Дийн Кунц
Брат Од (49)

Четирийсет и девета глава

Ако скелетообразните часовои бяха решили да вардят изходите от училището, те най-вероятно щяха да съсредоточат вниманието си върху предния вход, гаража и антрето, водещо към кухнята.

С Романович се споразумяхме да напуснем сградата през прозорците в кабинета на сестра Анджела, който беше и най-далечната точка от трите врати, главен прицел на вражеското внимание. Лампата на писалището светеше, въпреки че игуменката я нямаше.

— Сестра Анджела има гатанка, сър — каза аз и посочих плакатите на Джордж Вашингтон, Фланъри О’Конър и Харпър Ли. — Какво е общото между тези тримата, на което тя се възхищава най-много?

На Романович не му се налагаше да ме пита кои са двете жени.

— Силата — отвърна той. — Вашингтон очевидно я е притежавал. Фланъри О’Конър е страдала от кожна туберкулоза, но не се е оставила на болестта. А Харпър Ли трябва да е била силна, за да живее в такова време и на такова място, да публикува романа си и да устои на гнева на лицемерите, изобличени от перото й.

— Като библиотекар имахте преднина.

Бях изключил лампата и дръпнах пердетата, когато Романович пак се обади:

— Навън все още цари бяло затишие. Ще се загубим на десет крачки от училището.

— Не и с моя психически магнетизъм, сър.

— Не знаех, че в кутийките с бонбони още имало награди за добрите деца.

Отворих чекмеджетата на бюрото, намерих ножица и с леко чувство на вина отрязах от пердето ивица плат, дълга близо два метра. Увих единия й край около дясната си ръка.

— Ще ви подам другия край, когато излезем, сър. Така няма да се изгубим дори фъртуната да ни заслепи.

— Не разбирам, господин Томас. Да не би да казвате, че лентата ще ни отведе до абатството?

— Не, сър. Лентата просто ще ни служи за връзка. Ако се съсредоточа върху човека, когото искам да открия, и се поразходя или покарам колата, почти винаги психическият магнетизъм ме привлича към него. Сега ще мисля за брат Джон Хайнеман в Клетката.

— Колко интересно. Най-много ме развълнува уточнението „почти“.

— Е, аз съм първият, който ще си признае, че не живее безплатно в Рая.

— И какво значение има признанието ви, господин Томас?

— Не съм съвършен, сър.

След като се уверих, че добре съм закопчал качулката под брадичката си, повдигнах долната част на прозореца, излязох сред воя и пристъпите на фъртуната и потърсих знаци от гробовните искейписти. Добре, че не зърнах тътрузещи се кокали, защото видимостта беше ограничена.

Романович ме последва и затвори прозореца подире ни. Нямаше как да го зарезим, но пък божествената армия от монаси и монахини и бездруго не можеше да охранява цялата сграда, дори в момента се изтегляше на втория етаж, канейки се да защитава само тази ограничена зона.

Гледах как руснакът завързва другия край на лентата около китката си. Веригата помежду ни беше дълга към метър и трийсет.

Загубих ориентация едва на шест стъпки от училището. Нямах понятие в коя посока се намира абатството.

Извиках в съзнанието си образа на седналия в мистериозната приемна брат Джон, там долу, в Клетката, и започнах да си проправям път през снега. Напомних си да внимавам с лентата.

Снегът беше затрупал всичко до коляно, а на места преспите стигаха до хълбоците ми. Изкачването през връхлитащата лавина не би могло да бъде по-неприятно.

Понеже съм от пустинята, лютият студ ме привличаше горе-долу колкото картечарски огън. Но най-лошото беше какофонията на фъртуната, съчетана с бялото затишие. С всяка крачка ме завладяваше някакво странно клаустрофобично чувство — страх от това открито пространство.

Ненавиждах и оглушителното бумтене на вятъра, което не позволяваше да си кажем и дума с Романович. С напредването на деня този, когото през изминалите седмици взимах за мълчалив стар мечок, определено беше станал словоохотлив. Сега, когато бяхме от едната страна на барикадата, нашите разговори ми доставяха не по-малко удоволствие отколкото когато мислех, че сме врагове.

Веднъж изчерпят ли се въпросите за Индианаполис и многото му чудесии, повечето хора не намират какво друго да си кажат.

Разбрах, че сме стигнали до каменното стълбище, което водеше към Клетката на Джон, когато се препънах в него и за малко не паднах. Табелката с бронзовия надпис LIBERA NOS A MALO така беше покрита от снежната пелена, че посланието беше променено — вместо Избави ни от Лукавия то гласеше само Лукавия.

Когато отключих петстотин килограмовата врата, тя се завъртя на пантите си и разкри каменния коридор, окъпан в синкава светлина.

Влязохме вътре. Вратата се затвори и ние се освободихме от веригата, която ни държеше заедно по време на Голямото изкачване.

— Впечатлен съм, господин Томас.

— Психическият магнетизъм не е придобито умение, сър. Все едно да се гордея, че бъбреците ми функционират както трябва.

Отупахме снега от палтата си и руснакът свали мечата си шапка.

Когато се изправихме пред стоманената врата, на която с блестящи букви беше изписано LUMIN DI LUMINE, ударих пети, за да се отърва от полепналия по краката ми сняг. Романович, който се оказа по-предвидлив гост, просто свали ципа на ботушите си и се измъкна със сухи обувки.

— Светлина от светлината — преведе думите от вратата той.

— А земята беше пуста и неустроена; и тъмнината беше върху бездната — подех аз. — И Бог каза: Да бъде светлина. И стана светлина. Светлината на света произтича от извечната светлина на Бога.

— Със сигурност това е едното значение — съгласи се Романович. — Но другото тълкувание е, че видимото може да се роди от невидимото, че материята може да се роди от енергията, че мисълта е вид енергия и като такава може да се конкретизира в материалния обект, който се въобразява чрез нея.

— Брей, сър, доста важни били тези три думи.

— И още как — съгласи се той.

Притиснах дясната си ръка към плазмения екран в широкия стоманен архитрав.

Пневматичната врата се плъзна настрани със съскането, което трябваше да напомня на брат Джон, че във всяко човешко начинание, без значение с какви добри намерения е предприето, дебне змия. Като се има предвид докъде го бяха отвели изследванията му, не е било излишно към съскането да добави тътен на камбани, блясък на светкавици и заплашителен гръмовен глас, който изрича: „Свише не му е дадено на човек да знае някои неща.“

Пристъпихме в камерата, прилична на восъчножълт порцеланов съд без ръбове и ъгли, чиито стени излъчваха маслена светлина. Зад нас вратите се затвориха със съскане, светлината избледня и ни обгърна мрак.

— Не усещам движение — казах аз, — но съм абсолютно сигурен, че това е асансьор, който ни води няколко етажа по-надолу.

— Да — отговори Романович. — Подозирам, че ни заобикаля огромен оловен резервоар с тежка вода.

— Наистина ли? Не ми беше хрумвало.

— Знам.

— С какво се характеризира тежката вода, сър, като изключим очевидния факт, че е по-тежка от обикновената?

— В тежката вода водородните атоми са заменени от деутерий.

— Да, разбира се. Бях забравил. Повечето хора си я купуват от бакалията, но аз дебна милионния галон в „Котско“.

Порталът пред нас се отвори със съскане и се озовахме в преддверието, окъпано в червена светлина.

— Сър, за какво служи тежката вода?

— Тя намира приложение главно като охладител в ядрените реактори, но ми се струва, че тук тя се използва с други цели, може би на второ или трето място като щит срещу космическото лъчение, което може да повлияе на субатомните експерименти.

Пренебрегнахме обикновените стоманени врати вляво и вдясно, насочвайки се към централния портал, на който пишеше:

— Вовеки веков — намръщи се Романович. — Това не ми харесва.

Полиана Од отново се прояви:

— Но, сър, та това е просто възхвала на Бога: „Защото твое е царството, и силата, и славата, во веки веков. Амин.“

— Без съмнение това е било съзнателно намерение на Хайнеман, когато е избирал тези думи. Подозирам обаче, че подсъзнателно е изразил гордостта от собствените си постижения, загатвайки, че сътвореното от него тук ще преодолее времето и ще остане във вечността, достъпна иначе само за Божието царство.

— Не бях се сетил за тази интерпретация, сър.

— Не, не бяхте, господин Томас. Тези думи може би показват гордост, надвишаваща обикновения хюбрис^[1], себевеличаенето на човек, който не се нуждае от чуждо одобрение или похвала.

— Но брат Джон не е откачалка, вманиачена на тема его, сър.

— Не съм казал, че е откачалка. А и най-вероятно той искрено вярва, че трудът му е смирен опус в търсенето на Бог.

Вовеки веков се плъзна настрани без съскане и ние влязохме в кръглото помещение, десет метра в диаметър, в центъра на което върху виненочервен персийски килим бяха разположени четири стола с извити облегалки. От лампионите, поставени до всеки стол, в момента три пръскаха светлина.

Брат Джон, в туника и скапуларий, но с отметната назад качулка, ни очакваше.