Дийн Кунц
Брат Од (43)

Четирийсет и трета глава

Трите зловещи сенки се скупчиха около Джейкъб, без да проявят никакъв интерес към мен. Ръцете им, които завършваха без пръсти и бяха размити като телата им, приличаха повече на лапи — или на мрежестите крайници на амфибиите.

Джейкъб работеше, без да забелязва безплътните си посетители, макар по всичко да личеше, че те го галят по лицето. Тръпнещи от вълнение, духовете проследиха извивката на якия му врат и започнаха да разтриват широките му рамене.

Изглежда, бодасите опознават този свят с някои, ако не с всичките пет сетива, а може би си имат и собствено шесто чувство, но не могат да му въздействат. Ако сто бодака решат да се втурнат вкупом, стъпките им няма да произведат звук, а движенията им — и най-лек полъх.

Изглежда, Джейкъб излъчваше нещо, което ги възбуждаше. Може би от него изтичаше жизнената му сила и те усещаха скорошната му смърт. Когато нещастието най-сетне се стовареше върху главите ни, те щяха да се гърчат и да припадат в тръпките на отвратителен екстаз.

Преди имах основание да вярвам, че това не са духове. Понякога се чудя дали не са пътешественици във времето, които се завръщат в миналото във виртуални тела.

Както е тръгнало, варварският ни свят затъва все повече и повече в развала и бруталност. Нищо чудно потомците ни да са станали толкова жестоки и морално извратени, че да пресичат времето, за да се кефят на страданията ни в оргазмичния ритъм на кървавите бани, от които е израснала перверзната им цивилизация.

В интерес на истината много малко ни дели от тази картина и състоянието на днешните новини, които са фабрика за страхове и кървища.

Тези наши потомци сигурно ни привличат и могат да минават за едни от нас, ако пътешестват с реалните си тела. Следователно нищо чудно зловещо-втрисащите форми на бодасите, които са виртуалните им тела, да са отражение на болните им души.

Един от тримата неканени гости започна да дебне из стаята на четири крака като хищник и скочи на леглото, където зарови лице в завивките.

Като дим, отнесен от течението, друг бодак се плъзна към процепа под вратата на банята. Не знам каква работа имаше там, но със сигурност не е пускал водата в клозета.

Те не могат да минават през стени и затворени врати като блуждаещите мъртви. Нужна им е пукнатина, пролука, ключалката.

Макар че нямат маса и силата на гравитацията не би трябвало да действа върху тях, бодасите не летят. Те се изкачват и слизат по стълбищата, взимайки три-четири стъпала наведнъж, но никога не се носят във въздуха като призраците от филмите. Виждал съм ги да тичат яростно, бързи като пантери, но ограничавани от особеностите на терена. Изглежда, някои — но не всички — правила на нашия свят важат и за тях.

— Има ли проблем? — обади се Романович.

Поклатих глава и тайно му направих знак да си държи езика зад зъбите, който трябваше да е добре познат на всеки истински библиотекар.

Въпреки че хвърлях погледи към бодасите, външно си давах вид, че съм се задълбочил в морската рисунка на Джейкъб.

Досега зная само за още един човек, който можеше да вижда бодасите: едно шестгодишно англичанче. Броени минути след като ми сподели на глас за тези мрачни привидения в тяхно присъствие, то беше прегазено от един камион.

Според съдебния лекар на Пико Мундо шофьорът на камиона получил масивен инфаркт и рухнал върху волана.

Да, бе, да. А пък всяка сутрин слънцето изгрява по чиста случайност, а мракът идва с настъпването на залеза по някакво необяснимо съвпадение.

— Около минута не бяхме сами — викнах на Романович, щом стая номер четиринайсет се изпразни от бодаси.

Отворих блока на третата рисунка и се втренчих в безликата Смърт с огърлица от човешки зъби. Следващите листи бяха празни.

Джейкъб не погледна отворения скицник, който бутнах към него, и продължи да се занимава с картината си.

— Джейкъб, къде видя това нещо?

Той не ми отговори и аз се замолих да не се е отдръпнал в черупката си.

— Джейк, аз също съм го виждал. И то днес. На върха на камбанарията.

— Дойде тук. — Джейкъб си избра друг молив.

— В тази стая ли, Джейк? Кога е идвал?

— Много пъти е идвал.

— Каква работа има тук?

— Гледа Джейкъб.

— Само те гледа?

Морето започна да бушува изпод молива. Тоналността на първите щрихи, нанесени върху хартията, говореше за нетрепващи, страшни черни води.

— Защо те гледа?

— Нали знаеш.

— Вярно? Хм, май съм забравил.

— Иска да ме убие.

— Ти каза по-рано, че Небивалото иска да умреш.

— Той е Небивалото и хич не ни е изтрябвал.

— Тази рисунка със забулената фигура — това ли е той?

— Не страх от него.

— Той ли е дошъл да те види отдавна, когато си бил болен, когато си бил изпълнен с чернотата?

— Небивалото казало: „Остави го да умре“, но тя не оставила Джейкъб да умре.

Или Джейкъб като мен виждаше духове, или този „косач“ не беше повече призрак от ходещата мощехранителница. Със следващия въпрос потърсих потвърждение на догадките си:

— Майка ти виждала ли е Небивалото?

— Тя казала дойде и той дошло точно онзи път.

— Къде беше ти тогава?

— Където всички носеха бяло и обувките им шляпаха, и биеха инжекции.

— Значи, когато Небивалото е дошъл, ти си бил в болницата. Но така ли се е появил — с расо, качулка и огърлица от човешки зъби?

— Не. Това е сега. Отдавна не било така.

— И отдавна той е имал лице, нали?

Преливащите тонове оформиха морето, изпълнено със своя мрак, но разведрявано от светлото небе.

— Джейкъб, той имаше ли лице?

— Лице и ръце, и тя казала: „Ти наред ли си?“, а Небивалото отговорило: „Той не е наред“, а тя казала „Боже, боже, страх те е да го докоснеш“, а той казал „Мръсница“. — Той спря да рисува, защото ръката му трепереше.

Гласът му тежеше от емоции. Към края на монолога си говорният му дефект се усещаше доста по-ясно.

Разтревожих се, че може би съм го притиснал твърде много, и му дадох време да се успокои. Когато ръката му спря да трепери, той отново подхвана рисунката си.

— Оказа ми неоценима помощ, Джейк. Ти си истински приятел. Зная, че не ти беше лесно, но те обичам, задето се показа такъв приятел.

Очите му се стрелнаха почти крадешком и той отново заби поглед в листа.

— Джейк, ще нарисуваш ли нещо специално за мен? Ще ми нарисуваш ли лицето на Небивалото така, както е изглеждало преди много време.

— Не мога.

— Знам, че имаш фотографска памет. Това означава, че запомняш всичко, което виждаш, в големи подробности много преди океана, камбаната и понасянето по вълните. — Погледнах стената, отрупана с портретите на майка му. — Като лицето на майка ти. Прав ли съм, Джейк? Спомня ли си всички отдавнашни неща, все едно са били преди час?

— Боли — каза той.

— Какво те боли, Джейк.

— Боли, че всичко толкова ясно.

— Има си хас. Аз ли не знам. Момичето ми си отиде преди шестнайсет месеца, а с всеки изминал ден я виждам все по-ясно.

Той рисуваше. Аз чаках.

— Знаеш ли на колко години си бил тогава, в болницата?

— Седем. На седем години.

— Ще ми нарисуваш ли лицето на Небивалото както е изглеждало тогава в болницата, когато си бил седемгодишен, Джейк?

— Не мога. Очите ме бляха. Като прозорец, по който вали дъжд и нищо не виждаш през пороя.

— Онзи ден зрението ти е било замъглено?

— Замъглено.

— Сигурно от болестта. — Надеждата ми издъхваше като спукан балон. — Да, ясно.

Отворих на втория лист с рисунката на калейдоскопа, залепен за прозореца.

— Колко пъти си виждал това същество, Джейк?

— То не едно. Различни същества.

— Колко пъти са били на прозореца?

— Три пъти.

— Само толкова. Кога?

— Два пъти вчера. После като излязох от съня.

— Когато си се събудил тази сутрин?

— Аха.

— И аз съм ги виждал. Не проумявам какво представляват. Според теб, какви са те, Джейк?

— Хрътките на Небивалото — незабавно отвърна Джейкъб. — Не ме е страх.

— Хрътки, а? Тука не виждам кучета.

— Не кучета, а като кучета — обясни той. — Зли кучета. Обучил ги е да убиват, изпраща ги и те убиват.

— Хрътки за атака.

— Не ме е страх, и няма да ме е страх.

— Джейкъб Калвино, ти си много смел млад момък.

— Тя каза… тя каза да не те е страх, не сме родени да се страхуваме непрекъснато, родени сме да бъдем щастливи и да направим света по-добро място.

— Ще ми се да познавах майка ти.

— Тя каза, че всеки… че всеки, бил той богат или беден, важна клечка или абсолютно нищо — всеки е осенен. — При думата „осенен“ умиротворението се изписа на несиметричното му лице. — Ти знаеш ли какво е да си „осенен“?

— Да.

— Бог ни осенява, за да дадем своя принос към света или за да не го дадем — изборът си е наш.

— Като рисунките ти — казах аз. — Като невероятния ти талант.

— Като палачинките ти.

— Я, значи знаеш, че аз правя палачинките?

— Тези палачинки ги правиш с божието осенение.

— Благодаря, Джейк. Поласкан съм. — Затворих блока и се надигнах от стола. — Сега трябва да бягам, но ако не възразяваш, ще се радвам да те видя отново.

— И аз тебе.

— Хей, нали си мъжко момче?

— Мъжко момче и съм добре — увери ме той.

Отидох до него, положих ръка на рамото му и разгледах рисунката от неговата перспектива.

Той имаше страхотна техника, но не беше просто това. Джейкъб разбираше светлината, разбираше, че я има дори в сянката, разбираше колко е красива и колко се нуждаят хората от нея.

Макар че до здрачаване имаше още време, виелицата беше стиснала небето за гушата и бе натикала светлината в миша дупка. Зимният сумрак владееше всичко.

По-рано Джейкъб ме беше предупредил, че мракът ще настъпи с мрака. Може би смъртта нямаше да чака падането на нощта. Може би този фалшив здрач й беше достатъчен.