Дийн Кунц
Брат Од (5)

Пета глава

Когато отново се качих на втория етаж, бодасите вече не се тълпяха в коридорите. Може би се бяха скупчили около леглото на някое друго дете, но не мислех така. Струваше ми се, че мястото е чисто от присъствието им.

Може би се разхождаха из третия етаж, където сестрите спяха, без да подозират нищо. Може би съдбата им готвеше смърт от експлозия.

Не можех да се самопоканя на третия етаж освен в случай на крайна необходимост. Затова излязох от училището и отново се изложих на хладния нощен въздух.

Поляната, дърветата, абатството на горното възвишение — всичко беше в очакване. Навъсеното небе, натежало от неродената виелица, беше невидимо за взора ми, защото планината беше черна почти колкото нощта и не отразяваше пухкавите снежни облаци.

Бу ме беше зарязал. Въпреки че му е приятно в компанията ми, аз не съм му господар. Той разполага със свобода на волята и я използва, за да следва свой дневен ред.

Пресякох двора на училището и се запътих към абатството, без да знам какво да предприема или къде да потърся онова, което беше привлякло вниманието на бодасите към това място.

Бях се ужасил, когато ги видях първоначално, но злокобните духове и студеният декемврийски въздух не обясняваха мраза, който пъплеше в жилите ми. Може би истинският източник на този леден страх беше разбирането, че изборът ни е между клада и клада, че живеем и дишаме, за да ни погълне огън, не просто тук и сега, в „Свети Вартоломей“, а винаги и навсякъде. Решаваме само дали той ще ни погълне или ще ни пречисти.

Всичко се разтресе, земята под краката ми потрепери и дълбоката трева се разлюля, без дори да е полъхнало. Въпреки че звукът беше тих и почти неуловимото движение най-вероятно не беше разбудило нито един монах, инстинктите ми казваха, че има земетресение. Обаче заподозрях, че може би брат Джон е виновникът за този трус.

Над поляната се носеше мирис на колендро. По-рано бях усетил същата миризма, докато минавах покрай статуята на Свети Вартоломей с тиквата.

След половин минута земята престана да се тресе и аз осъзнах, че първоначалният източник на огнен катаклизъм може би не е нито контейнерът с пропан, нито бойлерите, с които се отопляваха.

Заслужаваше си да отделя сериозно внимание на брат Джон, който изследваше самата тъкан на реалността в подземната си лаборатория.

Забързано подминах отделението на послушниците и се отправих на юг към приемната на абата. Над нея, на втория етаж, се намираха покоите на отец Бернар. На третия етаж малкият му параклис му предлагаше място за уединение и молитва. Мека, трептяща светлина струеше от косо изсечените прозорци.

В нула часа и трийсет и пет минути абатът най-вероятно не се молеше, а хъркаше. Треперливото бледо сияние, което изпълваше рамката на витража, сигурно беше от единствената горяща вощеница, знак на стремежа ни към бог.

Заобиколих югоизточния ъгъл на абатството и се отправих на запад. Подминах крилото на послушниците, заседателната зала на клира и кухнята. Спрях се до едно каменно стълбище малко преди столовата. В долния му край обикновена гола крушка осветяваше бронзова врата. На вратата имаше табелка, която също беше бронзова. Върху нея бяха изписани латинските думи:

Избави ни от лукавия.

Универсалният ми ключ лесно се справи с тежкия катинар. Вратата тихо се отвори навътре. Теглото й от половин тон беше така идеално балансирано, че можех да я мръдна с пръст.

Отвъд нея се простираше каменен коридор, окъпан в синкава светлина.

Бронзовата плоча се затвори зад мен и се заключи, докато приближавах втората врата от неръждаема стомана. В зърнестата й повърхност бяха закрепени три латински думи:

Светлина от светлината.

Широк стоманен архитрав обграждаше тази страховита бариера. В архитрава беше вграден плазмен екран.

Екранът светеше при докосване. Притиснах ръката си към него. Не можех нито да видя, нито да почувствам скенера, който разчиташе пръстовите ми отпечатъци, но въпреки това бях разпознат и одобрен за достъп. Вратата бавно се плъзна настрани с пневматично съскане.

Брат Джон казва, че съскането не е неизбежна последица от операцията по отварянето. Не било проблем това да става безшумно.

Той оставил съскането като напомняне, че във всяко човешко начинание, без значение с какви благородни цели е предприето, се спотайва змия.

Зад стоманената врата ме очакваше камера, която оприличих на восъчножълт порцеланов съд — един квадратен метър без ръбове и ъгли. Влязох в нея и се почувствах като самотно семенце в куха, лъскава кратуна.

Когато второто съскане ми напомни за змията и ме накара да се обърна, от вратата нямаше и помен.

Стените излъчваха масленожълта светлина. Всяка слизане в това подземно царство беше като потъване в сън. Изпитвах усещане за откъснатост и едновременно с това чувството за реалност се засилваше.

Сиянието постепенно избледня. Обгърна ме мрак.

Въпреки че навярно камерата беше асансьор, който ме свали етаж или два надолу, не усетих никакво движение. Машината работеше съвършено безшумно.

Когато поредният портал се разтвори пред мен със съскане, в мрака се оформи правоъгълник с три стоманени врати. Тези от мое ляво и мое дясно бяха съвсем обикновени. Нямаха ключалки и никога не бях влизал през тях.

Стоях точно пред третата врата, на която със същите релефни блестящи букви бяха изписани следните латински думи:

Вовеки веков.

Стоманата беше окъпана в червения пламък и искреше като жарава. Буквите горяха като огън.

Вовеки веков се плъзна настрани, канейки ме да направя крачка във вечността.

Пристъпих в кръглото помещение — десет метра в диаметър, голо, като се изключи уютното кътче в центъра, където четири стола с извити облегалки бяха наредени един срещу друг. От лампионите, поставени до всеки стол, само два пръскаха светлина.

Тук ме чакаше брат Джон, в туника и скапуларий^[1], но с отметната назад качулка. В дните преди да положи обет за монашество, той беше известният Джон Хайнеман.

Списание „Тайм“ го определяше като „най-брилянтния физик от втората половина на века и измъчена душа“ и представяше в кратко резюме към статията анализ на „житейските му решения“, написан от популярен психолог с хитово телевизионно шоу, в което маститият водещ разглеждаше тежки проблеми от рода на „майка-клептоманка с дъщеря страдаща от булимия и член на рокерска мотоциклетна банда“.

„Ню Йорк Таймс“ го наричаше „загадка, обвита в мистерия, скрита в енигма“. Два дни по-късно вестникът публикува кратко опровержение, в което обясняваше, че това паметно описание не било хрумнало на Камерън Диас, когато се запознала с Хайнеман, а на Уинстън Чърчил, който пръв използвал тези думи, за да опише Съветска Русия през 1939.

В статия, озаглавена „Най-глупавите знаменитости на годината“, „Ентъртеймънт Уикли“ го заклеймяваше като „недоносен малоумник“ и „прошляк, който не може да различи Опра от Еминем“.

„Нешънъл Инкуайърър“ обещаваше да намери доказателства, че той има връзка с редакторката на сутрешното радиошоу Кейти Курик, докато „Уикли Уърълд Нюз“ отбелязваше, че той се среща с принцеса Даяна, която — вестникът много настояваше на това — не била починала както всички си мислели.

В съзвучие с духа на развала, който струи от модерната наука, най-разнообразни специализирани издания се вдигаха в защита на статуквото и поставиха под въпрос изследванията му, теориите му, правото му да публикува резултатите от научната си дейност, дори правото му да провежда такива изследвания и да поддържа такива теории, подбудите му, здравомислието му и неприлично голямото му богатство.

Ако многото подобрения и рационализации, които беше патентовал, не го бяха направили милиардер, повечето средства за масово осведомяване нямаше да дават пукната пара за него. Богатството е власт, а властта е единственото, което интересува съвременното общество.

Ако той не се беше разделил с цялото си състояние, без да организира пресконференция и без да даде интервюта, медиите нямаше да му се нахвърлят така. Подобно на поп звездите и филмовите критици, репортерите живеят с мисълта за властта, която имат.

Ако беше дарил парите си на някой престижен университет, нямаше да го мразят. Повечето университети, в които се кланят повече на съвременници, вече не са храмове на знанието, а на властта.

Ако в годините, след като се беше оттеглил от сцената на обществения живот, бяха хванали малолетна проститутка да му духа или беше постъпил в клиника за лечение на наркозависими с нос, скапан от многото дози хероин, щяха да му простят всичко. Всъщност пресата щеше да го обожава. В нашия век не саможертвата и себеотрицанието, а себелюбието и саморазрушението са основите, на които се градят новите героични митове.

Вместо това Джон Хайнеман се беше уединил в света обител и по-конкретно беше прекарал месеци в отшелническа килия, първо някъде другаде, после в подземното си убежище, без да продума на някого. Молитвата и размисълът, на които се беше отдал, бяха малко по-неконвенционални от тези на другите монаси, но не непременно изпълнени с по-малко благоговеене.

Пресякох сенчестия бряг, обкръжаващ произведените по поръчка мебели. Подът беше от камък. Столовете бяха наредени върху виненочервен килим.

Наклонените крушки под абажурите в ръждивочервени нюанси пръскаха светлина с цвят на карамелизиран мед.

Брат Джон беше строен, дългокрак и широкоплещест мъж. Ръцете му, които в момента почиваха на облегалките на стола, бяха огромни и имаха доста дебели китки.

Въпреки че конската физиономия навярно би хармонирала с физиката му, лицето му беше овално. Светлината насочваше острата сянка на решителния му нос към лявото ухо. Представете си това лице като слънчев часовник, на който носът е стрелката, а лявото ухо — девет часът.

Приех втората запалена лампа като покана и се настаних на отсрещния стол.

Гледаше ме премрежено с виолетовите си очи. Погледът му беше немигащ и нетрепващ като мерника на закоравял снайперист.

Отчетох, че брат Джон може би е потънал в благоговеен размисъл и не иска да бъде прекъсван; затова си замълчах.

Уставът на монасите от „Свети Вартоломей“ ги окуражава да поддържат стремеж към мълчанието. Изключение се прави по празниците, когато е времето за социална активност.

Мълчанието през деня се нарича Малкото мълчание. То започва след закуска и продължава до времето за отдих след вечеря. Докато трае малкото мълчание, братята обменят думи помежду си само ако манастирските дела го налагат.

Мълчанието след вечерня — нощната молитва — се нарича Голямото мълчание. В „Свети Вартоломей“ то трае до края на закуската.

Не исках да подтиквам брат Джон да разговаря с мен. Той знаеше, че не бих го посетил в този час без основателна причина, но оставих сам да реши дали да ме заговори или не.

Доста чаках, огледах стаята.

Понеже осветлението винаги е приглушено и се ограничава до центъра на помещението, не бях успял да видя ясно стената, която обгръщаше кръглото пространство. Тъмните отблясъци издаваха лакирана повърхност. Подозирах, че тя може би е от стъкло, зад което напира мистериозна черна пустота.

Тъй като се намирах под земята, нямаше как пред погледа ми да се открие планински пейзаж. Триметровите стени от дебело извито стъкло напомняха на нещо като аквариум.

Ако бяхме заобиколени от аквариум обаче, каквото и да живееше в него, никога не се е появявало в мое присъствие. Никакво движение. Никакъв воден обитател със зяпнала уста и немигащ поглед не беше доплувал близо до стените на аквариума, за да ме зърне от рибешкия си свят.

Внушителна фигура при всякакви обстоятелства, брат Джон ми напомни за капитан Немо на мостика на „Наутилус“, което беше зловещо сравнение. Немо беше гений, много силен човек, но му хлопаше някоя дъска.

Брат Джон е нормален колкото мен. Разбирайте го както си искате.

След едноминутно мълчание той очевидно довърши нишката на мисълта, която толкова дълбоко го занимаваше. Виолетовите му очи се префокусираха от някакво много далечно място към мен и дрезгавият му глас се разнесе със стържене:

— Вземи си бисквитка.