Серия
Странникът Томас (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Brother Odd, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 19 гласа)

Петдесет и пета глава

Ранната синева беше пронизващо дълбока. Ливадата, загърната в снежната си мантия, се простираше блестяща и чиста, все едно бе настъпило утрото след смъртта, когато времето ще е надвило времето и всичко живо ще е спасено.

Сбогувах се снощи, защото бях решил да отпътувам рано сутринта, когато братята са на литургия, а сестрите вдигат децата от сън.

Пътищата бяха сухи и проходими. Изработеният по поръчка кадилак се появи без вериги на гумите, измърка и спря пред стълбището на крилото за гости, където го чаках.

Втурнах се надолу и му викнах да не слиза, но той отказа да си стои зад волана.

Ози Бун, моят приятел и покровител, прочутият автор на криминалета, за когото писах толкова много в първите си два ръкописа, е дебел до немай-къде: за него двеста кила олицетворяват стройна линия. Той настоява, че е в по-добро състояние от повечето бойци по сумо и може би е прав, но сърцето ми се качва в гърлото всеки път, когато Ози става от стол, защото ми се струва, че този път ще е непосилно натоварване за голямото му сърце.

— Скъпи Од — рече той и ме стисна в яка мечешка прегръдка до отворената врата на кадилака. — Боя се, че си измършавял. Станал си същинска оса.

— Не, сър. Както ме оставихте, така ме вземате. Може би ви изглеждам смален, защото вие сте се уголемили.

— В колата има грамадна чанта с фин натурален шоколад. С малко упорство ще качиш две кила, докато стигнем Пико Мундо. Дай да ти прибера багажа.

— Не, не, сър. Сам ще се оправя.

— Скъпи Од, отдавна трепериш в очакване на смъртта ми и още десет години има да се коркаш, преди тя да настъпи. Трупът ми ще бъде такова страшно изпитание за погребалните агенти, на които ще им се падне да ме оправят, че Господ може би ще се смили над грешните им души и ще ме дари с вечен живот.

— Сър, хайде да не говорим за смърт. Идва Коледа. Време е за радост.

— На всяка цена ще си побъбрим за коледни звънчета, изпечени на открито, и тем подобни коледни щуротии.

Докато Ози изпиваше с поглед една от чантите ми и без съмнение възнамеряваше някога да я вдигне, аз натъпках всичко в багажника. Когато затръшнах капака, вдигнах поглед и установих, че всички братя, които трябваше да са на литургия, тихо се бяха събрали на стълбището.

Сестра Анджела и десетина други монахини също бяха там.

— Оди, може ли да ти покажа нещо? — попита ме тя.

Отидох при нея и тя разгърна едно руло, което се оказа огромен лист за рисунки. Джейкъб беше създал мой съвършен портрет.

— Много хубаво. И много сладко от негова страна.

— Но не е за теб, а за кабинета ми.

— Мадам, къде ще се бутам сред такава компания?

— Младежо, ти не преценяваш с чий образ и подобие ще плакна взори всеки ден. Загадката ми?

Вече бях пробвал отговора „сила“, който прозвуча толкова убедително от устата на Романович.

— Мадам, омаломощен съм от интелектуално напрежение.

— Знаеше ли, че след Революцията основателите на страната ни са предложили на Джордж Вашингтон да стане крал и той отказал?

— Не, мадам, не знаех.

— Знаеше ли, че Фланъри О’Конър живяла толкова тихо и кротко в своята общност, че много от съгражданите й така и не разбрали, че тя е една от най-великите писателки на своето време?

— Южняшка ексцентричка.

— Така ли мислиш?

— Предполагам, че ще ме скъсат на контролно по този материал. Никога не съм бил добър ученик.

— Харпър Ли — продължи сестра Анджела — получила хиляди почетни звания и безчет награди за прекрасната си книга, но отказала да ги приеме. Любезно отпращала репортерите и професорите, които отъпкали пътека до прага й.

— Не я винете, мадам. Неканените гости често са голяма досада.

Мисля, че миртовосините й очи никога не са блестели така ярко, както онази сутрин на стълбището.

— Dominus vobiscum[1], Оди.

— И с вас, сестро.

Досега не ме беше целувала монахиня. Досега не бях целувал монахиня. Бузата й беше невероятно мека.

Когато влязох в кадилака, видях, че Бу и Елвис стоят отзад.

Братята и сестрите мълчаливо стояха на стъпалата. Неведнъж се обръщах, за да ги видя, обръщах се, докато пътят не зави надолу и „Свети Вартоломей“ не се скри от погледа ми.

Бележки

[1] Бог да е с теб (лат.) — Бел. Meduza