Дийн Кунц
Брат Од (52)

Петдесет и втора глава

Да кажа, че атмосферата в Клетката не беше здравословна, е като да кажа, че не е желателно да си устройвате пикник в кратера на заспал вулкан, когато земята под краката ви се тресе.

Чувствата на брат Джон бяха наранени, когато чудодейното му творение не беше посрещнато с очаквания ентусиазъм. В разочарованието му се усещаше накърнена гордост, едва прикрито негодувание, докачливостта на раздразнително дете.

Сладкото бездушно пухче седеше на пода и си играеше с краката си, издавайки всичките звуци на същество, което се забавлява страхотно на собствената си компания; перчейки се пред нас, сякаш всеки момент щяхме да заахкаме колко е хубаво. С всяка изминала секунда обаче кикотът му ни забавляваше все по-малко.

Зверилищата от кости, фантомът от кулата и сега това демонично бебе бяха показали безмерна суетност, нечувана и невиждана при истинските свръхестествени реалности. Те съществуваха извън вертикала на свещената йерархия на духовете и земните същества. Тази суетност отразяваше суетността на неуравновесения им създател.

Сетих се за страхотията на Томи ходещия по облаци и осъзнах още една разлика между истински свръхестественото и изкривените неща, на които се бяхме нагледали през последните дванайсет часа: фундаменталния органичен характер на свръхестественото, което не е изненадващо предвид факта, че истинските духове някога са били жива плът.

Зверовете от кости приличаха на машини. След като скочи от камбанарията, Смъртта се разпадна на геометрични фрагменти; разлетя се на чаркове като гръмнала машина. Еквивалентът на пухчето не беше кученце или котенце, а механична играчка.

Романович стоеше с ръце в джобовете на палтото си, сякаш всеки момент щеше да извади петдесеткалибровия Пустинен орел и да направи пухчето на кайма.

— Доктор Хайнеман — каза той, — това, което сте създали, не е живот. След смъртта си то не се разлага, а се саморазрушава чрез процес, който е подобен на делението, но при който не се отделя топлина и не остава нищо. Това, което сте създали, е антиживот.

— Просто не разбирате величието на постижението ми — възмути се брат Джон. Светлината и оживлението напуснаха лицето му и то посърна като фасадата на курортен хотел със заковани прозорци през мъртвия сезон.

— Докторе — продължи Романович, — уверен съм, че сте построили училището като изкупление за злото, което сте сторили на сина си. Също така съм уверен, че сте уредили преместването на Джейкъб тук като знак на покаяние.

Брат Джон се втренчи в него и продължи да се укрепва зад заковани прозорци и спуснати щори.

— Но някогашният Джон Хайнеман все още живее във вас и действа според собствените си подбуди.

Обвинението изтръгна брат Джон от пашкула му:

— Какво намеквате?

— Как може да разкарате това нещо? — попита руснакът и посочи с пръст пухчето.

— Чрез мисъл. Способен съм да прекратя битието му със същата лекота, с която го създадох.

— В името Господне, какво чакате тогава!

Брат Джон стисна зъби и очите му се присвиха. За един момент той съвсем не изглеждаше склонен да удовлетвори молбата на руснака.

Романович излъчваше не само авторитета на висш военен, но и морална сила. Той измъкна едната си ръка от палтото и с жест го подкани да побърза.

Брат Джон затвори очи, набърчи чело и прекрати битието на пухчето чрез мисъл. Слава богу, кикотенето престана. После съществото се разпадна на тракащи, потръпващи кубчета. И изчезна.

Когато монахът-учен отвори очи, Романович го гледаше внимателно:

— Вие самият отбелязахте, че цял живот сте били обсебен от реда.

— Всеки трезвомислещ човек избира реда пред анархията, реда пред хаоса — отвърна брат Джон.

— Съгласен съм, доктор Хайнеман. Но когато сте били млад, редът толкова ви е обсебил, че сте презирали всяка форма на безредието, възприемали сте я като лична обида. Хаосът ви е изпълвал с погнуса, ненавиждали сте го. Липсвала ви е търпимост към всеки, който според вас е засилвал безредието в обществото. По ирония на съдбата сте развили нещо, да го наречем интелектуален, а не емоционален обсесивно-компулсивен комплекс за безредие.

— Говорили сте със завистници — изсмя се брат Джон.

— Когато синът ви се е родил, вие сте възприели деформациите му като биологично безредие, толкова по-непоносимо, защото е излязло от слабините ви. Обезнаследи сте го. Желаели сте смъртта му.

— Никога не съм желаел смъртта му. Та това е възмутително!

Тук се намесих, макар че донякъде се чувствах като предател:

— Сър, Джейкъб си спомни как сте го посетили в болницата и сте казали на майка му да остави инфекцията да си свърши работата.

Кръглото лице се изду като балон, завързан на връв. Не можех да преценя дали кима за потвърждение, или отрича с глава. А може би и двете? Той не можеше да говори.

Романович изостави обвинителния тон и заговори тихо, но настойчиво:

— Доктор Хайнеман, съзнавате ли, че сте създали адски изчадия, които мисълта ви е материализирала извън тази стая, които са убивали?

* * *

В училището брат Максуел напрегнато стои в стая четиринайсет с вдигната бухалка, докато брат Юмрука, който в дните на далечната си младост се е разправял с не един гъзар и неотдавна е прегазил цял юберскелет с джип, го раздава по-спокойно.

Всъщност Юмрука се обляга почти нехайно на бухалката си, все едно тя е бастун.

— Някои, дето се имат за голяма работа, си мислят, че ти се изперчат с мускули, ха ще си подвиеш опашката, обаче ги бива само за едното репчене. Не им стиска за повече.

Брат Максуел възразява:

— Това нещо няма нито мускули, нито опашка — само кокали и кости.

— Ми нали това ти казвам?

Половината от пукнатото стъкло пада от бронзовата рамка и се разбива на пода.

— Тоя тиквеник няма как да влезе през толкова тесни прозорчета.

Стъклото се дочупва.

— Не ме плаши — обръща се Юмрука към хрътката на Небивалото.

— Но мен ме плаши — обажда се Максуел.

— Не се плаши, бе — успокоява го Юмрука. — Ти си истински, братко, ти си от плът и кръв.

Възлест чвор от огъващи се кости се протяга през дупката в еркерния прозорец.

Още едно стъкло се пуква, трето експлодира и стотиците късчета стъкло се посипват по обувките на двамата монаси.

В другия край на стаята Джейкъб не показва страх. Главата му е приведена над ръкоделието, възглавничката седи в скута му и той създава прекрасен ред с бялата канава и прасковения конец, докато творението на хаоса счупва още две стъкла и напъва бронзовата рамка на прозореца.

Брат Флечър се вестява от коридора:

— Време е за шоу. Нужда от подкрепление?

Брат Максуел отговаря утвърдително, но брат Юмрука казва, че е виждал по-големи здравеняци в Джърси, и го пита за асансьора.

— Покрит е — уверява го брат Флечър.

— Тогава я по-добре стой до Джейкъб да го изведеш бързо, в случай че тоя тиквеник успее да ни се натресе през прозореца.

— Ама нали каза, че няма как да влезе! — протестира брат Максуел.

— Няма, брате. Вярно, голямо репчене, голямо нещо, но голият факт е, че тоя мушморок го е страх от нас.

Бронзовата рамка и многото перила стенат и пъшкат.

* * *

— Адски изчадия? — Кръглото лице на брат Джон сякаш се изду и почервеня под натиска на вариантите, кой от кой по-мрачен, които се рояха в главата му. — Без собствено съзнание? Не е възможно.

— Щом не е възможно — започна Романович, — значи сте ги създали умишлено? Защото те съществуват. Видяхме ги.

Дръпнах надолу ципа на якето си и измъкнах сгънатия лист, който бях откъснал от блока на Джейкъб. Когато разгърнах хартията, образът на звяра затрептя като жив.

— Синът ви е видял това на прозореца си, сър. Според него това е хрътката на Небивалото. Дженифър ви е наричала Небивалото.

Брат Джон пое рисунката като омагьосан. Страхът и съмнението, изписани на лицето му, опровергаха увереността в гласа му.

— В това няма и капка смисъл. Момчето е умствено изостанало. Това са фантазии на един болен ум.

— Доктор Хайнеман, преди двайсет и седем месеца бившите ви колеги заключили от обажданията и имейлите ви, че може би вече сте… създали нещо — намеси се Романович.

— Да. Така е. Показах ви го преди малко.

— Патетичното клепоухо същество?

Гласът на руснака беше изпълнен дори не толкова с презрение, колкото със съжаление. Брат Джон мълчеше. Суетата посреща съжалението както осата — заплахата към гнездото си: на нож. Желанието да жили придаде отровен блясък на премрежените виолетови очи.

— Ако не сте постигнали никакъв напредък за тези двайсет и седем месеца — продължи Романович, — дали това не е заради нещо, случило се преди две години, което така ви е стреснало, че едва наскоро отново сте започнали да включвате машинката за божественото съзидание и да „творите“?

— Самоубийството на брат Константин — изрекох аз.

— Което не е никакво самоубийство — допълни Романович. — Изпуснали сте някое изчадие в нощта, доктор Хайнеман, и когато Константин го е видял, смъртната му присъда е била подписана.

Или рисунката беше омагьосала монаха-учен, или той не смееше да ни погледне в очите.

— Подозирали сте какво се е случило и сте преустановили изследванията си — но неотдавна сте ги подновили от извратена гордост. Сега брат Тимотей е мъртъв… дори и в този час чудовищните ви сурогати се опитват да убият сина ви.

— Много отдавна се покаях за прегрешенията спрямо сина ми и майка му — задавено рече брат Джон с поглед, прикован в рисунката. Кръвта бушуваше в слепоочията му.

— Дори вярвам, че покаянието ви е било искрено — отстъпи Романович.

— Получих опрощение.

— Признали сте и ви е било опростено, но едно ваше друго „аз“ не е признало, защото не е смятало, че се нуждае от опрощение.

— Сър, убийството на брат Тимотей снощи беше… чудовищно, нечовешко. Длъжен сте да ни помогнете.

С тъга споделям, че когато брат Джон едва удържа сълзите в очите си, аз почти бях убеден, че той не плаче за Тим, а за себе си.

— Изминали сте пътя от послушник до подстриган монах. Но по думите ви сте се уплашили, когато се е оказало, че вселената е продукт на нечия воля, и сте се обърнали към Бог със страх.

— Разкаянието е по-важно от мотивацията за него — процеди брат Джон.

— Може би — съгласи се Романович. — Но повечето от нас се обръщат към него с любов. Част от вас, един друг Джон, изобщо не се е обърнал към него.

— Братко Джон, Другият е едно сърдито дете — извиках аз в пристъп на неочаквано прозрение.

Най-накрая той вдигна глава от рисунката и ме погледна в очите.

— Детето, което от твърде ранна възраст видяло анархията в света и се побояло от нея. Детето, което яростно не искало да живее в такава бъркотия, което видяло хаоса и закопняло да открие ред в него.

Иззад виолетовите прозорци Другия ме гледаше с презрението и мнителността на дете, което не знае човечност и съчувствие, дете, от което по-добрият Джон беше успял да се отдели, но не и да избяга.

Още веднъж му обърнах внимание на рисунката:

— Сър, обсебеното от реда дете, което създало груб модел на квантовата пяна с четирийсет и седем комплекта „Лего“, е същото дете, което заченало в съзнанието си този сложен механизъм от мъртви кости и мултифункционални стави.

Докато изучаваше строежа на костите, той неохотно прие, че вдъхновител на тази зловеща конструкция е същата мания, стояща зад модела „Лего“.

— Сър, все още не е късно. Още има време момченцето да се откаже от гнева и да се изцели от болката си.

Изведнъж нещо в него се пречупи и сдържаните сълзи се затъркаляха по лицето му.

Той ме погледна и изрече с глас, натежал от мъка и озлобление:

— Напротив. Късно е.