Уилям Уортън
Последна любов (8)

6

На следващата сутрин се събуждам късно, напълно освежен и изгарящ от нетърпение да тичам навън. Бягам по-усилено и по-бързо от обикновено и не усещам умора. Сякаш съм свалил десет от четирийсет и деветте си години. На улица „Шароне“ спирам да си купя кроасан — нещо, което не съм правил от месеци. Ще закуся. Господи, разглезвам се! Парите ще ме превърнат в истински бонвиван.

Напълвам легена с вода и дори я затоплям на газовия котлон, преди да се измия. Имам почти чисти дрехи и ги обличам. Джинсите са се втвърдили от боята, но аз съм свикнал с това.

Кафето и кроасанът, който потапям в него, са превъзходни. Изваждам картините, които съм нарисувал досега и ги нареждам край себе си. Взирам се в тях, преструвайки се, че ги е рисувал друг и се опитвам да бъда критик на собствената си работа. Бих искал и „Площад Фюрстенберг“ да е тук, но парите са си пари. Излягам се върху спалния чувал и поглеждам през прозорчето. Небето е синьо. Тук-там се появява по някое облаче, което бързо изчезва. Сигурно там горе е ветровито.

Замислям се за портрета на Мирабел и за самата нея. За историята й. Спомням си всичко, което й разказах за себе си. Чудя се дали да продължа. Винаги мога да премълча по-неприятните части и да разказвам само по същество, без да се спирам на подробностите. Не съм убеден дали искам да споделя всичко това с някого, дори с Мирабел. Не знам дали ще мога. Заключил съм историята толкова дълбоко в себе си, че чак ме е срам. Пък и е толкова болезнена. В същото време ми е писнало от нея. Всичко приключи отдавна.

Изяждам кроасана и изпивам последната глътка кафе. Измивам чашата и кафеника и ги избърсвам. Скривам картините и напъхвам спалния чувал под полегатата греда на покрива. Ослушвам се, после излизам, заключвам вратата, слагам ключа в скривалището му и тихо слизам по стълбите. Невидимостта се превръща в начин на живот. Правя тези неща, почти без да се замислям. Никога не съм излизал толкова късно сутрин. Разглезвам се, но се чувствам чудесно. Не бързам и не съм притеснен. Портиерката е дръпнала пердето на прозореца си.

Дори след усиленото тичане сутринта предпочитам да вървя, а не да взема автобуса. Денят не е толкова хубав, колкото беше в зори. На небето се носят черни облаци и онзи вятър е започнал да духа ниско по земята. Може дори да завали. Но мисля, че има достатъчно светлина за портрета.

Това ми напомня за електрическите крушки. Отбивам се в магазина и купувам четири шейсетватови матови крушки.

Слизам направо на кея от другата страна на моста „Сюли“, където обикновено тичам. Вървя покрай реката и гледам лодките. Докато бягам, не виждам много. Повечето са баржи, на които живеят хора. Господи, би било истинска мечта да живееш на баржа по Сена, в самия център на Париж!

Тръгвам нагоре по улица „Сен Сюлпис“, към пазара „Сен Жермен“. Купувам китка маргарити само за пет франка. Мирабел няма да ги види, но ще усети уханието им и ще ги докосне. Не миришат кой знае колко хубаво, но мисля, че тя харесва такива неща.

Отново се опитвам да се промъкна до нея, без да ме усети. Не нося кутията с боите, която трака и съм обут с маратонки. Но когато се приближавам на три крачки от нея, тя се обръща.

— Идваш по-рано, Жак. Камбаните още не са започнали да бият. Но аз привършвам с гълъбите.

— Как разбра, че съм тук, Мирабел? Как позна, че съм аз, а не някой друг?

На ръката й е кацнал един от кафеникавосивите гълъби. Тя се усмихва.

— Ами, първо, по звуците и поведението на гълъбите разбрах, че някой се приближава към мен. Но не чух нищо и гълъбите ми се сториха нервни, затова предположих, че някой се промъква крадешком към мен. Кой друг би го направил, освен ти? Пък и долових нов мирис — на окосена трева. Накара ме да се замисля за полята, кравите и за ваканциите на село. Прекрасно ухание.

Тя дава зрънца на кафявия гълъб и го отпраща.

— Ти си удивителна, Мирабел. Не мога да запазя нищо в тайна от теб. Добре. Това е за теб.

Подавам й маргаритите. Тя ги взима от ръката ми и ги поднася към лицето си.

— Ах, Жак, събрали са аромата на цялата природа. Толкова отдавна беше.

Мирабел нежно гали цветна.

— Откъде знаеш, че маргаритите са любимите ми цветя? Жълти ли са?

Тя вдига очи към лицето ми. В ъгълчетата им блестят сълзи. Щастлив съм и същевременно смутен.

— Не ми казвай, че можеш да надушваш и да чувстваш и цветовете, Мирабел. Няма да повярвам. Ако продължаваш така, вече няма да вярвам, че си незряща.

— Би било чудесно. Моля те, Жак, сега трябва да бъдеш галантен. Подаряваш ли цветя на жена, трябва и да я целунеш.

Тя обръща едната си буза към мен и аз се навеждам. Целувам я и в същия миг камбаните на „Сен Жермен де Пре“ започват да бият. Тя ми поднася и другата си буза. Целувам я. По лицето й се стича сълза и аз усещам вкуса й на устните си. Разнасящият се на талази, почти какофоничен и дълбок отекващ звук на камбаните изпълва въздуха.

Мирабел се навежда към мен и ме целува по двете бузи. Устните й са сухи и хладни. Гълъбите летят и танцуват около нас.

— Много ти благодаря за цветята. Никой не ми е подарявал цветя, освен баща ми. За десетия ми рожден ден донесе букет, който бе набрал сам. Никога няма да забравя това. Бяха жълти маргарити, също като тези.

Тя отново ги поднася към носа си и прокарва пръсти по цветовете. После оставя китката на пейката и започва да прибира инструментите си.

— Трябва да тръгваме. Сготвила съм чудесен обяд, пък и нали ни трябва достатъчно светлина, за да ме нарисуваш добре.

— Моля те, Мирабел. Не може ли да останем тук, докато камбаните спрат да бият? Едва сега забелязвам колко е хубав звукът им — сякаш слънцето и дъждът са се слели и дъгата съдържа всички тонове.

Седя до нея със затворени очи и наклонена назад глава и слушам. Истинско вълшебство. Чувам вятъра, пляскането на крилете на гълъбите и бръмченето на уличното движение. И на фона на всичко звучи металическият, извисяващ се и силен гръм на камбаните. Защо ли досега не съм забелязвал, че звънят така?

— Ти се превръщаш в истински слепец, Жак. И аз обичам да правя това — да седя неподвижна и да слушам камбаните. Съвсем различни са от онези на „Сен Сюлпис“. И те са хубави, но са по-величествени, по-религиозни и по-уверени в себе си. А камбаните на „Сен Жермен де Пре“ сякаш задават въпроси, на които никой не може да отговори. Нека да слушаме.

После млъква и двамата се заслушваме в камбаните, докато заглъхнат и последните отекващи звуци. Чувам, че в далечината „Сен Сюлпис“ отговаря с дълбоки тонове. Мирабел става. Аз също. Хваща ме под ръка. Не е студено, но не е и топло. Тя леко си обляга на мен.

— Така е толкова хубаво. Никой няма да си помисли, че съм сляпа. Аз съм само жена, която се разхожда с мъж. Толкова е успокояващо. Никога няма да го изпиташ, мили Жак.

Мирабел влиза първа в апартамента. Изважда ключовете си. Инструментите за гълъбите са в чантата й. Търси с пръсти ключалката и безпогрешно слага ключа право в дупката. Обляга се на тежката врата, за да я отвори. Влизаме и тя окачва сакото си на закачалката. Сетне дръпва завесата, за да не става течение и събува обувките си. Надява чехли. Не съм забелязвал това досега, но и не съм се качвал в апартамента заедно с нея. Мирабел винаги е тук, когато дойда.

Започвам да се чувствам като слон в стъкларски магазин. Сядам на стола до вратата и събувам маратонките си. Мирабел слага ръка на рамото ми.

— Не, Жак, не е необходимо да го правиш. Това са само приумиците на една възрастна сляпа жена. Краката ти ще замръзнат. Но, чакай, ако искаш, ще ти дам нещо. Уших ги отдавна, но никой не ги е използвал.

Тя се обръща към килера, където има още една завеса. Протяга ръка нагоре и взима чифт ушити на ръка чехли, подобни на чорапи, които се слагат върху обувките.

— Виж дали ще можеш да ги нахлузиш върху обувките си, ако искаш.

— Вече съм по чорапи. Може ли да ги обуя така?

— Както желаеш.

Тя се насочва към кухнята. Надявам чехлите. Удобни са. Оставям обувките си до вратата.

Мисля, че моментът е подходящ да завинтя електрическите крушки. Започвам от тоалетната. Сменям крушката, щраквам ключа и лампата светва. Правя същото в банята, като се качвам на ръба на ваната.

Лампата в хола е над масата, на която се храним. Мирабел знае какво правя. След като не иска да ходя по пода с обувки, вероятно няма да бъде твърде ентусиазирана, ако разбере, че стоя на масата, където ядем.

— Мирабел, взел съм крушка за лампата тук, но нямаш ли стълба, не мога да стигна до тавана, ако не стъпя на масата. Може ли?

— Разбира се. И благодаря. Много мило от твоя страна, че не си забравил.

Качвам се на стола и после на масата. Едва стигам фасунгата. Сменям двете крушки. Осветлението е включено и те светват в ръката ми.

— Внимавай, Жак, електричеството може да бъде много опасно. Гледай да не се нараниш.

— Така е по-добре. Не купих крушките заради теб, Мирабел. Ти нямаш нужда от тях, затова не ми благодари. Взех ги за себе си. Между другото, когато щракнеш ключа надолу, лампата не свети, а когато е нагоре — свети.

— Живея тук от седемдесет години и повече от петдесет години, откакто не виждам. Зная ключовете за осветлението, но все пак ти благодаря, Жак.

И така, не е станало късо съединение, а крушките просто са изгорели от неупотреба или от промените в температурата през годините след смъртта на сестра й. Или някой ги е включил, без да иска и ги е оставил да светят. Но Мирабел каза, че усеща топлината им. Няма значение.

Сядам до масата. Мирабел слага ордьоврите. Този път е хайвер. Маха престилката и сяда срещу мен.

— Днес ще има гръцки ястия. Ял ли си така приготвен хайвер?

— Да. Много го обичам, особено по този начин — с черни маслини и лимон.

— Купих го сутринта от улица „Сена“. Днес ще ядем само гръцка храна.

— Мислех, че сутрин се занимаваш с йога.

— Направих упражненията си много рано и после излязох да пазарувам.

Тя се усмихва и разгъва кърпата за хранене. Аз правя същото и вдигам чашата с виното, което е наляла. Мирабел държи своята.

— Това е гръцко вино, рицина. Надявам се, че ще ти хареса.

— За нашия портрет и за нас, Мирабел.

Опитваме виното. Никога не съм харесвал рицината, защото има вкус на терпентин, ала не казвам нищо. Когато си художник, пиенето на терпентин не е кой знае каква почерпка.

Основното ястие е мусака. Завършваме с някакъв лепкав десерт. Всичко е много вкусно. Продължавам ли да се храня така, ще пусна корем.

Мирабел измива чиниите, а аз разполагам триножника до прозорците и слагам портрета така, че да виждам добре Мирабел и светлината да е най-силна. Времето явно се влошава. Претърсвам стаята и намирам препарат за почистване, парцал и вестник. Започвам да мия прозореца.

— Толкова ли е мръсен, Жак? Много ми е неудобно.

— Мирабел, слепият човек не се нуждае от прозорци. Нали ще те рисувам — трябва ми светлина. Не се чувствай неудобно.

Трябва да изтъркам мръсотията, напластявана най-малко десет години върху стъклото. Парижкият въздух е много мръсен и след като Мирабел готви в същата стая, по вътрешната страна е полепнала мазнина. Качвам се на един стол и после на перваза, за да стигна най-високите части. Отделям най-малко петнайсет минути за всеки прозорец и Мирабел си е свършила работата, преди да попия с хартиени салфетки и последните струйки вода. Стъклото ми се вижда страхотно, но за Мирабел то не означава нищо.

— Сега можем да започнем работа. Удивително, колко много светлина влезе тук в сравнение с преди.

— Жак, в толкова много отношения ти внасяш светлина в моя живот.

— Същото се отнася и за теб, Мирабел.

Мигът е изпълнен с напрежение, но ние не добавяме нищо повече. Сядам и се опитвам да се заема с портрета там, където бях спрял да рисувам, преди да затъна в тъжната си история. А най-тъжната част всъщност още не е започнала.

Залавям се с лицето и косите й. За фона използвам светлочервено. Смесвам го с малко жълта охра. Трябва да намеря прозрачно жълто за основата. Колко ли струва?

Мирабел седи и се взира някъде покрай мен, през отворения прозорец и леко се усмихва. Изглежда толкова крехка, но аз познавам нейната неотстъпчивост, жизненост и смелост и я виждам по различен начин. Седи, без да помръдва, като манекен.

— Не е необходимо да седиш неподвижна, Мирабел. Вече свърших да рисувам с молив. Можеш да се отпуснеш и да поговорим. Не знам дали ще звуча смислено, защото съм се съсредоточил в портрета, пък и не ме бива в приказките.

Тя се усмихва и леко върти глава, без да движи раменете — упражнение от йога.

Започвам да работя върху пуловера й. Използвам смесица от морско синьо и малко тъмночервено. Портретът става хубав. Продължавам да рисувам и съм готов да смеся на палитрата малко бяло, жълто, оранжево и червено — земните цветове, за да изобразя плътта.

— Жак, искаш ли да ми разкажеш още за живота си в миналото? Не го прави, ако е твърде болезнено за теб. Не бих те молила, но толкова много искам да знам повече за теб и как си станал забележителният мъж, какъвто си сега?

Спирам да рисувам и изстисквам боите върху палитрата. От една страна искам да й разкажа и знам, че вероятно това ще е хубаво за мен, но от другата е възелът, който съм стегнал в душата си през последната година, превърнал се в чувство за сигурност и безопасност. Не знам дали искам отново да разнищвам цялата история. Започвам с бледожълта охра между очите. Поглеждам още веднъж, за да видя дали съм получил верния нюанс и после се вторачвам в очите й. Тя се усмихва, сякаш разбира това.

— Вчера стигна дотам, че си дошъл в Париж със семейството си. Не си харесвал работата си, но съпругата и децата ти започвали да се приспособяват към живота тук. Какво се случи после? Още не разбирам как си станал художник по улиците на Париж.

Тя млъква. Какво пък, по дяволите? Ще разказвам и ще рисувам. Щом иска да чуе всичко това, нямам нищо против.

— Живяхме в Париж три години и преди да изтече третата, ме помолиха да остана поне още една. Трите ни по-големи деца бяха завършили гимназия и учеха в различни университети в Америка. Лори не се оплакваше, сякаш се бе примирила… Както вече ти казах, Мирабел, една от трудностите на моята работа беше, че се налагаше да пътувам повече, отколкото ми се искаше. Корпорацията имаше филиали в няколко други града, сред които Лион, Бордо и Марсилия. Трябваше да ги посещавам веднъж месечно. Твърде дълго бях далеч от семейството си, но поне децата изглеждаха щастливи. Върнеха ли се от Америка през ваканциите, ми се струваше, че са обикнали Париж… За съжаление, Лори прекарваше твърде много време, за да кара насам-натам малкия Ханк и много-много не се интересуваше от Париж… Аз пък най-много се оплаквах от това, че живея тук, в града на импресионизма, а нямам възможност да се възползвам от това. Нямах никакво свободно време… Ханк трябваше да завърши Американското училище през юни. Точно тогава ми казаха, че трябва да остана още една година. Или се бях справил много добре, или смятаха да ме погребат тук. Мисля, че това беше камъчето, което обърна колата… Дотогава Лори беше типична многонационална съпруга, преместена в чужда страна. Грижеше се за къщата, пазаруваше и редовно ходеше в училището като член на настоятелството, за да помага на децата да се приспособят. Нямаше нищо общо с французите, Франция и френската култура. Два пъти седмично при нея идваше учител, но тя не бележеше кой знае какъв напредък — знаеше толкова, колкото да купи онова, което иска. При възможност отбягваше социалните събития, свързани с работата ми, където повечето разговори се водеха на френски… После започнах да забелязвам леки промени. Първо смени прическата си. Само това я направи да прилича на французойка, особено с хубавите й тъмни червеникавокафяви коси. Сетне започна да си купува скъпи модни дрехи. Можехме да си го позволим, а и тя изглеждаше страхотно и наистина изпъкваше сред другите американки. Макар и родила четири деца, Лори още беше привлекателна жена. А тогава стана поразителна… Записа се в готварски курсове. Залови се с уроци по танци и пантомима. Вкъщи започнахме да ядем вкусни френски ястия — само двамата, на свещи и с бели салфетки. Беше изумително… Лори се записа и на неделен курс в Лувъра. Когато не бях в командировка, посещавахме различни музеи и тя знаеше много неща. Пък уж аз бях художникът в семейството! Френският й изведнъж стана невероятно добър. Съпругата ми се бе превърнала в сексапилна французойка. Колегите дори започнаха да се шегуват по този въпрос… Лори и аз поддържахме сравнително добри интимни отношения — нищо разтърсващо света, но задоволителни. Но внезапно тя стана ненаситна. Непрекъснато искаше да пробва нови неща — по-чувствени, по-сложни и по-задължаващи интимни експерименти. Нищо не й се струваше невъзможно и тя ме караше да го опитвам с нея. Предполагам, че един мъж не трябва да се оплаква от това и аз не го правех, но бях смутен. Двайсет и две годишният ни спокоен брак се превръщаше в нещо друго. Сякаш живеех в порнографски филм, в който съпругата ми беше режисьор, оператор и изпълнител на една от главните роли… После започнах да чувам все повече за Дидие — новия й учител по френски. Предишният беше преместен в Лион. Няколко пъти Лори ме пита дали имам нещо против, ако обядва с него. Щяла да упражнява френския си и да научи повече неща за френската кухня. Нямах нищо против, макар че не ми беше много приятно. Ала се радвах, че я виждам много по-щастлива от преди и да се занимава с нещо друго, освен с къщна работа, пазаруване и гледане на деца. Децата ги нямаше и тя можеше да отделя много повече време за себе си. Чувстваше се адски самотна, когато заминавах на проклетите командировки… Сетне, една нощ, след особено изтощителен сеанс в леглото, тя се разплака в прегръдките ми. Лори не беше от онези, дето реват за щяло и нещяло. Рядко плачеше и ми се стори странно, че го прави, особено след като се бяхме любили. Притиснах я до себе си. Господи, трябваше да се досетя. Предполагам, че ако й бях обръщал повече внимание, щях да разбера. Мисля, че ти се досещаш, Мирабел.

Още рисувам, но ръцете ми треперят. Поемам дълбоко въздух. Мирабел няма да ми се сърди, ако спра дотук. Тя ме гледа с типичната за слепеца съсредоточеност. Лицето й е пребледняло — толкова е бяло, че ми е трудно да получа на палитрата истинския цвят на кожата й. Оставям четките и се вторачвам в ръцете си.

— Лори ми каза, че след обяда двамата с Дидие отишли в един хотел и правили любов. Той желаел да го направят от няколко месеца и двамата се шегували за това, но Лори все му отказвала. Ала днес признала пред себе си, че и тя го иска. Не й се вярваше, че наистина го е направила и ми е изневерила… Не знаех как да реагирам. Толкова много приличаше на служебните ми задължения — слушах и имах чувството, че Лори говори за някоя друга. Това не можеше да е моята Лори. Просто не можех да го възприема… Но тя трябвало да ми каже. Държала да знам всичко. Сякаш, ако го споделеше, нямаше да изглежда толкова грешно. Поне тогава мислех така. Не бях на себе си и разсъждавах като безпристрастен психиатър… Дидие също беше женен и петнайсет години по-млад от Лори. Имаше две деца. Тя не беше сигурна, но мислеше, че се обичат. Според Лори всичко това било красиво и тъжно — за нея, за Дидие, за съпругата му и за мен… Държеше се така, сякаш искаше да я посъветвам какво да направи. Все едно й бях близка приятелка, на която се доверяваше или консултант по семейни въпроси… Трябва да призная, че това е част от проблема. Ем Би Ай високо цени хладнокръвните и невъзмутими служители. Научих се да живея са тази лъжа. Първата ми реакция към всяка новина — добра или лоша — беше да се затворя в себе си, да не показвам чувствата си, да анализирам положението и да измисля как да постъпя… И тогава направих същото. Не се разплаках. Притисках се до Лори, докато тя ридаеше все по-силно. Бях дълбоко наранен, но не можех да го покажа, вероятно дори не го съзнавах. Бях се научил да се крия от самия себе си толкова умело, че го правех с лекота… Когато сълзите на Лори пресъхнаха, аз се бях успокоил дотолкова, че да мога да говоря и я попитах дали наистина го обича и иска ли развод. Тя отново се разрида и отговори, че не знае. Поклати красивата си глава с прическа по най-новата мода — тънки червеникаворуси кичури, по-светли от естествените й тъмни коси. Каза, че обича мен и децата. Дидие също обичал съпругата и децата си. Може би това било само една любовна афера, която щяла да изтлее от само себе си… Но не искала да ме лъже. Оцених това. Същевременно започнах да мисля, че този следобед не им е било за пръв път. Ненавиждах се, че мисля така — угнетен от измяната, но се опитах да се овладея. Ставаше почти невъзможно. Губех способността си да разбирам за какво всъщност става дума. Измъчваше ме такава първична, детинска и физическа ревност, че ми идваше да повърна. Накрая се овладях. Притисках я до себе си, но все още не правех онова, което исках — и аз да се разплача като бебе, да пищя и да говоря гръмки фрази за загубата и обидата, които чувствам… Пак я попитах какво иска да направи. Тя отново отговори, че не знае. Беше толкова нещастна. Искаше й се да обещае, че няма да се среща с Дидие, но не можеше — не още. И това беше краят на първия ни разговор по въпроса. Стотици пъти съм си го повтарял на ум, чудейки се какво трябваше да сторя и кажа. Лежах буден цяла нощ, изпитвайки ту гняв от изневярата, ту състрадание, разбиране и желание да помогна на Лори.

 

 

Ръцете ми вече не треперят. Отново взимам четките и известно време мълча. Опитвам се да се вглъбя в портрета на Мирабел. Лицето й е възвърнало цвета си. По бузите й се стичат сълзи. Не казвам нищо. Постъпвам както обикновено — избягвам проблема, като се съсредоточавам върху нещо друго. Работя усилено най-малко още половин час. Сетне Мирабел започва да говори толкова тихо, че едва я чувам.

— Обичаш ли я още, Жак? Разбираш ли защо го е направила? Какво стана после? Разкажи ми, ако си в състояние. Моля те.

Този път се опитвам да рисувам, докато говоря.

— Те не скъсаха, Мирабел. Продължиха да се срещат. Намерих й друг учител по френски, без дори да я попитам. Това беше глупаво, нямаше да има никакво значение. По движенията на Лори, по вълнението, по маниакалното й желание да ми достави удоволствие и по начина, по който се обличаше, спеше, правеше любов с мен и дори готвеше, разбирах, че не само се среща с Дидие, но и има нещо повече. Угризенията й сигурно са били ужасни и аз не изпитвах състрадание към нея. Всичко беше много болезнено, но не можех да направя нищо… Върнах се от една четиридневна командировка в Лион и най-после намерих смелост да говоря с нея и да се опитам да изясня нещата… Тя си беше легнала. Самолетът имаше закъснение и минаваше полунощ. Не съблякох костюма, с който бях пътувал. Само пуснах дипломатическото куфарче на пода, до вратата на спалнята. Не знам дали Лори спеше, когато влязох. Трябваше незабавно да разговарям с нея, инак никога нямаше да го направя. Опънах се на леглото, върху завивките… Тя не ме излъга, нито се опита да го стори. Призна, че още се среща с Дидие. Карал я да се чувства по-щастлива от всякога. Имала чувството, че никога през живота си не е възбуждала истинска страст у някой мъж, особено у мен. Връзката ни била „удобна“ още от самото начало. Не спорих с нея. Винаги съм я обичал простичко и без усложнения — обикновена спокойна любов, нищо разтърсващо. Харесвах все повече Лори, докато излизахме и я опознавах такава, каквато беше. Неизвестно как любовта ми продължи през всичките тези години. Дори не я бях поставял под съмнение. Удивително, колко наивен може да бъде човек! Поне аз бях такъв… После Лори започна да ми разказва неща, които би трябвало да знам отдавна. Ненавиждала да живее в потока на кариерата ми и да няма възможност да се развива, потънала в грижи за децата и мен. Липсвала й женската група за поддръжка от Минеаполис и сега чувствала, че не може да се върне назад. Нямала представа какво да направим… Лежа в тъмната стая с отворени очи и най-после се разплаквам. Гневът и негодуванието са стихнали. Ридая така, сякаш оплаквам покоен родител или дете. От отчаяние и безсилие. Мисля, че плача и съвсем малко заради Лори… Струва ми се, че повече от всичко друго тя е раздразнена от новото ми назначение като шеф на персонала тук, в Париж. Лори имаше необходимото образование за тази длъжност, а ето че сега аз, един обикновен художник, работя онова, за което тя винаги е мечтала. Това е защото е жена, а жените никога нямат еднакви шансове с мъжете. Казва, че ранната й бременност завинаги е прекъснала кариерата й и я е отчуждила от действителния свят. Чувствала се измамена. Повечето било по моя вина. Трябваше да внимавам повече… Слушам в мрака и я разбирам. Лори е настроена враждебно към обществото, към нашето семейно положение и към всичко, но най-вече към мен. Има чувството, че не съм й съпруг, а само й осигурявам издръжката. Децата почти не ме познават. Всъщност никога не съм бил част от живота им. Тя трябвало да носи цялото бреме… Седи на ръба на леглото. Опряла е лакти на коленете. Хванала се е за главата. Не ме поглежда. Аз слушам. Лори знае, че търси извинения за прегрешението си, но в същото време осъзнавам, че тя има право. Толкова бях зает със собствените си грижи и с кариерата си в Ем Би Ай, че не обръщах достатъчно внимание нито на нея, нито на децата… Изчаквам я да свърши. Искам да намеря подходящите думи, да бъда грижовният съпруг и да направя най-доброто за Лори, за себе си и за децата. Едва сдържам чувствата си, заплашващи да ме удавят и да не кажа нещо, за което ще съжалявам. Накрая изплювам камъчето.

— Не споря, Лори. Само съжалявам, че не съм разбрал това по-рано и не си ми казала какво изпитваш през всичките тези години. Имаш право — не ви обръщах достатъчно внимание. Кълна се, че при първа възможност, свърши ли това назначение, всичко ще се промени. Всъщност не искам да съм важна клечка в Ем Би Ай. Те са само част от един смахнат конкуриращ се свят, който съсипва хората… Ще бъдем тук още шест месеца. Вероятно ще ми разрешат да остана още, ако ти искаш. Забавлявай се както досега. Възползвай се от възможността. Родителите, роднините и приятелите ни не са тук, за да следят всяка твоя стъпка. Свободна си. Когато през септември Ханк отиде в колежа, животът ти ще бъде изцяло на твое разположение… Радвай се на свободата, която имаш. Възползвай се заедно с Дидие от шанса за любовта — нещо, което чувстваш, че не си имала. Животът е твърде кратък и важен, за да го пропиляваш. Не съм сигурен дали съм достатъчно млад, за да ти дам онова, което искаш. Не знам как точно станах толкова консервативен… Можем да живеем заедно още двайсет-трийсет години. Нека да не зарязваме всичко това заради моментните си чувства. Имаме двайсет и две годишна обща история. Пък и децата, моля те, помисли за тях… Само искам да ми отделяш малко време, когато съм тук и да не ми разказваш за останалата част от живота си. Опасявам се, че няма да го понеса. Може да ти се струва егоистично или детинско от моя страна, но аз — като всички други мъже — съм жертва на мъжкото чувство за собственост. Цялата останала психология ми се вижда абстрактна и не ми помага. Съгласна ли си?

— И така постъпихме, Мирабел. Ханк завърши гимназия и замина в родината да учи в университета в Пенсилвания. Аз продължих да работя в Ем Би Ай, но се опитвах да стоя повече вкъщи, да посветя повече време на Лори и да бъда с нея. Тя сияеше. Мисля, че по някакъв свой начин ме обичаше повече от всякога. Не задавах въпроси. Само се стараех… После, една събота и неделя, Лори и Дидие заминаха за Онфльор. Той някак бе успял да се измъкне от семейството си. Беше пролет. Лори изглеждаше прекрасна в новата си рокля — светлосиня с мънички синкави цветя, почти като незабравки. Носеше малка пътническа чанта и приличаше на съвременна версия на героиня от роман на Колет. Махнах й за довиждане и тя се качи в таксито.

 

 

Свършвам с лицето на Мирабел, без да нанасям нито една по-сериозна корекция. Не ме бива в портретите, но този път знам, че го нарисувах наистина добре. Отново спирам и се вторачвам в нея. Абсолютното й спокойствие сякаш изсмуква отровата от мен. Знам, че ще ми бъде трудно да й разкажа останалото. Започвам да рисувам белите коси на тъмния фон. Съсредоточавам се в извивките на косите й там, където ги е сплела като корона на главата си.

 

 

— И после, Мирабел, нещо сякаш се скъса. Може би полудях или прекарах тиха и незабележима нервна криза. Не знам… След като таксито се изгуби от погледа ми, аз се прибрах вкъщи и всичко ми се видя страхотно безполезно и безсмислено. Не си заслужаваше дори да живея. Огледах онази огромна къща, която всъщност не беше наш дом, а само нещо като частен хотел… Извадих бутилката уиски, която пазехме за гости и седнах в тишината. Започнах да пия. Не обичам алкохола — не ми харесва нито вкуса, нито въздействието му. Целият ми живот е бил доминиран от представата за пълен контрол, а алкохолът те прави зависим… Започнах да се чудя как Дидие се е измъкнал от съпругата си. Какво ли оправдание е измислил? Или тя знае всичко и двамата тайно се подиграват на американката, жената на шефа, която е хлътнала по Дидие. Изпитах дълбоко отвращение към всичко и към себе си. Дори си поплаках… Изпих уискито и заспах на дивана. Дори не събух обувките си… На сутринта се къпах дълго, глътнах няколко аспирина и облякох спортния екип. Изненадах се, че не ме боли глава. Вдигнах слушалката и се обадих на нашия адвокат в Минеаполис. Прекарах по-голямата част от деня до телефона, уточнявайки подробностите. Адвокатът Милтън беше убеден, че съм откачил. Непрекъснато ме питаше дали съзнавам какво правя и дали съм добре. Уверих го, че ми няма нищо, но не беше точно така… Когато в понеделник сутринта Лори се върна, аз бях напълно трезв. Целият треперех, ала не бях пил нищо. Седях в ъгъла до скъпата си свръх модерна стерео уредба, а Лори свали палтото си и влезе в спалнята да се преоблече. Не очакваше, че ще си бъда вкъщи и затова не ме видя. Доставяше ми удоволствие да бъда невидим, когато я виждах вероятно за последен път… Тя излезе от спалнята и аз станах. Прегърнах я и казах, че искам да поговорим. Помолих я да седне до мен. Сигурно я изплаших, защото никога не я бях виждал толкова бледа, разстроена и стресната. Хванах я за ръцете. Лори седеше с прибрани колене и кръстосани глезени и ме гледаше в очите.

 

 

— Знаеш ли, Мирабел, мога да затворя очи и да си я представя — толкова самотна, красива и изплашена. Сигурен съм, че лесно ще ме разбереш, защото си запазила множество ясни спомени в паметта си, но аз имам само няколко и този е един от тях. Знам, че съм художник и би трябвало да съм наблюдателен, но не съм запомнил много сцени от живота си като теб… Лори ме попита какво правя вкъщи и защо не съм на работа. Беше ми трудно да започна онова, което щеше да сложи край на всичко помежду ни.

— Лори, аз вече не работя в Ем Би Ай. Напуснах. Трябва да мина през поредица от инструктажи за сигурност, но няма да го направя. Обадих се на Милтън, който уреди всичко в Щатите. Знам, че ще бъдеш потресена, но няма да е добре и за двама ни, ако продължаваме така. В края на краищата преструвките ще убият всичко помежду ни, а аз още те обичам.

Чакам я да каже нещо. Да бе проронила само една дума, с която да ме убеди, че не иска това, щях да спра, да поискам да ме прехвърлят в Америка и да започна отначало. Направих всичко, което Лори искаше. Но тя само ме гледаше, без да мига. Лицето й беше бяло като тебешир.

— Всичко, което притежаваме, е твое, Лори. Къщата, вилата, колата тук, колата в Щатите, нашите акции и вложенията, които направих. Изчислих, че ще можеш да живееш „по начина, по който си свикнала“. Както знаеш, има фондове, които ще дадат на децата възможност да учат до каквато степен искат. Всичко е твое. Устроена си до края на живота си.

— Лицето й е безизразно — досущ незададен въпрос без отговор.

— Не издържам повече, Лори. Нямам необходимите нерви и смелост, за да изпълня докрай споразумението ни. През остатъка от живота си искам да търся дали е останало нещо за мен — някакво удоволствие, вълнение и смисъл, освен парите и общественото положение… Разбираш ли, през цялото време мислех, че правя онова, което ти искаш. Едва сега разбирам, че съм грешил. Въвлякох се в една лудешка надпревара, която не можеше да завърши инак, освен по този начин. Не съм единственият, но това не е извинение… Ще повярваш ли, ако ти кажа, че през всичките тези години, докато се занимавах с глупости, дълбоко в душата си се смятах за художник. Не е ли налудничаво? Но е така. Имах чувството, че всичко останало е съчетание от случайности. Всяка стъпка в живота ми не е била поредица от решения, а само курс по най-разумния, практичен, лесен и умен път. Е, това свърши.

Лори още мълчи. Отваря два пъти уста, после започва тихо да плаче. Самият аз плача.

— Лори, мислех, че мога да го направя. Наистина. Знаеш ли кое преля чашата?

— Млъквам. Поемам дълбоко въздух, опитвайки се да сподавя риданията си. Не искам това да се превръща в погребение.

— Ти. Непрекъснато поглеждаше часовника си, когато беше с мен. Сякаш бях в чакалня и чаках чакането да свърши. Знаех, че изгаряш от нетърпение да изляза, за да се обадиш на Дидие или да бъдеш с него и да продължиш с твоя истински живот, вместо да поддържаш фарса, който създадохме. Започнах да разбирам колко незначително място заемам в живота и в щастието ти и че ти преча да правиш онова, което наистина желаеш… Искам да бъдеш щастлива, Лори. Това е най-важното. Но докато съм край теб, изобщо не ти помагам в това отношение… Трябва да се махна, Лори. Цяла сутрин мисля за този разговор с теб. Искам да го проведа правилно и да не наранявам теб и който и да е друг повече, отколкото е необходимо… Събрал съм багажа си. Ще замина веднага, щом свършим разговора. Повече от всичко друго не искам децата да разберат какво всъщност се е случило, но това зависи от теб… Предпочитам да не им разказваш за теб и Дидие, докато не почувстваш, че трябва. Това не е само мъжка суета. Мисля, че така ще е най-добре за тях. Надявам се, че ще се съгласиш с мен, но все пак — както решиш. Кажи им каквото искаш — нещо, което е удобно за теб и няма да ги травматизира твърде много. Можеш да им кажеш, че ме е хванала критическата възраст и съм избягал с друга жена. Каквото измислиш. И без това вече знам, че не играя съществена роля в живота им. Ужасно е, когато го осъзнаеш, но е истина. Как можах да бъда толкова недосетлив и глупав? Но, моля те, кажи им, че съм ги обичал и винаги ще ги обичам. Съжалявам, че не бях добър баща. Това беше ужасна грешка от моя страна… Взел съм разрешителното си за работа и за пребиваване в страната.

Ако искам, мога да остана в Париж десет години. Не знам какво ще правя после. Надявам се да се преоткрия като художник и да се върна там, откъдето започнах. Да почувствам живота и душата си… Ако искаш развод сега или в бъдеще, документите са при Милтън. Изпратих подписа си, който заедно с адвокатските му правомощия ще узакони всичко. Ако това не е достатъчно, просто ми изпрати онова, което трябва да подпиша и аз ще го сторя… Много бих искал да знам дали сте добре и щастливи и какво правите. Ако желаеш да се свържеш с мен, пиши до представителството на Американ Експрес тук. Ще проверявам на всеки две седмици. Ще се радвам да получа вест от теб, но, моля те, не се чувствай задължена да ми пишеш. На две седмици ще ти пиша до тук или до Щатите, за да ти съобщя как съм.

— Ставам. Чантата е до мен. Лори не помръдва. Не ми се стои повече тук.

— Взех пет хиляди франка от парите, които държим в къщата. Чековите книжки, осигурителните полици и всичко останало е на масата в трапезарията. Лесно ще се справиш. Срещнеш ли затруднения, обади се на Милтън… Желая ти всичко хубаво, Лори. Опитвай се понякога да мислиш за мен. Не забравяй, че винаги ще те обичам. Ако имаш нужда от мен, пиши ми и аз ще дойда.

— Обърнах се и излязох през оная голяма крива френска врата. Отидох на Гарата с мисълта да се кача на влака за Париж. Радвах се, че всичко това не се превърна в някаква невъзможна сцена на плач и писъци. Нямаше да го понеса. Бях вцепенен от шока и в същото време имах чувството, че съм изстъргал от тялото си мръсотията, която се бе разпространила навсякъде и ме задушаваше. Усещах, че отново контролирам живота си, независимо дали искам това или не — чувство, което не бях изпитвал, откакто за пръв път ми се обадиха от корпорация „Нард“.

 

 

Завършвам разказа си почти едновременно с портрета. Оставам на мястото си. Знам, че няма какво повече да кажа и да нарисувам. Забравил съм за Мирабел — виждам я само като модел пред себе си. Умът и душата ми са освободени.

Сега, след като разказах всичко, се чувствам странно — пресушен и смутен. Мирабел става и се приближава до мен. За пръв път искам да можеше да вижда. Досега това беше само смътно желание. Сега искам да види портрета си и историята, която ми разказа, отразена на лицето й. Знам, че и моят тъжен разказ е изобразен в портрета.

Преди да разбера какво прави, Мирабел ме прегръща и ме притиска до себе си. Дори не се опитвам да се въздържа. Разплаквам се. Ридая, притиснал лице до тъмносиния й пуловер. Когато спирам, вече се е стъмнило. Портретът изпъква пред очите ми. Мирабел се отдалечава. Запалва лампата над главите ни.

— Време е за малко светлина. Тази вечер трябва да останеш и да вечеряш с мен.

Не споря. Осъзнавам колко съм уморен от спорове — с миналото, с настоящето и със себе си. Изпитвам огромно желание да се оставя на течението, да бъда част от всичко и да се наслаждавам на дребните удоволствия в живота — удоволствия, които Мирабел направи видими за мен.

Незрящ блян

Докато слушам, изпитвам все по-голямо задоволство, че съм сляпа. С изключение на смъртта на родителите ми, никога не съм била част от жестоката реалност. Как е възможно Жак да е останал толкова мил и любящ съпруг след всичко, което се е случило? Да, в гласа и в движенията му долавям тъга, но нямам представа как е запазил добротата си. Мисля, че аз не бих издържала, ако имах такива неприятности.

Толкова се радвам, че имаше желание да ми разкаже историята си, но сега знам, че не мога да направя нищо и не мога да го имам. Той живее с миналото и любовта си, както аз живея в света на моите родители. Сега Жак живее, само за да рисува. Толкова се радвам, че съм част от този негов свят, след като не мога да получа нищо друго. Иска ми се да бях млада и красива, за да прогоня мрачните му мисли и макар за миг, да му дам представа колко много трябва да бъде обичан.

Как е могла съпругата му да отиде при друг? Вероятно е така, както Жак казва — тогава е бил човек, който не е познавал любовта. Прегърнах го импулсивно, докато плачеше, но ми беше толкова приятно. Мисля, че сега той знае как да обича. Понякога загуба, каквато той е понесъл, отваря вратите на нежността и страстта.