Уилям Уортън
Последна любов (6)

4

— Нашето семейство беше много щастливо тук, в тази къща, Жак. Вероятно ми се струва така, защото спомените ми са толкова стари и избледнели от желания и сълзи. И все пак, спомням си множество прекрасни неща… Баща ми беше подвързвач на книги. Имаше хубава работилница на улица „Канет“. Преди него там бяха работили баща му и дядо му. Обичаше професията си. Понякога носеше книги вкъщи, за да ги видим и ние. Беше чудесно да прокарваме пръсти по гладката кожа на подвързията и по гравираните заглавия… Той беше много мил с нас. В неделя и понеделник винаги ни водеше в Люксембургската градина, в Ботаническата градина или в зоопарка. Обичаше живота, нас и майка ни. Не мисля така, само защото е минало много време. Спомням си всичко съвсем ясно. Едно от нещата да бъдеш сляп е, че представите ти не са замъглени от миналото… Майка ни беше нервна жена. Страхуваше се от много неща, но не и когато татко беше вкъщи. Карахме дървени лодки в парка Венсен или в Булонския лес. Ходехме на пикник и играехме. Животът ни беше много спокоен и хубав… После, когато бях на десет години, избухна войната. Татко трябваше да тръгне незабавно за фронта. Майка ни плака дни наред. Сетне престана да плаче, но никога повече не я видях да се усмихва, освен когато получаваше писма от татко и когато той на два пъти дойде да ни види… Двете със сестра ми ходехме в училище „Алсасиен“, което се намираше от другата страна на Люксембургската градина. Роланд беше три години по-голяма от мен. Бяхме щастливи ученички… Беше единайсети октомври. Освободиха ме три часа по-рано от Роланд, защото в този ден тя имаше урок по пиано. Всяка от нас носеше ключа си на връв около врата, под униформата. Държах учебниците в ръце. Ясно си спомням всичко… Прибрах се у дома, викайки мама. По това време на деня тя винаги ни приготвяше закуска. В кухнята нямаше нищо. Не можех да си представя, че мама не е вкъщи. Рядко излизаше, особено след като татко замина. Погледнах във всички спални, но нея я нямаше. Вратата на тоалетната беше отворена. Предпазливо почуках на вратата на родителите ми, после я бутнах. В спалнята нямаше никой. Единственото помещение, което остана, беше банята. Почуках, но никой не отговори. Бутнах вратата. Не беше заключена… Мама беше там. Лежеше в пълната с кръв вана! Очите й бяха отворени. Коленичих до нея. Още не разбирах какво се е случило. Бях толкова малка. Скоро бях навършила четиринайсет години и бе започнала да ми идва менструацията. Първата ми мисъл беше, че на мама също й е дошло и кръвта й изтича… Докоснах я. Беше студена. Кръвта във ваната беше малко по-топла. На ръба видях бръснача на татко. Все още не можех да разбера какво е станало. Единственото ми желание беше да извадя мама от водата. Протегнах ръце, изцапвайки училищната си униформа и издърпах запушалката. Водата и кръвта изтекоха в канала и мама се отпусна на дъното на ваната. Пуснах водата от крана. Плачех и пищях, но никой не идваше… Измих кръвта от мама, без да преставам да я викам. Вдигнах я на ръце и успях да я занеса до леглото й. През цялото време плачех и пищях за помощ. Навлякох нощницата на студеното й голо тяло. Исках отново всичко да бъде наред, мама да се стопли и да проговори. Спомням си, че не можах да напъхам ръцете й в ръкавите и само ги покрих. Сложих я под завивките. Съблякох се по бельо и се мушнах при нея… Исках да я стопля. Видях зейналите разрези на китките й, но те не ми се сториха достатъчно опасни да я убият. Раните не кървяха и се бяха свили от водата. Единствената ми мисъл беше да я прегърна, да я стопля и да я върна в съзнание. Притисках се до нея и плаках, докато заспах… Роланд се върна и ни намери така. Едва не излязла от спалнята, защото помислила, че спим, но сетне видяла кръвта на пода, влязла в още окървавената баня и изскочила оттам пищейки. Роланд беше три години по-голяма от мен и знаеше достатъчно, за да се сети, че се е случило нещо ужасно… Събудих се и видях очите на мама — празни и гледащи, без да виждат. Това беше последното, което си спомням — отворените й незрящи очи. Не исках да виждам повече. Мисля, че исках да бъда като мама — с отворени, но незрящи очи… Не си спомням погребението. Сякаш самата аз бях умряла. Не исках да се храня и да дишам, нито да живея. В спалнята намериха телеграма, в която пишеше, че татко е бил убит. Струваше ми се, че всички, които обичах, бяха мъртви. Искаше ми се и аз да умра… У нас дойде да живее баба, за да се грижи за нас. Съпругът й също беше починал. Тя беше вечно уморена и Роланд трябваше да напусне училище, точно преди да се дипломира, за да се грижи за къщата и за мен. Баба ми почина, когато навърших двайсет години. Шокът от загубата на съпруга й и на единствената й дъщеря, мама, бе убил нещо в нея… Отначало лекарите твърдяха, че слепотата ми е временна и след като първоначалният шок премине, ще мога отново да виждам. Но аз много ясно си спомням, че не исках да виждам. Често сънувам отворените незрящи очи на мама и въпреки това знам, че тя виждаше всичко, което другите не можеха да видят. Исках да бъде с нея и заедно да видим татко… Лекарите се опитваха да ми помогнат в продължение на много години. Правех всичко, каквото ми кажеха, но дълбоко у мен остана ужасяващият страх от зрението. Умът ми не искаше очите да възприемат този свят. Не им вярвах и подозирам, че още не им вярвам и затова не искам да прогледна. Трудно е за разбиране, нали, Жак? Роланд успя да вземе бакалавърска степен и да получи работа в Министерството на финансите, тъй като баща ни беше убит през войната. Тя работи цял живот там. Имаше приятел, когото обичаше. Той също работеше в министерството, но беше женен и имаше семейство. Не се ожени за Роланд, защото и тя не можеше да се омъжи заради мен… Двете живеехме заедно в семейния апартамент. Не бяхме близки като сестри. Пречеше ни разликата в годините и моята самота. Пък и бяхме съвсем различни… Тя не беше щастлива. Работата я отегчаваше и освен приятеля си нямаше други удоволствия. Не знам дали е била щастлива с него. Никога не говореше за него с мен. Разговаряхме малко по който и да е въпрос. Роланд се държеше с мен като с дете… Запълвах дните си, като се грижех колкото мога за апартамента и готвех. Започнах да се занимавам с моите гълъби и да уча чужди езици, използвайки грамофонни плочи, после магнетофон… Вечер Роланд обикновено беше с мен. Четеше вестник или слушаше радио, а по-късно — гледаше телевизия. Понякога ходеше на кино или на срещи с любовника си. В хубавите вечери понякога се разхождахме по булеварда… Приятелят й се пенсионира и отиде да живее в провинцията със съпругата си, когато Роланд беше само на петдесет и пет. Той беше десет години по-голям от нея. Тя преживя раздялата много тежко… Роланд почина преди петнайсет години. Умря от удар, който я уби почти мигновено. Случи се, докато беше на работа. Оставаха й само няколко месеца до пенсиониране… Оттогава живея сама. От време на време хората от социалните помощи идват да видят дали съм добре. Получавам пенсия заради баща си и още една, защото съм сляпа. Роланд ми остави пари, този апартамент е мой и се чувствам удобно… С течение на годините намерих начини да убивам времето си. Знаеш за моите гълъби. После, макар че Роланд възразяваше, преди двайсет години започнах да се занимавам с йога и да медитирам. Това ми даваше утеха и слепотата ми помогна да постигна много високо състояние на вътрешно спокойствие. Продължих да уча чужди езици. В Кметството на площад „Сен Сюлпис“ имат чудесна колекция от плочи и магнетофонни записи, от които мога да уча. Взимам материали и от Националната библиотека. Така се научих да говоря английски, италиански, немски и испански. Разбирам туристите по улиците и това ми доставя удоволствие… Научих се да обичам и музиката. Познавам всички творби от седемнайсети, осемнайсети и деветнайсети век. По-специално се интересувам от бароковия период, особено от музиката за клавесин. Така и не се научих на брайлово писмо. Все си мисля, че всъщност не съм сляпа и някой ден ще прогледна отново. Ето защо, нямам желание да отделям време, за да усвоя този метод на четене… Както вече казах, много обичам музиката. В едновремешната стая на Роланд имам клавесин и собствена колекция от магнетофонни записи. Музиката е моята страст. Мога да свиря — не на професионално ниво, но сносно. Записвам се и после слушам изпълненията си. Така се усъвършенствам. Същото правя и с уроците по чужди езици. Мисля, че повече съм слушала собствения си глас, отколкото гласа на някой друг. Не е ли странно, Жак? Но съм много самотна. Искам да ти разкажа една история, за да добиеш представа за самотата ми… След като се научих да се грижа за моите гълъби, така че да ми имат доверие и да идват при мен, започнах да прикрепям пръстенчета на крачетата им. В тях слагах едно и също съобщение: „Всеки ден между десет и дванайсет сутринта седя под статуята на Дидро. Ако имате желание да поговорите с мен, моля, елате. Нося червено сако и шапка.“ Изпращах тази бележка по всичките си гълъби в продължение на повече от десет години, но никой не дойде. Помислих, че гълъбите са твърде срамежливи или се страхуват и хората не могат да ги докоснат и хванат. Вероятно някой е идвал, но не ме е заговорил, когато е видял, че съм сляпа. Не казах на Роланд. Това беше моята тайна… После, един ден седях сама на пейката, когато усетих миризмата на мъж, идващ към мен. Миришеше много силно на мъж — като клошар. Докосна ме по рамото.

— Заповядайте, мадам. Мисля, че тези неща са ваши.

— Той протяга грубите си ръце и хваща ръката ми. Обръща я с дланта нагоре и слага в нея нещо. Оказва се, че това са над петдесет от моите стари пръстенчета със съобщения. Разпадат се от годините. Хартията е изсъхнала и когато се опитвам да я разгърна, се чупи. Човекът седна до мен. Беше много любезен. Чистел камбанариите на всички църкви в Париж. На всеки десет години изчиствал основно по една от големите църкви. Изтърква лененото масло от грамадните дъбови греди, подпиращи камбаните. Смазва механизмите им, проверява дали не са се напукали и сменя изхабените части. Прави го от Първата световна война и с нетърпение очаква да се пенсионира. Разказва ми много неща.

— Мадам, повечето гълъби в Париж умират в камбанариите. Толкова отслабват, че не могат да полетят надолу и пак се връщат горе. Свиват се на топка и умират на главните носещи греди. Понякога измитам стотици скелети и пера. Често виждам умиращи птици, но не мога да направя нищо за тях. Излетят ли от камбанарията, или котките ще ги изядат, или колите ще ги прегазят. Днес на крачетата на мъртвите гълъби намерих вълнени торбички, в които имаше листчета хартия. Разгърнах едно и прочетох съобщението. Погледнах надолу и ви видях. И ето ме тук.

— Той не пожела да обядва в моя дом, но отвори кутията с обяда си и го изяде на пейката до мен. Има съпруга и две деца. И двете живеят в южна Франция. Когато се пенсионира, той и съпругата му ще отидат при тях. Обядвахме заедно няколко дни, докато той почистваше камбанарията. Главната подпора на една от камбаните се нуждаеше от поправка и два дни той кова новата част. На прощаване ми подари ключа за камбанарията. Пазих го през всичките тези години. Даде ми го в случай, че поискам да се кача там и да почувствам какво означава да гледаш отгоре. Каза, че отдавна ще се е пенсионирал, преди някой друг да се качи отново да изчисти камбанарията. Мисля, че искаше да ми каже да отида горе и да видя площада, Дидро, кафенето и градината — всички места, които обитавам. Така и не разбра какво означава да си сляп. Знаеше, че не виждам, но не беше човек, който наистина би проумял какво е слепотата. Държа ключа в чекмеджето със сребърните си бижута повече от десет години, но никога не съм се качвала на камбанарията. Би било много трудно и опасно да отида сама. Може би има много неща за рисуване. Ако ме заведеш веднъж, ще ми доставиш огромно удоволствие.

— И така, сега знаеш нещо за мен, Жак. Не съм разговаряла с никого за това, откакто Роланд почина. Историята ми е необикновена, нали? Доволна съм посвоему. Вероятно е странно да научиш всички онези чужди езици ей така, за нищо, но на мен ми доставя удоволствие. Пък и понякога помагам на туристите, когато се изгубят. Скривам бастуна и се правя, че не съм сляпа. Сигурно суетата ме кара да го правя… Всичко това звучи ли ти смислено, Жак? Само исках да ти кажа защо означаваш толкова много за мен и защо съм толкова дръзка. Няма нищо, ако не ме разбереш. Понякога не знам какво искам. Напоследък животът ми е празен и пуст. Чувствам, че краят ми наближава и че съм била само един незрящ зрител. Никога не съм била част от действителния живот. Винаги съм била извън него, гледайки с незрящите си очи… Твърде много ли се оплаквам? Не обичам хората, които се оплакват. Толкова е лесно да се занимаваш само с личните си проблеми и да не се интересуваш от грижите на другите.

Не съм в състояние да рисувам, откакто тя започна да разказва историята си. Бавно смесвам на палитрата цветовете, които ще ми трябват за фона. Изстъргвам още едно чисто място, където мога да ги разбърквам. Потресен съм.

Мирабел спря да плаче, докато говореше. Историята й е толкова ужасна и невероятна. Поглеждам я и се трогвам така, както не ми се е случвало от години — може би откакто се роди първото ни бебе.

Ставам и се приближавам до нея. Падам на колене. Тя слага ръка на главата ми.

— Съжалявам, Мирабел. Освен слепотата, нито едно от тези страдания не ти се е отразило. Ти гледаш толкова позитивно на живота и живееш така, сякаш нищо не се е случило. Как го правиш?

— Всичко това беше много отдавна, Жак. Само исках да ти го разкажа, за да ме разбереш. Не желая съкровените ми тайни да стоят помежду ни. Надявам се, че разказът ми може да ни сближи.

Ставам и се вглеждам в нея.

— Имаш ли достатъчно сили, за да продължиш да позираш или да приключим за днес? Сега чувствам, че мога да те нарисувам много по-добре, отколкото преди да ми разкажеш за живота си. Виждам дори апартамента по различен начин, след като знам колко добре си живяла тук, колко си страдала после и колко дълго си била сама. Трябваше да се досетя, но не се замислих. Имам един много неприятен проблем, Мирабел — знам как стоят нещата, но не ги чувствам.

— Има ли достатъчно светлина, за да продължиш да рисуваш, Жак? Бих искала да постоя още с теб. Мисля, че слепецът се научава да бъде нещо повече от другите хора.

Връщам се при триножника и поглеждам Мирабел. Изглежда толкова мъничка, крехка и самотна. Знаех само за силата, смелостта и невероятните й способности, но сега чувствам, че я познавам много по-добре и по-задълбочено.

Започвам с фона. Избирам синьо, примесено с тъмночервено. Мислех да използвам топли цветове — червеникаво и кафяво, но сега знам, че няма да подхождат. Това не са цветовете на слепотата и самотата. Излъчват твърде много топлина и интимност — такива, каквито изпитвам към нея. Ала това не е достатъчно, за да придаде достоверност на картината. Трябва да изобразя тези неща на лицето й, а не около нея. Жизнеността й трябва да изпъква на фона на студенината, която е познавала.

— Жак, ти каза, че имаш съпруга и деца. Искаш ли да ми разкажеш за тях, докато рисуваш? Много бих искала да знам нещо за миналия ти живот. В слепотата си чувствам, че те познавам, но само такъв, какъвто си сега пред мен. Не си ми разказвал много за себе си, освен за начина, по който живееш сега, а този живот не изглежда подходящ за мъжа, когото познавам. Би ли ми разказал каквото можеш?

Знам, че няма да мога да рисувам, докато говоря, но се залавям с фона.

— Моята история не е много интересна. Толкова е обикновена — като на хиляди други хора, че не си заслужава да я разказвам. Не съм разказвал на никого за миналото си, отчасти защото не бях сигурен кое е вярно и кое съм измислил или не съм забелязал. Често се подвеждаме по-скоро от незнанието си, отколкото от онова, което мислим, че правим. Но щом искаш да я чуеш, ще се опитам да събера мислите си и да ти я разкажа, колкото е възможно по-точно. Това може да ми помогне. Ти си единственият човек, когото познавам, с който мога да се опитам да бъда откровен и дори искам да го направя.

— Моля те, продължавай. Не е необходимо да рисуваш, освен ако това не ти помага да разказваш. Разбирам те. Ако искаш, ще направя чай или кафе.

— Не. Искам да стоя така, на помръкващата светлина, Мирабел. Ще спра да рисувам, щом очите ми кажат. Ако се умориш да седиш или да слушаш, кажи ми. Искаш ли да се преместиш на по-удобен стол, просто го направи.

Незрящ блян

Отначало беше толкова болезнено да си припомням всичко това и да разказвам на Жак какво се е случило. Но знаех, че трябва да го направя, ако искам да се сближим. Той трябва да ме познава така както никой друг, дори семейството ми и лекарите.

После, докато разказвах, сякаш светлина озари всички тъмни ъгълчета. Не стана по-светло, но всичко в паметта ми се избистри. Виждах неща, които не можех да си представя в продължение на много години — в някои случаи, откакто бяха станали.

Зачудих се дали отново няма да прогледна и да загубя желанието си да живея в мрак. Но докато разказвах, осъзнах, че само споделям мрака си с Жак. Все още бях в безопасност, само че вече не бях сама. Чувствах как сърцето му бие в гърдите в един и същ ритъм с моето и животът вече ми се струваше по-богат, по-ценен и заслужаващ да се живее.

Надявам се, че не съм му внушила твърде ужасна болка, която да го уплаши. Какво ли в неговия живот го е направило толкова нещастен? От една страна искам да знам, но от друга се страхувам от онова, което ще науча.