Дийн Кунц
Брат Од (46)

Четирийсет и шеста глава

Родион Романович се ползваше с известно доверие от моя страна заради картата си от Националната агенция за сигурност (НАС) и защото беше комичен. Може би се дължеше на странните молекули, които прехвърчаха в наситения с миризма на лекарства въздух на аптеката, но минута след минута желанието да му се доверя нарастваше.

Според хузито двайсет и пет години, преди да се озовем под обсада в снежната виелица, годеницата на Джон Хайнеман, Джени Калвино, родила сина им Джейкъб. Никой не знае дали се е подлагала на някакви медицински прегледи, но във всеки случай родила на термина си.

Двайсет и шест годишен, със значителни постижения в областта на физиката, Хайнеман не се радвал на бременността й. Чувствал се в капан. Един поглед към Джейкъб бил достатъчен, за да отрече бащинството си, да оттегли предложението си за брак, да изхвърли Дженифър Калвино от живота си и да не мисли за нея другояче освен като кожен карцином, успешно отстранен след хирургична интервенция.

Въпреки че дори по онова време Хайнеман бил заможен, Дженифър не поискала нищо. Враждебността му към уродливото момче била толкова силна, че Дженифър решила, че за Джейкъб е по-безопасно да няма контакти с баща си.

Майка и син не водили лесен семеен живот, но тя му се отдала изцяло и той се чувствал добре. Когато Джейкъб станал на тринайсет години, Дженифър умряла, но преди това осигурила доживотното му настаняване в дом за деца с увреждания към друга църква.

Постепенно Хайнеман се прочул и забогатял. Както много е писано, когато изследванията му го довери до неоспоримото заключение, че субатомната структура на вселената предполага зададен модел, той преразгледал живота си, раздал богатството си и в нещо като покаяние се оттеглил в манастир.

— Разкаянието го е преобразило — каза сестра Анджела. — За да изкупи вината си към Дженифър и Джейкъб, той е раздал всичко, което имал. Няма как да желае смъртта на детето си. Той основа този дом, за да осигури подслон за деца като Джейкъб. И за самия Джейкъб.

Романович остави доводите й без коментар:

— Преди двайсет и седем месеца Хайнеман излязъл от усамотението си и чрез имейли и телефонни обаждания започнал да обсъжда проучванията си с бивши колеги. Непонятният ред, който се криел зад привидния хаос, открай време го е привличал и по време на своето дълго уединение той използвал двайсет свързани суперкомпютъра „Грей“, за да моделира идеите си и направил пробив, който по неговите думи щял „да докаже съществуването на Бог“.

На сестра Анджела не й бяха нужни дълги часове размисъл, за да открие смущаващото тук:

— Можем да разглеждаме вярата от позицията на разума, но в края на краищата трябва да приемем Бог само със сърцето си. Доказателствата са част от преходния материален свят и са неотносими към извечната божия реалност.

— Тъй като някои от учените, с които Хайнеман е разговарял, са на ведомост към НАС и тъй като познават рисковете, свързани с изследванията му, а също евентуалните им приложения в националната отбрана, те ни докладваха. Оттогава пратихме няколко наши хора в отделението за гости. Аз съм само най-новото попълнение.

— Очевидно сте били доста разтревожени, щом сте внедрили и своя агент брат Леополд като послушник.

Сестра Анджела настръхна от недоволство:

— Ваш човек е дръзнал да се подиграе с обетите за послушание?

— Не сме възнамерявали той да става послушник, сестро. Искахме за няколко седмици да опознае по-отблизо вашата общност. Оказа се, че агентът ни е търсел нов живот и го е открил тук. Изгубихме го, за да го спечелите вие — макар да смятахме, че ни дължи известна помощ, доколкото тя не влиза в противоречие с обетите му.

Намръщената физиономия на руснака не можеше да се сравнява с тази на игуменката:

— Господин Романович, инатлив сте като две кози.

— Несъмнено сте права. Както и да е, смъртта на брат Константин ни разтревожи, защото след това Хайнеман незабавно спря обажданията и имейлите до старите си колеги и оттогава не е комуникирал с никого извън „Свети Вартоломей“.

— Може би самоубийството го е подтикнало към молитва и размисъл — предложи сестра Анджела.

— Ние сме на друго мнение — студено отвърна Романович.

— А път брат Тимотей е бил убит, мадам. Сега няма съмнение. Открих трупа му.

Макар че вече се беше примирила с факта на убийството му, суровото ми потвърждение беше тежък удар за нея.

— Ако от това ще ви стане по-леко, госпожо, вярваме, че Хайнеман може би не осъзнава чудовищността на постъпката си.

— Но моля ви, господин Романович, как да не я осъзнава, ако двама са мъртви, а животът на мнозина други виси на косъм?

— Доколкото си спомням горкият доктор Джекил отначало не съзнаваше, че в стремежа си да се освободи от всички лоши импулси междувременно е създал мистър Хайд, който беше олицетворение на абсолютното зло, несмекчавано от благостта на доктора.

— Онова нещо в снега не беше просто тъмната страна на нечие съзнание — казах аз, припомняйки си юберскелета, който беше повалил джипа. — В него нямаше нищо човешко.

— Това не е тъмната му страна — съгласи се Романович. — Но може би е създадено от нея.

— Което ще рече?

— Не сме сигурни, господин Томас. Но намирам, че е наш дълг да разберем — и то бързо. Беше ви предоставен универсален ключ.

— Да, сър.

— Защо, господин Томас?

— Заради брат Константин, един от блуждаещите мъртви. Получих ключа, за да имам достъп до всяко място, където той реши да се подвизава. Стараех се… да му вдъхна кураж да продължи нататък.

— Интересен живот водите, господин Томас.

— И вашият не е за изхвърляне, сър.

— Дори имате достъп до Клетката на Джон.

— Имаме си вземане-даване. Той е страхотен майстор на бисквитки.

— Кулинарна връзка значи.

— Май тези връзки са общи за всички ни, сър.

Сестра Анджела поклати глава:

— Аз и вода не мога да кипна.

Романович дръпна лоста на хидравличния механизъм, който свъсваше веждите му при най-малкото понижаване на настроението.

— Той знае ли за дарбата ти?

— Не, сър.

— Според мен си неговата Мери Райли.

— Дано пак не започвате с енигмите, сър.

— Мери Райли е икономката на доктор Джекил. Въпреки че криел всичко от нея, той подсъзнателно се надявал, че тя ще го разкрие и спре.

— Накрая убиват ли тази Мери Райли, сър?

— Не помня. Но ако не си бърсал праха на Хайнеман, няма защо да се притесняваш.

— А сега какво? — попита сестра Анджела.

— С господин Томас трябва да се доберем живи и здрави до Клетката на Джон.

— И да излезем живи и здрави — допълних аз.

Романович кимна:

— Поне можем да опитаме.