Уилям Уортън
Последна любов (11)

9

Доставката от универсалния магазин идва навреме. Аз бягах, изкъпах се и тъкмо свършваме с кафето, когато Мирабел застава неподвижна и вдига глава.

— Чувам непознати стъпки по стълбите. Вероятно доставката от универсалния магазин е тук.

Не мога да повярвам. Франция е прословута с неточността си. Отварям вратата и един мъж в синьо работно облекло ми връчва сметката. Преглеждам я и сверявам цените с онези, които съм си записал предишния ден. После му казвам да внесе нещата. Давам сметката на Мирабел и й казвам за каква сума да напише чек. Няма допълнителна такса за доставянето.

Не помагам на носачите, защото искам да прегледам материалите, да се уверя, че всичко е там и е с цвета и качеството, които поръчах. Всичко е наред. Давам на двамата десет франка бакшиш и те си тръгват.

Сетне отивам с Мирабел в мазето, което всъщност представлява склад. Тя взима ключовете от дъската до вратата и тръгва надолу по стълбите. Вървя след нея.

— Не съм слизала тук от много години. Преди да излезе в пенсия, портиерката ми даде ключовете. Единият е за цялото мазе, а другият — за нашата изба.

Тя се обръща и ми подава ключовете.

— Мисля, че номерът на нашето мазе е написан на етикета.

Вървя след нея в тъмния коридор. Стигаме до вратата в дъното. Запалвам осветлението. За мазето се слиза по стръмно каменно виещо се стълбище. Опипвам стените, докато намеря дървената врата със същия номер като на етикета. Пъхам огромния ключ в полуръждясалата ключалка. Мирабел стои до мен.

Намирам стълбата — дървена, с осем стъпала. В днешно време почти всички такива стълби са от алуминий. Мисля, че не съм виждал като тази — дъбова, яка и тежка. Намирам и сандък с ръждясали инструменти. Взимам дървен чук и клещи, които още се отварят и затварят, две отвертки с дървени дръжки, малък трион и цикла. В сандъка има някои поразителни инструменти като дървени рендета и шублери във всякакви размери. Такива неща няма да ми трябват. Поне се надявам, че ще е така. Чудя се кой ли ги е използвал, защото подобни инструменти не са необходими за домашен ремонт.

— Тези инструменти са на баща ми, Жак. Мисля, че никой не ги е докосвал, откакто той замина за фронта. Божичко, тук мирише на гробница. Забравила съм това. Преди да напусне, портиерката ми носеше бутилки от виното на Роланд. Виждаш ли ги? Сега, след като и двамата пием от виното, запасите ми горе са на привършване. Вероятно друг път ще качим още. Но сега, моля те, нека да се върнем горе, където има чист въздух и топлина.

Слагам стълбата на рамо и взимам инструментите, които бях отделил на пода на избата. Гледам как Мирабел се качва пипнешком по стръмните виещи се стъпала. Обръщам се да заключа вратата. Премествам стълбата и тръгвам нагоре. На първия завой разбирам, че няма да мина със стълбата, която държа под мишница. Трябва да използвам и двете си ръце и да я държа отвесно. Оставям инструментите до стената.

— Мирабел, внимавай да не се спънеш в инструментите. Сложих ги в левия край на шестото стъпало от долу нагоре.

— Благодаря, Жак. Чух, че ги оставяш. Не можеш да минеш завоя със стълбата, нали?

— Точно така, Мирабел. Трябва да я вдигна с две ръце.

Вдигам стълбата и минавам завоя. Местя я насам-натам, докато стигам до вратата на апартамента. Заключена е. Надявам се, че Мирабел е взела ключа си. Забравих моя. Тя идва. Носи инструментите. Оставя ги на пода, бръква в престилката си и изважда ключа. Отваря вратата. Минавам покрай нея.

— Не трябваше да носиш инструментите, Мирабел. Щях да се върна да ги взема.

— Това ми достави удоволствие, Жак. Беше нещо, което можех да направя. Нямаш представа колко ми е приятно да помагам. В действителния свят мога да правя толкова малко неща.

 

 

Работя през целия ден. Почивам само, докато обядвам. Мирабел настоява следобед да отида да рисувам, но аз съм обсебен от ремонта. Забравил съм колко е приятно да се заловиш с един дом и да работиш, докато го направиш такъв, какъвто искаш. Не съм се занимавал с това, откакто живеехме в малката къща до моста на Саут Стрийт във Фили.

Мирабел излиза да нахрани гълъбите, но се връща много преди камбаните да започнат да бият.

— Имаш ли нещо против да стоя тук, докато работиш? Много ми е приятно да слушам как изстъргваш стените и удряш с чука. По звуците се опитвам да разбера какво точно правиш.

— Разбира се, Мирабел, остани. Твоята компания ми харесва. Ще се опитам да ти обяснявам какво правя. Но гълъбите ти няма ли да бъдат разочаровани? Не искам да крада от времето, определено за тях.

— О, Жак. Знам, че не харесваш моите гълъби. Моля те, не ми се подигравай.

— Не. Говоря сериозно. Колкото повече те опознавам и мисля за това, толкова повече осъзнавам, че не съм бил прав за гълъбите. Вярно, че не ги харесвах като птици, но сега ми се струват чудесно невинни, доверчиви и търпеливи. Може би това се дължи на дългогодишната ми работа в Ем Би Ай. Там ценяха само ума, конкурентоспособността и пробивността. Мисля, че наистина научавам някои неща от гълъбите — така, както ти каза. Нещо повече, уча се и от теб, Мирабел.

Тя не казва нищо. Стои и се усмихва — типична усмивка на гуру, нещо, което обикновено не понасям. Знам, че е доволна. Вероятно мисли, че го казвам, само за да й доставя удоволствие, но аз не лъжа. Това е част от промяната, която усещам, че настъпва у мен. Мирабел нарушава вълшебния миг.

— Ако мога да ти помогна с нещо, само кажи. Много ще ми бъде приятно.

Вероятно го казва само от учтивост, но когато започвам да лепя звукоизолационните плочки на тавана и после корка на стените, откривам, че Мирабел много ми помага — качил съм се на стълбата и тя ми подава плочките. Казвам й какво правя — намазвам плочките с лепило и ги залепям.

— Няма ли да е по-лесно и бързо, ако аз ги намазвам и ти ги подавам?

— Мисля, че ще бъде трудно за теб, Мирабел. Лепилото трябва да е дебел слой и да покрива цялата повърхност на плочката. Пък и ще се изцапаш.

— В кухнята имам гумени ръкавици. Нека да опитам.

Тя се отдалечава и се връща с розови гумени ръкавици. Слизам от стълбата, като си мисля, че това ще забави работата. Как може една сляпа жена да размазва лепило, когато повечето зрящи хора не умеят да го правят, както трябва? Разстилам вестници на пода и натрупвам плочките до тях. Давам й да пипне специалната назъбена цикла, която купих за размазване на лепилото. Показвам й как става и слагам пръста й върху лепилото, за да разбере колко дебел да е пластът. Мирабел е коленичила до мен. Кима. Качвам се да залепя плочката на тавана. Започвам от ъгъла до прозорците. Поглеждам надолу. Мирабел вече е намазала безупречно друга плочка, готова за мен. Взимам я.

— Добре ли е?

— Идеална е, Мирабел. Ти си жена-чудо.

— Може би съм само щастлива. Пък и се чувствам като истинска жена, като работя заедно с мъж и това ми доставя огромно удоволствие.

Тя е отново на колене и намазва следващата плочка, докато говори.

Работата върви много бързо. Мирабел коленичи, става и протяга ръка да ми подава плочките. Осъзнавам, че върша по-лесната, а тя — по-трудната работа. След около петнайсет минути, когато сме облепили целия ъгъл, премествам стълбата. Сложил съм всички мебели в единия ъгъл на стаята и съм ги покрил със стари вестници.

— Мирабел, искаш ли да си починеш?

— А ти уморен ли си, Жак? Сигурно е много трудно да стоиш на стълбата и да протягаш ръце към тавана. Дори не мога да си го представя.

— Не. Работата, която ти вършиш, е много по-изморителна. Мислех за теб. Не си ли уморена?

— Ще ти кажа, когато се изморя. Не съм толкова стара и съм в добра форма.

По обед сме направили повече от половината таван. Камбаните току-що се спрели да бият. Слизам от стълбата, хващам Мирабел за ръцете и я изправям.

— Ще ядеш ли, Мирабел?

— О, да. Време е, нали? Сутринта сложих на печката чудесно говеждо по бургундски, което вече трябва да е готово.

Тя сваля ръкавиците и се насочва към кухнята. Маха капака на тежката черна тенджера и аз усещам мириса на говеждото. Уханието му е по-силно от миризмата на лепилото за плочки. Ръцете ми лепнат и съм изцапал косата си на няколко места. Отивам в банята да се измия.

Когато излизам, Мирабел вече е подредила масата и слага салатата. Съвсем не й личи, че е работила цяла сутрин. По дрехите й няма капка лепило и косите й не са разрошени. Придърпвам стол и сядам.

Обядваме царски.

— Мирабел, как си станала такава чудесна готвачка? Не съм ял по-вкусно говеждо по бургундски.

— Готвех за сестра си, докато беше жива. Роланд ми показа много неща, които бе научила от майка ни. Справях се. Пък и когато си сляп, другите ти възприятия се изострят. Обичам да ям, да мириша храната и да я опитвам. Но не ям много и внимавам. Горката Роланд винаги се ядосваше, че се храня бавно. Харесва ми, че и ти ядеш бавно.

— Това е нещо, което научих едва наскоро, Мирабел. От време на време, когато живеех на улицата, единственото, което исках, беше алкохол. Сетне, когато започнах да се съвземам и да си готвя на тавана, се научих да различавам вкуса на различните зеленчуци — моркови, картофи и лук. За пръв път през живота си не бързах. Тогава разбрах, че времето е мое и дребните удоволствия като яденето са една приятна част от него.

— Много мъдро от твоя страна. За млад човек си научил много.

— Не съм толкова млад, Мирабел. Казах ти, че съм на четирийсет и девет. Скоро ще стана на петдесет — половин век.

— О, това е нищо. Предстои ти още много вълнуващ живот.

Забравил съм на колко години е Мирабел. Според моите изчисления тя е двайсет и две години по-възрастна от мен. Трудно ми е да повярвам. Поглеждам я как изискано реже месото и се храни. Тя усеща, че я наблюдавам, вдига глава и се усмихва. После отново поглежда надолу, към храната. По някакъв начин сме си казали нещо, без да говорим.

 

 

Работим целия следобед. Имам специален инструмент за изрязване на плочките, които залепям в ъглите. Първо ги оформям, Мирабел ги намазва с лепило и сетне ги залепям. Става бързо и свършваме, преди камбаните да бият в шест часа. Слизам от стълбата и оглеждам тавана. Плочките са хубави и стаята ми е много по-светла. Мирабел застава до мен.

— Можеш ли да ми опишеш как изглежда? Знам, че се гордееш с работата си. Също като с картините ти — усещам, че си доволен по гласа ти и по начина, по който се движиш. Опитай се да ми разкажеш. Моля те.

— Няма нищо сложно, Мирабел. Сега, вместо мръсен и тъмен, таванът е бял. Плочките са залепени една до друга и отразяват светлината, влизаща през прозореца и вратата. Стаята е много по-светла от преди.

— Звучи чудесно. Благодаря. Беше ми приятно да работя с теб, Жак. Това беше още един специален ден. Хайде да вечеряме.

— Първо ще почистя и ще върна леглото на мястото му. Сложих вестниците на кухненския бюфет, за да можем да ги използваме следващия път. Между другото, Мирабел, откъде имаш тези вестници?

— Портиерката ми ги дава. Ти разкри една от малките ми тайни. Друг ще ти покажа какво правя с тях.

Вечерта си лягам и усещам, че мускулите на гърба и раменете ми са схванати. Освен това се улавям, че чакам. Не се налага да чакам дълго. Вратата се открехва — достатъчно, за да видя Мирабел.

— Може ли да вляза, Жак? Много ли си изморен?

— Влез, Мирабел. Откровено казано, лежа в тъмното и те чакам. Не мога да разбера какво прави една сляпа жена с всичките онези вестници. А може би всъщност не си сляпа и разиграваш някакъв номер.

Тя влиза и затваря вратата.

— Не бъди жесток, Жак. Друг път ще ти разкажа за вестниците. Онова, което правя с тях, е вероятно странно, но когато си сляп, трябва да се възползваш от всички възможности.

Мирабел се отпуска на леглото до мен. Очите й са широко отворени. Едва ги виждам в мрака. Наистина е трудно да повярвам, че тя е незряща и седемдесет и една годишна. Косите й са сплетени и плитката пада над лявото й рамо както преди. Ухае на рози и на люляк. Този път е облякла друга нощница. По краищата на дългите ръкави има дантела и не е толкова стегната около шията. Хващам ръката й.

— Искаш ли да ме изучаваш още, Мирабел? Има ли още нещо, което желаеш да научиш за мен?

— Не ми се подигравай, моля те. Искам да знам колкото е възможно повече за теб. Да те опозная не само като мъж, но и като човек. Има ли нещо лошо в това?

— Не, Мирабел. Разбирам те много добре. Сигурно е ужасно да си толкова самотна.

— Но сега не съм сама.

Пускам ръцете й и тя ги слага на ушите ми. Държи палците върху отворите и не чувам нищо. Ръцете й се плъзгат по врата ми бавно, сякаш нахлуват в чужда територия. Отново ляга на гърдите ми и ръцете й се срещат зад врата ми. Сключва пръсти там и нежно подръпва кожата, сякаш проверява колко тежи главата ми.

— Главата ти е толкова голяма. Сигурно е два пъти по-голяма от моята. Знам, че си най-малко трийсет сантиметра по-висок от мен, но никога не съм предполагала, че главата ти е толкова голяма и тежка.

Ръцете й се придвижват към лицето ми. Пръстите й са леки като пеперуди, но в същото време, тъй като влизат във всяка вдлъбнатина и бръчка, тя сякаш извайва скулптура и оформя главата ми. Спира на гърлото. Палците й са на ключиците ми.

— Би ли казал нещо, Жак? Моля те. Искам да почувствам как гърлото ти вибрира, когато говориш.

— Какво, искаш да кажа?

— О, да, много хубаво вибрира. По-силно от моето. Моля те, кажи още нещо. Говори.

Мълча. Не знам какво да кажа, но после се сещам.

— Мирабел е в леглото ми. Ръцете й са на гърлото ми и ме изучават. Тя е чудесна жена, най-невероятната, която познавам. Прави живота ми все по-вълнуващ и се надявам, че мога да сторя същото за нея.

Спирам да говоря. Тя е склонила глава на гърдите ми. Ухото й е до сърцето, а ръцете — на врата ми.

— Беше много хубаво, Жак. И онова, което чух и онова, което почувствах, докато говореше. Чувам и сърцето ти. Бие много силно и бавно. За пръв път чувам как бие едно сърце. Понякога усещам как моето пулсира в главата или в китката ми, но никога не съм чувала истинско сърцебиене. Прилича на тихо бучене и не е равномерно. Досущ Бах — понякога на два-три, дори на четири гласа. Прекрасно е — по-хубаво, отколкото да слушам водата или дори камбаните. Това са звуците на живота и на нещата, които продължават да съществуват в мрака. Както правя аз — живея, без да виждам и без да ме виждат.

Вдигам ръце и леко ги слагам на гърба й.

— Аз те виждам, Мирабел. Чувствам те и долавям уханието ти. Ти си тук, с мен, в това легло.

Тя дълго лежи така. Започвам да мисля, че е заспала. Да я вдигна ли на леглото до мен? Не, това би означавало да се възползвам от възможността. Размърдвам се и Мирабел премества глава. Слагам ръце върху нейните. Преплитаме пръсти. Тя започва нежно да изследва пръстите ми, без да вдига глава от гърдите ми. Прокарва ръка по цялата дължина на всеки пръст, като спира за малко на ставите и натиска ципите. Започва с палеца и завършва с кутрето. Изследва дланта и стига до китката. Ръцете й се движат независимо една от друга и галят дланите ми. После ги обръща и проследява вените и кокалчетата по външната страна, леко докосвайки косъмчетата. В тъмното Мирабел открива за себе си и за мен неща, които не знаех и това е толкова успокояващо и отпускащо.

Долепя длани до моите и вдига глава.

— Мисля, че ръцете ти са два пъти по-големи от моите. Това е също нещо, за което не съм мислила. Понякога, когато правиш определени неща, не ги ли чувстваш твърде големи? И са толкова силни, че ако искаш, можеш да счупиш ръката ми, без дори да забележиш. Мъжете наистина са различни от жените, нали?

— Ръцете ми не са особено големи, Мирабел. Познавам няколко жени с по-големи ръце от моите, но са по-грациозни и с по-дълги пръсти. Нямам ръце на художник. По-скоро са като на работник. Но въпреки това се занимавам с рисуване. Хората обикновено се разочароват, като видят, че нямам дълги тънки пръсти „като на художник“.

— Аз не съм разочарована. Мисля, че ръцете ти са съвършени. Не знаех, че ръцете могат да бъдат като твоите. Ах, тази вечер научих много. Благодаря ти, Жак. Сега ще те оставя да се наспиш.

Без да се пускаме, Мирабел се навежда и ме целува по устата — нежно, но задържа устни. Опитвам се да отвърна на целувката й, но тя става. Стои до леглото ми няколко минути, сетне излиза от стаята. Усещам, че заспивам. Чувствам се приятно разглезен и спокоен в това голямо легло.

 

 

На другата сутрин на закуска решаваме, че следобед ще излезем да рисуваме. Успяваме да залепим корка на едната стена. Изглежда добре. Мирабел отново ми помага — намазва парчетата корк с лепило и ми ги подава. Питам я дали е схваната от вчера и тя отговаря, че упражненията по йога са я направили силна и гъвкава. Трябва да призная, че когато се качвам на стълбата, тук-там усещам болки, но сетне ми минават.

И така, след вкусния обяд излизаме да рисуваме. Този път ще бъдем на улица „Канет“, която гледа нагоре, към площад „Сен Сюлпис“. Това е един от любимите спомени на Мирабел. Тя иска да застанем на тротоара, на около трийсет метра от площада, от едната страна на пресечката между улиците „Гизард“ и „Канет“. Разполагам се там и съм разочарован, защото почти не виждам площада. Бих искал да включа част от фасадата на църквата и фонтана, но те са скрити от сградите пред тях.

Опитвам се да измисля някаква композиция. Мирабел започва да говори.

— Не е ли красиво — колоните на църквата, водата, която се плиска във фонтана и светлината, прозираща през дърветата? Знаеш ли, това са едни от малкото кестени в Париж, които имат червени цветове. Обичам да гледам площада оттук заради редицата тъмни сгради, след които се открива площадът с цялата си светлина и вода. Все едно излизаш от тунел. Не е ли така?

Чудя се дали да й кажа. Ако искам да видя гледката, която тя описва, трябва да измина около петдесет метра нагоре по улицата и да се приближа до площада.

— Мирабел, сигурна ли си, че това е мястото, където искаш да бъдеш — встрани от площада и от другата страна на улица „Гизард“?

— Да. Не е ли красиво?

— Ами, Мирабел, честно казано, оттук не виждам площада много добре. Съзирам само камбанарията на църквата, извисяваща се над другите сгради и откритото пространство между колоните и фонтана. Сигурна ли си, че това е мястото, откъдето искаш да рисуваме?

— Ох, Жак, толкова съжалявам. С течение на годините вероятно съм объркала нещата. Мислех, че улица „Гизард“ се вижда оттук. Ала не е така, нали?

— Може би си смесила различните гледки в представите си, Мирабел. Всички тези сгради изглеждат на повече от сто години и не мисля, че нещо е преместено. Убеден съм, че трябва да се приближим до площада.

— Добре, щом казваш. Ще можеш ли да промениш нещата? Да нарисуваш сградите оттук и да оставиш място за площада, а после да се приближим, така че да го виждаш целия и да го включиш в картината? Можеш ли да направиш това? Така на преден план ще изпъква улица „Гизард“.

Налудничава идея. Мирабел всъщност композира картини, без да вижда нищо. Отначало ми се струва откачено и истинско издевателство върху действителността. Но сетне възможностите нахлуват във въображението ми. Вече нищо не може да ме спре. Щом картината съществува в представите на Мирабел, аз мога да я пресъздам на платното, така че всички да я видят. Защо не?

Тръгвам нагоре по улицата, докато намеря място, откъдето виждам всичко, което описа Мирабел, после се връщам. Ще бъде хубав трик. Мога да го направя. В края на краищата, не се опитвам да изработвам архитектурни чертежи на Париж. Моите картини изразяват любовта — към Париж, към Мирабел и нейната любов към мен. Сядам до нея и обяснявам какво съм намислил.

— Ще бъде прекрасно, Жак. Така всеки ще може да види моите представи, макар че те в действителност не съществуват. Това ще бъде нашето лично виждане за Париж — такъв, какъвто ние сме го създали. Чудесно.

Започвам да рисувам. Правя улицата малко по-широка и пропускам няколко сгради, за да има повече място за площада. По-трудно е, отколкото предполагах. Не искам да изкривявам перспективата и пропорциите толкова много, че да изопача самата картина. Правя го от художествени съображения, а не само заради достоверността. Накрая оставам доволен от „предната част“ и двамата с Мирабел се преместваме по-близо до площада. Рисувам всичко, което виждам там — фасадата на църквата, колоните и камбанарията.

Изобразявам площада, като изключвам колите и вмествам половината фонтан. На картината от него блика вода, макар че в действителност е пресъхнал. Обяснявам на Мирабел какво правя, а тя описва спомените си, игрите и пързалянето с кънки по леда на фонтана през зимата по време на войната. Разказва ми за камбанарията. Дълги години се извисявала само една. Обявили конкурс за построяването на втора. Човекът, който го спечелил и чийто проект бил осъществен, бил толкова жестоко критикуван от всички, които я видели, че се качил горе и скочил оттам. Гробът му бил точно до аркадата пред църквата. Не погребвали самоубийците в свещената земя. Така поне й казала Роланд.

Това ми напомня за архитекта на Виенската опера. Забравил да сложи стъпала под нея и от срам също се самоубил. Архитектите са смахнато племе — полухудожници и полузанаятчии, притиснати между въображаемото и реалното.

Пренасям кутията си и столчетата там, където започнах да рисувам, по-нататък по улица „Канет“ и изстисквам на палитрата боите за фона. Хубаво е, че си представям една по-широка и по-пълна панорама на площада. Мирабел ми казва, че името на улица „Гизард“ произлиза от херцог де Гиз, който имал тук конюшни и личният му телохранител живеел над тях. Трудно ми е да си представя, че този стар, но изискан квартал е бил обитаван от коне.

Мирабел пита как изглежда небето и дали има облаци. То е бледосиньо с тънки ивици бяло. Сигурно през нощта е валяло, защото всичко изглежда чисто. Дори сградите блестят от чистота. А може би самият аз се чувствам пречистен. Мирабел седи в средата на малко петно слънчева светлина, която прониква между сградите зад мен.

Правя фона от тъмни и наситени хромово жълти нюанси, както изобразих сенките под лампите на „Площад Фюрстенберг“. После отново премествам триножника и столчето нагоре, за да нарисувам началото на площад „Сен Сюлпис“. Там светлината е много силна, почти ослепителна. Фонтанът е започнал да свири и хората се възползват от възможността да поседят на слънце в малкото кафене на ъгъла, където улицата излиза на площада. Минувачите се спират да гледат, сетне продължават по пътя си. Чудя се дали разбират, че Мирабел е сляпа.

За дърветата използвам светложълта охра и малко червеникавокафяво, примесени със съвсем бледо зелено. Контрастът — дори на този етап — е страхотен.

Мирабел непрекъснато споделя спомените и виденията си, както правеше преди. Те не се отличават много от онова, което виждам, с изключение на объркването на местата. Или може би започвам да виждам като нея и нейните представи изместват действителността пред очите ми. Не ме е грижа.

Боята сякаш се лее. Спирам само, за да изстискам нови цветове върху палитрата. Откривам, че рисувам с много повече боя, по-бързо, знам какво да правя и не изпитвам онзи страх от грешки, който ме обсебваше преди. Нещо у мен се промени. Чувствам се все по-малко контролиран от Мирабел. Спогаждам се повече с нея и двамата работим като един екип.

Рисувам до пет часа. Времето сякаш не съществува. Няколко пъти ходих до площада и се връщах, а Мирабел ме следваше по петите. Има много минувачи и автомобили, но аз не им обръщам внимание. После, когато камбаните започват да бият, на рамото си усещам лекия допир на ръката й.

— Работиш много тихо, Жак. Само от време на време чувам, че столът ти изскърцва или си подсвиркваш. Сигурна съм, че рисуваш нещо красиво.

— И двамата рисуваме, Мирабел. Картината може би ще стане по-хубава от „Площад Фюрстенберг“. На това малко платно има толкова много светлина и пространство.

— Вероятно трябва да спреш сега, докато не си твърде уморен. Грешка е да работиш, докато се измориш. После няма да искаш да започнеш отново. Да поседим няколко минути в някое кафене, да изпием по един „Виандокс“ и да послушаме камбаните в шест. Ти работи усилено и заслужаваш награда.

Ставам и поглеждам картината. Мога да прекъсна работата. За сенките, които сградите хвърлят върху стените на другите постройки, ще ми трябва светлината на ранния следобед.

— Имаш право, Мирабел. Искам да остана съсредоточен. Лесно е, когато си развълнуван — бързаш и не го правиш, както трябва.

Прибирам боите и столчетата и й предлагам ръката си. Тръгваме по улицата и сякаш влизаме в картината. Вървим и площадът се разгръща пред нас. Съжалявам, че Мирабел не може да го види. Как искам да споделя с мен онова, което аз виждам и чувствам.

Намираме свободни места пред кафенето срещу Кметството. Още има слънчева светлина, макар и вече хладна. Но е приятно.

— Не ти ли е студено, Мирабел?

— Не, но нека да седна близо до теб. Може би хладината е само извинение, но искам да почувствам топлината на тялото ти и да усетя движенията ти. Така не съм толкова самотна и съм щастлива.

Тя се сгушва до мен и ме хваща под ръка. Сервитьорът идва и аз поръчвам „Виандокс“ — нещо като бульон. Обикновено го поднасят с нарязана на дребно целина със сол.

Сервитьорът го донася бързо и иска да му платим, защото смяната му свършвала. Давам му парите и малък бакшиш. Той откъсва сметката и я пъха под чашата ми. Бульонът вдига пара и приятното му ухание се разнася във вечерния въздух. Наблюдавам как Мирабел се ориентира. Пуска ръката ми, сетне намира ръба на масата и чашата. Подавам й целината и тя си слага малко. Хваща тежката бяла чаша за дръжката, леко я насочва с пръстите на другата си ръка и я поднася към устата си. Навеждам се над моята чаша и поглеждам кутията с боите, която е до мен. Картината е обърната с лицето към стената.

— Бульонът е толкова хубав и горещ. Пари. Устните ми са много чувствителни.

Опитвам го. За мен не е твърде горещ, но аз мога да пия врящо кафе. Затопля ме. Слагам си още целина.

— Искаш ли още целина, Мирабел?

— Не. Така е добре. Само дето е твърде горещ.

Тя върти глава и души въздуха.

— Мислиш ли, че някой от минувачите би забелязал, че съм сляпа, както си седя тук, Жак?

— Самият аз понякога не съм сигурен, Мирабел. Мисля, че ти чувстваш много повече от всеки друг. Всички сякаш са се затворили в себе си. Не виждам усмихнати лица около нас. Ние сме единствените.

Тя се усмихва.

— Вероятно по това ще познаят, че съм сляпа. И теб — че си художник.

— С тези изцапани с боя дрехи и онази очукана кутия с платното зад мен със сигурност ще разберат, че не работя в Кметството отсреща.

Пием, а бульонът става все по-хладен. Мирабел го изпива и ставаме. Слагам на рамо кутията и тръгваме към къщи. По улица „Канет“ Мирабел тихо си тананика. Познавам прелюдията на Бах, която тя изсвири за мен.

— Да, Жак, непрекъснато ми се върти в главата. Трябва отново да я чуя. Има някои откъси, които още не свиря добре.

Незрящ блян

Снощи бяхме толкова близки. Не съм мислила, че мога да бъда толкова близка с някого. Ръцете ни се сляха. Усещането беше толкова силно. Жак е много мил. Понякога започвам да мисля, че и той ме обича. Ала това е невъзможно. Не бива да забравям, че съм само една възрастна сляпа жена.

После, докато работехме заедно, аз се чувствах полезна и част от нещо, което се прави. Това ми дава такава надежда и радост. Жак не казва само от учтивост, че помагам. Той не можеше да се справи сам. Аз наистина участвам в работата.

На улицата, докато рисувахме площада, ние отново се сближихме — макар и по друг начин. Мислите ни се сляха и образуваха един специфичен личен свят, в който исках да го прегърна и целуна и да го накарам да ме обикне. Дали и другите изпитват същото? Това ли имат предвид, когато казват, че са влюбени? Не мога да повярвам. Знам, че онова, което Жак и аз преживяваме заедно, е нещо изключително и по-голямо от самия живот.

Ах, как искам отново да свиря за него! Музиката е единственото, с което мога да му се отблагодаря. Когато свиря, сърцето ми отлита със звуците и си представям как влиза в ушите му и в него, и аз съм с музиката, и съм негова.