Серия
Странникът Томас (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Brother Odd, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 19 гласа)

Девета глава

Удобният, но обикновен апартамент беше с толкова малка душ-кабина, че се чувствах като в ковчег. Десет минути горещата вода барабанеше по лявото ми рамо, което мистериозният нападател се беше опитал да направи на кайма с тоягата си. Мускулите се отпуснаха, но остана напрегнато пулсиране.

Болката беше жестока. Не ме засягаше. Физическата болка, за разлика от някои други, рано или късно отшумява.

Когато спрях водата, големият бял Бу ме гледаше през запотеното стъкло на вратата.

След като се подсуших и си обух слипове, коленичих на пода и почесах кучето зад ушите. Бу се ухили от удоволствие.

— Къде се беше скрил? Къде беше, когато онзи злодей се опита да ми изкара мозъка през ушите? А?

Бу само се хилеше. Харесвам старите филми на братята Маркс, а Бу в много отношения е Харпо Маркс на кучетата.

Четката за зъби сякаш тежеше два килограма. Дори и капнал от умора не забравям да си измия зъбите.

Преди няколко години присъствах на аутопсия, преди която медицинското лице, което правеше външен оглед на трупа, отбеляза за протокола, че починалият е имал лоша хигиена на устата. Стана ми много неудобно заради мъртвия, който беше мой приятел.

Надявам се, че на моята аутопсия никой няма да има основание да се срамува заради мен.

Човешката история е парад от глупци, в които аз съм начело и въртя палка като мажоретка.

Както и да е, просто съм си внушил, че редовното миене на зъбите е проява на загриженост към чувствата на моите близки, ако евентуално на някого от тях му се наложи да присъства на аутопсията ми. Неудобството, което изпитваме заради недостатъците на приятелите си, никога не е ужасно както собственото излагане, но е доста силно.

Когато излязох от банята, Бу се беше свил на кравай в долния край на леглото.

— Никакво галене и никакво чесане повече — занареждах строго. — Приземявам се на дюшека като самолет, останал без нито един приятел.

Бу се прозя, за да покаже, че ме разбира; той търсеше компания, не сън. Не ми бяха останали сили, за да си облека пижамата. Строполих се на леглото по слипове. Все тая, съдебният лекар винаги съблича трупа.

Едва когато придърпах чаршафите до брадичката си, осъзнах, че съм оставил лампата в банята да свети.

Въпреки дарението от четири милиарда братята живеят скромно, изпълнявайки обета си за бедност. Те не разхищават.

Светлината ми изглеждаше все по-далечна с всяка изминала секунда, а одеялата ме затискаха като камък. По дяволите. Не съм монах, не съм дори послушник.

Но вече и готвач на аламинути не бях — като се изключат неделните ми палачинки — нито пък продавач на гуми. Ние, типовете, дето не отбираме от нищо, не се тревожим за сметката, когато забравим лампата да свети.

Аз обаче се тревожех. Въпреки това се унесох.

И сънувах, но не експлодиращи бойлери. Нито пък горящ манастир и монахини, огласящи с писъци снежната нощ.

Тъкмо се бях унесъл, когато един бодак застана до леглото ми. За разлика от събратята му в реалния свят той имаше свирепи очи, в които се отразяваше светлината от забравената лампа в банята. Както винаги се направих, че не виждам звяра, но го гледах с притворени очи. Той се раздвижи и се разля в аморфна форма, както често става в сънищата. До леглото ми вече не стоеше бодак, а Родион Романович, намръщеният руснак, единственият друг гостенин освен мен.

Бу също беше в съня ми. Той се озъби на нежелания посетител, но не излая.

Романович заобиколи леглото ми и отиде до нощното шкафче. Бу скочи на стената като котка, застана вертикално противно на законите за земното притегляне и яростно изгледа руснака.

Интересно.

Романович вдигна от шкафчето рамката за снимки, която стоеше до часовника. Тя предпазва малка картичка от една машина за предсказване на бъдещето, наречена Циганската мумия. На нея пишеше СЪДЕНО ВИ Е ЗАВИНАГИ ДА БЪДЕТЕ ЗАЕДНО.

В първия си ръкопис описах любопитната история на този свещен за мен предмет. Достатъчно е да кажа, че със Сторми Луелин и я получихме срещу първата монета, след като един мъж и годеницата му на опашката преди нас осем пъти зареждаха машината, но тя им пускаше само лоши вести.

Понеже циганската мумия не предсказва точно събитията в този свят, защото Сторми е мъртва, а аз съм сам, знам, че посланието означава, че ще бъдем заедно в следващия свят. За мен това обещание е по-насъщно от въздух и храна.

Въпреки че светлината от банята не ставаше за четене, Романович все пак прочете думите от картичката, защото в съня си човек може да прави каквото иска, точно както конете могат да летят, а паяците — да ядат главите на човешките бебета. Той промърмори думите с лек руски акцент:

— Съдено ви е завинаги да бъдете заедно.

Тържественият му, но мелодичен глас подхождаше на поет и седемте думи прозвучаха като бял стих.

Видях Сторми както изглеждаше онази вечер на карнавала и сънят се завъртя около нея, около нас, около сладкото минало, което беше безвъзвратно загубено.

Събудих се преди зазоряване след по-малко от четири часа неспокоен сън.

От прозореца с оловна рамка се разкриваше черно небе. Снежни феи във вихъра на танца прелитаха край стъклото. Близо до перваза снегът беше нарисувал няколко папрати, които блещукаха с екзотични сини и червени светлини.

Дигиталният часовник на нощното шкафче си стоеше както го бях оставил преди лягане, но картичката с предсказанието сякаш беше местена. Бях сигурен, че я оставих изправена. Сега беше легнала.

Отметнах завивките и станах. Отидох в дневната и светнах лампата. Столът продължаваше да подпира вратата. Опитах бравата. Беше здраво залостена.

Преди комунизмът да изпие толкова много от вярата му, руският народ е имал стари традиции в християнския и юдейския мистицизъм. Руснаците обаче не са били известни с минаването си през заключени врати или солидни стени.

Прозорецът на дневната беше три етажа над земята и бе изключено някой да се е заловил за перваза му. Въпреки това проверих добре ли е затворен. Беше.

Макар че нямаше горящ манастир и паяци с главите на пеленачетата в пипалата си, среднощното безпокойство е било сън. Просто сън.

Надвесих се през прозореца и открих източника на пулсиращата светлина, която оживяваше филигранните произведения на мраза по стъклата. Докато съм спял, снегът беше покрил земята с дебел пухен юрган. Три форда бяха паркирани както дойде на алеята. Ауспусите им бълваха облаци от изгорели газове, сигналните им лампи светеха. На всяка кола имаше надпис ШЕРИФ.

И сега няма вятър, но снегът продължаваше да се трупа. През гъстата завеса от ледени конфети на голямо отстояние едно от друго зърнах светлините на шест фенерчета, движени от невидими ръце, които координирано изследваха терена, търсейки нещо на поляната.