Дийн Кунц
Брат Од (32)

Трийсет и втора глава

По-точно казано клепачите на брат Тимотей се повдигнаха, но той не можеше да отвори очи, защото вече нямаше очи. В очните му кухини имаше калейдоскопични мозайки от миниатюрни костички. Мозайката отляво цъфтеше в пъстроцветни форми, същото важеше и за тази отдясно. Синхронът помежду им беше съвършен.

Почувствах се предупреден да отстъпя назад.

Устата му зейна без език и без зъби. В широтата на безмълвния му писък видях слоеста конструкция от костички, свързани помежду си по начин, който не подлежи на анализ или описание: гърчещи се, извиващи се, въртящи се, напиращи напред, за да се сгънат назад, сякаш безуспешно се опитваха да погълнат жива колония твърдочерупчести арахниди, която не изгаряше от желание да бъде консумирана.

Кожата му се сцепи от ъгълчетата на устата по посока към ушите. Горната му устна се зави към челото без нито една капчица кръв, подобно на консерва, която се огъва под напора на отварачката, брадичката му се оголи.

Значи освен за гавра с Христовото разпятие тялото на брат Тимотей беше послужило за какавида, от която излизаше една антиочарователна пеперуда.

Под облицовката на лицето се криеше в пълния си блясък онова, което само бях зърнал в очните кухини: фантасмагория от костички, свързани по всевъзможни начини: от панти, от мостове, от свръзки, за които нямаше име и които бяха от друг свят.

Изглежда, привидението беше солидна маса от кости, които сякаш бяха споени една за друга, наблъскани дотолкова гъсто и интимно, че не би следвало да се въртят и извиват поради липса на място. Но въпреки това те се гърчеха, извиваха, олюляваха и какво ли още не, сякаш се движеха с главозамайваща виртуозност не в три, а в четири измерения.

Представете си, че ходът на цялата вселена и на цялото време се контролира от едно безкрайно голяма скоростна кутия; представете си сега, че гледате този невероятен механизъм и приблизително ще разберете чувствата ми — недоумение, страхопочитание, ужас — докато стоях пред тази конструкция на конструкциите, чиито елементи се разбъркваха и преподреждаха, объркваха и презареждаха, цъкаха и тиктакаха, извиваха се и се огъваха, отърсвайки се от тленната паяжина на горкия брат Тимотей.

Нещо енергично се раздвижи под расото на мъртвия монах.

Може би щях да остана на шоуто, ако имаше пуканки, пепси и удобен стол. Охладителната кула обаче беше студено и неприветливо място, с безчет течения и без каквито и да е удобства.

Освен това имах среща в гаража със сладкаро-библиотекаря-хузи. Мразя да закъснявам за ангажиментите си. Грубо е да разиграваш някого.

Една „котка“ се изтръгна от стената. Влакнестата верига го притегли в калейдоскопична структура от кости и за един миг го претопи в себе си. Още един ченгел се изскубна, връщайки се обратно при тати.

Часът на този първобитен звяр най-после беше настъпил и не му беше нужно да се мъкне до Витлеем, за да ражда. Остри бели остриета раздраха монашеската одежда и я направиха на парченца. Изтрябвала му е някаква си Розмари, защо да губи години като бебе^[1]?

Дойде моментът или да паля черните свещи, припявайки хвалебствени химни, или да вдигна във въздуха този склад на злото.

Бу вече беше отпрашил. И аз духнах.

Затворих вратата между охладителната кула и сервизния проход. Позабавих се с ключа си, преди да осъзная, че ключалката е предназначена да пази от външно проникване и никого не мога да заключа вътре.

Сто и двайсет метра до училището ми се сториха безкрайни километри; лампите на тавана бяха далечни като светлините на Питсбърг.

Не виждах Бу. Може би кучето беше открило пряк път към котелното през друго измерение.

Да се бях хванал за опашката му!