Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Чудакът Томас (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Brother Odd, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
meduza (2010)

Издание:

Дийн Кунц. Брат Од

ИК „Плеяда“, 2008

Художник: Димитър Стоянов — ДИМО, 2008

Редактор: Лилия Атанасова

История

  1. — Добавяне

Петнайсета глава

Посетителят би почукал, ако беше човек. Вятърът би засвирил в пролуките между дървените талпи на вратата, огъвайки пантите под напора си.

Това стържене имаше звука на кост, триеща се в дърво, или нещо като кост. Лесно си представих оживял скелет, който дращи с безсмислена упоритост по вратата.

В целия си откачен живот не съм срещал одушевен скелет. Но сега всичко е възможно в свят, където в „Макдоналдс“ продават салати с дресинг без холестерол.

Приемната беше безлюдна. Но дори и да е имало някой, това щяха да бъдат най-много една-две сестри.

Ако онова, което зърнах във виелицата, беше способно да избие вратата от пантите, бих предпочел по-добро подсигуряване от защитата, която можеше да ми предложи една монахиня. Нужен ми е някой, по-корав дори от сестра Анджела с нетрепващия й миртов поглед.

Бравата тракаше, тракаше, тракаше.

Тъй като се съмнявах, че единствено моята съпротива ще задържи далеч неканения посетител, аз завъртях секретния ключ.

Припомних си сцена от стар филм: един мъж се е подпрял на масивната врата от дъбово дърво, вярвайки, че е в безопасност от свръхестествените сили от другата страна.

Филмът разглеждаше злините на ядрената енергия: как едно съвсем малко облъчване с радиация за две седмици превръща обикновени създания в чудовища-мутанти с гигантски размери.

Както добре знаем, в реалния свят това е имало опустошителен ефект върху цените на недвижимите имоти в населяваните от чудовища области близо до всички ядрени централи.

Както и да е, човекът се беше облегнал на вратата и се чувстваше в безопасност, когато едно грамадно жило, извито като рога на носорозите, прониза дървото и разпаря гърба му, нанизвайки като на шиш сърцето му.

Чудовищата от онази халтура не бяха кой знае колко по-убедителни от актьорите, горе-долу изглеждащи като чорап, нахлузен върху нечия ръка, но онази сцена с шиша не ми излизаше от ума.

Отдръпнах се от вратата. Бравата се огъваше напред-назад. Отдръпнах се още.

Гледал съм филми, в които някой от героите, последен глупак, притиска лице до прозореца, за да огледа чисто ли е, и бива прострелян или попада в лапите на чудовище, което няма нужда от пушка, за да разбие стъклото и да повлече в нощта пищящата си жертва. Въпреки това отидох до прозореца край вратата.

Ако трябваше да прекарам целия си живот, вслушвайки се в мъдростта на киното, трябваше да хвърля бегъл поглед и да се извъртя светкавично настрани като побъркан с шарещи очи, които правят мнозина от най-титулуваните ни актьори.

Пък и това не беше нощна сцена. Това беше утринна сцена, снегът се сипеше, така че ако животът имитираше филмите, вероятно най-лошото, което щеше да се случи, че някой да нахлуе в еквивалента на „Тиха бяла Коледа“.

Тънка ледена коричка се беше образувала по стъклата на прозореца. Засякох някаква движение навън, но не видях нищо освен някаква неясно петно, аморфна форма, бледа фигура, пращаща от потенциална енергия.

Присвих очи и залепих нос до студеното стъкло.

Затаих дъх, за да не замъглявам прозореца с всяко издишване.

Посетителят на прага се втурна напред и се блъсна в стъклото, сякаш искаше да се види.

Потреперих, но не се строполих назад. Стоях вкаменен от любопитство.

Матовото стъкло все още маскираше посетителя, макар че онзи яростно се притискаше към него. Въпреки ледената завеса, ако това беше човешко лице, щях поне да видя очите и нещо като уста, но не би.

Това, което в действителност видях, ми беше непонятно. Отново у мен се създаде впечатление за кости, за скелет, но не за скелета на което и да е известно ми животно. По-дълги и по-широки от човешки пръсти, костите бяха наредени като клавиши на пиано, но не в правоъгълна клавиатура, а змиевидно, и се преплитаха с други вълнообразно извити редици от кости. Свръзката помежду им беше нещо като набор от стави и сухожилия. Въпреки ледената завеса забелязах, че те са подредени в изключително сложна структура.

Този колаж на свръхестествените ужаси, който се беше прилепил по протежение на целия прозорец, внезапно се огъна. С тих потракващ звук, сякаш хиляди зверове се въртяха едновременно върху кадифеното сукно на игралната маса, всички елементи от този странен пъзел се прередиха като в калейдоскоп и образуваха ново, по-удивително създание.

Отдръпнах се от прозореца, колкото да обхвана с поглед цялата сложна мозайка, която обладаваше както студена красота, така и някакъв страшен, смразяващ ужас.

Ставите, които свързваха тези дълги редици от кости — ако това бяха кости, а не инсектилни крайници в хитинова обвивка — очевидно изпълняваха завъртания на триста и шейсет градуса около повече от една ос.

Калейдоскопът се завъртя с онзи мек звук от зарове, търкалящи се върху сукно, и образува нов сложен модел със същата зловеща красота като предишния, но този път още по-заплашителен.

Обзе ме ясното усещане, че ставите между костите позволяват едновременно въртене около множество, ако не около безкрайно множество равнини, което беше не просто биологично, но и механично невъзможно.

Навярно за да ми се подиграете, гледката отново се пренареди.

Да, виждал съм мъртвите, трагично загиналите и глупаво загиналите, и тези, които ги задържа любовта; всички те се различават един от друг и същевременно си приличат, приличат си по неспособността да приемат истината за мястото си по вертикала на божествения ред и да се придвижат в каквато и да е посока, нито към селенията на славата, нито към селенията на празнотата.

Освен това съм виждал и бодасите, каквото и да представляват всъщност. Имам няколко обяснения за природата им, но не разполагам с никакъв факт, въз основа на който да изградя теория.

С призраците и бодасите се изчерпват познанията ми за свръхестественото. Не съм виждал вълшебния народ, феите и елфите, нито пък зли джуджета или таласъми, нито дриади, нимфи или самодиви, нито вампири или върколаци. Преди много време се отказах да дебна Дядо Коледа на Бъдни вечер, защото мама ми каза, че този дядо бил дърт перверзник, който щял да отреже моето пиш с ножица, и че ако не спра с дрънканиците за него, със сигурност ще попадна на челно място в графика му за посещения.

След това Коледа никога не беше същата, но поне моето пиш е на мястото си.

Въпреки че опитът ми с паранормалното се ограничава с бодасите и мъртвите, създанието, притиснато към прозореца, беше по-скоро свръхестествено, отколкото реално. Нямах представа какво може да е то, но струва ми се, уверено мога да твърдя, че думите „сатана“ и „демон“ му прилягат повече отколкото „ангел“.

Каквото и да беше, създание от кости или създание от ектоплазма, то имаше нещо общо с надвисналата над сестрите и децата заплаха. Не беше нужно да си Шерлок Холмс, за да се досетиш.

Очевидно при всяко движение на костите, част от леда по стъклото се изтъргваше, защото сегашната мозайка беше по-ясна от предхождащите я; ръбовете на костите станаха по-остри, ставите се очертаваха по-отчетливо.

С желание да проумея по-добре привидението, отново се облегнах на прозореца и изучих обезпокояващите детайли на тази неземна остеография.

Досега не бях виждал лошо от свръхестествено същество. Раните ми и загубите ми са били дело все на човешки същества, някои с войнишки кепета, но повечето — без.

Нито един от многото елементи в мозайката от кости не потрепваше, но неподвижността им създаваше впечатление за изключителна напрегнатост.

Въпреки че струята на дъха ми разцъфваше право на стъклото, повърхността му не се замъгляваше, най-вероятно защото дишането ми беше много плитко, почти безпомощно. Мина ми обаче обезпокоителна мисъл, че диханието ми е без топлина, че е твърде мразовито, за да обгърне стъклото в облак пара, и че заедно с въздуха вдишвам мрак, но не издишвам мрак, което беше странно дори и за мен.

Свалих ръкавиците си, натъпках ги в джоба на якето си и леко допрях ръка до студеното стъкло.

Костите отново затракаха, разпериха се като ветрило, разбъркаха се почти като колода карти и отново се пренаредиха.

Ледени стружки полетяха от външната част на прозореца.

Новата подредба на костите трябва да е изобразявала първичен образ на злото, разтърсил вцепенения ми ум, защото вече не виждах нищо красиво и усетих как нещо с тъничка плющяща опашчица полази по гърба ми.

Любопитството ми беше узряло в нездрав интерес, а интересът беше деградирал в нещо мрачно. Чудех се дали не съм омагьосан, някак хипнотизиран, но прецених, че не може да съм омагьосан, щом още съм способен да разглеждам подобна възможност, но ми имаше нещо, защото открих, че съм потънал в размисъл дали да не отворя вратата, за да разгледам на спокойствие посетителя без дразнещото посредничество на леденото стъкло.

Чух как нещо се разцепи. Звукът дойде от дървената рамка, която разделяше прозореца на осем равни части. Видях как в бялата боя, която консервираше дървото, се появи пролука колкото косъм; цепнатината полази по вертикалната греда, после по хоризонталната.

Стъклото, към което притисках ръката си, изпука.

Краткото пукане на трошащо се стъкло ме сепна, изтръгна ме от вцепенението ми. Отдръпнах ръка като опарен и направих три крачки назад.

Прозорецът не се изкърти. Пукнатото стъкло остана на мястото си.

Създанието от кости или от ектоплазма се огъна още веднъж, образувайки нов, не по-малко страшен модел, сякаш търсеше подредба на елементите си, с която да окаже по-силен натиск върху неподатливия прозорец.

Въпреки че се превръщаше от една зловеща мозайка в друга, крайният ефект беше поразително елегантен, без нито едно излишно движение, като работата на прецизна машина.

Думата машина отекна в съзнанието ми, стори ми се важна, стори ми се ключова, макар да знаех, че това не може да е машина. Ако този свят не може да създаде биологичен организъм, подобен на този, пред който стоях, изпълнен с боязън — а той не може — тогава по същата желязна логика и хората не притежават знанието, необходимо за проектирането на машина с такава феноменална сръчност.

Създанието, рожба на фъртуната, отново се огъна. Най-новото калейдоскопично чудо от кости навеждаше на мисълта, че както в земната история няма две еднакви снежинки, така и създанието не може да се нареди два пъти по един и същи начин.

Очакването ми беше не само, че всичките осем ослепителни стъкла на прозореца ще се пръснат едновременно, но и че рамката ще се разлети на тресчици, изкъртена от стената заедно с парчета мазилка, и създанието ще проникне в училището сред водопада от отломъци.

Щеше ми се да имам на разположение сто галона разтопен катран, вбесен кривоглед пор или най-малко тостер.

Внезапно привидението се отдръпна назад и престана да се преобразява в зловещи модели от кости. Помислих си, че се засилва, за да преодолее бариерата, но атака не последва. Зад замръзналото стъкло изчадието на фъртуната отново се превърна в размазано петно, електрически вълни, трептящи от напрежение.

Миг по-късно то сякаш се сля със снежната виелица. Сянката му вече не се мяркаше в прозореца и осемте стъкла изглеждаха безжизнени като осем телевизионни екрана, настроени на глух канал.

Едно стъклено квадратче беше пукнато.

Предполагам, че тогава разбрах как се чувства зайчето, изправено пред койота, който оголва зъбите си, изцапани с ръжда от кръвта на многобройните му жертви, как бие и подскача сърцето му в гърдите, как ще изскочи от страх.

Протяжния вой не се надигна във виелицата. Само вятърът сърдито фучеше и свиреше през ключалката на вратата.

Дори за човек, привикнал със свръхестественото, подобно неправдоподобно събитие би предизвикало в равна мярка учудване и съмнение. Страхът, от който се свивате при мисълта за други такива преживявания, е уравновесяван от непреодолим импулс да видите още, за да разберете.

Нещо ме заставяше да отключа вратата и да я отворя. Потуших този подтик, не повдигнах крак, не помръднах ръка, просто си стоях с ръце, увити около тялото, и дишах треперливо, докато не пристигна сестра Клеър Мари, която учтиво, но твърдо настоя да събуя скиорските си ботуши.