Дийн Кунц
Брат Од (6)

Шеста глава

В кръглото помещение, облято от карамелено сияние, до всяко кресло се бяха появили малки масички. В една червена чиния бяха сервирани три бисквитки с шоколадови пръчици.

Брат Джон ги пече сам. Великолепни са.

Взех си една бисквитка. Беше топла.

Откакто бях отключил бронзовата врата, до времето, когато влязох тук, не яха изминали и две минути.

Съмнявах се, че брат Джон сам е донесъл бисквитките. Той наистина се беше замислил дълбоко.

Бяхме сами в стаята. Не чух шум от оттеглящи се стъпки, когато влязох.

— Вкусно — казах аз, след като отхапах от бисквитката.

— Като малък исках да стана пекар — заяви той.

— Светът има нужда от добри пекари, сър.

— От мислене не ми остана време, за да усвоя този занаят.

— Какви мисли?

— За Вселената. Тъканта на реалността. Строежа й.

— Ясно — отвърнах, въпреки че нищо не ми беше ясно.

— Схванах устройството на субатомната материя, когато бях на шест.

— Когато аз бях на шест, построих страхотна крепост от едно „Лего“. Кулички, наблюдателници, бойници — всичко.

Лицето му се разведри.

— Като хлапе използвах четирийсет и седем комплекта „Лего“, за да създам груб модел на квантовата пяна.

— Съжалявам, сър. Нямам представа що за чудесия е квантовата пяна.

— За да проумееш същността й, трябва да си представиш един миниатюрен пейзаж с размерите на една десетмилиардна от милионната на метъра, и то само докато съществува в късче време, което е една милионна от милиардната част на секундата.

— Трябва да си купя по-свестен часовник.

— Пейзажът, за който ти говоря, е около десет на минус двайсета степен част от размерите на протона. Там няма ляво и дясно, горе и долу, преди и след.

— Четирийсет и седем комплекта „Лего“ са стрували доста пара.

— Имах щедри родители.

— А аз — не. Трябваше да напусна дома си на шестнайсет години и да се издържам сам като готвач на аламинути.

— Палачинките ти са изключителни, Чудако Томас. Не всеки знае що е квантова пяна, но всеки разбира от хубави палачинки.

След като създал благотворителен тръст с четирите си милиарда долара и посочил за негов ползвател и управител църквата, Джон Хайнеман изчезнал. Години наред медиите душили следите му, но усилията им не се увенчали с успех. Научили, че се би усамотил с намерението да се подстриже за монах, което било вярно.

Някои монаси стават свещеници, други — не. Макар че всички са братя, някои биват наричани „отче“, а други — не. Свещениците могат да отслужват литургии и да изпълняват свещените ритуали, а неръкоположените братя — не. Брат Джон е монах, но не и свещеник.

Имайте търпение. Организацията на манастирския живот не е проста като фасул (или като палачинките ми), но не е мозъкоизстисквачка като квантовата пяна.

Тези монаси полагат обети за бедност, целомъдрие, послушание и уседналост. Някои от тя се отказват от скромните си притежания, други изоставят процъфтяваща кариера. Струва ми се, спокойно мога да кажа, че брат Джон е единственият, който е обърнал гръб на четири милиарда долара.

Съгласно волята на Джон Хайнеман църквата използва част от парите, за да преустрои старото абатство в училище и дом за онези умствено и физически изостанали деца, които семействата им са изоставили. Иначе тези деца или щяха да загинат в бездушни домове за обществени грижи, или щяха да бъдат умъртвени от самоназначили се „ангели на смъртта“, каквито не са рядкост в системата на здравеопазването.

В тази декемврийска нощ ме топлеше мисълта, че се намирам в компанията на човек като брат Джон, чиято способност за съчувствие беше достойна на гения му. Ако трябва да бъда честен, бисквитките значително допринесоха за доброто ми настроение.

Също така беше построено и новото абатство. Създадени бяха редица подземни помещения, които да задоволяват нуждите на брат Джон. Никой не наричаше този подземен комплекс „лаборатория“. Доколкото очите ми виждаха в мрака, това всъщност не беше лаборатория, а нещо уникално, което само гений като неговия беше в състояние да роди. Целта на тези съоръжения беше пълна загадка. Малцината братя, които бяха стъпвали тук, обозначаваха квартирата му като „Mew“. Това е дума, която означава потайно място. Убежище.

Също така Mew се нарича клетката, в която са държали ловните соколи, докато са сменяли перушината си. Освен другото Mew значи и „сменям оперението си“. Веднъж чух как един монах каза, че брат Джон „стои там долу и си отглежда нови перца“.

Друг беше нарекъл тази подземна квартира „пашкул“ и се чудеше гласно кога ще се появи пеперудата.

Тези коментари показваха, че според монасите брат Джон може да стане по-велик, нещо повече от това, което е.

Тъй като бях само гост, не успях да изкопча допълнителна информация от братята. Те ревностно защитаваха своя благодетел и уединението му.

Знаех за истинската самоличност на брат Джон само защото той ми я разкри. Не ме закле да пазя тайна. Просто ми каза: „Знам, че няма да ме продадеш и предадеш, Од Томас. Дискретността и верността ти са предопределени от звездите.“

Въпреки че нямах представа какво иска да каже, не настоях за обяснение. Той говореше много неща, които не разбирах напълно и нямах желание общуването ни да се превърне в безкрайна словесна соната, в която единственият ми принос щеше да е ритмичното А? А? А?

Не му издадох тайната си. Не знам защо. Може би просто предпочитах да не давам на определени хора, от които се възхищавам, никаква причина да ме смятат за куку.

Братята се отнасяха към него с уважение, граничещо с респект и дори малко страх. Но може и да се заблуждавах.

Не го намирах за страшен. Не усещах от него да се излъчва заплаха. Забелязах обаче, че понякога той се бои от нещо.

Абат Бернар не нарича това място „клетка“ като останалите. За него то беше adytum.

Адитум е дума, която означава „най-сакралната част на храм, достъпът до която е изключително ограничен; светилище на светилищата“.

Абатът е добросъвестен човек, но никога не е произнасял тази дума с усмивка. Трите й срички се изплъзват от устата му като мърморене или шепот, но в очите му има копнеж, удивление и може би ужас.

По въпроса защо брат Джон е заменил успехите на светския живот с бедността и монашеското уединение, той беше отговорил, само че изследванията му върху строежа на реалността през призмата на онзи клон от физиката, известен като квантова механика, са го изправили пред открития, които са го накарали да осъзнае нищожността си. „Видях колко съм незначителен и се стреснах“ — така се беше изразил той.

— Какво те води тук в този час от Голямото мълчание? — попита ме сега, когато доядох бисквитката си.

— Знам, че сте буден почти през цялата нощ.

— Спя все по-малко и по-малко; съзнанието ми непрекъснато се върти на обороти.

— В някои нощи усещам мозъка си като телевизор, чийто собственик не спира да превключва каналите — отговорих аз, понеже периодично страдах от безсъние.

— А когато все пак се унеса — продължи брат Джон, — често уцелвам неподходящ момент. През ден се случва да изпусна някоя част от Божествената служба — понякога Изобразителни и Първи час, понякога Шести час или Вечерня. Дори съм пропускал Светата литургия, дремейки на този стол. Абатът проявява разбиране. Приорът е твърде снизходителен, опрощава ме твърде лесно и ми налага твърде леки наказания.

— Те изпитват голямо уважение към вас, сър.

— То е като да седиш на морския бряг.

— Кое? — попитах, преглъщайки удивеното „А?“.

— Тази стая в малките часове на нощта. Като да седиш на морския бряг. Нощта те гали с крилото си, изхвърляйки в нозете ти човешките загуби, сякаш са останки от разбил се кораб.

— Предполагам, че е така — отвърнах. В действителност си мислех, че разбирам ако не думите му, то поне смисъла им.

Познато усещане с остри зъби, чието ухапване няма да забравя.

— Брат Джон, имам необичаен въпрос.

— Че как иначе — отвърна той, коментирайки тайнственото естество било на любопитството ми, било на името ми.

— Сър, въпросът ми може да ви се стори странен, но не го задавам случайно. Кажете ми моля, съществува ли някаква, дори най-малка вероятност, опитите ви тук да… вдигнат нещо във въздуха или и аз не знам какво?

Той сведе глава и бавно поглади брадичката си. Очевидно обмислеше въпроса ми.

Макар да бях благодарен, че ще получа логичен и обоснован отговор, щях да съм по-щастлив, ако той категорично беше отсякъл: „Не, никакъв шанс, невъзможно, абсурд.“

Брат Джон е един от монасите и свещениците — учени. Църквата е създала понятието „университет“ и първият е отворил врати през дванайсети век. Роджър Бейкън, францискански монах, е бил най-великият математик на тринайсети век. Епископ Робърт Гросетс е първият, описал алгоритъма за осъществяване на научен експеримент. Първите отражателни телескопи са дело на йезуитите. Те също са били първите, които създали микроскопите и барометрите, пресметнали константата на тежестта, измерили височината на лунните планини, развили точен метод за пресмятане орбитата на планетите и преди всичко предоставили понятно обяснение на атомната теория.

Доколкото знаех, в течение на векове никой от тези симпатяги не беше вдигнал манастира си във въздуха.

Но аз, разбира се, не знам всичко. Предвид знанието, което човек може да придобие в безчет научни дисциплини, вероятно ще е по-точно да кажа, че не знам нищо.

Може би се е случвало монаси-учени да направят манастира си на пух и прах. Както и да е, абсолютно съм сигурен, че не е било нарочно.

Не можех да си представя брат Джон, филантроп и майстор на бисквитки, да се хили като побъркан в зле осветена лаборатория и да планира гибелта на света. Но макар и брилянтен ум, той все пак е човек. Ето защо лесно можех да си представя как спира експеримента, вдига тревожен поглед, въздъхва и от абатството остава локвичка нанотия.

— И аз не знам какво.

— Сър?

Той вдигна глава и ме погледна право в очите.

— Да, може би и аз не знам какво.

— И аз не знам какво ли, сър?

— Да. Ти ме попита съществува ли някаква, дори най-малка вероятност, опитите ми тук да вдигнат нещо във въздуха или и ти не си знаел какво. Не виждам как могат да вдигнат нещо във въздуха. Самите опити, искам да кажа.

— О. Но може да се сучи нещо друго.

— Може би да, вероятно не. Нещо и аз не знам какво.

— Може би да. Какво например?

— Каквото и да е.

— Какво каквото и да е?

— За каквото ти стигне въображението.

— Сър?

— Вземи си още бисквитки.

— Сър, въображението ми стига за всичко.

— Да. Правилно. Въображението не знае граници.

— Значи всичко може да се обърка?

— Може не е същото като ще. Теоретично могат да ни сполетят какви ли не катаклизми, но вероятно нищо няма да се случи.

— Вероятно ли?

— Вероятността е важен фактор, Од Томас. Кръвоносните съдове в мозъка ти могат да избухнат сега и след една секунда да си мъртъв.

Незабавно съжалих, че не си бях взел втора бисквитка.

Брат Джон се усмихна и погледна часовника си. Погледна и мен.

— Видя ли? — Сви рамене. — Вероятността беше малка.

— Всичко, което може да се случи — подех аз, — ако предположим, че се случи, може би да доведе до ужасната смърт на много хора?

— Ужасната?

— Да, сър. Ужасната.

— Ужасното е въпрос на субективна преценка. Ужасното за един може да не е ужасното за друг.

— Изпотрошени кости, пръснати сърца, експлодиращи глави, горяща плът, кръв, болка, писъци — такова ужасно.

— Може би да, вероятно не.

— Пак същото.

— По-скоро ще престанат да съществуват.

— Това е смърт.

— Не, има разлика. Смъртта оставя труп.

Пресегнах се за бисквитка, но дръпнах ръка като опарен.

— Сър, плашите ме.

Когато синята чапла се изправи и разгърне дългите си щекоподобни крака, тя ни удивлява с истинската си височина; по подобен начин, когато брат Джон се надигна от стола, той се оказа дори по-висок, отколкото го помнех.

— Вече ще станат няколко години, откакто аз самият съм много уплашен. С времето свикваш.

Станах.

— Брат Джон… каквото и да правите тук, сигурен ли сте, че е редно да го правите?

— Интелектът ми е дар от Бога. Мой свещен дълг е да го използвам.

Думите му докоснаха струна в мен. Когато някой от мъртвите е бил убит и дойде при мен в търсене на справедливост, аз винаги се чувствам задължен да помогна на бедната душа.

Разликата е, че аз се опирам на разума си и на нещо, което може да се нарече шесто чувство, докато в изследванията си брат Джон строго се ръководи от интелекта си.

Шестото чувство е нещо невероятно, което само по себе си предполага наличието на свръхестествено провидение. Човешкият интелект, при цялата му мощ и триумфи, до голяма степен е продукт на този свят и следователно е несъвършен.

Ръцете на монаха, подобно на интелекта му, също са му от Бога дадени, но той може да избере да души с тях пеленачета.

Не беше нужда да му припомням всичко това. Казах го по-просто:

— Сънувах нещо страшно. Тревожа се за децата в училището.

За разлика от сестра Анджела брат Джон не долови веднага лъжата ми.

— Сбъдвали ли са се сънищата ти преди?

— Не, сър. Но този беше много… истински.

Той придърпа качулката над главата си.

— Опитай се да сънуваш нещо хубаво, Од Томас.

— Не мога да контролирам сънищата си, сър.

Ръката му бащински обгърна рамото ми.

— В такъв случай може би е по-добре да не спиш. Въображението обладава ужасяваща сила.

Не разбрах кога брат Джон ме е превел през стаята, но креслата бяха останали зад гърба ми. Една врата беззвучно се разтвори и разкри окъпаното в червена светлина преддверие.

Сам пресякох прага и се обърнах за последно към брат Джон:

— Сър, когато се отказахте от попрището на светски учен, за да станете монах-учен, не ви ли поблазни поне малко да работите като продавач на гуми?

— Каква е смешката?

— Това не е виц, сър. Когато животът ми се усложни неимоверно и трябваше да прекъсна кариерата си като готвач на аламинути, подобна работа ме привличаше. Но вместо това дойдох тук.

Брат Джон мълчеше.

— Ако можех да бъда продавач на гуми и да помагам на хората да се придвижват върху добър каучук на изгодна цена, това щеше да е полезна работа. Ако можех да бъда продавач на гуми и нищо друго, просто добър продавач с малък апартамент е едно момиче, което някога познавах, това щеше да ми стига.

Светлината на преддверието хвърляше кървави отблясъци върху виолетовите му очи. Той поклати глава — неприемане на подобен жест:

— Искам да знам.

— Какво?

— Всичко — сряза ме той и врата се затвори помежду ни. Бляскави стоманени букви върху стоманена врата:

Вовеки веков.

Съскането, масленожълтата светлина, синкавото сияние останаха зад мен и аз излязох навън. Заключих бронзовата врата след себе си.

Избави ни от лукавия.

Докато изкачвах каменните стъпала към двора на абатството, снегът заваля. Огромните снежинки грациозно се въртяха в безветрената нощ, сякаш танцуваха валс под музика, недоловима за сетивата ми.

Нощта вече не беше толкова мразовита. Може би долу е било по-студено и в сравнение с подземното царство времето навън ми се струваше меко.

След малко снежинките, големи колкото замръзнали цветя, отстъпиха на по-малки формации. Въздухът се изпълни със ситния пърхот на невидимите облаци. Настъпването на този момент чаках на прозореца в стаичката си, преди Бу и бодакът да се появят на двора.

Преди идването ми в манастира целият ми живот беше преминал в Пико Мундо, градче в Калифорнийската пустиня. Никога не бях виждал сняг, ако не се броят няколкото снежинки, които небето беше процедило по-рано като заблуждаваща маневра.

Стоях като закован в първата минута на истинската фъртуна, загледан в снежните парцали, убеден, че няма две еднакви снежинки.

Останах без дъх от толкова красота: сложност и простота заедно, снегът, който се сипеше, и тишината на нощта. Въпреки че нощта щеше да е много по-красива, ако тя беше до мен, за да я споделим, за миг всичко беше идеална, в света нямаше никакви проблеми.

И тогава, естествено, някой изпищя.