Уилям Уортън
Последна любов (3)

1

Туп! Изведнъж се озовавам на колене и с ръце на асфалта до една пейка край статуята на Дидро на площадчето до булевард „Сен Жермен“ срещу църквата „Сен Жермен де Пре“.

Скъпоценните ми тринайсет тубички с боя са разпилени навсякъде. Скъпият ми триножник, който спазарих за сто франка, е съборен на земята. Единият му крак се е препънал, другият се е изопнал като на болна камила, която се опитва да стане по време на буря.

По дяволите! Само това ми липсваше. Четката е още в ръката ми. Върхът й е прекършен на около осем сантиметра от кокалчето ми. За щастие платното е паднало с рисунката горе, така че можеше да бъде и по-зле.

После забелязвам облечената в червено възрастна дама, която коленичи до мен. Сигурно приличаме на двама стари клошари, налетели да грабнат току-що подхвърлен фас. Първата ми реакция е, че вината е нейна. По дяволите, защо не гледа къде върви?

И така, все още на колене, започвам да събирам тубичките с боя, преди някой друг идиот да е стъпил върху им. Тогава би настанала истинска бъркотия — разноцветни капки из целия Латински квартал — жълти, зелени и тъмночервени. Понечвам да взема платното и се подпирам на пейката. Доколкото виждам, не е сериозно повредено. Следващия път ще се разположа на пейката, за да бъда на безопасно разстояние от смахнатите бабички, облечени в червени костюми.

Най-сетне се обръщам към нея. Тя седи и разтрива коляното си. Чорапите й са скъсани там, където е паднала на земята. Едното й коляно кърви и тя ближе пръста си и го потърква така, както би правила една котка. Но дамата не гледа коляното си, а мен.

— Est-ce que vous êtes peintre, monsieur, artiste-peintre?^[1]

За какъв ме мисли, по дяволите? За землемер, измерващ „Сен Жермен де Пре“, за да снеме размерите и да я изгради в пустинята за някой арабски принц, който да я превърне в джамия?

Навеждам се и опитвам да подредя нещата в кутията и да изправя триножника. Слава Богу, нищо не е счупено! Това би сложило край на кариерата ми като художник.

— Oui, madame…^[2]

— Ах, вие сте американец. Много интересно.

Едва тогава съзирам бастуна. Бял. Чувствам се като пълен глупак. Най-големият ми проблем е равнодушието и безразличието. Отново коленича до възрастната дама.

— Est-ce que je peux vous aider?^[3]

Погледът й сякаш минава през мен. Едва тогава осъзнавам, че жената говори съвършен британски английски без никакъв акцент.

— Ах, видели сте бастуна ми. Разбирам това по промяната в гласа ви. Да, можете да ми помогнете. Бихте ли ми помогнали да стана? Опитам ли се да го направя сама, ще трябва отново да се претърколя на колене, а това ще бъде много болезнено.

Тя протяга ръце — малки и гладки. Внимателно й помагам да стане. Всъщност тя се изправя сама, като се подпира на ръцете ми. Има силни ръце за старо момиче.

Навеждам се, взимам бастуна и й го подавам. Тя изтупва дрехите си с усърдието на слепец, без да знае къде точно се е изцапала. После започва да размахва бастуна пред себе си, близо до земята, като лъч на радар или човек, който търси пари на плажа с детектор за метал.

Виждам какво търси — чанта или по-скоро сак, който се намира на около два метра от църквата. Отивам до него и го взимам. Влизам в обсега на радара, докосвам ръката й и й подавам кожените презрамки, за да ги хване.

— О, сър. Понякога е трудно да си незрящ. Благодаря за любезността. Много съжалявам, че се блъснах във вас или може би по-скоро се сгромолясах отгоре ви. Както и да е, съжалявам. Виждате ли, аз си имам свои пътечки, по които има минимална опасност да се спъна в нещо или в някого и вие бяхте там. Не ви очаквах. Заблудихте ме. Сигурно работите много тихо, мосю, инак щях да ви чуя. Е, разбира се, шумът на автомобилите също може да ми е попречил.

Тя махва с бастуна към булевард „Сен Жермен“.

— Но поне би трябвало да ви усетя по миризмата. Чудесното ухание на терпентин. Да, сигурно остарявам, но трудно го осъзнавам.

— Вероятно вятърът е духал в противоположната посока.

Тя се обляга назад, усмихва се и ме поглежда в очите — ако един слепец може да гледа в очите.

— Ах, американец, художник и човек с чувство за хумор. Много интересно. Не очаквах такава приятна изненада. В живота ми не са останали много приятни изненади.

Забелязвам, че не е облечена изцяло в червено. Носи червена шапчица, с каквато бе Жаклин Кенеди в Далас, яркочервена пола, пуловер и сако, но на него сега има няколко петънца от моята палитра.

— Извинете, мадам, но на сакото ви има боя. Ако стоите мирно, ще я изчистя с терпентин. Не го ли направя, боята ще засъхне и ще остане там.

— Добре ли стои на сакото ми? Ако ми отива, бих искала да остане. Би било чудесно да имам изрисувано на ръка сако от американски художник тук, в Париж, нали? Макар да не виждам боята, би било вълнуващо.

— Опасявам се, мадам, че петната са кафеникави, жълта охра, тъмночервени и морско сини. Дори в по-евтините изложбени зали това не би се приело като кой знае каква композиция.

Обикновено не съм толкова бъбрив и многословен. Вероятно това е така, защото напоследък не говоря много английски и се наслаждавам на родния си език, но мисля, че причината всъщност е в характера на тази жена. Иска ми се да продължим словесната игра, която клони към флирт.

Или може би защото усещам, че и тя също е самотна, иска да разговаря с някого и да упражнява английския си.

— В такъв случай, мосю, може би ще бъде най-добре, ако съблека сакото, за да заличите или преобразите произведението на спонтанното си изкуство. Поне ден-два ще усещам мириса на терпентин — спомен от нашето запознанство. Мисля, че това ще ми хареса. Ще бъде много по-хубаво, отколкото да вляза в някоя художествена галерия. На такива места винаги съм се чувствала нежелана. Някои художници се обиждат, когато слепец се вторачи в картините им и вероятно имат право. Но аз само търся нещо, което бих искала да видя. Сестра ми Роланд казваше, че нямаше да има голяма разлика, ако бях зряща. Нямало да пропусна много. О, да, понякога слепотата има своите преимущества.

Тя започва да разкопчава сакото си и да го съблича. Слаба жена, стройна и спретната. Заобикалям я и взимам сакото й. Тя прехвърля бастуна и сака от ръка на ръка, докато й помагам.

— Няма ли да ви е студено, мадам? Мога да ви дам якето си, но то е изцапано с боя.

— Не, не мисля, че ще ми бъде студено. Ще седна на каменната пейка в краката на мосю Дидро. Бях се запътила натам, когато се срещнахме така стремително. Не знам точно как да го кажа. Как бихте се изразили вие, американците, мосю?

Кълна се, че отново ме погледна в очите. Може би не е съвсем сляпа или й харесва да се преструва на незряща и й прави удоволствие да носи бял бастун. А може би дори не е французойка. Говори английски по-добре от повечето англичани и американци, които познавам и се изразява точно, изискано, обмисля думите си.

— Бихте ли приели думата „благоприятно“, мадам?

— О, да, прекрасно. Американец с чувство за хумор, при това толкова галантен. О, да. Да.

Тя тръгва право към статуята. Върви бързо, без да потропва с бастуна или да издава по някакъв начин, че е сляпа. Нищо чудно, че се блъсна в мен. След като се движи с такава скорост, удивително е, че никой от нас не пострада.

Успявам да събера нещата си. Няма щети, с изключение на леко размазаната ми палитра и счупената четка. Разстилам сакото й на пейката и започвам да го почиствам с парцалче, напоено с терпентин.

Вчера намерих три хавлиени кърпи, изхвърлени на боклука близо до Бастилията. Протрити са в средата, но от краищата стават идеални парцалчета. Накъсах ги на правоъгълни парчета. Сега използвам едно от най-хубавите си парцалчета.

Най-трудното е да не размажа боята и да я изчистя добре. Работя десетина минути и взимам отделно парцалче за всеки цвят. Свършвам и единственото петно, което се вижда, е влагата от терпентина.

В Париж е ранна пролет. На кестените току-що са им покарали листа. Още не са разцъфнали. В една популярна песен се казва, че парижките кестени цъфтят през април, но това всъщност става през май. Днес е девети април и макар че е слънчево, възрастната дама сигурно замръзва без сакото си. Оглеждам го за последен път.

Вдигам очи към нея. За Бога, по нея са накацали гълъби — по раменете, на главата и на коленете й. Дори държи един.

Как, по дяволите, един слепец може да хване гълъб?

Забързвам към нея. Приближавам се и гълъбите отлитат. Няколко кацат на земята, в краката й и гледат какво ще стане по-нататък.

Аз лично мразя гълъбите и ако възрастната дама ще им позволява да кацат по нея, тогава напразно съм пропилял времето и терпентина си да махам петната от боята по сакото й. Щом гълъбите ще осират дрехите й, какво значение имат няколко петънца боя? По дяволите, гълъбите не са нищо друго, освен летящи плъхове!

Тя се обръща към мен, когато съм на десет крачки от нея.

— Ах, американският художник идва да ме види. Не се притеснявайте, пернатите ми другари пак ще долетят, щом разберат, че сте мой приятел.

Повиши ме в приятел. Но що се отнася до гълъбите, просто не искам да дрискат по мен или по картините ми.

— Изчистих боята от сакото ви. Миризмата на терпентин ще изчезне бързо. Надявам се, че не ще обезпокои гълъбите ви.

Няма нищо лошо в това, че се опитвам да бъда мил. Дамата става и аз наметвам сакото на раменете й. Тя проверява дали яката й е оправена, облича го и се закопчава. Извършва всичко с плавни и уверени движения, без да бърза и много сръчно. Обръща се към мен. Не виждам нищо нередно с очите й. Ясни са. Нямат пердета. Струват ми се напълно нормални, истински прозорци към душата.

— Моля ви, бихте ли седнали до мен за минутка, мосю художник? Нямам често възможността да разговарям с някого, особено с художник, при това американец. Странно, но имам чувството, че играя в някой от онези филми, за които съм чувала.

Сядам до нея. Каменната пейка е студена. Забелязвам, че възрастната дама седи на надуваема възглавничка. Бръква в сака си и изважда още една, навита на руло, с размерите на пура.

— Ето, седнете на това. Инак може да ви заболят бъбреците.

Господи, говори като майка ми! И освен, че „вижда“, изглежда може и да чете мисли. Чувствам се глупаво, но надувам възглавничката и я слагам под задника си. Удобна е, предпазва от студа и е мека. Възрастната дама наистина знае какво прави.

Слънцето пече и денят е топъл. Но щом някой от множеството прелитащи над нас бели или черни облаци го засенчи, веднага се появява студен ветрец и става хладно. В момента слънцето е ярко и осветява краищата на онези красиви френски облаци, каквито са рисували импресионистите и каквито не съм виждал никъде другаде. Надявам се някой ден да събера достатъчно смелост и да се опитам да ги нарисувам.

Проклетите гълъби са се върнали. Не ми обръщат внимание, сякаш възрастната дама ме предпазва от тях по някакъв магически начин. Сега тя се е отдала на тях. Наблюдавам я. Това е най-странната сцена, която съм виждал.

Жената има малък комплект инструменти, увит в кожа, като на техниците. Разтворила го е на пейката — не до мен, а от другата си страна. В комплекта има ножички, пенсетки, различни метални остриета, клечки за зъби, пръчици с увит накрая памук, миниатюрни шишенца, които миришат на алкохол и няколко пилички. Има и шишенце са антисептична течност.

Не знам как го прави, но протяга пръст и няколко от онези смахнати гълъби кацат на него. Тя избира една от птиците, като бавно и внимателно слага ръка на гърба й. Гълъбът се свива и тя го взема. Нежно разперва крилото му и прокарва пръст по цялата дължина, проверявайки перата. Има ли изкривено перо, оправя го, а ако е много изкривено, бързо го изважда, опипва вдлъбнатината с чувствителните си пръсти и слага капка антисептична течност.

Така проверява цялото тяло на гълъба — опипва всяко перце и го наглася. На птиците това изглежда им харесва — досущ шведски масаж. Не пърхат с криле, не се опитват да отлетят. Никаква паника. Просто се отпускат и се оставят в ръцете й. После жената проверява крачетата им — заглажда или пили загрубелите места, подрязва ноктите, ако има нужда, почиства разстоянието между нокътя и пръста и измива цялото краче. Бих искал някой да се грижи за мен така. Пък и не дрискам по статуите.

Щом свърши с поредния гълъб, възрастната дама сръчно бръква в една от десетината торбички, които е подредила до себе си. Избира зрънце сякаш са витамини и ги дава едно по едно на птицата, която току-що е прегледала. През това време гълъбът разперва крила и чевръсто проверява с човката си какво му е направила.

Птицата изкълва зрънцата от ръката й, а после жената грациозно махва с ръка и внимателно го отделя от пръста си. Гълъбите излитат, кръжат известно време във въздуха и сетне кацат на статуята на Дидро, за да я омърсят.

Изглежда любимите им места са перото в ръката му, самата ръка и главата му.

Целият Дидро е покрит с гълъби. Върху него има повече птици отколкото върху възрастната дама, но в края на краищата той е десет пъти по-голям от нея. Тъмнозелената патина на бронза му е покрита със слой бели изпражнения.

Гледам как жената се занимава с пет-шест от гълъбите. Твърде съм улисан, за да се върна към работата си. Не съм виждал такова нещо. Когато бях ученик в гимназията, гледах канарчета и много обичах да слушам песните им. Но гълъбите издават само гъргорещи звуци и човек може да повърне, докато ги слуша. И все пак, трябва да призная, че не съм виждал някой да се занимава с тях така, както прави възрастната дама.

Тя оправя перата им и говори, като предимно задава въпроси. Вниманието й е насочено към гълъбите, но от време на време ме поглежда и се усмихва. Започвам да осъзнавам, че отгатва къде се намират очите ми по гласа или по миризмата ми. Явно го прави така, че да не се чувствам неудобно от слепотата й. Преструва се, че вижда заради мен. Но въпреки това аз се чувствам неудобно. Не мога да го преодолея и още не мога да разбера как е възможно да ме гледа право в очите и да чете мислите ми. Това е свръхестествено.

— Отдавна ли сте в Париж, мосю художник?

— Да. Живея тук почти от пет години.

— Но вие имате много силен американски акцент. След като сте били толкова дълго в Париж, би трябвало да говорите по-добре френски.

Господи, мисля, че казах само петнайсетина думи на френски! Не знаех, че съм толкова зле с този език.

— Изглежда нямам усет за езиците, мадам. Опитвам се да уча френски, но ми е трудно. Но сега говоря много по-добре отколкото преди година и това все пак е нещо.

— Вие имате добро зрение, а аз — добър слух. Двамата заедно можем да узнаем много повече неща за този свят. Почти никой не използва дарбата, която притежава. Започва да я цени, едва когато я загуби.

Настъпва продължително мълчание, докато тя внимателно изважда едно перо и слага на мястото антисептична течност.

— Сега, Орландо, ще се чувстваш много по-добре. Ще можеш да отлиташ по-бързо от автомобилите и скоро ще ти порасне ново перо.

Жената отново се обръща към мен и се усмихва.

— Надявам се, че нямате нищо против да говоря на гълъбите. Измислила съм им имена и те са единствените ми приятели и роднини. Понякога възрастните слепи жени са много самотни.

— И аз съм разговарял с гълъбите, мадам. Понякога те са единствените същества, с които мога да разговарям.

Не й казвам колко често ги ругая, когато внезапно размахат криле зад гърба ми, докато се опитвам да се съсредоточа върху някоя картина. Човек може да получи сърдечен удар, когото ято гълъби се извиси във въздуха.

— Но не ги познавам като вас, мадам. Когато им говоря, сякаш говоря на себе си и не научавам нищо. Никога не съм бил толкова близък с гълъбите.

— Ами, вижте какво, мосю. От трийсет години, от края на Втората световна война идвам тук всеки ден около десет сутринта и стоя, докато чуя обедните камбани. Гълъбите се менят, но ятото остава същото. Дори новородените или гълъбите, които се присъединяват към това ято ме познават. Те са едни от най-доверчивите и дружелюбни същества на тази земя. Убедена съм, че общуват помежду си и си говорят по някакъв особен начин, но колкото и усилено да се вслушвах, така и не успях да науча езика им. Ала хората могат да научат много от тях за начина, по който трябва да живеят.

Непрекъснато съм по улиците и срещам какви ли не луди, но тази жена е върхът — облечена в червен костюм възрастна сляпа дама, която иска да разговаря с гълъбите, защото те могат да й покажат как трябва да живеят хората.

Имам чувството, че може би се забърквам с поредната откачалка. Развил съм нещо като шесто чувство в подбирането на истинските луди. Но тази жена изглежда различна. С изключение на страстта й към гълъбите и слепотата тя е по-нормална, по-непосредствена, и по-интелигентна от хората, с които съм разговарял от няколко години насам.

Ала в същото време ръцете започват да ме сърбят да се заема с картината си. Реших да нарисувам тази жена, седнала в основата на паметника. Ще използвам някой ярък цвят за предния план. Червеното ще подхожда страхотно на зеленината на дърветата в парка до църквата. Няма да се спирам подробно на мосю Дидро — само леко загатване за бронза, няколко гълъба и осанката на фигурата.

— Е, най-добре е да се върна към работата си, мадам. Светлината се променя бързо, а аз искам днес да свърша с фона.

— Какво рисувате? Църквата ли?

Още не мога да свикна с факта, че е сляпа. Каже ли нещо подобно, имам чувството, че се шегува, но това ми се е случвало често, при това със зрящи хора. Седя пред нещо, което ме интересува и пресъздавам доста добре видяното, а те стоят там, гледат озадачено картината и накрая питат какво рисувам. Това може да ме влуди и се отразява зле на самочувствието ми.

Отначало мислех, че се шегуват, но не е така — просто не разбират, пък и аз не мога да науча френския. Но тази жена, разбира се, наистина е сляпа. Тя само знае, че съм до статуята на Дидро. Може би рисувам кафенето или дори хотел „Медисън“.

— Да, мадам, рисувам църквата, но и не само нея. Вляво от нея на картината ми е статуята на Дидро, по-нагоре — булевард „Сен Жермен“ и аптеката, а по-нататък — отсрещната страна на улицата, „Ле Дьо Марго“ и началото на улица „Бонапарт“. В средата е камбанарията. Нефът е изобразен по цялата дължина на картината и стига до фонтана. На преден план има градинка, където играят деца, а пред нея е булевардът с автобусната спирка.

Дамата спира да се занимава с гълъбите си и се заслушва в думите ми. Затваря слепите си очи така, както прави зрящият, за да си представи нещо.

— Описвате всичко много добре. Представям си го. Бих искала да мога да видя картината ви. Живея в този квартал, откакто съм се родила. Вероятно сте много добър художник, защото мисля, че сте добър човек. Благодаря, че изчистихте сакото и ми правихте компания. Надявам се, че ще бъдете доволен от картината си, когато я завършите.

Докато тя говори, камбаните на „Сен Жермен де Пре“ започват да звънят с хубавите си глухи и свещени тонове. Първите няколко ноти, после кресчендото, докато набират скорост. Толкова са успокояващи. Камбаните са едно от нещата, които се научих да харесвам в Париж. Недалеч чувам, че по-плътните тонове на камбаните на „Сен Сюлпис“ започват да приветстват дванайсетия час — покана за така важния за французите обяд.

Сляпата възрастна дама е започнала да прибира инструментите си. Слага настрана торбичките с храна, после изважда един по-голям сак и пръсва няколко зрънца на земята пред себе си. Сетне се обръща към мен.

— Така не забелязват, че си тръгвам и не го преживяват тежко. Кажете ми, има ли малки птичета сред гълъбите?

Поглеждам. Пред гълъбите се стрелкат врабчета, които взимат своя дял.

— Да, има врабчета.

— Някой от гълъбите бие ли ги, за да отмъкне храната им?

Пак поглеждам. Птиците се блъскат, за да се доберат до зрънцата, но не се кълват и не се бият.

— Не. Позволяват на малките птичета да вземат, каквото искат.

— Виждате ли, мосю, гълъбите могат да ни научат на много неща.

Тя взима бастуна си, става и ми протяга ръка. Стискам я.

— Утре ще бъдете ли тук, за да работите върху картината си?

— Да, освен ако не вали или не е твърде студено. Жената вдига глава и я обръща наляво и надясно като пойнтер, опитващ се да надуши някаква миризма.

— Не, утре ще бъде като днес. Надявам се да ви видя. Дамата се обръща и бързо се отдалечава, използвайки бастуна си само от време на време. Каза, че се надява да ме „види“. Сигурно е странно да си сляп и да употребяваш думата „виждам“.

Връщам се при картината си. Отбелязвам мястото, където ще нарисувам възрастната дама. Трябва да се посъветвам с нея, за да разбера дали няма нещо против. Едва ли би разбрала, че я рисувам, но трябва да го направя. Това е урок, който научавам бавно, но сигурно. Нещо, което на един човек му се струва съвършено правилно и логично, за друг може да е ужасно. Ние, хората, сме различни. Иска ми се да бях научил това по-рано. Ще я попитам утре, преди да започна да я рисувам.

Работя върху фона в продължение на няколко часа. Обикновено го правя по-бързо, но от няколкото картини с маслени бои, които съм нарисувал досега, открих, че в началото недостатъците в рисунъка или в композицията могат да бъдат приемливи, дори незабележими, но накрая се набиват в очите. Сега се опитвам да премахна всякакви такива следи от непохватност.

И все пак, вече чувствам, че ще имам същите неприятности, както и преди, с другите. Дори да нарисувам добре картината и изборът на форми и багри да изглежда подходящ, в изображението липсва чувство. Изглежда не мога да пресъздам в рисунъка силните вълнения, които поражда у мен сюжетът, Париж и самият живот. Нещо не достига. Има някаква стена от страх и плахост между мен и онова, което искам да изразя. Има и арогантност. Сякаш нямам желание да се отдам на картината и да стана част от нея. Вероятно това ще дойде с практиката, когато няма да бъда толкова погълнат от техническите проблеми. Надявам се да стане така.

Около пет часа светлината помръква. Чувствам, че съм приключил с фона. През нощта повърхността ще изсъхне и ще бъде готова за напластяването на боите утре. Ще започна с небето. Ще се опитам да изобразя онези постоянно променящи се вълшебни облаци на фона на преливащата се синева на небосвода. Тук ще използвам лазурно синята боя. Някой ден искам да опитам да рисувам на още влажното платно. Да мина от фона към напластяването на боите, без да чакам платното да изсъхне. Рембранд и някои други велики фламандски и италиански художници са го правили.

Затварям кутията, окачвам платното на гърба й и тръгвам към дома си. Мога да взема автобус 86, който ще ме закара точно там, но обичам да се разхождам из Париж. Това ме крепеше в най-лошите ми дни. Пък и по това време автобусите са пълни и може да изцапам някого с неизсъхналото платно.

Минавам по булевард „Сен Жермен“, „Пон Сюли“ и сетне нагоре по „Хенри IV“ към Бастилията. Поемам по „Рокет“ и за по-напряко свървам по една тясна уличка на име „Келер“. Вървя около четирийсет и пет минути. Кутията с боите е лека и не я усещам. Ходенето ме поддържа във форма.

Излизам на „Теландие“ — улицата, на която живея. Още е рано и звънецът на вратата не е включен. Промъквам се покрай портиерката без никакво затруднение. Знам името на един художник, който живее в сградата и ако тя ме попита нещо, решил съм да кажа, че му отивам на гости. Всъщност не познавам онзи художник и се надявам, че няма да се запознаем.

Качвам се по най-малко използваното стълбище. По това време повечето занаятчии, мебелировчици и дърводелци са се прибрали. Вървя тихо, но с нехайна походка и безсмислено подрънквам с ключовете. Стигам до най-горния етаж, бутвам тежката врата на аварийния изход и се озовавам в тъмния таван.

Тук няма осветление. Намирам фенерчето, което съм скрил, включвам го и тръгвам пипнешком по десния коридор между отделните тавански стаи към онази, която смятам за своя, макар да съм се настанил незаконно там. Изваждам пъхнатия под прага ключ и влизам.

Миризмата на напластен отдавна прах, изсъхнало дърво и застоял въздух ми е толкова родна. Оставям кутията и картината в далечния ъгъл на стаята. На скосения таван има прозорче с метална рамка. Отварям го, за да проветря помещението. Покривам процепите на вратата с едно старо перде, за да не се вижда навън светлината и запалвам две свещи. Откачам картината от триножника и я слагам между свещите. Оглеждам стаята и виждам, че нищо не е пипано. Мисля, че тук от години не е влизал никой друг освен мен. Дори не знам коя от дърводелските работилници долу я използва.

Свалям дунапреновата подложка и спалния си чувал от лавиците, където ги крия през деня. Изваждам малкия газов котлон и еднолитров буркан със запасите си от консервирани зеленчуци. Измъквам бутилката вино и половинката франзела, която кътам от два дни. Храня се само веднъж на ден и съм гладен като вълк. Бях готов да открадна няколко от зрънцата за гълъбите.

Включвам котлона и затоплям постния си гювеч. Изваждам лъжицата, скрита под носещата греда и си сипвам чашката вино, която си позволявам всеки ден. Бутилката от шест франка трябва да ми стигне за една седмица. Освен материалите за рисуване, разходите ми включват виното, газта, франзелите и свещите.

Седя в сгъстяващия се мрак, на светлината на двете свещи и бавно поглъщам дажбата постен гювеч. Аз, който цял живот съм се хранил с месо, по принуда станах вегетарианец. Отначало страдах, но сега, след няколко месеца, понякога си мисля, че няма да мога да погледна пържола, нито дори добре препечен хамбургер. Но се чувствам много по-добре. Макар че това може да се дължи на ходенето.

Поглеждам картината. На тази светлина, далеч от действителния сюжет, тя изглежда по-добре. Вероятно тази нощ няма да рисувам в съня си. Идеята да използвам маслени бои, особено като се има предвид цената им, е истинска лудост, но аз съм обсебен от нея. Не знам как ще продам тези неща за достатъчно пари, за да покрия разходите за боите и платното, камо ли да ми останат няколко франка печалба. Ако се наложи отново да се върна към водните бои, ще имам чувството, че отрязват краката ми. Но ще го направя — само и само да запазя свободата си.

Купих кутията с боите за нищожна сума. Тя представлява истински сгъваем триножник, направен от широколистно дърво с твърда дървесина, метални панти и медни сглобки. Кутията е най-малко на петдесет години — по-стара от мен. Няма метална обшивка като новите модели, нито второ чекмедже отдолу, но е яка и лека. Направена е така, че краката се разгъват и затягат, за да бъде по-устойчива. Има си всичко — отделение за боите, палитра, четки, терпентин, лак и ленено масло и се отваря, за да държи платното. Става за всякакви размери платна. Освен това е изцапана с боя и има автентичен вид. Самото излизане да рисувам ме вълнува. Вървя и се чувствам в хармония с Моне, Писаро, Сезан и Тисле. Досущ истински художник в бранша.

Мислих внимателно, когато купувах боите. Наблизо намерих един магазин, където боите и четките струват наполовина по-евтино от другаде. Реших да купя бои „Льо Уран Буржо“, защото не са твърде скъпи. Взех тубички с размери, подходящи за ателие. Опитах се да се придържам към най-евтините бои. Купих сребристобяло и абаносово черно. Това са любимите ми цветове, откакто учех в училището в Пен и мечтаех да стана художник.

После си купих земни цветове. Ако се наложи, ще рисувам с тях и то само с черното и бялото. Взех червеникавокафяво, жълто-кафяво, тъмнокафяво и жълта охра. После купих тубичка светло морскосиньо. Общо седем цвята. За да попълня спектъра си, при това на не много висока цена, взех и виолетово-синьо — най-евтиното, което намерих. После хромово жълто и оранжево. После — тъмночервено. Купих и тревисто зелено, което е почти прозрачно и може да се използва за фон, както и да се добавя към жълтите и земни багри на листата на дърветата и храстите. Накрая се изръсих и купих лазурно синьо като тринайсети цвят. Изобразяването на парижкото небе без лазурно синьо е истинско предизвикателство.

Взех си четки от свинска четина, номера 4, 8 и 10 и най-голямото разточителство — номер 6. Само последната четка струва четирийсет и два франка — достатъчно, за да живея две седмици.

Приготвям сам лака от материалите, които купувам от евтиния магазин наблизо. Оттам взимам и огромни кутии с бяла акрилна боя, терпентин и ленено масло.

Най-скъпи са платната. Изхарчих половината си пари, за да купя док от един специализиран магазин. Крада дъски от тавана, за да правя рамки. Прикрепям платното към тях с гвоздейчета и чук. Намерих го със счупена дръжка в една боклукчийска кофа долу на улицата.

Опъвам платното с пръсти. Най-трудното е, когато го приковавам към рамката и затоплям лепилото. Тъй като в почивните дни в сградата няма никой, а портиерката не идва в неделя, аз съм решил, че това е най-подходящият ден. Шумът от чукането се чува, а вонята на лепилото е ужасна.

Миналата неделя работих през целия ден. Първо събрах малко зеленчуци и плодове, когато затваряха пазара „д’Алигр“. Там изхвърлят всичко, което започва да гние. Сготвих ежеседмичния си гювеч и в същото време опънах платното и направих лепило. Миризмите се смесиха.

Изработвам четири рамки, слагам два пласта акрилна боя на платната и ги опъвам. Сетне ги поставям на лавиците. Правя ги по стандартните френски размери — около шейсет на трийсет сантиметра. Сега за пръв път рисувам на едно от по-големите, защото малките започнаха да ме изнервят. Ще стана истински велик художник, само дето не печеля пари.

Въпреки евтините решения на проблемите си, скоро ще фалирам окончателно, ако не намеря начин да продам проклетите картини. Изчислявам, включвайки материалите, но не и труда и времето си, че съм вложил по сто франка във всяка картина. Това означава, че трябва да си докарам най-малко по триста франка на картина. Наоколо не се разхождат много хора с толкова пари в джоба, готови да ги похарчат за произведения на неизвестен художник. Но туристическият сезон наближава. Вероятно ще продам нещо през лятото. Трябва да го направя.

Независимо от това не се оплаквам. Засега нещата не вървят зле и се чувствам страхотно. Знам, че всичко ще се оправи. Имам чувството, че животът отново придобива смисъл.

Най-лошото е самотата. Опитвам се да се преборя с нея, но тя непрекъснато се прокрадва у мен. Освен това се опитвам да поддържам хигиената си. Веднъж седмично ходя в обществената баня до полицейския участък край пазара „д’Алигр“. Изтърквам мръсотията от тялото си и тъпча с крака дрехите си, за да ги изпера добре. Изстисквам водата от тях, слагам ги в найлонова торба и ги простирам да съхнат на тавана. Имам втори комплект дрехи, които обличам, след като се изкъпя. Но въпреки това приличам на безделник. Може би заради брадата. Подрязвам я, така че не е рошава, но когато не гладиш дрехите си, а ги тъпчеш с крака и имаш брада, макар и чиста, не може да не приличаш на клошар. Трудно е да се бръснеш сутрин без топла вода. Ножчетата за бръснене биха увеличили разходите ми, а освен това започвам да харесвам брадата си. Тя прогонва проклятието на Ем Би Ай от мен и ме насочва в правилната посока — онази, към която съм се стремил през целия си живот.

Веднъж в месеца или по-често нося дрехите си в обществената пералня. Слагам всичко в един барабан, с изключение на спортния екип, който пера на ръка, после пускам монетите. Цялата процедура ми струва седемнайсет франка. Но след това няколко дни ухая божествено. Тениските ми са протрити, а джинсите ми почти винаги са намачкани.

 

 

Нахранвам се и духвам свещите. Вторачвам се за малко през таванското прозорче. Все се каня да се кача и да измия стъклото, за да виждам небето, но се страхувам да не подхвърля на собственика на сградата идеята, че живея тук, затова не го правя. Времето вече е хубаво и нощем мога да отварям прозорчето, за да гледам звездите, ако има такива. От опит открих докъде мога да го вдигна, така че в стаята да не влиза дъждът.

Преди да заспя дълбоко, си спомням, че утре трябва да се отбия в представителството на „Американ Експрес“, за да проверя дали има писмо от Лори или от децата. И аз искам да им пиша и да кажа, че съм добре и се справям с рисуването.

Незрящ блян

Неговият мирис е толкова различен от онзи на повечето хора. И това не се дължи само на терпентина. Пък и гласът му — понякога спокоен, когато отговаря на въпросите ми, но въпреки това развълнуван. В същото време той е тъжен и самотен. Мисля, че е добър художник.

Беше толкова любезен да дойде при мен край паметника. Днес краката на мосю Дидро миришеха на плесен — може би от дъжда и от гълъбите. Миризмата беше по-силна от обичайната.

Мисля, че мосю Художника не се интересува от моите гълъби. Долових го в гласа му и по начин, по който седеше — макар и на възглавничката ми. Чувствах, че му е неудобно. Трябва да го науча да ги обича като мен. Надявам се, че утре ще дойде пак. Усещам мириса на терпентин от сакото ми.

Надявам се, че не се държах твърде неразумно. Толкова рядко намирам някой, с когото да разговарям — човек, който не мисли постоянно за слепотата ми. Другите са слепи. Често изпитвам съжаление към хората, които живеят затворени в този свят, а не извън него като мен. Това е много трудно и жестоко за тях.