Серия
Странникът Томас (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Brother Odd, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 19 гласа)

Четирийсет и четвърта глава

След като обещах на Джейкъб да се върна, излязох при господин Романович, който веднага ме подхвана:

— Господин Томас, техниките ни на разпит се различават от земята до небето.

— Тъй вярно, сър, но сестрите са издали абсолютна възбрана върху изтръгването на нокти с клещи.

— Дори и сестрите грешат понякога. Както и да е, мисълта ми беше, че се справихте блестящо. Впечатлен съм.

— Не зная, сър. Напипвам го, близо съм, но още не съм там. Ключът е у него. По-рано днес ме изпратиха при него, защото той държи ключа.

— И кой ви изпрати?

— Една мъртва, която се опита да ми помогне чрез Джъстин.

— Удавеното момиченце, за което споменахте преди малко, което излязло от клинична смърт?

— Да, сър.

— Не съм сгрешил в преценката си — отсече Романович. — Нееднозначен, многостранен, дори сложен.

— Но безобиден — уверих го аз.

Сестра Анджела не усети нищо, когато се устреми към нас и мина през облак бодаси, които се разпръснаха. Канеше се да заговори, но й направих знак да мълчи. Въпреки че знаеше за бодасите, миртовосините й очи се присвиха в тънки цепки, защото не беше свикнала да получава нареждания от никого.

— Мадам, дано можете да ми помогнете — подех, когато злокобните духове се бяха разпръснали по стаите. — Става въпрос за Джейкъб. Какво знаете за баща му?

— За баща му? Нищо.

— Мислех, че разполагате с данни за произхода на всички деца.

— Да, обаче майката на Джейкъб никога не се е женила.

— Джени Калвино. Значи това е моминското й име!

— Да. Преди да умре от рак, тя уредила Джейкъб да бъде приет в дом за деца с увреждания към друга църква.

— Преди дванайсет години.

— Да. Майката нямала роднини, които да се грижат за момчето. С прискърбие съобщавам, че на приемните формуляри в графата „име на бащата“ тя е вписала „неизвестен“.

— Не съм имал честта да се запозная с дамата, но от малкото, което знам за нея, не мога да повярвам, че поради развратни действия не е разбрала кой е бащата на детето й.

— Светът е пълен с печал, Оди, и затова сме си виновни ние.

— Научих нещичко от Джейкъб. На седем години е бил тежко болен, нали?

Сестра Анджела кимна:

— Отразено е в здравния му картон. Не помня какво точно беше… май ставаше дума за отравяне на кръвта. Бил на крачка от смъртта.

— Съдейки по това, което Джейкъб ми каза, Джени е повикала баща му в болницата.

Срещата им съвсем не е била топло семейно събиране. Но името — може би то ще се окаже ключът към всичко.

— Джейкъб не знае ли името?

— Смятам, че майка му никога не му го е казвала. Вярвам обаче, че то е известно на господин Романович.

— Така ли е, господине? — Сестра Анджела определено беше изненадана.

— Ида го знае — вметнах аз, — няма да си признае.

— И защо, господин Романович? — начумери се игуменката.

— Защото работата му не е да дава, а да събира информация — грижливо я осведомих аз.

— Но, господине — възкликна сестра Анджела, — та нали информирането е неизменна част от вашата професия?

— Той не е библиотекар — заявих аз. — Ще твърди противното, но ако го притиснете до стената, ще ви надуе главата с ненужна информация на Индианаполис.

— Няма нищо лошо в придобиването на изчерпателни познания за любимия на сърцето ми Индианаполис — възрази Романович. — А в интерес на истината, и ти знаеш името му.

— Знаеш ли как се казва бащата на Джейкъб, Оди? — Сестра Анджела отново беше изненадана.

— Подозира някого — обясни й Романович, — но не желае да сподели подозренията си.

— Вярно ли е това, Оди? Какво те смущава?

— Възхищението, което изпитва господин Томас към въпросния човек. А и ако подозренията му се окажат верни, може би ще се изправи пред нещо, което не е по силите му.

— Оди, има ли нещо, което да не ти е по силите?

— Списъкът е дълъг, мадам. Работата е там, че трябва да съм сигурен в догадките си. Важно е да разбера мотивите му, което за момента не ми се удава напълно. Може би е опасно да предприемам каквото и да било, без да сме наясно защо и как той е станал каквото е.

Сестра Анджела се обърна към руснака:

— Не се съмнявам, сър, че можете да споделите с Оди името и подбудите на този човек, щом става въпрос за оцеляването на децата.

— Не че ще приема думите му на доверие. Приятелят ни с меча шапка си има свой дневен ред. Подозирам, че е готов на всичко, за да го изпълни точка по точка.

— Господин Романович! — Гласът на сестра Анджела режеше като нож. — Да ви напомня ли, че се представихте пред скромната ни общност като прост библиотекар, който желае да укрепи вярата си?

— Извинявайте, сестро, но никога не съм твърдял, че съм прост. Истината е, че съм вярващ, но чия вяра е толкова силна, че да не се нуждае от укрепване?

Сестра Анджела го изгледа и се обърна към мен:

— Инатлив е като коза.

— Да, мадам.

— Бих го напъдила в снега, ако не беше толкова безбожно антихристиянско… и ако имахме минимален шанс да го изхвърлим през вратата.

— Шансът ни е нулев, сестро.

— И на мен така ми се струва.

— Ако ми откриете дете, което някога е било мъртво, но може да говори, евентуално ще науча каквото ни трябва и без любезното съдействие на господин Романович.

Забраденото й лице се разведри:

— Затова се бях запътила към теб, преди да се впуснем в разговор за бащата на Джейкъб. Едно момиче на име Флоси Баденблат…

— Не е възможно горкото дете да се казва така! — обади се Романович.

— Флоси — продължи сестра Анджела — е преживяла невероятни изпитания, но духът й не е пречупен. Тя се занимава много упорито с речева терапия. Гласът й е толкова ясен. Беше долу за рехабилитация, но я заведохме в стаята й. Елате.