Дийн Кунц
Брат Од (7)

Седма глава

Пронизителният вик беше кратък. Дали не ми се беше причуло? Или пък някоя нощна птица, прокудена от снега, е изкрещяла, разпервайки криле, устремена към подслона на гората?

През изминалото лято бях чул толкова много писъци, че се молех ушите ми да не чуят вече звук. Тогава група мъже нахлуха в търговския център на Пико Мундо. Четирийсет и един невинни души бяха простреляни. Деветнайсет загинаха. На драго сърце бих се отказал от музиката и гласовете на приятелите, за да ги заменя с тишината, която до края на живота ми да ме предпазва от всички ужаси на човешката болка и смъртния страх.

Толкова често не знаем на какво да се надяваме. Егоистичната ми надежда не се сбъдна. Не съм глух за болката, нито съм сляп за кръвта — или за мъртвите, както някога си бях пожелавал.

Инстинктивно ускорих крачка и се упътих към абатството. Завих на север покрай столовата, която беше съвсем тъмна в един часа през нощта. Замижах от снежинките, които влизаха в очите ми, и се взрях на запад, към гората. Ако там имаше някой, снежната пелена го скриваше. Столовата срещаше под ъгъл крилото на библиотеката. Отново се насочих на запад покрай дълбоко вградените прозорци, зад които подредените книги си почиваха в мрака.

Завих покрай югозападния ъгъл на библиотеката и едва не се пребих, защото се спънах в някакъв мъж, проснат по лице на земята. Той беше с монашески одежди.

Така се изненадах, че вдишах дълбоко студения въздух, който проряза като нож дробовете ми. Задържах дъха си и го изпуснах изведнъж на голяма струя пара.

Коленичих до монаха, но не посмях да го докосна, защото се боях, че не е паднал на земята, а е бил повален.

Светът отвъд планинското ми убежище до голяма степен беше варварски — ще стане век и половина, откакто вървеше към упадък. Някога славната цивилизация вече беше само преструвка, маска, под чието прикритие варварите вършеха все по-големи безчинства в името на добродетели, които в един действително цивилизован свят биха де възприемали като абсолютно зло.

След като избягах от тази варварска империя, с неохота трябваше да призная пред себе си, че безопасни места не съществуват, че няма убежище, недостижимо за пипалата на анархията. Свитото на кълбо тяло беше по-солидно доказателство от бодасите, че за мене няма безопасен пристан.

Докоснах го предпазливо. Лицето му сигурно беше станало на кървава каша. Побиха ме тръпки, когато го обърнах по гръб.

Падащият сняг наистина внасяше светлина в нощта, но призрачната белота не разпръскваше мрака. Въпреки че качулката се беше смъкнала назад, не можех да различа чертите на поваления брат.

Допрях ръка до устата му. Не усетих дъха му, не напипах брада. Някои монаси са голобради, други — не.

Притиснах с пръсти още топлото му гърло и потърсих сънната артерия. Стори ми се, че имаше пулс.

Когато докоснах устните му, ръцете ми бяха вцепенени от студа. Може би заради това не бях усетил топлината на лекото му дишане.

Тъкмо се навеждах с надеждата, че вероятно ще чуя дихание, ако долепя ухо до лицето му, когато бях нападнат.

Без съмнение похитителят е възнамерявал да ми пръсне черепа. Той замахна точно когато се навеждах. Тоягата му забърса тила ми и се стовари тежко върху лявото ми рамо.

Хвърлих се напред, търкулнах се наляво, претърколих се втори път, изправих се със залитане и побягнах. Нямах оръжие. Той имаше тояга, а ако имаше и нож, лошо ми се пишеше.

Убийците, които действат с голи ръце, могат да трошат черепи с тояга или да душат с шал, но повечето от тях имат хладно оръжие — както за да си подсигурят гърба, така и за да се позабавляват, било преди, било след основното ястие.

По-рано споменатите момчета с войнишките кепета бяха снабдени с палки, огнестрелни оръжия и дори хидравлична автомобилна преса, и въпреки това имаха ножове. Ако смъртта е твоят занаят, едно оръжие не стига. По същата логика никой водопроводчик няма да се отзове на спешно повикване само с един гаечен ключ.

Въпреки че съм доста обръгнал за възрастта си, аз все още съм в началото на живота си. Като се надявах, че похитителят ми е по-стар и следователно по-бавен, хукнах към открития двор на абатството, където нямаше ъгли, в които да бъда притиснат. С такова настървение се хвърлих под падащия сняг, че по лицето ми се налепиха хиляди снежинки.

Земята още беше черна, тъй като виелицата се разрази преди две минути. След няколко стъпки се озовах на полегатия склон към гората, която не виждах; равната чернота на хълма се спускаше към настръхналия мрак на дърветата.

Интуицията настойчиво ми шепнеше, че в гората ме очаква смърт. Тичайки натам, тичах право към зейналия си гроб.

Дивата пустош не е естествената ми среда. Аз съм градско момче, свикнало с паважа под нозете си, факир в библиотеката, майстор на скарата и грила.

Ако преследвачът ми беше от онези зверове, новите варвари, той навярно не умееше да стъкмява огън с две пръчки или с кремък, нито можеше да се ориентира къде е север по мъха, покрил стволовете на дърветата, но животинската му природа винаги щеше да е като у дома си в гората, където аз щях да си остана само гост.

Нуждаех се от оръжие, но разполагах само с универсалния си ключ, пакетче „Клинекс“ и наченки в бойните изкуства, недостатъчни, уви, за да са ми от полза.

Голата земя отстъпи място на дълбоката трева и десет метра по-нататък предостави оръжие на мое разположение: камъни, които поставиха на изпитание гъвкавостта ми и способността ми да пазя равновесие. Спрях, олюлявайки се, приведох се, грабнах два камъка, големи колкото сини сливи, обърнах се и първо запратих единия камък с всичка сила, после другия.

Камъните изчезнаха в снега и мрака. Или се бях отскубнал от преследвача си, или, предугаждайки намеренията ми, той ме беше заобиколил, когато се наведох.

Трескаво събрах още материални оръжия от земята, обърнах се на триста и шейсет градуса и се взрях в мрака, готов да го посрещна с камъни.

Единствено снегът равномерно се сипеше по съвършено права линия, образувайки дълга белоснежна завеса от снежинки, танцуващи валс.

Не виждах по-далеч от пет метра пред себе си. Досега не знаех, че снежните парцали могат така да ограничават видимостта.

Един-два пъти ми се стори, че зървам някакъв силует, но сигурно това е било само илюзия, защото не можех да фокусирам погледа си. Нощната картина постепенно ме бе замаяла.

Затаих дъх и се ослушах. Снегът вече не пееше любовни трели на земята, а се беше превърнал в пазител на тишината й.

Зачаках. Много ме бива в чакането. Шестнайсет години чаках неуравновесената ми майка да ме убие в съня ми, преди най-после да се изнеса и да я оставя сам вкъщи с любимия й пистолет.

Ако въпреки периодичните опасности, в които ме поставя дарбата ми, доживея до относителна старост, това ще прави шейсетина години, преди да видя Сторми Луелин в следващия свят. Чакането е дълго, но аз съм търпелив.

Лявото рамо ме болеше, а главата ми, ударена от тоягата, също беше зле. На всичкото отгоре премръзнах.

По някаква причина похитителят не ме беше последвал.

Ако земята беше покрита със сняг, щях да се просна по гръб и да правя снежни ангели. Но точно сега условията не бяха много подходящи за игра. Може би по-нататък.

Не виждах абатството. Не бях сигурен от коя посока дойдох, но не се притесних. Никога не съм се губил.

Неконтролируемото тракане на зъби извести приближаването ми. Държах по един камък във всяка ръка и предпазливо се запромъквах през ливадата, докато не достигнах окосената трева. Абатството мрачно се възправяше в снежната нощ.

Щом стигнах до библиотеката, където почти се бях спънал в проснатия монах, не открих следа нито от жертвата, нито от похитителя. Разтревожих се, че човекът може да е дошъл в съзнание и, сериозно наранен и дезориентиран от удара, да е изпълзял нанякъде и да е припаднал още веднъж. Описах няколко дъги около местопроизшествието, но не открих никого.

Библиотеката образуваше прав ъгъл с крилото за гости, от което бях излязъл преди малко повече от час в преследване на бодака. Най-сетне пуснах камъните, които досега здраво стисках в юмруците си, и, полупремръзнал, отключих вратата към задното стълбище.

Когато се изкачих на третия етаж, заварих вратата на скромната си стаичка открехната, както я бях оставил. Само че от процепа не надничаха отблясъците на дебелата свещ, която бях запалил, докато чаках снегът да завали. Посрещна ме по-ярка светлина.