Уилям Уортън
Последна любов (12)

10

През нощта тя идва отново, точно когато съм се изтегнал и се чувствам добре. Очаквах я. Чудя се какво ще бъде извинението й този път. Отмествам се и Мирабел сяда на леглото ми. Няколко минути мълчи.

— Жак, бъди откровен е мен. Сърдиш ли ми се, когато идвам при теб, а ти искаш да спиш?

— Не, Мирабел, много ми е приятно да си с мен.

Питам се докъде ще доведе всичко това. Не лъжа. Наистина ми е приятно да е с мен. Ухае на чисто, нежна е и се държи като момиче, докато ме изучава. Не мога да не се зачудя какво още иска.

— Нахална ли съм? Плаша ли те, когато искам да бъда с теб и да те опозная физически по този начин? Само бъди честен с мен. Много съм щастлива, само като живееш с мен. Знаеш това.

— Мирабел, ще ти кажа, ако направиш нещо, което не искам. Възбуждам се, когато ме докосваш. Ще ти кажа, ако прекалиш.

— Може ли да легна до теб, Жак? Не съм лежала до друг, освен до майка си. Твърде много ли ще бъде?

Чудя се дали говори за времето, когато е лежала с мъртвата си майка или когато е спала с нея като дете.

Разгръщам завивките. Мирабел става и без да пророни дума, отново сяда на леглото и пъха крака под юргана. Краката й са студени. Завивам я и тя се обръща към мен. Прегръщам я. Дълго мълчим.

— За мен е толкова силно усещане да бъда с теб така, Жак. Зрящият не знае колко много означава докосването и допирът за един слепец. Повечето време съм толкова самотна.

В отговор я притисвам в прегръдките си. Толкова е крехка и лека. Сгушва се на рамото ми и усещам, че тялото й трепери. Плаче. Притискам я още по-силно до себе си, а тя вдига глава и виждам лицето й в тъмната стая.

— Това не е честно спрямо теб, нали, Жак? Възползвам се от теб — от твоята доброта, любезност и приятелството ни. Знам, че съм стара, а ти — млад.

— Щастлив съм, Мирабел. Радвам се, че си в леглото ми, до мен. Отдавна не съм спал с някой.

— Аз спя повече от шейсет години сама, Жак.

Отново се умълчаваме. Тя скланя глава на гърдите ми. Знам, че слуша сърцето ми. Сигурно чува, че то бие по-бързо и по-учестено от предишния път. Прошепвам в ухото й.

— Искаш ли да ме „изучиш“ още малко, Мирабел? Има ли още нещо, което искаш да знаеш?

— Бих искала да знам всичко за теб, Жак. Ужасно ли е?

Изхлузвам фланелката през главата си. Мирабел слага ръце на гърдите ми.

— Ох, Жак, целият си космат — като котка, куче или някакво друго животно.

Прокарва ръка по гърдите ми, като бавно я плъзга по ребрата и вдлъбнатините между тях. Наистина съм окосмен повече от другите мъже. Имам косми дори на гърба. Лори винаги се срамуваше от мен, когато ходехме на плаж. Не казваше нищо, но го прочитах в очите й. Мирабел разрошва космите ми по различен начин — дърпа ги между пръстите си и ги пуска.

— Толкова са дълги и гъсти. Не ти трябват дрехи. Космите могат да те топлят. Не знаех, че мъжете са такива.

— Не всички мъже са космати като мен, Мирабел. Но по тялото ми има части, които не са толкова окосмени. Така че ще ме арестуват, ако се опитам да изляза без дрехи. Пък и ще ми е студено.

Тя плъзга единия си крак между моите. Ръцете й едновременно намират зърната на гърдите ми. Бавно и внимателно приглажда настрани косъмчетата, докато оголва зърната. Те започват да се втвърдяват и усещам, че гърбът ми настръхва. Нещо друго също се надига. Чудя се дали Мирабел го усеща.

— И мъжете имат такива неща, нали? Знам, че женските гърди са по-големи. Мама ми каза това, когато моите започнаха да растат. За тринайсетия рожден ден ми купи сутиен. Бях много горда. Ако искаш, можеш да докоснеш гърдите ми, Жак. По-големи са от твоите, но не толкова големи, колкото когато бях млада. А в момента се втвърдяват, сякаш ми е студено, но съвсем не чувствам студ. Твоите малки зърна също се уголемяват и втвърдяват, но никога няма да станат като моите, нали?

Защо съм толкова възбуден? Може би защото никоя жена не ме е „откривала“ по този начин. А може би са го правили, но не са ми казвали. Преди да срещне Дидие, Лори много се срамуваше от собственото си тяло, както и от моето. Почти винаги се любехме на тъмно, както сега, но този път Мирабел ми казва всичко, което чувства и задава въпроси.

— Не, Мирабел, нищо не може да направи гърдите ми големи като твоите.

— Моите вече не са толкова големи. Много исках да имам бебе, което да суче от зърната ми. Исках да имам толкова много неща, но не ги получих.

Тя се навежда и търка лице по гърдите ми. Ръцете й се плъзгат по ребрата ми и аз едва не подскачам, защото ме е гъдел.

— Жак, може ли да посмуча зърната ти? Глупаво ли е? Много бих желала. Пък и искам да усетя вкуса ти. Вкусовите възприятия са толкова важни за незрящия.

Лежа неподвижен, докато тя докосва с език зърната ми и после обвива устни около тях. Мислех, че няма да почувствам разликата между езика и устните й, но не е така. Изпитвам силна възбуда — както никога досега.

Тя смуче първо едното зърно, после другото и ближе около върха. Зърното, което не ближе, е хладно и влажно и става все по-твърдо, докато накрая добивам представа какво изпитва жената, когато мъжът гали и целува гърдите й. Усещането се придвижва нагоре към ушите ми.

Мирабел се придърпва по-близо до лицето ми. Започва да опитва с устни и език врата и ушите ми. Целува пространството около тях и нежно тласка език дълбоко в ушите. Не чувам друго, освен как преглъщам. Лежа неподвижен, отпуснал ръце от двете страни на тялото си. Сега тя е сложила ръце на тила ми и обръща главата ми насам-натам, докато внимателно ме „изучава“ и ближе. Все едно котка ближе малкото си. Опитвам да се отпусна. Тя надига главата ми и ме целува по устата.

— Имаш ли нещо против, Жак? Толкова много искам да опитам вкуса ти. Много ми харесва. Смесица от сол, кожа и нещо като бас клавишите на моя клавесин — нежно и резониращо. Доставя ми огромно удоволствие. А на теб приятно ли ти е?

— Да, Мирабел, много.

Тя сгушва глава под лявата ми мишница.

— Може ли да остана да спя при теб тази вечер, Жак? Кажи ми да те оставя, ако е неудобно. За мен ще бъде прекрасно.

— Разбира се, Мирабел, щом искаш. Много бих искал да спиш до мен.

Тя слага ръка на гърдите ми и се сгушва още по-близо до мен. Чувствам се толкова удобно и естествено с нея. Никога не съм изпитвал толкова силна сексуална възбуда — без мотив и посока. Знам, че всичко, което правихме, не води към секс, а е начин да се опознаем и сближим.

Никога не бих могъл да обясня на Лори или на някой друг какво се случи тази нощ. Или ще ми се изсмеят, или няма да повярват. И аз самият едва го вярвам, ала знам, че е истина. С тази мисъл се унасям в сън.

 

 

Събуждам се. Мирабел не е при мен. През прозореца влиза слънчева светлина. Отначало се изненадвам, че не съм с фланелката си. После си спомням.

Решавам, че ще бъде страхотно да тичам без анцуг. Навън може и да е хладно, но едва ли ще ми е студено, щом грее слънце. Поглеждам часовника си. Осем часа. Отдавна не съм спал толкова до късно.

Обличам спортния екип и тихо се промъквам във всекидневната. Чувам, че Мирабел се упражнява на клавесина. Вратата на музикалната стая е затворена — вероятно за да не ме събуди. Чудя се кога ли е станала от леглото ми. Може би когато съм заспал, а може би когато камбаните са започнали да бият в шест сутринта.

Взимам ключа от дъската до вратата и малкото дребни пари от нощното шкафче до леглото ми и излизам. Тичам по улица „Канет“ и стигам до Люксембургските градини. Чувствам се много лек и бърз. Бягам почти с пълни сили и не се уморявам. Усещането е страхотно — сякаш летя. Тичам така през цялото време. Когато часовникът удря за трети път, аз се връщам по улица „Феру“, прекосявам площад „Сен Сюлпис“, изплашвам гълъбите край фонтана и хуквам надолу по улица „Канет“, където рисувах. Отбивам се да купя кроасани от хлебарницата на ъгъла и чакам, докато пресека улица „Фур“. Движението е много по-оживено, отколкото рано сутринта. Спринтирам по улица „Сизо“ и изкачвам стълбите. Мирабел ме чака на площадката.

— Как мина бягането?

— Беше много ободряващо.

Дори не съм задъхан. Затварям вратата и се навеждам да целуна Мирабел по двете бузи. От мен капе пот. Тя се надига на пръсти, за да докосне раменете ми, докато се целуваме.

— Вали ли навън? Не съм чула.

— Не, това е пот.

Мирабел опипва ризата, брадата, лицето и косата ми.

— Целият си мокър. Приготвила съм ти ваната, но ти не се нуждаеш от нея. Всички ли хора се потят, когато бягат?

— Да — ако тичат достатъчно усилено и бързо.

— Сигурен ли си, че това е хубаво за теб? Да не повлияе на сърцето ти?

— Казват, че е хубаво за сърцето, Мирабел. Укрепва го.

Давам й кроасаните. Потта ми е намокрила книжната кесия. Поглеждам към банята. Ваната е пълна и водата вдига пара.

— Наистина ме глезиш, Мирабел.

— Доставя ми удоволствие. Моля те, дай ми мокрия си спортен екип. Спа ли добре, Жак?

— Като новороден.

— И аз помислих така. Сутринта се събудих и докоснах лицето ти. Беше толкова меко и отпуснато. Дишаше тихо. Наистина приличаше на бебе.

Сядам, за да събуя маратонките. Събличам потната фланелка и шортите. Оставам само по бандаж. Едно от преимуществата на слепотата на Мирабел е, че не трябва да се притеснявам за благоприличието и други такива неща.

— Жак, махна ли всичките си влажни дрехи? Гол ли стоиш сега пред мен?

Господи, тя е невъзможна!

— Ами, почти, но не съвсем, Мирабел. Това притеснява ли те? Възползвам ли се?

— О, не. Само ми се иска да можех да те видя. Ако често правиш така, може и да прогледна.

Тя се обръща и започва да се кикоти. Влизам в банята и осъзнавам, че няма причина да затварям вратата. И без това вътре става твърде горещо и задушно. Пък и мога да наблюдавам Мирабел. Тя изважда кроасаните, взима горещото кафе от печката и слага на масата буркан с конфитюр от ягоди.

Избърсвам се с една от хавлиите, измивам ваната, отивам в стаята си и обличам работните дрехи. Връщам се в дневната и започваме да се храним. Закуската е още по-вкусна от преди. Мирабел е затоплила кроасаните във фурната и сега те са хрупкави отвън и меки отвътре. Господи, колко са важни дребните неща! Не знам как съм допуснал да забравя това.

 

 

Залавяме се за работа веднага след закуската. Първо облепям с корк третата стена. Не ми отнема много време. После изстъргвам боята от стената с вратата за банята и я боядисвам бяла. Вътре наистина става светло. Решавам да надигна стария тъмен килим и да видя какво има под него. Ако дъските на пода са в добро състояние, само ще ги пребоядисам или ще ги оставя в естествения им цвят.

Мирабел ми помага много. Докато боядисвам, измива чиниите от закуската и започва да приготвя обяда, сетне излиза да се погрижи за гълъбите си. Денят е хубав. Хрумва ми да отида при нея, но решавам първо да довърша работата си.

Почиствам четките, когато камбаните започват да бият. Преместил съм всичко и надигам килима, за да погледна отдолу, когато я чувам да се качва по стълбите. Животът с Мирабел е изострил слуха ми. Дъските под килима са хубави — от дъб.

Махам килима и лъскам пода, докато блесне. Стаята наистина ще стане хубава.

Мирабел застава на прага. Във вълнението си едва не казвам: „Погледни, Мирабел, виж колко е хубав подът“, но се спирам навреме.

— Свърших с боядисването, Мирабел, и вдигнах килима.

Толкова е стар и изтъркан, че смятам да го изхвърлим.

— Както кажеш. Щом на теб ти харесва така, на мен също.

— Но ела тук и пипни пода, Мирабел. Много е хубав.

Тя се приближава до мен и аз протягам ръце да й помогна да коленичи. Движа ръката й по дъските.

— Колко са гладки, Жак. Боядисани ли са?

— Не, това е естествено дърво, само че лакирано отдавна. Красиви дъбови дъски. Срамота е да ги държим покрити. Ще ги лъсна, за да отразяват светлината и стаята ще стане по-хубава.

— Имаш право, Жак. Едно време не беше така. Родителите ми искаха килими във всички стаи. По този начин показваха, че са истинска буржоазия. Голите дъски бяха за бедните и селяните.

Помагам й да стане.

— О, Мирабел, много искам да видиш каква е стаята сега и колко по-хубава ще стане.

— Аз също.

Тя млъква, сетне добавя:

— Но предполагам, че все още не изпитвам толкова силно желание, инак щях да прогледна. Може и това да стане. Когато съм с теб и ми казваш колко са хубави нещата, наистина искам да виждам. Само да не се страхувах толкова много.

Поглеждам я. Тя е обърнала глава към мен, към звука на гласа ми. Лицето й е зачервено от изкачването на стълбите, но не е задъхана. Надявам се да бъда в такова добро състояние, когато стана на нейните години.

— Ела, Жак. За ордьовър имаме филе от херинга, а после — вкусен петел във винен сос. Варя го цяла сутрин. Ще ми помогнеш ли да наредя масата?

Вече е сложила чиниите, сребърните прибори, солта и пипера. Аз взимам от бюфета в кухнята кърпите за хранене. Разпределяме чиниите и сядаме на местата си. От години не съм нареждал масата. Трудно ми е да си спомня кое се поставяше от външната страна — ножът или лъжицата. Мирабел донася чиниите с херингата и топли варени картофи. Изважда от хладилника бутилка бяло вино — „Сансер“, много подходящо за ордьовъра.

Наистина се храним царски. Отварям бутилката и избърсвам отвътре гърлото, използвайки кутрето си, за да извадя остатъците от корковата тапа. Мирабел сяда. Удивително е, че помни какво трябва да сложи на масата и никога не скача да вземе нещо, което е забравила. Изглежда изобщо не забравя. Наливам виното.

Тя вдига чашата си към мен.

— За нас и нашите щастливи дни.

Отпиваме едновременно. Виното е кристално чисто.

Херингата е със стайна температура. Отгоре има нарязани кръгчета лук. Картофите са топли, но не горещи. Заедно със студеното вино са много вкусни. Храним се мълчаливо. Осъзнавам колко й е приятно да яде, наблюдавайки лицето й. Наистина сияе.

Свършваме с ордьоврите почти едновременно и тя изнася чиниите и приборите. Донася чисти. Толкова е бърза, че не мога да измисля начин да й помогна, без да й се пречкам. Мирабел се обръща към мен.

— Вероятно ще бъде най-добре всеки да си сипе от тенджерата. Яденето е горещо, пък и тенджерата е тежка.

Прави ми път. Занасям чинията си и слагам две големи парчета от петела плюс щедра порция сос. Мирабел маха капака на другия съд, където са варените картофи. Оставям чинията си на масата и занасям чинията на Мирабел. Тя посяга да я вземе, но аз я дръпвам.

— Кажи ми какво искаш, Мирабел. Коя част от петела предпочиташ?

— Обичам изненадите. Когато си сляп, често се изненадваш. Научих се да ги предпочитам.

— Добре. Тогава ще те изненадам.

Бъркам в тенджерата и изваждам едно хубаво бутче, после част от бялото месо. Добавям два картофа и заливам всичко със соса. Занасям чинията й на масата.

— Божичко, колко ме глезиш, Жак. Мога да направя това и сама, пък и яденето ти изстива.

Сядаме и отново започваме да ядем. Този път разговаряме повече. Мирабел разказва как е усетила, че някои от женските гълъби започват да гнездят. Били много отслабнали и неспокойни. Чула как мъжките ги ухажват и се въртят в кръг в краката й.

— Знаеш ли, Жак, всяка година в гнездата се раждат нови бебета и човек си мисли, че ятото се увеличава, но то остава почти същото. Какво смяташ, че става с малките птичета? Знам, че някои остават в ятото, ала повечето изчезват, преди лятото да свърши. Мисля, че много от тях не оцеляват по време на смяната на перушината в края на лятото. Много им е трудно, пък и често нямат достатъчно храна, след като туристите си заминат.

— Сигурно не им е леко да живеят в голям град като Париж.

Не се бях замислял по този въпрос, но въглеродният окис, смогът и шумът правят живота на гълъбите непосилен и те не могат да се размножават и да оцеляват. Това е трудно дори за хората.

— Да, винаги има птици, които изчезват, дори някои от здравите възрастни. Опознавам ги, а после не се завръщат. Тъжно е.

— Но, в края на краищата, такъв е животът, Мирабел. За всеки от нас е така.

— Да, знам, Жак. Един ден всички трябва да си отидем от този свят, но все пак ми се струва тъжно.

Иска ми се да я попитам каква мисли за смъртта и за старостта, но не го правя. Толкова сме спокойни и щастливи заедно, че е странно да разсъждаваме за такива неща в този прекрасен ден. И аз не искам да мисля за това.

Отнасям чиниите в кухнята и Мирабел ги измива. Не ги избърсваме, а ги слагаме на сушилника да съхнат. И двамата изгаряме от нетърпение да излезем да рисуваме. Надявам се, че днес ще завърша нашата картина на улица „Канет“ и площада в далечината. Страхотно е, че грее слънце.

 

 

Разположили сме се и рисуваме, преди да е станало два часът. Отначало не знам откъде да започна, но докато обяснявам на Мирабел какво ще правя, идеята се оформя от само себе си. В пет часа съм свършил, почти преди да го осъзная. Ходих нагоре-надолу по улицата около десет пъти. Ту влачех кутията, ту проверявах някой детайл. Успявам да изобразя сенките, падащи върху сградите върху подходящия фон — точно както искам. Дори внасям лъч слънчева светлина на улицата — досущ деколте. Това ми помага да съчетая фона отляво и отдясно.

Когато съм сигурен, че картината е готова, двамата с Мирабел ставаме и отиваме в кафенето. Този път не е толкова студено и аз си поръчвам бира, а тя — билков чай. Много е приятно да седим на последните за деня лъчи слънчева светлина.

 

 

През нощта Мирабел отново идва в леглото ми. Очаквах я и отмятам завивките, за да легне до мен. Краката й не са студени, защото не е седяла на ръба на леглото. Прегръщам я. И двамата мълчим. Чудя се дали само ще спим и започвам да дремя, когато усещам меката й ръка на косата си. Тя се премества и скланя глава на гърдите ми.

— Искаш ли да спиш, Жак? Уморен ли си?

— Както кажеш, Мирабел. А ти уморена ли си?

— Не. Мисля, че никога няма да разбереш колко много означава за мен, когато ми позволяваш да те опознавам чрез възприятията си. На света няма по-мил човек от теб.

— Вече ти казах, Мирабел. Това ми доставя удоволствие. Не познавам по-нежен и гальовен човек от теб. Не знаех, че ръцете могат да докосват толкова леко и приятно.

— Много съм щастлива, Жак. Имаш ли нещо против, ако отново съблечеш фланелката си? Цял ден мисля за допира до гърдите ти и искам пак да го почувствам.

Леко се надигам и махам фланелката. Усещам мириса на тялото си. Сутринта се къпах, но цял ден работих и отново мириша на пот и терпентин.

— Съжалявам, че мириша, Мирабел. Трябваше да се изкъпя, преди да си легна, но не се сетих.

— О, не. Радвам се, че не си измил мириса си. Вече ти казах, че харесвам миризмата ти — толкова е естествена, като на хубаво здраво животно.

Тя завира лице под мишницата ми. После усещам устните и езика й, когато започва да ме ближе. Гъделичка ме. Подскачам.

— Причиних ли ти болка, Жак?

Тя отново слага глава на гърдите ми.

— Не, само ме погъделичка.

— О, да. Спомням си, че когато бях малка, Роланд ме гъделичкаше. Много странно усещане. Открих, че човек не може да се гъделичка сам. Когато знаеш къде ще те докоснат, не те е гъдел. Мисля, че това се дължи на изненадата.

— Може би. Но аз знаех, че си тук и какво правиш, и въпреки това ме беше гъдел. Но има само едно място, където човек може да се гъделичка сам.

— Така ли? Кое е то? Кажи ми.

— Небцето. Ако го потъркаш леко с пръст, ще изпиташ силен гъдел.

Показвам й, после осъзнавам, че тя не вижда какво правя. Усещането е наистина силно — нещо средно между удоволствие и болка. Все едно атлет да го сърбят петите.

Мирабел пъха пръст в устата си, сетне бързо го изважда и по звуците разбирам, че търка език в небцето си.

— Божичко, Жак, това ли е гъделът? Толкова отдавна беше, че съм забравила. Изключително странно усещане, нали?

Тя опитва отново, сетне изважда пръста си от устата и клати глава.

— Много особено. Повечето хора знаят ли това?

— Мисля, че не, Мирабел. Имах един чичо, който ми го показа, когато бях малък. Не съм казвал на никого, освен на теб.

— Възможно ли е аз да те гъделичкам по този начин? Или човек трябва да си го прави сам?

— Не знам. Никой не се е опитвал да ме гъделичка там.

— Може ли да опитам?

— Добре, но внимавай да не те ухапя.

Тя внимателно бръква с показалец в устата ми и разтрива небцето. Усещането е толкова силно, че дръпвам ръката й. Гъдел ме е повече, отколкото когато си го правя сам. Усилено търкам мястото с език.

— Да, Мирабел. Може и друг да те гъделичка там. Усещането е много силно.

— О, моля те, би ли ме погъделичкал по небцето, Жак?

Протягам ръка и тя отваря уста. Бръквам и потърквам небцето й със средния си пръст. Мирабел мести език насам-натам и клати глава.

— Не спира. Не мога да го прогоня.

И двамата се смеем.

Накрая се успокояваме. Тя отново скланя глава на гърдите ми. Отпускам ръка на главата й и бавно я плъзгам по косите, докъдето започва плитката.

— И така, вече си имаме една малка тайна, Мирабел. Няма да кажем на никого, нали?

— Не. Нали не искаме да подлудим целия свят?

Тя лежи кротко няколко минути, после ръцете й отново започват да се движат по ребрата ми — бавно и предпазливо пълзят по меката плът.

— Кажи ми, ако те е гъдел. Искам да знам точно откъде започва.

Чакам, но нищо не става: Не ме е гъдел. Чувствам само приятна възбуда — както когато тя целуваше и смучеше зърната ми. После Мирабел спуска ръка към стомаха ми.

— Този път не те ли беше гъдел, Жак? Вероятно всичкият ти гъдел отиде в небцето.

— Мисля, че това е защото се движеше съвсем бавно, Мирабел. Не ме изненада. Очаквах го.

— Имаш ли нещо против ръката ми да е там, където е сега?

— Ще ти кажа, ако ми е неприятно.

Тя скланя глава на гърдите ми и с другата си ръка започва да приглажда настрани косъмчетата около зърната ми и отново да ги смуче. Чувствам се много спокоен и същевременно силно възбуден. Мирабел мести устни от едното зърно на другото.

— Иска ми се да имам две усти, Жак. Мисля, че вкусът на зърната ти е различен, но не съм сигурна. Докато се придвижа от едното на другото, забравям.

Ръката на стомаха ми е намерила пъпа. Пръстите й бавно кръжат около него, сетне се спускат вътре.

— И аз имам пъп, но не е толкова дълбок. Твоят все едно няма дъно.

Тя бутва пръста си по-надълбоко. Стига до набръчканата кожа на дъното и продължава да го изучава.

— О, ето го. Като моето е, но е толкова дълбоко скрито в стомаха и косъмчетата ти, че трудно се намира.

Мирабел се плъзга надолу, навътре под завивките. Усещам езика й в пъпа си. Чувството е странно. Не знаех, че пъпът е толкова чувствителен — не ме е гъдел, но съм близо до някакво усещане, на което едва издържам. Тя вдига глава.

— Мога да напъхам вътре целия си език. Не знаех, че мъжете имат толкова дълбоки пъпове. А вкусът ти там е чудесен — също като зад ушите, но по-силен. Прекрасен е.

— Мисля, че моят пъп е по-надълбоко отколкото на повечето мъже, Мирабел. От време на време трябва да го почиствам, защото вътре се събира мръсотия. Не знам за другите мъже, но в това отношение може да съм изключение.

— Да, изключение си, сигурна съм. Боли ли те, когато слагам езика си там?

— Не, но усещането е много странно. Никога не съм изпитвал подобно чувство.

Усещам, че пенисът ми се издува. Не е точно ерекция, но увеличаването и втвърдяването, които са все още загадка за мен, са започнали. Опитвам се да се съсредоточа и да ги спра.

Това е промяна. Бедата в секса ми с Лори през последните няколко години беше, че не получавах спонтанна ерекция. Лори ме възбуждаше, аз обикновено откликвах и после правехме секс. Имах тези неприятности особено след случая с Дидие, но след като Лори стана толкова веща в стимулирането ми, това вече нямаше голямо значение. Но през последните години рядко ми ставаше спонтанно.

Спомням си, че преди двайсет години ми се наложи да потисна ерекцията си. Разбира се, това сега не е точно нестимулирана ерекция. Не сме се целували и Мирабел не ме е докосвала там, но онова, което прави, силно ме възбужда. Вероятно е поради дългото време без никакъв секс или защото съм подобрил формата си с бягането. Каквото и да е, възбудата е неконтролируема. Ако не внимавам, пенисът ми ще се надигне и ще удари горката Мирабел по лицето. Опитвам се да мисля за картините си или за нещо друго, но нищо не помага. Мирабел изважда език от пъпа ми.

— Жак, пенисът ти ли усетих да се движи? Не знаех, че пенисите на мъжете могат да се движат сами.

— Да, Мирабел, това е пенисът ми и те обикновено не се движат сами.

— Може ли да го докосна? Ще се притесниш ли, ако го направя?

Тя отметва завивките от главата си, така че да мога да видя лицето й. Хващам ръката й и бавно я насочвам към възбудения си член. Тя продължава сама, докато връхчетата на пръстите й внимателно и предпазливо докосват основата, където е окосмената част. Усещам, че го обвива с пръсти.

— Колко е голям! Това ли слага мъжът в жената, за да впръска семената за бебетата? Невероятно. Знам, че съм невежа за такива неща. Как е възможно?

— Така е, Мирабел. Но пенисът ми не е непрекъснато толкова голям. Ти ме възбуди сексуално и членът ми се уголеми. Обикновено е много по-малък.

— Наистина ли те възбудих, Жак? Сърдиш ли ми се? Не знаех, че ще стане така.

— Да, скъпа Мирабел, възбуди ме. Не мислех, че това ще се случи, но е факт. Не се сърдя. Много ми е приятно.

— Може ли да го докосвам още? Искам да го изуча. Ти си толкова мил. Имаш ли нещо против?

— Не, Мирабел, но те предупреждавам, че ако ме възбудиш твърде много, част от семената ми може да излязат, така че внимавай. Усетя ли, че това става, ще ти кажа да се дръпнеш.

— Имаш ли достатъчно семе? Ще се разсърдиш ли, ако част от него се изсипе?

— Не, няма да се разсърдя, Мирабел. Имам много семе. Но само те предупреждавам, за да не се уплашиш.

Невежеството й в това отношение е още по-невероятно от факта, че е сляпа. Но като се замисля, че тя е била изолирана сама със сестра си, която не е общувала с нея през всичките онези години на съзряване, не е можела да чете и не е имала контакти с други хора, за да разговарят за такива неща, не би трябвало да се изненадвам. Мирабел е като дете — наивно четиринайсет годишно момиче от едно друго време, преди две поколения.

Тя отново се е мушнала под завивките. Протягам ръка, смъквам шортите си и ги изритвам в края на леглото. Ще се пръсна от сексуална възбуда.

Като женен от двайсет и пет години мъж, аз имам известен опит в задържането на ерекцията, но това е най-трудното нещо, което знам. Едната й ръка е още около основата на пениса ми, а с другата Мирабел предпазливо го „изучава“, прокарвайки пръст по цялата му дължина.

— Кожата е толкова мека, Жак, и има издутини като вени. И се извива. Нормално ли е това?

— Да, Мирабел.

— А кожата в края е отпусната като в дъното на пъпа ти, само дето е по-мека.

— Ако искаш, можеш да дръпнеш онази кожа и да откриеш главата на пениса, Мирабел. Кожата е само покритие, така както клепачът предпазва окото.

Чудя се дали това е подходящо сравнение. Дали незрящите очи са чувствителни като зрящите? Разбира се, че са. Мирабел всъщност не е сляпа. Очите й са като моите.

Нежно, с двете си ръце, тя смъква кожата и главата на пениса се оголва. Невъзможно е да се сдържам. Чувствам как пръстът й нежно изследва главата. Не съм обрязан и обикновено тази част от тялото ми е толкова чувствителна, че допирът е почти болезнен, но нейните пръсти пипат изключително нежно и почти не ги усещам.

— Главата на пениса ти е удивително странна, Жак. Оформена е като сърце. Има цепка от едната страна и малка дупчица от другата. Прилича на жълъд, от който ще израсне дъб. От онази дупчица ли уринираш?

— Да. Оттам излиза и семето. Много е чувствителна. Внимавай.

— Причинявам ли ти болка?

— Не. Много си нежна.

— Не знаех, че мъжете са толкова чувствителни. Те не са много по-различни от жените, нали? Сигурно е чудесно, когато мъжът сложи тази чувствителна част от себе си в най-чувствителната част на жената. Сега разбирам защо толкова много се говори за секс и любов. Това е истинско чудо, нали?

— Точно така, Мирабел, чудо.

Чудо е, че още се сдържам. Не знаех, че мога да го направя. Започвам да се чудя дали съм се променил през изминалата година. Може би алкохолът и спането на земята си отмъщават и затова не мога да свърша. Знам, че ако — продължавам да се стискам, вероятно ще изпитам един от най-силните оргазми, каквито не съм имал, откакто бях петнайсет годишен.

— Може ли да опитам вкуса на пениса ти, Жак? Мирише на мъж. Не знаех, че това е миризмата, която долавям у мъжете. Много ми се иска да усетя вкуса на твоя пенис.

— Трябва да внимаваш, Мирабел. Много съм възбуден и всеки момент може де излея семето си. Става ми все по-трудно да се сдържам.

— Няма да те ухапя, Жак. Много ще внимавам.

— Не се притеснявам, че ще ме ухапеш, Мирабел. Но повечето жени се страхуват да вкусят или да погълнат мъжкото семе. Не искат да го направят. Струва им се обидно.

— Защо? Отровно ли е мъжкото семе? Щом слято с женското яйце, създава нов човек, семето трябва да е нещо хубаво и важна част от живота. Защо се страхуват?

Тя е надигнала глава и здраво стиска пениса ми с две ръце.

— Не знам, Мирабел. Не съм мислил за това. Не ми се е случвало да пият семето ми, но съм чувал за такива жени. Има и мъже, които пият семето на други мъже. Лори не искаше да долепи уста до пениса ми. Направи го едва миналата година, след като тръгна с Дидие. Но дори тогава не пиеше семето ми.

Усещам, че неудържимата ми ерекция леко стихва. Членът ми е още твърд, но вече нямам чувството, че тестисите ми ще се пръснат.

— Хората са странни, нали, Жак? Често се страхуват от най-приятните неща. А ти опитвал ли си семето на друг мъж? Или своето? Какъв е вкусът му?

— Не съм опитвал семето на друг мъж, Мирабел, нито своето. Предполагам, че се страхувам като всички останали. Не знам защо.

— Аз съм сляпа, както знаеш, и вкусовите и обонятелни възприятия означават много за мен. Мисля, че долавям мириса на семето ти. Много е хубав. Не ми ли позволиш да усетя вкуса му, ще бъде все едно някой да не ти позволи да видиш нещо красиво, например изгрева или залеза, или светлината, прозираща през дърветата. Мислиш ли, че това е справедливо? Обещавам, че ако не харесам вкуса на семето ти, ще ти кажа, а ако предпочиташ, ще го изплюя. Съгласен ли си?

— Ако искаш, можеш да опиташ вкуса на пениса ми, Мирабел. Ако почувствам, че изхвърлям семето си, ще ти кажа и ще се дръпна. Имаш ли нещо против? Много е възбуждащо, когато някой опитва вкуса на пениса ти, затова внимавай.

— Ще бъда много внимателна. Но искам да опитам и вкуса на семето ти. Би било прекрасно да имам част от семето ти в себе си. Не е отровно и няма да се разболея. Защо се притесняваш толкова много?

Тя започва, прокарвайки устни и език от основата на пениса ми, където е окосмената част, до върха му. Усещам нежните тласъци на езика й, докато го плъзга по цялата дължина на члена ми. Разтварям крака, за да й направя повече място. Тя спира.

— Кожата под пениса е набръчкана и с косъмчета, а вътре има нещо. Там ли държиш семето си, Жак?

Усещам, че ръцете й изучават тестисите ми. Плъзга пръсти чак до ануса.

— Да, това са тестисите, Мирабел. Там мъжът държи семето си.

— Приличат на костилки от праскова. Странно усещане. Толкова са различни по структура от пениса. Той е гладък, а те — набръчкани.

— Ако пенисът е мек, те също са меки, Мирабел. Така е устроен мъжът.

— Не знаех, че мъжете са толкова интересни.

Тя придвижва ръце към върха на пениса, подръпвайки кожата. Хваща го здраво и надига устни, за да го докосне.

Членът ми е отново възбуден и твърд. Усещам структурата на езика й — грапав и същевременно влажен и гъвкав. Ближе върха на пениса ми и после цепката. Не мога да се сдържа и започвам леко да се гърча, като едва сподавям стенанието на върховна наслада.

— Имаш ли нещо против, ако поема в уста пениса ти? Обещавам, че няма да хапя.

Не съм в състояние да говоря. Само чувствам, че всеки момент тялото ми ще започне да гърчи конвулсивно. Мирабел обвива устни около пениса ми. Топлината на устната й кухина се влива в мен и аз подемам бавния ритъм на оргазма. Усещам, че губя контрол.

— Мирабел, внимавай, ще изхвърля семето си. Не мога да се сдържам.

Тя само затяга обръча на устните си, като здраво държи пениса ми с две ръце. Започвам да се мятам в агония на страст и наслада. Плитката й докосва бедрото ми и аз получавам оргазъм със сила, която съответства на гърчовете на тялото ми. Усещам, че Мирабел смуче семето ми и го гълта, прокарвайки език по източника. Сякаш изпива живота от мен.

Постепенно се съвземам. Дишам учестено. Пенисът ми се свива и омеква, а тя продължава да го ближе като дете, което дояжда любимия си десерт. Но сега съм напълно отпуснат. Пръстите и устните й леко ме галят. Поема тестисите ми в уста и опитва вкуса им. После спира и скланя глава на стомаха ми.

— Жак, вкусът на семето ти е прекрасен. Не съм опитвала нещо по-хубаво. Прилича на сос бешамел, но примесен с вкусно леко осолено масло. Но и това сравнение не е достатъчно. Благодаря, че ми позволи да вкуся семето ти. Сигурна съм, че е много добро. Надявам се, че някой път отново ще ми позволиш да го направя. Но сега пенисът и тестисите ти стават все по-малки и меки. Това е защото семето излезе от тях, така ли? Ще стане ли пак пенисът ти голям?

Заспивам. Протягам ръце и издърпвам Мирабел, докато лицето й се доближи до моето. Целувам я по устата. Тя стиска устните си. Осъзнавам, че не знае да се целува. Ние наричаме целувката „френска“, а жената, която ми достави такова огромно удоволствие не съзнава за съществуването на тази най-обикновена сексуална игра.

— Отвори уста, Мирабел. Искам да опиташ вкуса на езика ми. Мисля, че ще ти хареса.

Тя отваря уста. Притискам устни до нейните. Бавно пъхам език между зъбите и намирам езика й. Галя го. После плъзвам език по небцето й. Сега усещам вкуса на мъж, на собственото си семе. Дишам в устата й. Тялото й се сковава. Разделяме се.

— Това ли е целувката? Или ти така целуваш? Зави ми се свят. Имах чувството, че ще припадна. Опитваше се да погъделичкаш небцето ми ли? Беше ми приятно, но не почувствах гъдел.

— Приятно ли ти беше?

— О, да. След като се съвзех от шока, беше много хубаво. Вкусът на езика ти е чудесен, но не толкова хубав колкото на семето ти. Усети ли вкуса на собственото си семе в устата ми?

— Мисля, че да, Мирабел. Може ли да опитам вкуса на твоя език, а после да заспим?

Отново се целуваме. Този път много срамежливо и предпазливо тя изучава устата ми, движейки език навсякъде. Езиците ни се галят. Нейният е много мек и любящ. Няма и следа от нагло тласкане, а само доверие. Не знаех, че любовта може да е толкова спокойно чувство. Не отиваме никъде — вече сме там.

Чудя се как тази нощ ще се отрази на по-нататъшните ни взаимоотношения. Как ще се погледнем в очите на следващия ден? После осъзнавам, че за Мирабел светлината на деня не съществува. Тя е постоянно обгърната в мекото покривало на мрака и нощта. Започвам да разбирам защо не иска да прогледне. Не й е необходимо. Мирабел съзнава колко много ще изгуби от живота си — такъв, какъвто го познава.

Незрящ блян

Никога няма да бъда същата. Когато заспивах в прегръдките на Жак, сякаш падах в дълбок топъл кладенец. Как съм живяла толкова дълго, без да знам това?

Той е толкова стеснителен и мил и същевременно силен и чувствителен. Беше чудесно да усещам големия му пенис до крака си и после да докосвам с пръсти. С вкуса на семето му разбрах колко хубав може да бъде животът.

Какво ли е истинският секс — когато мъжът плъзга големия си пенис в меките части на жената? Трудно е да се повярва, че има нещо по-вълнуващо от това. Мисля, че горкото ми сърце щеше да спре, ако ми се беше случило нещо още по-възбуждащо.

Надявам се, че близостта ни ще продължи. Чувствам, че Жак проявява загриженост към мен. Бих искала да го убедя колко е красиво всичко и че вече не се страхувам да умра девствена. Научих много и изпитах огромно удоволствие. Има ли нещо по-хубаво? Трябва да разговарям с Жак това. Вероятно той ще ми помогне да разбера. Обичам живота повече от всякога, но не се страхувам да го живея, защото Жак винаги ще бъде с мен.