— Добре, Мирабел, тогава ще се видим край статуята на Дидро, когато забият камбаните.

Ставам и пипнешком се отправям към вратата, блъсвайки се в масата.

— О, съжалявам, Жак. Тъмно е и ти не виждаш, нали? Чакай да светна лампата.

Тя щраква ключа за осветлението и, разбира се, не става нищо.

— Светна ли лампата, Жак? Не усещам топлина.

— Не, Мирабел. Мисля, че всичките ти крушки са изгорели.

Тя замълчава за миг. После започва да издава някакъв странен звук. Отначало не разбирам какъв е, но сетне чувам, че се кикоти като малко момиче.

— Ох, не е ли ужасно, Жак? Никога не съм се замисляла за това. Седял си в тъмното и си говорел на въздуха. Не е ли така?

— Не. Знаех, че ти си там, Мирабел.

И аз започвам да се смея. И двамата се кикотим в мрака. Усещам, че тя се приближава към мен.

— Извинявай. Не помислих за това. Моля те, би ли купил няколко електрически крушки, за да не бъдеш сляп като мен? Ще ти дам пари, ако искаш.

— Не, не ми трябват пари, Мирабел. Забрави ли, че вече съм богат?

Това ни кара отново да избухнем в смях без някаква особена причина. Тя стои достатъчно близо до мен, за да я докосна. Протяга ръце и ги слага на раменете ми. Долавям лекия й парфюм — досущ повяхваща бледожълта роза.

— Няма нищо лошо, ако ме целунеш по бузата по френски маниер, нали, Жак? Много би ми харесало.

Тя се навежда към мен и аз я целувам по двете бузи. Мирабел също ме целува. За миг оставаме така.

— Трябва да тръгвам, Мирабел. Толкова съм уморен, че едва се държа на краката си. Ще взема автобуса, тъй като няма да нося кутията с боите. Благодаря, че ме изслуша.

— Благодаря ти, че ми разказа за себе си. Така имам да мисля за много неща. Знам, че ти е трудно да говориш за миналото си. Благодаря ти също, че се съгласи да ме нарисуваш. До утре.

Намирам външната врата и я отварям. Щраквам ключа и коридорът се осветява. Все едно възвръщам зрението си. Знам, че Мирабел стои на прага и ме слуша, докато слизам по стълбите. Обръщам се да й махна, но в същото време се сещам, че не може да ме види.

 

 

Прибирам се на тавана, измъквам спалния чувал и се опъвам. Запалил съм една свещ, но не правя нищо. Не съм гладен. Само искам да спра потока на мислите си и да намеря покой. Събличам се, вмъквам се в спалния чувал и го намирам много по-бързо, отколкото предполагах.

Незрящ блян

Беше ужасно, когато осъзнах, че Жак е седял в тъмното, а аз не съм се сетила за това. Той е толкова мил и беше така любезен да ми разкаже за щастливия си живот в миналото. Да сподели всичко това с една възрастна сляпа жена в мрака. Не знам как да го накарам да проумее, че го разбирам — така, както само един слепец познава тъмнината.

Струва ми се, че той много обича съпругата и децата си. Какво ли е станало, за да го доведе тук, в Париж и да го накара да живее почти като клошар по улиците? Вероятно ужасна автомобилна злополука или нещо, което му е отнело хората, които обича. Нямам представа какво би могло да бъде.

Изглеждаше ми толкова изтощен и уморен от всичко, докато говореше, дори когато разказваше за щастливите периоди от живота си, с които би трябвало да се гордее. Трудно ми е да разбера това.

Но животът, който описва, е толкова нехарактерен за мъжа, когото познавам, че не мога да си представя как го е живял. Пък и ми е трудно да разбера онази компания, Ем Би Ай, която мести служителите си насам-натам, без да се съобразява със семействата им. Как ли е допуснал това?