Уилям Уортън
Последна любов (10)

8

На другия ден след обяда аз сядам и начертавам груб план на апартамента. Използвам сгъваемия метър, който Роланд е оставила в стаята си. Докато го търся, спирам да разгледам клавесина. Огромен е и боядисан в убито зелено, със златисти орнаменти. Наистина е красив. Бих искал Мирабел да може да види колко е великолепен музикалният й инструмент, но на нея не й е необходимо да го вижда, защото му вдъхва живот и го кара да пее.

Свършвам с плана и й обяснявам какво съм направил. Тя изглежда разбира. Макар че ще започна със стаята, в която ще спя, искам да имам цялостна представа за ремонта.

Мирабел иска всекидневната, в която се храним и разговаряме, да бъде светла и изпълнена с цветовете на слънчевата светлина. Решавам да боядисам стените в бледо, но топло жълто, примесено с бяло, а рамките на вратите и дъските на пода — в чисто бяло. Сега дървените части са тъмносиви, но може би някога са били бели. Преди да започна, трябва да изстържа старата боя.

Мирабел иска музикалната стая да бъде съчетание от цветовете на водата, небето и нещо от пролетта. Решавам да боядисам стената с прозореца към вътрешния двор сиво-синя. Другите стени ще бъдат зелени — но светло и не твърде наситено. Искам да загатна за цвета на вътрешната страна на листата в сянка. На пода ще сложа килим в по-тъмнозелен нюанс. Всъщност няма да боядисвам стените, а ще ги покрия с плат, под който ще сложа някакъв звукоизолационен материал. Чака ме много работа, но всъщност само ще трябва да сваля скъсаните тапети и да покрия стените с плата. На тавана ще залепя бели плочки. Искам да направя тази стая подходяща за звуците на клавесина, без да има нежелано ехо и вибрации.

Мирабел държи нейната спалня да бъде уединено място — не като под земята, а все едно в нещо живо. Това малко ме изненадва. Иска да я боядисам във всички нюанси на червеното, почти до лилаво. Учуден съм, че тя е запомнила толкова добре имената на цветовете. Дали с течение на годините възприятията й за цветовете са се изменили, изопачили и превърнали в други? Но аз се опитвам да слушам онова, което казва. В идеите й има вътрешна последователност, сякаш ги е обмисляла дълго време. Настъпва мълчание. Записвам желанията и предложенията й на един лист от скицника си.

— Знаеш ли какво мисля, Жак? Искам да се върна в утробата на майка си. Досега не бях мислила за това, но смятам, че ми се иска да го направя. За съня е необходимо спокойствието на топлината и кръвта на живота. Знам, че желанието ми е странно, особено като имам предвид какво се случи с мен, но въпреки това го искам. Разбираш ли?

— Не знам дали наистина разбирам, Мирабел, но ти изглежда знаеш какво искаш и ще го имаш. Да боядисаме ли стените или само да ги покрием с плат, както в музикалната стая?

— О, с плат, ако обичаш. Стаята ми трябва да прилича на вътрешността на кутия за скъпоценности. И бих желала леглото да е в средата на стената, между двата прозореца. А може ли да е бяло? И юрганът също? Когато легна в него, искам да се чувствам като кралица на светлината в собствения си мрак.

Поглеждам я. За пръв път тя разкрива малкото момиче, което живее у нея. Толкова е очарователно да видиш и да почувстваш лъчезарността на мечтата й.

— Но ти си кралица, Мирабел. Ако някога съм срещал кралица през живота си, това си ти. Ето защо, ще имаш кралско легло.

Постигаме съгласие, че ще окачвам рисунките и картините с маслени бои в стаята си. Искам да я боядисам в земни цветове — охра, кафяво и червено. Ще потърся тъмен корк и ще го сложа на стените. Така ще мога да забивам кабарчета за рисунките и гвоздеи за картините, без да оставям грозни дупки. Предпочитам леглото ми да е единично. Леглото на родителите на Мирабел е огромно и с увиснал прашен балдахин, ала не мога да го изхвърля. Странно, но дюшекът е сравнително удобен, като се има предвид, че е на петдесет години.

Изнасям дюшека, чаршафите и завивките на прозореца, за да се проветрят. Стаята ми има само един прозорец, а тази на Мирабел — два. Музикалната стая има също един прозорец. В моята стая има врата за банята, но тоалетната е отсреща, до кухнята. Сградата е стара и построена в класически стил. Канализацията е инсталирана по-късно и тръбите минават през килерите и вградените гардероби. Мисля, че някога тоалетната е била килер. Банята е изрязана от стаята на Мирабел.

Помещението има формата на буквата „Г“. Като сложим леглото й между прозорците, ще има достатъчно място да се минава. Няма врата за банята. В противен случай нямаше да има място за ваната. Мога да я махна и да сложа душ, така че Мирабел да има пряк достъп до банята, но това вероятно ще бъде непосилно за ограничените ми възможности.

Първия ден само махам паяжините в стаята, където ще спя. Използвам метлата на Мирабел и малка стълба. Избърсвам мръсотията от тавана и стените. Навсякъде има прах. Оставям прозореца широко отворен и затварям вратата. Мирабел още се бои да влезе в спалнята на родителите си и стои във всекидневната.

Преди да свърша, се мръква и запалвам лампата. Сложил съм крушка и на лампата на едно от нощните шкафчета. Взимам комплект чаршафи и калъфки за възглавници от онези, които се проветряват на прозореца, плюс няколко хавлии и тръгвам към пералнята на самообслужване на улица „Канет“. Мирабел казва, че когато се върна, вечерята ще е готова.

Тъмно е, когато се прибирам и с мъка изкачвам стълбите, носейки прането. Изпрал съм и повечето си дрехи. Мирабел е отворила вратата и ме чака на площадката.

— Добре ли си, Жак? Започнах да се тревожа.

— Всичко е наред. Имаше опашка за сушенето.

Минавам покрай нея и оставям прането в спалнята.

Миризмата на прах е почти изчезнала, затова внасям завивките и дюшека и затварям прозореца, защото нощният въздух само ще ги навлажни. Изтощен съм. Отпускам се на стола до масата.

— Жак, днес не можа да рисуваш. Чувствам се ужасно заради това.

— Така е, Мирабел, но това е само началото. Отсега нататък, каквато и работа да имаме, ще рисуваме най-малко три часа. Сутрин мога да рисувам сам, докато ти се занимаваш с гълъбите си. После ще обядваме, а следобед ще работя в апартамента.

Тя донася храната от кухнята. Този път не е супа, а малки палачинки с различни видове конфитюр, разтопено масло и захар. Има десет-дванайсет палачинки. За пореден път се учудвам как ги прави. Дали не изгаря пръстите си? Поглеждам към кухнята и там, разбира се, има една от онези дебели плочи, които използват като тиган за пържене на палачинки и дървена бъркалка. Няма да задавам въпроси — само ще се радвам и ще оценявам чудото, наречено Мирабел.

След вечеря отново разговаряме за нещата, които ще правим. Донесъл съм две от платната, които опънах на тавана. Първата ми грижа е да се заловя с тях. Оглеждам апартамента, за да потърся боя или евентуално корк за стените в моята стая.

Още няма девет, когато се улавям, че задрямвам. Мирабел, естествено, разбира това.

— Заспиваш ли, Жак? Усещам, че мислено ми се изплъзваш.

— Да, Мирабел. Съжалявам.

— Недей да съжаляваш. Днес работи много усилено и заслужаваш почивка. Легни си и се наспи добре. Аз ще разтребя кухнята и после ще си легна. Обичам да се събуждам заедно с шума на улицата. Чудесно е да слушаш как Париж се събужда, първите автобуси, чистачите, бръмченето на автомобилите, стъпките на хората и сетне в шест часа — камбаните. Така обичам да се събуждам. А сега, отиди да се наспиш, а утре ще прекараме един чудесен ден.

Едва се довличам до леглото. Събличам дрехите и си слагам шортите и фланелката, които донесох от тавана и изпрах със завивките, после се изтягам на изключително мекото легло и заспивам.

 

 

Следващата сутрин е великолепна. Решавам да тичам в Люксембургските градини — нещо, което не съм правил досега.

Обличам спортния екип, точно когато светлината започва да прониква през прозореца ми. Чувствам се страхотно. Не съм схванат от работата вчера. Тихо влизам в дневната, за да отида в тоалетната и застивам.

В средата на пода, облечена в черно трико, Мирабел е направила челна стойка.

— Добро утро, Жак. Изглежда денят е хубав. Приятно тичане.

Заобикалям я. Тя стои неподвижно. Лактите й са опрени на пода, а пръстите — преплетени зад главата. Промъквам се към тоалетната.

— Ще тичам в Люксембургските градини, Мирабел. За пръв път ще бягам там.

— Ще бъде прекрасно. Сигурно още има минзухари и други пролетни цветя. Дърветата може би са напъпили. Още не съм доловила уханието на цветовете им, но не след дълго ще цъфнат.

Влизам в тоалетната и затварям вратата. Долепвам колене до чинията и пикая на едната страна, за да не вдигам шум. Пускам водата и излизам.

Мирабел е в същото положение. Чудя се докога ще стои така. Не искам да я смущавам, защото сигурно се опитва да медитира. Опитвал съм тази поза, но единственият начин, по който можех да застана така, беше като подпирам крака на стената. Минавам покрай Мирабел и се отправям към изхода.

— Ще се върна след около четирийсет минути, Мирабел. Искаш ли да купя кроасани на връщане?

— Чудесно. А аз ще направя кафе и ще се насладим на една спокойна закуска.

В джоба на шортите си имам десет франка и ключа за апартамента. Бързо слизам по стълбите и хуквам по улиците към парка. Навън няма почти никой. Минавам по улица „Канет“ и площад „Сен Сюлпис“ и влизам в парка. Там тичат много малко хора. Изглежда имат определен маршрут. Включвам се в групата. Чувствам се странно, когато бягам с другите. За мен тичането винаги е било самотно занимание. Трябва да призная, че изпитвам гордост, когато надминавам по-младите и явно тренирани бегачи. Тичането внася нов смисъл в живота ми. Всяка сутрин сякаш се раждам отново. Чудя се дали ще мога да бягам през зимата. Ще трябва да обличам анцуга, а той съхне бавно. Трябва да помисля по този въпрос.

Цветята са красиви. Особено ми е приятно да тичам в по-усамотените части на парка, там, където има решетки с увивни растения и пчелни кошери. Вглеждам се в дърветата и виждам пъпките — малко розово и бяло и тук-там по някой разцъфнал цвят. Пролетта наистина идва. Нямам търпение да кажа на Мирабел. От фонтана в средата на парка в различни посоки блика вода.

Вслушвам се в часовника на площад „Медичи“, сега „Сенат“, докато удари три пъти — на всеки петнайсет минути. После излизам през същата порта, през която влязох и се връщам по същите улици. Отбивам се в „Мабилон“ и купувам два кроасана. Трябва да попитам Мирабел какви ги предпочита — с масло или не, с ябълки, със стафиди или с шоколад. Засега взимам два обикновени.

Изтичвам нагоре по стълбите и Мирабел отваря вратата. От мен се лее пот и дишам учестено. Давам й кроасаните.

— Ще се изкъпя набързо, Мирабел, и после ще бъда готов.

— Напълнила съм ваната за теб. Ако е твърде гореща или твърде студена, можеш да налееш още вода.

Господи, това вече е прекалено.

— Много мило от твоя страна, Мирабел, но не трябва да правиш такива неща. Сигурно пречат на упражненията по йога и уроците ти по чужди езици. Сам мога да се погрижа за това.

— Знам, но ми е приятно да се грижа за теб.

— Чудесно. Ще побързам.

— Жак, ще ми подадеш ли влажните си дрехи, преди да влезеш във ваната? Приготвила съм сапунена вода за тях.

Влизам в банята. Топла е и пълна с пара. Не помня откога не съм се къпал във вана. Дори когато живеех в „Ла Весине“, използвах само душа.

Събличам спортния си екип и го подавам на Мирабел, която явно чака на прага, защото веднага взима дрехите от ръката ми. Наистина се разглезвам. Бавно се отпускам в огромната вана, опитвайки се да не мисля за майката на Мирабел. Температурата на водата е идеална — малко по-гореща, но тялото ми се приспособява и се чувствам страхотно.

Има хубав, силно ароматизиран сапун. Чувствам се като римски сенатор. Измивам косата си, макар и без шампоан. Изпитвам вина, защото карам Мирабел да чака, но не мога да се измъкна от ваната. Излежавам се във водата повече, отколкото е необходимо. Изкъпвам се добре по старомодния начин.

Накрая заставам на колене, измивам се с хладка вода и издърпвам запушалката на канала. Водата се изтича бързо и аз измивам ваната. Сетне излизам, виждам голяма купчина бели хавлии и се изсушавам.

Използвам прекия вход към моята стая и бързо обличам дрехите за рисуване. Предишната вечер ги изпрах и те миришат на свежо и чисто. Изпръскани са с боя, но са чисти. Сресвам косата си и излизам, носейки обувките си в ръка.

Мирабел се появява от музикалната стая.

— Добре ли се изкъпа? Чувстваш ли се освежен и чист?

— Чувствам се като нов човек, Мирабел. Тялото ми е чисто, дрехите — също. Мисля, че никога не съм се чувствал по-чист.

Навеждам се за обувките. Започнали са да се износват и подметките се изтъркват и се отделят от горната част. Не мога да си купя нови, а съм толкова разглезен, че не искам да нося същите обувки като преди. Може би ще намеря чифт маратонки на пазара за употребявани вещи. Ще търся.

— Не е необходимо да бъдеш нов човек, Жак. Старият е достатъчно добър.

Тя донася горещо кафе и напълва две чаши. Този път кафето е толкова горещо, че не смее да протегне пръст в чашата, а го държи на ръба, докато парата и топлината й кажат, че е сипала достатъчно. Сяда срещу мен. Сложила е двата кроасана в синьо-бяла чиния. В чинийките пред нас има и портокали, разделени на четири.

— Съсипваш ме, Мирабел. Как ще се върна към живота на нищо и никакъв уличен художник след този разкош?

Захапвам парче портокал. Вкусът му е силен и свеж. След бягането всичко ми се услажда, а този портокал е фантастичен.

Мирабел държи своето парче портокал като резен диня и го яде отляво надясно. Наблюдавам я. Едно от хубавите неща, когато си със слепец, е, че можеш да наблюдаваш какво прави, без да смущаваш нито себе си, нито него. Тя бавно гризе портокала. Чудя се какво ли би си помислила, ако ме види колко грубо го ръфам. Обзалагам се, че знае — по звука.

Кроасаните не са от най-хубавите, но ги бива, особено с маслото и конфитюра от къпини, които Мирабел е сложила на масата.

— Не знаех какви кроасани обичаш, Мирабел, затова взех обикновени. Какви харесваш?

— О, обикновено с кафето ям някакъв плод или парче хляб. Трудно ми е да слизам чак долу, за да си купувам кроасани. Благодаря. Тези са прекрасни.

— Но какви всъщност обичаш?

— Обичам изненадите, а тези кроасани бяха чудесна изненада. Благодаря ти още веднъж.

 

 

След закуска приготвям кутията си за рисуване, като взимам и шишетата с терпентина и лака. Мислех да отида пак на площад „Фюрстенберг“ и да го скицирам. А следобед — ако хубавото време се задържи — Мирабел може да дойде с мен и да ми разкаже за спомените и чувствата си, както направи първия път. Денят ми се струва идеален.

Измерил съм стените на моята стая, за да купя корк или каквото друго намеря, и боя. Мирабел ми казва, че няма четки за боядисване, затова трябва да купя и такива неща от универсалния магазин на улица „Риволи“. Най-хубавото там е, че избирам каквото искам и се нареждам на касата да го платя, без дълги обяснения.

Излизам преди девет. Светлината на площад „Фюрстенберг“ е хубава. Решавам да го нарисувам от друг ъгъл. Искам да включа и хълма надолу, но заставам от другата страна и още по-близо до лампата в средата. Оставям кутията, закачам платното, изваждам брезентовото столче, което взех назаем от Мирабел (тя има две) и се залавям за работа. Скицирам с молив 4H, като започвам отдолу нагоре, за да видя какво още мога да включа в картината. Използвам същия размер платно, каквото продадох. Надявам се, че картината ще стане хубава като предишната. Без Мирабел се чувствам почти като дете, изпратено за пръв път само в магазин да си купи бонбони.

Сутринта свършвам доста работа. Мисля, че рисунката и цялостната композиция са по-хубави отколкото на картината, която продадох. Чувствам, че Мирабел повлиява на същинското изобразяване на сюжета. Със силата и чувствителността на описанията си тя отваря голяма част от мен за прякото въздействие на цветовете и структурата — нещо, което изглежда не мога да постигна сам. Досега допусках рисунката и композицията да доминират в изображенията, но с Мирабел боите сякаш оживяват.

Чувам, че камбаните на „Сен Жермен де Пре“ звънят и спирам. Заслушвам се, докато те се извисяват в небето, после прибирам нещата си. Сега има слънце и сенките на листата падат върху площада. Поглеждам картината и се зачудвам как съм успял да изобразя светлосенките по същия начин както са в действителност. Понякога всичко изглежда възможно.

След поредния чудесен обяд Мирабел сгъва столчето си. Слагам го върху кутията с боите и с нея тръгваме към площад „Фюрстенберг“. Слизам по стълбите пръв, защото са твърде тесни за двама ни. Всъщност са толкова тесни, че можеш да се блъснеш в перилата и после в стената като моряк или пияница. Обръщам се и поглеждам Мирабел. Едната й ръка докосва стената вляво, а другата — парапета вдясно. За слепец като нея това стълбище е идеално.

Слънцето още не се е скрило. Мирабел ме хваща за ръката. Заобикаляме църквата и отиваме на площада. Не говорим много, само се радваме на слънцето след дългата зима и на факта, че сме заедно.

Първо разпъвам двете столчета. Сетне отварям кутията, разтягам краката на триножника, слагам боя на палитрата и оглеждам площада. Сенките на листата на дърветата са се преместили и по-голямата част от площада е тъмна. Повява лек пролетен ветрец, но общо взето е спокойно и тихо.

Залавям се с фона, а Мирабел започва да разказва спомените си, вмъквайки анекдоти. Описанията й са кратки и убедителни. Повечето време седи със затворени очи, сякаш се изолира от действителността и се вглъбява във виденията си. От време на време пита дали нещо, за което си спомня, е още там и иска да й опиша как изглежда сега.

Обикновено смятам това за вмешателство в рисуването ми, но някак съумяваме да намерим хармония. Разговаряме и боята се лее от четката ми. Правя фона по-тъмен, но същевременно с повече жълто от обикновено. Имам чувството, че съм файтонджия, който направлява добре обучени коне и знае къде отиват. Естествено, аз държа поводите — четката, но силата и посоката определя Мирабел. Все едно съм хипнотизиран. Нейното влияние върху мен е толкова силно, че с нежелание зарязвам фона и започвам да напластявам боите.

Ще работя, без да ги чакам да изсъхнат, така че първо ще нарисувам небето и листата на дървото. Обяснявам на Мирабел какво правя.

— Колко зелени са листата, Жак?

— Току-що са покарали, Мирабел. В момента укрепват и са повече жълти, отколкото зелени, особено там, където слънцето свети през тях.

— Такива ли са каквито си ги спомням — с различни оттенъци синьо там, където небето се отразява в тях? Или когато придобият истинския си цвят — тъмнозелени? Цветът им беше най-хубав, когато гледахме през тях — искрящо ярко жълто-зелено, почти като цветните стъкла на прозорците на църква.

Поглеждам нагоре и виждам, че е така, както казва тя. Толкова е лесно да не забележиш тази красота. Седя, вторачен в листата. Небето изглежда в различен цвят в зависимост от оттенъците на листата, заобикалящи всяко празно пространство. На места е бледо, почти лазурно, другаде — тъмновиолетово. Това е невъзможно, защото е небето е едно и също навсякъде, но така изглежда.

— Когато бях малко момиче, обичах да допирам ръка до каменната основа на лампите и да тичам около тях, колкото мога по-бързо. После се вкопчвах в студения камък и гледах през светлините към дърветата, а небето още се въртеше над мен. Все едно бях в средата на въртележка. Толкова хубаво беше.

Спирам още след първия замах с четката и пак поглеждам нагоре. Всичко изглежда толкова неподвижно. Дали и аз съм правил като Мирабел? Не си спомням. Мисля, че не съм. Оставям четката.

— Мирабел, ти ме изкуши. Трябва да направя като теб, инак никога няма да нарисувам площада добре.

— О, не, Жак!

Тя се смее като момиченце, но с леките придихания на възрастна жена.

— Ще те арестуват.

— Не, Мирабел, трябва да го направя.

Отивам в средата на площада, допирам лявата си ръка до основата и започвам да се въртя в кръг по посока, противоположна на часовниковата стрелка. Не след дълго усещам, че ще падна и се вкопчвам в камъка. Поглеждам през въртящите се лампи към въртящото се над мен небе. Точно така е, както казва Мирабел. Имам чувството, че съм в центъра на вселената и звездите кръжат около мен. Дърветата и небето се накланят и се сливат. Стоя така, докато всичко това спира, после се връщам при Мирабел и сядам.

— Наистина го направи, нали, Жак? Чух, че тичаш.

Още ми се вие свят и съм задъхан. Ръцете ми треперят.

— Чудно е. Точно както каза, Мирабел. Сега чувствам, че мога да нарисувам още по-хубава картина. Ти отвори очите и ума ми за толкова много неща.

Продължавам да рисувам, а Мирабел ту говори, ту задава въпроси, докато аз — почти невероятно — изобразявам всичко на платното. Боите се сливат чудесно, докато пресъздавам площада, какъвто го виждам в действителност и във вълшебните видения на Мирабел. Имам чувството, че картината се появява от само себе си, без моята намеса. Осъзнавам, че съм затаил дъх от страх да не прекъсна вибрациите, които усещам около нас.

Започва да се мръква. Мирабел забелязва това първа. Толкова съм вглъбен в картината, че мога да рисувам, докато настъпи нощта.

— Жак, не става ли твърде тъмно? Не се ли страхуваш, че цветовете се менят твърде бързо?

Излизам от унеса. Оглеждам се. Наистина е тъмно. Сигурно съм се побъркал, за да рисувам на толкова оскъдна светлина.

Прибирам нещата си. Вътрешно се чувствам толкова спокоен, че мога да заспя там, на площада. Мирабел хваща ръката ми и двамата започваме да си проправяме път сред вечерното движение по булевард „Сен Жермен“, покрай мосю Дидро, надолу по улица „Сизо“, нагоре по тъмните стълби и накрая стигаме в апартамента. Още съм в унес — от Мирабел и от площада. Оставям кутията с боите зад завесата на вратата и сядам до масата.

Мирабел е запалила лампите заради мен и се суети.

— Жак, трябва да се изкъпеш, да се отпуснеш и да облечеш пижамата си. После ще те нахраня. Сигурно си много уморен.

Така е. Изпълнявам указанията й. Още съм унесен. Не съм на себе си. Чувствам се изключително отпуснат и изтощен, но същевременно в хармония с всичко — дребните неща, звуците, сенките и уханията. Влизам в стаята, където спя. Още мирише на прах, но и на чисти чаршафи и на плесен от стара къща. Събличам се с бавни движения и усещам как въздухът пронизва тялото ми. Сядам на леглото и свалям обувките си. Отивам в банята и пускам водата във ваната. Махам бельото си и се потапям във водата. Нямам почти никакво желание да се сапунисвам и търкам. Искам само да лежа там и да се нося във водата.

Ала накрая се изкъпвам, обличам чисти дрехи и влизам в дневната.

— Сега ще бъдеш спокоен и освежен. Хайде да вечеряме. Мисля, че супата ми ще ти хареса. Зеленчукова е.

Храним се, без да говорим много. На площада обсъждахме нещата толкова задълбочено, че обикновеният разговор изглежда точно какъвто е — обикновен. Супата е идеална. Пускам вътре хапки хляб и загребвам с голяма супена лъжица — бавно и методично. Мирабел е наляла вино, което чудесно прерязва гъстотата на супата. Седя и гледам празната си купа.

— Искаш ли още, Жак? В тенджерата остана супа.

Поклащам глава, после осъзнавам, че тя не ме вижда.

— Не, Мирабел. Супата е много хубава, но ядох достатъчно.

Поглеждам я. Тя се е съсредоточила върху мен, върху всяко мое движение и звук. Предполагам, че по този начин един незрящ изразява загриженост.

— Чувствам се чудесно, Мирабел. Отпуснах се, както ти каза, че ще стане. Не ми се спи, само усещам вътрешно спокойствие.

— Искаш ли да послушаш музика?

Кимам, отново забравяйки, че Мирабел не вижда.

— Да, Мирабел, много бих искал.

Тя вдига чиниите от масата. Понечвам да й помогна, но е трудно да не пречиш на един слепец, който знае всички пътеки. Решавам да остана на мястото си и само да я наблюдавам. Наслаждавам се на сръчността на всяко нейно движение, което разкрива техниката, която си е изработила, за да компенсира за слепотата си. Мирабел вдига по-малко шум, когато мие съдовете, отколкото всеки зрящ, когото познавам. Сякаш внимава да не събуди някого.

— А сега, Жак, ще послушаме музика. Искам да ти изсвиря нещо, което упражнявах днес.

Тръгвам след нея. Влизаме в музикалната стая. Не запалвам лампите. И без това предпочитам да слушам музика със затворени очи. Тя отваря клавесина и седи тихо, без да помръдва. Музиката е в главата й. Облягам се назад.

Този път свири Франсоа Коперин, като започва с Tick-tock-choc — полифонична композиция, но не толкова трудна, колкото сюитата, която изсвири първия път. Идеално е. Откривам, че се нося с мелодията и звучния ритъм. А после сигурно съм заспал, защото Мирабел ме разтърсва. Облечена е в чиста дълга памучна нощница с надиплена яка. Рязко се изправям, без да знам къде се намирам и коя е тя, чувствайки се като малко момче.

— Не трябва да спиш тук, Жак. Много е късно. Лягай си.

Ставам.

— Съжалявам.

— Толкова ли беше досадна моята музика, че те приспа?

— Не, беше идеална и хубаво изпълнена. Няма нищо по-прекрасно от нея. Сякаш отивах на небето, без да умирам.

— По дишането ти разбрах, че си заспал, пък и хъркаше леко. И Роланд хъркаше, когато беше уморена.

Тя ме хваща за ръката и ме извежда от тъмната стая. Отиваме в спалнята ми. Мирабел оправя завивките. Сънят ме отнася. Защо съм толкова уморен? Не работих чак толкова усилено.

Вмъквам се под завивките, а Мирабел се навежда над мен. Косите й са прибрани на дълга плитка, която виси на лявото й рамо. Докосва ме с ръка, после сяда на ръба на леглото. Затварям очи.

Усещам ръката й — хладна и лека — на челото си.

— А сега заспивай, Жак. Утре ще се събудиш със звъна на камбаните, свеж и готов да рисуваш.

Осъзнавам, че тя е в спалнята на родителите си вероятно за пръв път, откакто преди толкова много години е заспала с мъртвата си майка. Това е последното, което си спомням.

 

 

Сутринта на другия ден отивам в универсалния магазин и поръчвам корка, боята, четките и всичко, от което ще се нуждая за моята стая. Реших да оправям стаите една по една, за да не настане бъркотия в целия апартамент. От магазина обещават да доставят нещата на следващия ден.

Връщам се и казвам на Мирабел. Обяснявам кое колко ще струва и правим заедно сметката, за да знае какви ще са разходите.

— Добре. Не разбирам всичко, но ти вярвам и имам достатъчно пари. Това е чудесен начин да ги похарча — като разкрася дома на моите родители и на нас двамата. Имам дори чекова книжка и мога да се подписвам. Знам и къде да напиша цифрите, имената и датите. Искаш ли да ти покажа?

Тя отива в музикалната стая и донася чековата книжка. Вътре има малко парче целулоид, изрязано така, че отворите да съвпадат с графите на чека. Чудя се дали си го е направила сама и кой е изрязал отворите.

— Виждаш ли? Мога сама да попълвам чековете. А сега, нека да обядваме, а после ще отидем да рисуваме на площад „Фюрстенберг“.

Денят не е толкова хубав като вчера. Има продължителни периоди, през които слънцето е скрито от тъмносиви облаци. На няколко пъти ми се струва, че ще завали, но всеки път Мирабел казва не.

— Ще ти кажа, когато завали, Жак. Усещам по въздуха и по звуците на дърветата и особено на птиците. Те знаят най-добре.

И тя се оказва права. Рисуваме няколко часа и аз завършвам картината. От нея сякаш се излъчва светлина. Нещо повече, убеден съм, че е завършена и не се чудя какво да добавя или как да я направя по-хубава. Просто не мога. Мирабел също разбира, че картината е готова.

— Картината ти трябва да е изключително хубава. Долавям красотата й в гласа ти. Чувам хората, които се спират и понякога казват колко е хубава, а друг път мълчат, но аз знам. Какъв прекрасен следобед беше! Ала мисля, че скоро ще завали. Да вървим.

 

 

Вечерта, когато съм се изтегнал в леглото, припомняйки си рисуването, чувам, че вратата на стаята ми тихо се отваря. Лампата в дневната е угасена, а през прозореца зад мен прониква съвсем малко светлина, затова едва различавам силуета на Мирабел.

— Може ли да вляза?

— Разбира се, Мирабел.

Отмествам се. Тя сяда на ръба на леглото. Известно време мълчи.

— Не можах да заспя. Днес отново бяхме толкова близки, че нощем се чувствам много самотна.

От една страна се изплашвам. Знаех, че това вероятно ще се случи. Мислех, че съм подготвен, но сега се чувствам много пасивен. Това е Мирабел. Аз й се възхищавам, уважавам и обичам. Ала съвсем не изпитвам страст. Как да й го кажа? Трябва ли?

— Жак, чувствам, че познавам душата и сърцето ти, но не зная как изглеждаш. Не знам нищо за мъжете. Последният мъж, който ме докосна, с изключение на лекарите, беше баща ми, когато бях дете. А той замина за фронта, когато бях на единайсет години. Не знам какво изпитват мъжете. Долавям миризмата ти, чувам гласа ти и когато се целуваме, съм усещала грапавината на кожата и коравата ти брада, но това е всичко.

Мирабел млъква. Опитвам се да измисля какво да кажа, но нищо не ми идва на ум. Хващам ръката й. Студена е.

— Моля те, Жак, може ли да докосна лицето ти? Може ли да позволя на пръстите си да ми кажат онова, което очите не могат — какъв е носът, очите, устата и устните, за да си те представя? Твърде много ли искам?

Още не съм в състояние да промълвя нито дума. Толкова е тъжно да чувствам пълнотата на мрака й. Вдигам ръката й и я слагам на устните си. Тя се подпира на другата си ръка на възглавницата до главата ми.

— Благодаря. Много си мил.

Отначало само държи ръката си на устните ми, леко помръдвайки с пръсти. Все едно ме целува. После започва нежно да гали мустаците ми с върха на пръстите си, като леко ги плъзга към ъгълчетата на устата ми. Гъдел ме е, но не помръдвам. Чувствеността на допира й е невероятна.

Мирабел изучава края на носа ми, като леко пъха върха на пръстите си в ноздрите ми и нежно опипва извивките.

— Жак, имаш толкова много косъмчета в носа си. Такива ли са всички мъже? И аз имам, но не са толкова твърди и не толкова много.

Потискам надигащото се желание да се изсмея, протягам ръце и я прегръщам.

— Мисля, че нямам повече косъмчета в носа отколкото другите мъже, Мирабел. Едно време, когато ходех на бръснар, подрязваха с края на ножицата само косъмчетата, които се показваха, но смятам, че така е нормално.

Сега пръстите й изучават дължината на носа ми. Палецът и показалецът се задържат по нежните страни там, където стигат до ъгълчетата на очите ми. Затварям очи. Няма начин да не докосне очните ми ябълки — най-ценното, което притежавам. Мирабел сякаш прочита мислите ми. Може би по някое леко движение на лицето ми.

— Няма да ти причиня болка. Само се отпусни. Така научавам много за теб и за мъжете изобщо.

Тя нежно прокарва пръстите си един по един по клепачите ми, леко гъделичкайки миглите с нокти. Трябва да призная, че ми е приятно. Мисля, че никой не ми е обръщал такова внимание.

Мирабел плъзга палци по веждите ми, като леко ги натиска. Премества се, така че да се притисне до мен, после вдига ръце, за да прокара едновременно двата си палеца по веждите ми.

— Надявам се, че нямаш нищо против, Жак, но искам да усетя различията в двете страни на лицето ти. Знам, че двете половини на моето не са еднакви, нито твоите. Мисля, че това е важно за начина, по който изглежда лицето. Така ли е?

— Да, Мирабел. Художниците винаги се съобразяват с тази особеност, когато рисуват портрети. Всеки човек представлява две личности в едно лице и тяло.

— Очите ти са толкова дълбоко разположени, Жак. А челото ти е изпъкнало. Така ли е с всички мъже? Това сигурно ви прави да изглеждате много по-примитивни от жените, ако другите жени приличат на мен.

— Очите ми са по-надълбоко и челото ми е по-изпъкнало, отколкото на повечето мъже, Мирабел. Но общо взето, всички мъже са такива. И не всички жени имат нежни и меки лица като твоето. Мисля, че това е защото си незряща и защитена от действителността. Лицето ти не е загрубяло като на повечето жени.

Сега тя е сложила ръце на слепоочията ми и нежно проследява бръчките над веждите. Пръстите й се движат по цялата им дължина. Само слепец или музикант може да докосва толкова леко. От време на време спира, но изобщо не усещам, че ръцете й са на лицето ми, с изключение на хладината им.

Сетне прокарва пръсти през косата ми. За щастие още не съм оплешивял. Това ми се е предало по наследство. Косата ми посивява на слепоочията и надолу, към брадата. Чудя се дали Мирабел ще може да различи сивите косми от другите, по-твърдите.

Пръстите й нежно преминават през косата ми, като леко подръпват черепа. Това ми действа много успокояващо.

— Имаш прекрасна коса, Жак. И е по-хладна от лицето ти. Много ми е приятно да я докосвам. Сякаш е вода и тече между пръстите ми.

— И на мен ми е приятно да усещам пръстите ти в косата си. Много си нежна.

Тя плъзва ръце към ушите ми и прокарва пръсти по мидата и меката долна част. Прави го едновременно с двете уши. За да го стори, ляга върху мен.

Изучава вътрешността им с нежните връхчета на пръстите си, проследявайки извивките. Това вече започва да ме възбужда. Ушите ми са много чувствителни. Усещам трепет, но се опитвам да не му обръщам внимание. Съсредоточавам се върху самото усещане, а не върху сексуалното му въздействие. В края на краищата, това са само ушите ми.

— Но, Жак, в ушите имаш дори повече косъмчета, отколкото в носа. Сигурен ли си, че чуваш? Не си ли опитвал да ги подстрижеш? Усетя ли, че имам такива косъмчета, аз ги отрязвам. Не се ли грижиш за себе си?

Мирабел е като майка. Откривам, че се отпускам.

— Предполагам, че не съм толкова внимателен, Мирабел. Но не бива да забравяш, че съм живял по улиците и на тавана. Нямах много време да подрязвам косъмчетата в носа или в ушите си, пък и нямах огледало.

— Това не е извинение. Аз ги подрязвам, пък съм сляпа. След някой друг ден ще подстрижа косъмчетата в ушите ти. Не се притеснявай. Няма да те порежа. Много съм добра с ножиците. Не забравяй, че живея на улица „Сизо“^[1].

Слагам ръце върху нейните. Бавно ги смъквам към устните си. Целувам върха на всеки пръст, като ги държа доближени един до друг.

— А сега, мисля, че трябва да заспиваме, Мирабел. Утре, когато материалите пристигнат, ще имаме много работа. Казаха, че ще ги доставят в девет часа. Аз ще тичам, а ти ще правиш упражненията си. Сетне ще подготвя стаята за работа. Имаш ли стълба? Ще ми е необходима.

— Да, мисля, че в мазето има стълба. Както и някои инструменти, които може да ти послужат.

Тя се навежда и ме целува бързо и съвсем леко по устните. После става.

— Не беше много неприятно, нали? Сега те познавам по-добре. По-хубав си, отколкото предполагах.

Мирабел се обръща и излиза от стаята ми. След около пет минутен размисъл в мрака, аз заспивам.

Незрящ блян

Толкова сме близки, когато работим заедно. Имам чувството, че знам точно какво прави Жак и какво иска да направи. Сливаме се в едно цяло.

Но какво ли мисли за спалнята ми? Желанието ми е толкова детинско и същевременно порочно — стая на проститутка. Той знае какво искам и ще я направи така. Ще ми помогне да се почувствам като кралица, при това обичана.

А после, когато бяхме на „Фюрстенберг“, Жак ме накара да почувствам, че рисува площада на моите мечти. Самият той се държи детински. Подозирам, че отчасти това го прави художник и ме кара да го обичам толкова много. В известно отношение приличаме на две играещи деца.

Трябва да внимавам да не бъда нахална и твърде самоуверена в описанията на личния ми свят, в който живея. Жак не бива да чувства, че разбирам неговата слепота. По вибрациите и близостта ни усещам, че той не съзнава това.

Беше толкова чудесно да докосвам лицето и да усещам твърдостта на кожата му и прекрасните извивки на носа, ушите и устата. Допирът до силното му тяло ме накара да се разплача.