Серия
Странникът Томас (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Brother Odd, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 19 гласа)

Четирийсет и осма глава

Родион Романович постави голямото дипломатическо куфарче върху едно от леглата в единствената стая, където нямаше деца.

То беше негово. По-рано днес брат Леополд го беше донесъл от стаята му в крилото за гости и го беше пъхнал в багажника на джипа.

Романович отвори куфарчето, в което се гушеха два пистолета.

— Това е Пустинен орел, магнум петдесети калибър. — Той вдигна едното оръжие. — Четирийсет и четвърти калибър е истински звяр, но петдесети вдига невероятна патърдия. Ще ти хареса.

— Сър, с това нещо можете да се отдадете на високопроизводителен размисъл в някоя кактусова горичка.

— Суперработа върши, но откатът не е за пренебрегване. Ето защо ви препоръчвам другия пистолет, господин Томас.

— Благодаря ви, сър, но не, благодаря.

— Това е SIG Pro, триста и петдесет и седми калибър, съвсем прилично оръжие.

— Не си падам по пистолети, сър.

— Но поискахте онези стрелци в търговския център, господин Томас.

— Да, сър, но тогава за пръв път дръпнах спусък, пък и оръжието беше чуждо.

— Тона е чуждо оръжие. Моето оръжие. Хайде, взимай.

— Обикновено просто импровизирам.

— Какво импровизираш?

— Самоотбрана. Ако не разполагам с истинска или гумена змия, под ръка винаги има нещо, та чак с лопата да го ринеш.

— Познавам ви по-добре от вчера, но по мое скромно мнение в някои отношения още си оставате особен младеж.

— Благодаря ви, сър.

В дипломатическото куфарче имаше по два пълнителя за всеки пистолет. Романович зареди оръжията и пъхна резервните пълнители в джобовете на панталона си. В куфарчето имаше и раменен кобур, но руснакът не му обърна внимание. Той взе пистолетите и пъхна ръце в джобовете на палтото си. Те бяха празни, когато ги извади. Бая дълбоки ще да са били тия джобове. Палтото беше толкова добре скроено, че въобще не се деформира от тежестта на пистолетите.

Романович погледна през прозореца, провери колко е часът и подхвърли:

— Трудно е да си представиш, че е само три и двайсет.

Зад белия саван на снежния вихър денят очакваше близкото си погребение с мъртвешкосиво лице.

Руснакът затвори куфарчето и го пъхна под леглото.

— Искрено се надявам, че той е само заблуден.

— Кой, сър?

— Джон Хайнеман. Дано не е луд. Освен че са опасни, лудите учени са и досетливи, а нямам нерви да се занимавам с досадници.

В кабината на асансьора не звучеше музика. Радост за ушите. Слязохме на приземния етаж по този начин, за да не се пречкаме на братята, заети с отбраната на двете стълбища.

Когато обезопасят окончателно стълбищата и приберат всички деца по стаите им, братята ще извикат кабините на втория етаж и ще ги застопорят там с ключа на игуменката.

Ако някое нечестиво създание проникнеше в асансьорната шахта отгоре или отдолу, кабината ще блокира достъпа му до втория етаж.

Всеки асансьор е снабден с авариен изход откъм тавана. Братята вече се яха погрижили за блокирането им отвътре, така че и този маршрут беше отрязан за нападателите.

На пръв поглед беше помислено за всичко, но братята бяха човешки същества и следователно със сигурност не беше помислено за всичко. Ако можехме да мислим за всичко, още щяхме да сме в Рая — безплатен престой, ядене на корем и несравнимо по-добри дневни програми по телевизията.

От приземния етаж отидохме в котелното. Обръчите от газ съскаха, помпите тътнеха. В мястото витаеше на гениална техническа атмосфера.

Можехме да излезем във виелицата и да се отправим към новото абатство през дълбоките преспи от сняг, рискувайки нова среща с юберскелета. Този маршрут имаше много предимства за търсачите на приключения: фъртуната, която е същинско предизвикателство, студеният въздух, който ще прочисти главата ви, ако преди това не заледи синусите ви, и възможността да си поиграете на снежни ангели.

Сервизните тунели предлагаха проход без лошо време и вятър, чието пищене да заглуши стъпките на наглите гамени. Може би ако онези мощехранилници, без значение от броя им, бяха отишли да се скитат около училището в очакване на истинската нощ, лесно щяхме да спринтираме до новото абатство.

Взех специалната отвертка от куката до ниския вход на сервизния тунел и коленичихме до таблото. Ослушахме се.

— Чувате и нещо?

— Нищо — отвърна ми руснакът, след като измина още половин минута.

Когато пъхнах отвертката в първия от четирите винта, ми се стори, че нещо стърже от другата страна. Спрях се, ослушах се и след малко попитах:

— Чухте ли нещо?

— Нищо, господин Томас.

След още половин минута напрегнато ослушване почуках с кокалчетата по входното табло.

В отговор оттатък започна бясно тракане, изпълнено с ярост, нужда и хладнокръвно желание. Цялото това неистово танцуване на степ по таблото беше съпътствано от онзи пронизителен вой, който сега май излизаше от три или четири гърла.

Затегнах разхлабения винт и върнах отвертката на стената.

— Жалко, че госпожа Романович не е тук — въздъхна руснакът, докато се качвахме на приземния етаж с асансьора.

— Кой знае защо не съм си представял госпожа Романович, сър.

— Наистина кой знае защо, господин Томас. Женени сме от двайсет блажени години. Споделяме много общи интереси. Тази ситуация толкова щеше да й хареса.